Terrifier

Материалът и произведението, което той разглежда НЕ са подходящи за лица под 18 години

Злокобният клоун Арт се завръща във филма на ужасите Terrifier от 2016-та година, екстремен сплатър в духа на “Хелрейзър” и “Тексаско клане”. Дори по-кървав от предшественика си All Hallows’Eve, той имаше шанса и да е по-добър филм, започвайки сравнително обещаващо, но накрая драматургичните лимити на режисьора Деймиън Леоне прецакват нещата.

Водеща в предаване разпитва жертва на ужасяващо насилие за нападателя си и така се чува името му – това е клоунът Арт! Страховит убиец, за който обаче жертвата твърди, че е мъртъв. След като вижда това на телевизора, той излиза на лов и няма да се спре пред нищо. Две млади жени привличат вниманието му, като едната неразумно опитва да се шегува с него. Резултатът ще е катастрофален…

Както виждате, затруднявам се да напиша подробно резюме на сюжета, тъй като такъв няма – просто Арт ходи и убива наред. Филмът разчита основно на злодея си, който е колоритен и ужасяващ персонаж в духа на свръхестествените убийци от филмите на ужасите, излизали през 80-те години на миналия век. Всъщност началото ми напомни като тон и темпо на култовия “Фреди срещу Джейсън” от 2003-та и ако беше задържал същия тон, филмът можеше и да се получи. Към средата на времетраенето обаче Леоне вече е изчерпан откъм идеи и запълва оставащите минути до края на филма с безцелни и провлачени убийства. Те са доста шокиращи и без мярка гнусни, но като ветеран зрител в жанра ги намирам за неоригинални, повечето копират вече виждани неща от частите на “Тексаско клане” и просто подчертават детайлите, за да е още по-гадно.

“В нощта на Хелоуин” е филм, който действително ме потресе, уплаши и отврати едновременно. Но опитът на Terrifier да увеличи насилието превръща видяното в бурлеска. Може би това е и идеята на режисьора, който твърди в интервю, че филмът е фантастичен и това оправдава кървавите изстъпления, тъй като те няма как да се приемат за достоверни. Вярно е, че развръзката на финала ни води до времеви парадокс, който подобно на смущенията в образа на края на предишния филм сякаш казват, че сцените, вървящи на екрана не са истински и Арт, подобно на Жокера в някои комикси от DC, може би знае, че е измислен герой и затова е толкова жесток. Дали е така обаче не мога да кажа със сигурност, а и не съм убеден, че има значение. В мига, в който черната магия на страха се разсее и останеш само с отвращението, разбираш, че пред себе си имаш един доста тъп и скучен филм. Което е жалко, защото ако Леоне беше отпуснал газта откъм насилие и беше добавил поне малко повече сюжет, можеше да получи нещо, което наистина да звучи като съвременна реплика на “Кошмари на улица Елм”. Вместо това обаче е пропаднал в канавката на киноизкуството.

Ревю на Александър Драганов