Втората книга за Уайборн и Грифин от Джордан Л. Хоук продължава приключенията на дуото между филолог и детектив, които решават свръхестествени случаи, като в същото време продължава да черпи вдъхновение от света на Ктхулу, създаден от големия Х.Ф. Лъвкрафт.
Срамежливият специалист по сравнителна филология д-р Уайборн като че ли най-сетне е намерил щастието в лицето на детектива мечоносец Грифин Флахърти, с който вече живеят заедно. За съжаление обаче това няма да е задълго, тъй като с тях се свързва богатият баща на доктора, индустриалец, който има неочакван проблем. В богата мина за въглища се случват необяснимия събития – изчезват хора, стават срутвания, а работниците твърдят, че от недрата на земята се чуват богохулни гласове. Старият Уайборн знае, че синът му, както и приятелят му детектив, имат опит с такива неща и ги изпращя да разследват случая. Това, което ще открият е зло, долетяло от звездите на друго измерение…
Книгата на Джордан Хоук е доволно политкоректна, както е обичайното за съвременната американска литература. Освен, че и двамата главни герои са хомосексуални, романът засяга темите за потискането на жените, на цветнокожите и на бедните. За щастие, епохата, в която се развива действието – началото на миналия век – предполага разработката на подобни теми и те изглеждат на мястото си, а освен това не засенчват основната история. За съжаление, проблемът ми в книгата е с нея, а не с либерализма на Джордан Хоук. Взет е конкретен сюжет на разказ от Лъвкрафт и всички обстоятелства са горе-долу копирани от него. В мига, в който се сетите кое е произведението, така наречената мистерия изчезва. Това с мен се случи още щом прочетох името на щата Върмонт и това значително намали ужаса от свръхестествените явления, въпреки достойните опити на Хоук да компенсира с отблъскващи описания на експерименти с човешки същества, които биват съшивани в невероятно уродливи комбинации. Самите извънземни не са толкова страшни, колкото при Лъвкрафт, но въпреки това са доволно гадни. Финалната битка с тях обаче не ми се видя достатъчно добре изпипана, а и хващам дупка в сюжета спрямо оригиналния първообраз. Все пак на финала имаше свидни жертви, което помогна за атмосферата.
Въпреки отбелязаните недостатъци, книгата се чете лесно и бързо, като има и някои интересни морални дилеми, свързани с единия от поддържащите персонажи. Ако сте либерално мислещи, но не искате да се откажете от наследството на страховития Лъвкрафт, тази поредица остава добра опция, но аз мисля да си направя кратка пауза от нея.
Ревю на Александър Драганов
още от началото на третата ми забозя много, така че ще пасувам с остатъка от тази поредица