Impetigore е индонезийски филм на ужасите от 2019-та година. Той е дело на режисьора Джоко Анвар, считан от мнозина за най-силния творец в жанра на страната си. След като гледах този му филм съм склонен да се съглася с това наблюдение, поне на база на скромния ми опит – усетих произведението му като по-автентично от серията The Doll на Роки Сорая и по-добре конструирано драматургично от поредицата May the Devil Take You на Тимо Тянханто.
Мая (в ролята Тара Басро, наистина забележително красива жена) е бедно момиче, принудено да изкарва хляба си в големия град. Една нощ при нея идва изпаднал в умопомрачение убиец, като само навременната намеса на полицията, извикана от приятелката й Дини (Мариса Анита) предотвратява смъртта й. Озадачена от случая, Мая решава да се върне в селото, откъдето идват родителите й, за да научи нещо повече за тях. Двете с Дини пътуват няколко часа с автобус, а после и с каруца, за да стигнат до изолирано селище насред джунглата, в което хората са мрачни и неприветливи. Младата жена бързо научава, че причината затова е отсъствието на деца, макар тя самата да може да се закълне, че на идване е видяла три малки момичета в гората. Истината, която ще разбере за тях и проклятието над селото обаче е умопомрачителна…
Заради заглавието на филма и предишния си опит с ужаси от Индонезия очаквах филмът да е същинска кървава баня, обаче се оказа, че това не е точно така, макар да има няколко действително смущаващи сцени. Impetigore в две трети от времетраенето си е мистерия, при това много добре заснета, като започнем от откриващата сцена с убиеца, която е един малък шедьовър. За разлика от филмите на Сорая, където гледната точка е на хайлайфа в Индонезия, тук виждаме бедно работещо момиче и контрастът е убийствен. Анвар предава добре усещането за бедност и евтиния в работата й, в обстановката, в автобуса, пътуващ до родното й село. Самото то е изключително екзотичен от европейска гледна точка декор на ужаса и няма нищо общо нито с балканските схлупени и затворени селища, нито с просторните американски ферми. Намиращо се в тропическата гора, то бива част от нея и все пак откъснато от природата, бивак на отломък от цивилизацията, в който обаче се крие нещо ужасяващо. Същината на проклятието, връхлетяла обитателите му е в интерес на истината стандартна за хорърите от мюсюлмански държави, почти заслужено наказание от Бога за човешки прегрешения, извършени след викане на дявола по банални и битови причини. Начинът, по който е предадено обаче е потресаващ, самата същина на това, което се случва, ритуалите, причинили го, разкриването им в главата на героинята като кошмарно видение. Това е майсторска игра на Джоко Анвар, който като диригент е съчетал сценария, операторската игра и монтажа, за да създаде уродлива недействителност. Донякъде напомня работата на Тоб Хупър в “Тексаско клане”, който открито цитира накрая, но поради азиаткия декор филмът му се усеща по-екзотично, въпреки грубостта на някои от героите му по-изтънчено… и заради по-древно.
В наши дни е трудно филм на ужасите да направи впечатление, заради повтарянето на едни и същи клишета от една страна или измъчените опити да се избегнат изкуствено от друга. На този фон Impetigore, по всяка вероятност вдъхновен от реални селски предания в Индонезия, е автентичен, завладяващ и атмосферен хорър, в който освен забавление има и кино. Препоръчвам на всички, търсещи нещо запомнящо се от жанра. В Impetigore ще го намерят.
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари