The Iron Sword

“Железният меч” е най-новата книга на писателката Джули Кагава за света на Железните феи и макар тази поредица да започна преди повече от десетилетие в стила на популярните тогава паранормални романси, с времето тя се утвърди като същинско епично фентъзи, което в последния си том напомня на най-доброто от истински майстори на жанра като Саймън Р. Грийн и Гав Торп.

Злото неуязвимо чудовище, събуждащо най-лошото във феите, е победено от шута Пък и неговите приятели, но тази победа се оказва само временна, тъй като се появяват още от мистериозните изчадия, като едно от тях помита столицата на Кийран, краля на Забравените феи. Неговият баща Аш научава това и обзет от силен гняв, решава да спаси сина си на всяка цена, като с него тръгват съпругата му Мегън, владетелката на новото поколение Железни феи, както и стария му приятел и съперник Пък. За да открият изчезналия Кийран, те се пренасят в света на хората, който също е раздиран от омраза и гняв – мистериозни зли духчета кръжат над главите на човеците, а Интернет бушува от нова социална мрежа, надъхваща към кавги и неразбирателства. Скоро Аш ще разбере, че се е изправил срещу зло, по-древно от Дворовете на старите Феи на Зимата и Лятото, а единственият начин да го спре ще е да се обърне към своята най-тъмна страна…

Кагава е надминала себе си в тази книга, което ми е много интересно, тъй като нито една от другите й серии не успя да ме спечели като читател. “Железните феи” обаче се утвърждават като любима моя сага, а новият роман в нея значително надгражда митологията и историята му, като освен това допълнително уплътнява характерите на чаровните му, харизматични герои и ги раздвижва в цепещ мрака екшън. В началото не бях във възторг от това че някога мистериозния Аш е ограничен в тропата на загрижения и гневен татко, но Джули успя да ме изненада с развитието на героя му и в последната третина наистина показа защо той е най-якият герой от поредицата. Финалът буквално те оставя да висиш и вече нямам никакво търпение за финала на трилогията, обещава да е повече от епичен.

Ревю на Александър Драганов