Челюсти

Малко книги могат да се похвалят с това, че създават цели направления в литературата, но това спокойно може да се каже за “Челюсти” на Питър Бенчли, която популяризира сюжетите за атаки от акули и чрез адаптацията си от Стивън Спилбърг вдъхновява формата на летните кинохитове. В днешното ревю обаче спирам вниманието си на литературния първообраз.

Амити е малко градче, в което хората всяка година очакват лятото, за да припечелят пари за останалата част от годината. Затова, когато една нощ млада жена бива разкъсана от голяма бяла акула, местните хора са против това на този случай да се дава разгласа. Все пак акулите не са териториални животни, така че ново нападение не се очаква. Местният полицейски началник предпочита да затвори плажовете за няколко дни, така че да е спокоен, но големците на Амити настоятелно го съветват да не го прави, не и ако милее за работата си. Все пак е началото на туристически сезон и хората очакват летовници, за да изкарат хляба си. За жалост обаче тази акула не е като другите. Тя се връща и скоро жертвите й започват да се множат – сред тях малко дете, погълнато все с дюшечето си, както и възрастен човек, влязъл в морето да поплува. Сега вече няма начин плажовете да не бъдат затворени и да не останат така, докато акулата не бъде уловена и убита. Задача, в която полицейският началник няма да е сам, а със стар опитен рибар и специалист ихтиолог. Те трябва да знаят всичко за акулите и да победят чудовището, доплавало до бреговете на Амити. С такъв противник обаче, никой от тях не се е срещал…

Винаги, когато се връщам към по-стари книги от 60-те или 70-те години занемявам от това, че дори в масовите хитове авторите са се стремели да вкарват някаква литература и “Челюсти” не е изключение, макар това невинаги да работи в полза на Бенчли. Романът е написан грамотно (и преведен на български страхотно по времето на соца), внимателно пресъздава атмосферата на малкия крайморски град и разгръща съдбата на човешките си герои. Бедата е, че те са малко досадни и дори самият Спилбърг признава, че докато е чел книгата, е стискал палци за акулата. Донякъде го разбирам, защото сюжета за изневярата на жената на полицейския началник с ихтиолога ми беше съвършено безинтересна – любопитен конфликт от човешка гледна точка, но не затова започнах да чета “Челюсти”. От друга страна атаките на акулата са описани чудесно, без авторът да се изсилва, но достатъчно ефектично, че да те полазят тръпки и да погледнеш с безпокойство морския простор, ако я четеш докато си на почивка, както направих аз. Преследването на хищника, който всъщност не е зъл, а просто следва примитивните си кръвожадни инстинкти, е описано убедително, предавайки както досадата от нищонеслучването, когато акулата не се появява, така и напрежението, произхождащо от това, градиращо в ужас, когато звярът най-сетне изплува, описан от Бенчли страховито с грамадната си озъбена усмивка и проклети малки очички. Финалната развръзка беше малко глупава, но може би с нея се запазва реализма на историята, а като цяло “Челюсти” е книга, която всеки ценител на хоръра трябва да прочете – най-малко от обща култура.

Ревю на Александър Драганов