Halloween vs Highlander

Halloween vs Highlander

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 19.01.2008

Photobucket

Halloween vs Highlander

31 октомври 1998 година
Дъждът барабанеше по стъклото на стария “Понтиак”, който Лори Строд караше. Светлините от фаровете напразно се мъчеха да пробият мъглата, която бе паднала заедно с дъжда над пътя, водещ към Хедънфилд.
Хедънфилд – града, в който Лори не искаше да се върне. Градът, в който на Хелоуин Злото бе оживяло под формата на лудия и брат Майкъл Майерс, който бе избил всичко, на което тя държеше – приятели, семейство. Докато самият той не умираше, неуловим нито за куршуми, нито за ток, нито дори на огън.
– Намали скоростта – каза приятелят и, среден на ръст, жилав мъж загърнат в дълъг шлифер.
Лори послушно свали скоростта до 50 мили и хвърли поглед към огледалото. Бе скитала из всички Щати, не смеейки да се задържи на едно място повече от година, уплашена, че Майкъл ще я намери отново. Вместо това обаче попадна на този човек, Ръсел Наш, който я бе успокоил и и бе вдъхнал малко сигурност. След седмици срещи, когато тя бе поискала да избяга, обзета от ужас от наблюдаващия Хелоуин, той я бе убедил да се върне в родния си град.
Бе и казал, че ако Майкъл е още там, ще срещне края си.
Лори за пореден път се учуди на увереността, която бе изпитала при изявлението му. Колко хора бяха опитали да убият Майкъл. Полиция, шерифите, смелия стар доктор Лумис.
Но приятелят и не беше като тях. Бе уверен и спокоен. Бе и казал, че знае какъв е Майкъл, че се е сблъсквал с такива като него и преди, че не се бои от тях.
ХЕДЪНФИЛД, ДОБРЕ ДОШЛИ – посрещна ги старата, олющена табела. Лори Строд за миг притвори очи. Връщаше се в ада.
Въпреки табелата, градът не започна отведнъж. Напротив, пътят продължи през гъстия лес, който Лори знаеше, че навлиза и в града. Градът на Смъртта.
– Намали още – внезапно каза Ръсел и присви очи.
– Спри – каза той след малко.
– Какво има? – попита Лори и намали колата. Къщичките на града вече се виждаха. Заради дъжда и мъглата лампите в тях работеха и светлинките им дружелюбно просветваха пред тях.
– Ако не се лъжа – отговори Ръсел – брат ти е някъде наблизо.
Приятелят и отвори колата и излезе навън. Шлиферът за миг се разтвори и очите на Лори се разшириха.
На колана на приятелят и висеше меч.
* * *
Оуън не можеше да се нарадва на късмета си, че е успял да открадне цяла бутилка водка. Дори гадже не би го зарадвало толкова, още повече, че те и без това му се лепяха много.
Виж, водката бе друго нещо. Тя не се предвиждаше за петнадесетина годишни. Оуен обаче си я бе намерил и затова в момента дори не обръщаше внимание на дъжда, който го валеше, докато газеше из шумата на мрачната гора.
Водката щеше да го сгрее, а жертвата си струваше. Наистина, нямаше начин да си я пие спокойно вкъщи или някъде из града, с тъпите патрулки.
Внезапно нещо изкочи и Оуен изпищя.
– Уау, много си нервен днес, сладък! – чу той познат глас и въздъхна полуоблекчено, полуядосано. Беше тъпата Джина, училищната мацка. Бе му хвърлила око и в друг момент той не би и отказал, но сега искаше да си пие сам.
– Кво искаш? – попита той грубо.
– Теб – отговори тя директно и разроши кафеникавата му къдрава коса. Той се ухили тъпо.
Беше хубавка, де. Стегнато дупе, големи бомби, руса коса. Може би си струваше да делне пиячката.
– Виж кво намерих? – поклати шишето той пред нея – Финландия. Там праат яки водки и яки мобифони.
Очите на Джина светнаха – удоволствието от алкохола никак не и бе чуждо.
– Златен си, сладък – измърка тя съблазнително. Оуен се разхили.
Двамата отвориха водката и не след дълго направиха главите както си трябва.
– Якоо – каза Джина и се залепи за тийнейджъра, облягайки се на един дъб.
– Не ти ли е топло с толко дрехи – попита тя и разкопча колана му. Оуен се нахили още по-тъпо, когато чу звук – пук! Някой бе стъпил върху голям клон.
– Ченгета! – изруга Оуен и захвърли бутилката настрани. Останалата водка се разля по шумата.
– Тъпак! – викна му Джина – сигурно е била миеща се мечка. Не мога да повярвам, че изхвърли водка за 10 долара.
– А не, да ме фанат ченгетата, така ли, ма? – озъби се Оуен- Мноу си тъпа, като ти се дотакова.
– А може и проблема да е друг – сви очи Джина, засегната от обидата – да не би нещо да не ти е станал, а Оуенчо?
Тийнейджърът понечи да отвърне нещо заядливо, но думите замръзнаха в гърлото му. Сенките под околните дървета внезапно оживяха и от тях изплува отвратително видение на огромен мъж с мръсен син комбенизон и мърлява бяла маска, скриваща лицето му. Той се появи точно зад Джина и с един замах заби грамаден нож в гърба и, убивайки я на място. Джина дори не можа да извика, а увисна за миг в уродливите, сбръчкани ръце на човека, отворила уста в беззвучния въпрос “Защо”.
Оуен познаваше този мъж.
Целия Хедънфилд го познаваше.
Но и той, като другите, се надяваше, че той е останал в миналото на града.
Тийнейджърът се обърна и хукна да бяга, но разкопчания от Джина панталон го предаде и широките му дънки се смъкнаха, препъвайки го и поваляйки го на земята. Майкъл Майерс го настигна с една огромна крачка, наведе се, сграбчи го с една ръка и го хвърли с все сила към най-близкото дърво.
Големият бук посрещна хвърчащия към него тийнейджър и носът на Оуен изпращя, докато самия той изрева от болка. Майерс приближи отново, подобно на демон и отново надигна жертвата си, запращайки я към следващото дърво.
Нов удар, нов вик.
А после и трети, четвърти, пети.
След като му омръзна да подхвърля жертвата си като парцалена кукла, Майкъл се взря в нея. Момчето представляваше жалка картинка, окървавено и смазано, молещо се за жалкия си животец.
Като първата му жертва, припомни си Майкъл и наклони маскираната си глава.
След което се наведе и сграбчи тийнейджърът за гърлото, надигайки го над земята с лявата си ръка, докато дясната надигна ножа.
Внезапно усети познато тръпчиво усещане. Тежкото му дишане секна за миг, а пръстите на лявата му ръка се разтвориха, пускайки Оуен на земята. Момчето понечи да благодари, но Майкъл го изрита да млъкне, след което се обърна, все така с надигнат нож.
Лори Строд, неговата най-голяма цел нагло стоеше, подпряла се на един бук, макар лицето и да разкриваше ужас – вероятно заради разпраната кучка, която лежеше на метри от нея.
Но с нея имаше и друг човек, а той не бе изплашен. На лицето му бе застанало мрачно изражение, а устните му бяха свити.
– Значи ти си този, който не може да умре, а Майкъл – каза човека и се засмя кратко. Майкъл наклони глава.
Досега никой не му се бе присмивал. Освен…
– Чистото зло не умира, така казват – довърши човека – значи си безсмъртен. Майкъл Майерс.
Убиецът направи крачка напред, забравил за скимтящия пубертет зад гърба му. Тогава усмихнатият странник бръкна изпод шлифера си и в ръцете му цъфна дълъг японски меч – катана.
Лори извика.
– Какво правиш, Ръсел? Не можеш да се биеш с меч с него!
Ръсел не и обърна внимание.
– Доколкото разбрах от сестра ти – каза той – си нов в Играта. А може би дори не знаеш за нея.
Майкъл спря. Играта? Убиването на семейството ли имаше предвид този.
Изглеждаше по-луд и от Лумис.
– Играта, Майкъл – каза човекът – е между такива като теб и мен. Безсмъртни – човекът се обърна към Лори – взимай момчето и изчезвай – сетне се обърна и блокира с меча си огромния нож, с който Майерс беше замахнал.
– Бързо схващаш, Майкъл – каза Ръсел – май вече си разбрал – и завъртя меча си, отбивайки ножа настрани и срязвайки тялото на Майкъл, който потръпна – накрая трябва да остане само един!
Ръсел замахна още два пъти. Майкъл се защити с ножа си, предпазвайки врата си, усещайки, че това е целта на този човек. На едрото му тяло обаче се появиха още две кървави резки.
Майкъл замахна с ножа си. Ръсел отново блокира с катаната си, а Майерс използва това, за да го блъсне с рамо.
Човекът се отмести настрана и Майкъл едва не падна, но успя да се овладее. С едната си ръка сграбчи един бор, изтръгна го с едно мощно усилие и замахна с него към Ръсел.
Човекът прокле и се претърколи назад, а Майкъл се обърна и хукна в бяг.
Ръсел понечи да го подгони.
– Чакай! – извика Лори – ти луд ли си? Не виждаш ли, че той не умира, каквото и да направиш?
Ръсел я погледна. Лицето на приятелката му бе изпито, а ръцете и несъзнателно прегръщаха паникосания тийнейджър, който се бе свил в нея като малко дете и хлипаше неудържимо.
– Трябва да му вземеш главата – спокойно каза той – вземи момчето и го разкарай оттук.
Сетне потъна в дърветата по дирите на Майкъл.
* * *
Макар външно да не го показваше, Конър Маклауд беше вбесен. Той бе гневен още като разбра, че старата му приятелка се е застреляла и ужасен от горчивия край на семейството и, за който за съжаление узна от новините.
Когато след години попадна на дъщерята, Лори и разбра ужасните подробности, гневът го обзе с нова сила. Безсмъртен луд.
Лоша комбинация, както се бе уверил. Макар Майкъл да бе аматьор в боя, силата му бе огромна. Досега Маклауд не се бе сблъсквал с такъв противник, не и като физическа мощ. Дори Къргънът изглеждаше дребен до Майкъл.
Уменията му обаче бяха доста посредствени.
Конър спря. Усещаше, че Майерс е някъде наблизо и дебне.
– Какво има, Майкъл? – извика той и се огледа. Дърветата наоколо бяха мрачни и черните им силуети зловещо се очертаваха в мъглата.
– Страх ли те е? – додаде Конър – май тази битка не ти е по вкуса. Не е като да убиваш деца, а?
Гората остана безмълвна. Конър успокои дишането си и свали катаната.
Гадината беше някъде тук, но бе уплашена. Шотландския боец започна да пристъпва из дърветата, готов за всяка изненада. Внезапно кракът му подритна нещо меко.
Маклауд погледна надолу и видя. Труп на дървар.
В същия миг зловещото дрънчене на моторна резачка го предупреди за атаката и той се хвърли надясно, инстинктивно надигайки катаната си срещу падащия моторен трион, надигнат от Майкъл Майерс. Двете остриета се срещнаха едно с друго с ужасяващ трясък, а във въздуха полетяха искри. Майкъл нападаше като полудял, размахвайки триона насам-натам и режейки клони и цели дървета по пътя си, а Конър бавно отстъпваше назад, награждавайки отвратителният си противник с порязване тук и там, не желаещ да приема битката между гората и гъстата шума, където движенията му бяха спънати, а уменията му – почти изравнени от мечешката сила на Майкъл.
Конър продължи да отстъпва от Майкъл и накрая двамата стигнаха място, където гората оредяваше, прекъсната от дере, стръмно спускащо се надолу. Тъмните очи на психопата горяха яростно, а Маклауд знаеше, че няма право на грешка в такъв момент.
Двамата за момент се отдалечиха един от друг – Майкъл бе надигнал моторния трион, чиито звук ехтеше като гръмотевица, а Конър бе навел меча си към земята, приготвяйки удар, който да отсече с последователен замах ръцете и главата на изчадието.
В този момент обаче от дърветата изкочи джип и от прозорецът му се подаде главата на едър полицай.
– Пипнах те, Майерс! – извика той и в едната му ръка се появи револвер, чиито барабан се изпразни в тялото на Майкъл.
Убиецът потръпна, понесен от ударите на кошмарите и рухна в дерето. Полицаят изкочи от колата и приближи Конър, който искаше да изкрещи от яд.
– Добре ли сте, сър? – попита той разтревожено.
– Да, добре съм! – излъга Конър, прибирайки катаната под шлифера си.
– Шериф Джерси – представи се едрия човек и стисна ръката на Маклауд.
– Ръсел Наш – отговори шотландския боец.
– Много храбро от ваша страна – подаде шерифа – да нападнете Майерс с меч. Той беше безмилостен убиец. Откъде имате – Джерси поклати глава към шлифера – такова оръжие?
– Антиквар съм – усмихна се фалшиво Маклауд.
– Добре се биете за антиквар – усмихна се шерифа и посочи с палец към колата. В нея се виждаше Лори, която все още бе прегърнала плачещия Оуен.
– Спасили сте момчето – каза Джерси, докато гледаше надолу към дерето, търсейки с очи тялото на Майрс. Всичко обаче бе покрито с мъгли и видимостта бе нулева.
– Къде е трупа на оня гад? – процеди шерифът.
– Викнете екип да го търси – отвърна Маклауд, макар да знаеше, че няма да намерят нищо.
– Не може ли да поизчакате… – ококори се Джерси.
– Онова момче вътре може да има вътрешни наранявания – отвърна Конър – трябва спешно да го откараме в болница.
– Вероятно сте прав – сви рамене шерифа и скоро четиримата се натъпкаха в джипа.
– Б-благодаря ви, сър – изхлипа Оуен към Конър Маклауд. Шотландския боец го потупа по главата.
– Ами вашата кола? – подвоуми се шерифа, докато джипът му излизаше на пътя.
– Пратете хора да я вземат – отвърна Лори – искам засега да остана с момчето.
Очите и светнаха към Конър и той въздъхна. Чакаха го много въпроси.
* * *
– Благодарим ви много! – каза възрастната жена, майка на Оуен. Лицето и бе бледо, а устните и трепереха, докато гледаше сина си. Състоянието на момчето бе стабилно и то бе заспало на болничното легло. В стаята му бяха Лори, Конър и двамата родители – висок стар мъж и жена му.
– Мъничкия ми Оуен… – просълзи се майката – и горката Джина.
– Чуйте ме – гласът на Лори се снижи – Майкъл ще иска да довърши сина ви.
– Но нали той е мъртъв? – повиши глас бащата.
– Докато не видя тялото, няма да го повярвам – отворна остро жената – трябва да останете тук в болницата, защото довечера той ще е в дома ви.
Устата на майката се отвори.
– Но защо…
– Защото е луд – отвърна Лори – нека ние отидем в къщата ви.
– Но така вие се излагате на риск? – поклати глава бащата – това е безумие.
– Аз мога да се оправя с Майкъл – усмихна се Конър и очите му просветнаха – имайте ми доверие.
– Смело изказване, младежо – поклати глава бащата – но все пак, ето ви ключовете. Живеем на улица Томпсън номер 5.
Половин час по-късно Лори и Конър бяха в къщата на семейството. Когато останаха сами и затвориха вратата зад гърба си, след като преди това бяха оставили мобилен телефон на полицията, за да ги потърсят на следващия ден за разпит – на Хелоуин отдела разследвания не работеше – Лори извика.
– Можеш ли да ми кажеш какво става, по дяволите!
– Какво точно те интересува, скъпа – отвърна Конър, ровейки из хладилника на хората за бира – аха – каза той, като намери такава.
– Как така хукна с оня меч подир Майкъл и какви бяха тия откачени неща, които му наговори? – настоя Лори.
Конър отпи от бирата си.
– Ако ти разкажа, така и така няма да ми повярваш – отвърна той.
– Защо не опиташ? – настоя жената – може би ти е странно, но не бих възразила да науча нещо повече за кошмара, който съсипа живота ми.
– Майкъл Майерс е безсмъртен – отвърна Конър Маклауд.
– Това го знам, научих го по трудния начин – поклати глава Лори.
– Има и други като него – продължи шотландецът.
Това накара Лори да спре за миг. В къщата настана тишина. Отвън се чуваха виковете на децата “Бонбони или номер? Бонбони или номер?”.
– Какво каза? – повтори тя.
– От векове безсмъртните бродят сред вас, пристъпвайки тихо от век към век – отвърна Конър – никой не знае произходът им, нито за какво се борят. Те просто са.
– Какви ги говориш, Ръсел? – бе присвила очи Лори, но по гърба и полазиха ледени тръпки.
– Името ми не е Ръсел – отговори приятелят и, който сега изглеждаше съвсем чужд човек – аз съм Конър Маклауд от клана Маклауд. Аз също съм безсмъртен. Роден съм в онова, което в училище наричате “Средни Векове”.
– Ти си полудял – поклати глава Лори.
– Има и други като мен – продължи Конър спокойно – такива като Майкъл, макар малцина да са толкова откачени. Всъщност, той май е най-голямото куку, което съм виждал.
– Той е убил 70 души, Ръсел… – поклати глава Лори – а ти ми разправяш тъпи шеги и приказки.
– Аз съм убил повече от 200 – студено каза Конър. Лори зяпна.
– И това само от тези като мен – безмилостно рече Шотландския боец – ние, безсмъртните, се избиваме един друг. Това се нарича Сбирката. Целта е Наградата – когато от нас остане само един, той ще придобие велика сила. Представи си, ако това е Майкъл Майерс.
Лори поклати глава. Това, което чуваше беше налудничаво.
– Как така се избивате? – накрая попита тя – нали сте безсмъртни.
– Само докато главата остане на раменете ни – отговори Конър.
Настана тишина.
– И какво, ако ти повярвам – накрая каза Лори – това значи, че си дошъл тук просто за да вземеш главата на поредния си враг, така ли?
– Не – поклати глава Конър и в очите му просветнаха сълзи – идвам заради теб. И заради майка ти. Аз я познавах…
– О, Боже – поклати глава Лори.
– Така, че когато довечера Майкъл дойде тук – Конър изтегли своя меч – аз ще взема главата му.
* * *
– Майкъл, Майкъл… – лепкавият глас долетя като шепот от отвъдното, влудяващият шепот, който бе движил огромният мъж през всички тези години. Когато Майки бе малък, сам и никой не разбираше защо обича да наранява малки космати неща, човекът бе дошъл при него. Бе му дал сладкиш, сетне го бе завел в гората и го бе дарил с уникалното безсмъртие, с обещанието да наранява колкото си иска неща, без да може да бъде наказван, както преди.
Майкъл бе коленичил, а черните му очи гледаха надолу, както винаги, когато човекът бе наблизо. Сребърните кръстове, изографисани на ботушите се движеха с всяка тежка стъпка.
– Ти си част от нещо по-голямо, Майкъл, от четири вековен път в търсене на справедливост. На отмъщение. Толкова сладко, нали, Майкъл? Отмъщението е сладко…
Майкъл притвори очи. Бе слушал тези приказки до полуда, опияняваше се от мъдростта в тях. Наистина добрия човек му бе позволил да убива колкото иска, да мъсти на всички, които не го разбираха, които му се подиграваха и нападаха.
Бе му показал колко са лоши всички, глупавото му, тесногръдо семейство, откачения стар доктор.
– А сега, Майкъл, твоят час настъпи.
Майкъл се изправи и така се извиси с две глави над Джейкъб Кел, който стоеше до него и въпреки това в присъствието на могъщия безсмъртен се чувстваше като малко дете.
– Този дар е за теб, Майкъл – прошепна Кел и подаде на огромният мъж също тъй огромен двуостър меч. Майкъл сграбчи оръжието и дъхът му спря. Това бе толкова повече от смешните ножове и брадви, които ползваше.
– Ще трябва да убиеш Конър Маклауд, заедно със сестра си – продължи Джейкъб Кел – опасявам се, че те са от лошите хора.
Да убие Лори…
Майкъл много искаше да го направи, но искаше и да говори с нея.
– Майкъл! – гласът на Кел разряза мислите му като мълния – слушай ме какво ти говоря. Тази вечер, на този Хелоуин, твоят път свършва…
Майкъл послушно поклати глава, а Кел се усмихна.
Преследването продължаваше.
* * *
Лори подреждаше нещо на втория етаж от къщата на онзи глупак от гората. Майкъл искаше да убие момчето в болницата, но Джейкъб Кел му беше казал да убие сестра си и Маклауд, а Майерс винаги правеше каквото му каже Джейкъб Кел. В крайна сметка, ако не беше Кел той нямаше да може да убива на първо време изобщо, а той обичаше да убива.
Но Кел не търпеше неподчинение. Веднъж Майерс се бе опитал да се бори с Кел, но научи, че така не бива. Кел имаше меч, остър и ужасен и не се колебаеше да го използва.
Но сега и Майкъл имаше меч. Той слезе от колата, която бе откраднал, за негова жалост, без да убие никой и се отправи към къщата на Лори. Усети тръпчивото усещане и надигна тежкия меч в ръката си. Огледа се. Наоколо нямаше никой, върху който да изпита меча, глупавите деца търсеха бонбони.
Вратата пред него се отвори.
Там го чакаше Конър Маклауд.
“Кой му е дал това нещо”, помисли си раздразнен Шотландския Боец, виждайки грамадното оръжие в ръцете на убиецът. Собствената му катана излетя със съсък от ножницата.
Убиецът нападна без да издаде нито звук, както нападаше винаги. Конър блокира замахът му и нанесе рана с контраудара си, но мощната атака го принуди да отстъпи назад. Майкъл нямаше умението на фехтовач, но разполагаше с животинска издръжливост и нечовешка сила. Сравнението с Къргънът отново изплува в ума на Маклауд, докато нанасяше пореден удар на Майкъл, който не правеше никакво впечатление на чудовището, а самия той отстъпваше назад, не можейки да влезе в директна конфронтация с огромния бехемот, който размахваше оръжието си като сатър и все пак с някаква адска прецизност.
Битката на двамата се пренесе вътре в къщата, а гигантския меч на Майкъл Майерс събаряше трески отвсякъде.
– Лори, махни се оттук! – извика Конър. Никой не му отвърна и шотландския боец прокле, вътрейки катаната си и нанасяйки удар след удар на грамадния убиец, който обаче ги понасяше без видима следа.
Внезапно Майкъл вдигна цял хладилник с едната си ръка и го метна по Маклауд, хуквайки нагоре по стълбите. “Лори!”, помисли си Конър паникьосано, когато хладилникът падна върху него. За секунди безсмъртния се отдръпна, хуквайки нагоре по стъпалата.
– Нее! – извика той, когато приближи стаята, където бе стояла приятелката му. Майкъл стоеше, изпуснал меча на земята си, а Лори лежеше в локва кръв.
Очите на Шотландския боец се присвиха и той овладя чувствата си.
– Майкъл Майерс – процеди той – вдигни своя меч.
Майкъл го погледна и наклони голямата си глава. Сетне се наведе и взе меча си.
Конър нападна отново, като този път болката от загубата на Лори му бе придала допълнителна сила. Майкъл се опита да съсече Конър на две с един злокобен удар, но Шотландския Боец се гмурна настрани.
– Трябва да остане само един! – извика той и катаната отсече маскираната глава на Майерс с един замах.
Навсякъде избухнаха светкавици…
***
1 ноември 1998
– Трагедия, г-н Наш – поклати глава шериф Джерси – не знам как сте успели да го убиете, но светът ще ви е благодарен.
Конър не отговори нищо, гледайки с празен поглед в проклетия град.
– Само последен въпрос за дознанието? – попита шерифът – имате ли представа къде може да е другото оръжие на Майкъл? Не, че е от значение, но…
– Кое друго оръжие? – не разбра Конър.
– Това, с което е убил Лори? – повтори Джерси.
– Не е ли мечът – присви очи Шотландския Боец.
– Ако е бил друг меч, е бил по-малък, с острие по-широко от вашето, но не като на неговото чудовищно оръжие – поклати глава полицаят.
Маклауд поклати глава.
Дори и изродът да бе ползвал друго оръжие, какво значение имаше това сега? Конър дори му бе противно, че го бе убил. Когато се бе справил с Къргънът, тогава имаше усещането, че е постигнал нещо голямо.
Майкъл беше просто гнусен.
– Предоставяме ви колата на Лори Строд – каза накрая шерифът – поради това, че сте единствения, който може да мине за нейн близък.
Маклауд кимна. Половин час по-късно той се отдалечаваше с мръсна газ от проклетото място.
* * *
Джейкъб Кел също се бе отдалечил от Хедънфилд, като в момента пътуваше с влак. Играта с Майкъл го бе забавлявала през тези години, макар садизма на убиеца определено да беше проява на лош вкус. Това доставяше удовоствие на Джейкъб, той знаеше, че сега Маклауд вероятно е омерзен от победата над това жалко и мерзко същесво.
По-важното обаче бе, че поредните близки на Конър бяха умрели, а той все още не бе забелязал знаците за дейността му. Времето, в което Кел щеше да се разкрие, обаче наближаваше.
И тогава щеше да остане само един.

Оставете отговор