Прегледът, който правим на класическата поредица “Белгариад” от Дейвид Едингс продължава и с “Магьоснически гамбит”, третата от общо петте книги в сагата, която изправя едни срещу други богове, вълшебници и дори пророчества.
Белгарион вече е научил истинското си име и призвание, след като е открил опустошителната сила на магията си, изправяйки се срещу Чамдар, жрецът, отнел живота на родителите му. Сега младежът, спасен от змийските обятия на Вечната Салмисра, продължава пътуването със своите спътници, като Белгарат се връща в задругата, за да я поведе през още по-опасни земи. Преследвани от убиеца Кордоч, нашите приятели решават да минат през смъртоносните земи на Марагор, където витаят призраци, а после и на Улго, по чиято повърхност вилнеят чудовища. Помежду тях обаче Белгарат и Поулгара ще се завърнат на мястото, където са се обучили на вълшебствата си, Долината на Алдур, място на спокойствие и любов, посветено на техния божествен учител. Отдихът определено ще им е необходим, тъй като търсенето на митичното Кълбо, победило в далечното минало злия бог Торак, приближава своя завършек. Древният талисман е в Рак Ктхол, под властта на безсмъртния магьосник Ктучик, върховен жрец сред смъртоносните гролими. За да си го върне, Белгарат ще трябва да влезе в смъртоносен двубой с този истински майстор на черните изкуства…
Макар да запазва забавния и хумористичен тон, отличаващ Дейвид Едингс от повечето му колеги в жанра на епичното фентъзи (Толкин и Тери Брукс например са винаги изключително сериозни), “Магьоснически гамбит” определено е по-мрачна книга от предишните части, тъй като навлизаме в далеч по-смъртоносни части от вълшебния свят на Белгариадата. Гарион продължава израстването си като магьосник, в което има и някои комични моменти, но именно в тази книга виждаме един от най-силните му подвизи, не когато отнема, а когато спасява живот, което е трогателно. В романа към вече доста дългия екип от герои се присъединява и улгосът Релг, чрез който Едингс добродушно се подиграва с религиозния фанатизъм, послание, което за жалост днес е дори по-актуално, отколкото през 80-те, когато е писана книгата. Що се отнася до сблъсъкът между Белгарат и Ктучик, това е най-добрата битка, която Едингс е описвал в кариерата си и макар бойните сцени да не са му специалност, мога да кажа, че се е справил наистина блестящо.
Историята продължава в “Черната кула”, преди да завърши, поне на този етап, в “Последната битка” – очаквайте ревюта на тези две книги скоро в “Цитаделата”!
Последни коментари