The Creeping Flesh

Легендите Питър Къшинг и Кристофър Лий са в главните роли на “The Creeping Flesh”, филм на ужасите от 1973-та година, който загледах с нагласата, че става дума за забавен creature feature, а вместо това се озовах в тотална психария. Преди да продължа със самото ревю, трябва да благодаря на колегата Иван Атанасов /John At/, който ми намери филма и аз не знам откъде 🙂
Къшинг, известен на широката публика най-вече с ролята си на моф Таркин от “Междузвездни войни”, но всъщност изградил си кариерата около ролята на д-р Ван Хелсинг в британските филми за Дракула, тук играе ролята на не съвсем уравновесен учен, който се връща от земите на Нова Гвинея, където е търсел костите на липсващото звено, свързващо еволюционно с човека и маймуната. Подходящият скелет е намерен, но пластовете, от които е изкопан, водят героя на Къшинг до смайващо заключение – скелетът е на великан от праисторията, съществувал много преди хората, представител на раса, въплъщаваща абсолютното зло. Това вдъхновява ученият да започне да търси нещо, което вярва ще промени човечеството – ваксина срещу това зло. В тези си стремления обаче той забравя за своето семейство, самотната си дъщеря, израснала без да знае за истинската съдба на майка й, коварният си полубрат, който също иска да направи пробив в науката, но за да осигури благополучието си. Скоро присъствието на скелета в къщата отключва поредица от необясними и отвратителни събития, които ще доведат до неговото възправяне… и Злото ще започне да крачи телом сред света на хората.

“The Creeping Flesh” е доста объркан и хаотичен филм, който гледах заради симпатията си към “The Horror Express”, който е със същите актьори. На практика сценарият се лута от една до друга безумна сцена, което първоначално ми се стори като драматургическа грешка, но на финала започна да придобива смразяващ нов смисъл. Питър Къшинг е както винаги великолепен, същото мога да кажа и за винаги аристократичния, изключително елегантен и харизматичен Кристофър Лий, играещ лукавия му брат. Ефектите с чудовището са остарели, но придават някаква странна автентичност на присъствието му, а що се отнася до края – много рядко съм попадал на по-песимистичен и в същото време отворен за интерпретация от страна на зрителя завършек. With horror, old is gold – и макар този филм да не е сред най-добрите представители на жанра, заслужава да му отделите час и половина, дори и само заради брилянтните актьори.