“Падингтън” е семеен филм от 2014-та година, дело на режисьора Пол Кинг. Той адаптира приключенията на класически детски герой за съвременната публика, като резултатът е много чаровен. Мама ми го препоръча след като разбра, че съм харесал “Стюарт Литъл” и бе напълно точна, филмът има подобен дух, макар да набляга повече на хумора, а не чак толкова на трогателните моменти, макар и те да не липсват.
Дълбоко в най-гъстите гори на Перу живее неизвестен вид интелигентни мечки. Преди много години с тях се срещнал британски изследовател, който останал очарован от тях до такава степен, че на раздяла им обещал, че ако някога му дойдат на гости в Лондон, ще бъдат посрещнати като у дома си. В наши дни тези мечки са доста остарели, но след едно земетресение племенникът им – едно малко мече – заминава за мечтаната столица на Великобритания, като се качва тайно на товарен кораб. При пристигането си обаче говорещото животинче е изненадано да види, че хората не само не са толкова гостоприемни, колкото е очаквал, но и дори не му обръщат никакво внимание. Но за късмет то попада на семейство Браун, който решават да го приберат за една нощ вкъщи, преди да го предадат на властите, нещо, за което бащата настоява, но останалите членове на семейството не са много съгласни. От тях мечето получава и името си – Падингтън.
“Падингтън” носи чара на класическите английски приказки, като представя Лондон във възможно най-добрата светлина на чудноват град, в който има място за всички, макар сценарият внимателно да избягва излишно захаросване. Мечето е трогателно и забавно, макар влизането му в дома на семейство Браун на моменти да напомня същинско бедствие. Актьорите на човешките персонажи също са великолепни, като Никол Кидман е особено колоритна в образа на злодейка, напомняща Злобара де Мон от класиката “101 далматинци”. Ефектите са на ниво, макар да ми се стори, че някои от сцените да са добавени колкото да демонстрират нивото на технологиите, с които екипът зад филма разполага. Хуморът е микс между по-грубовати телесни смешки и типично английски хумор, като гарантира, че ще има моменти на които да се смеете на висок глас.
Като цяло може би малко прибързах да гледам този филм толкова скоро след “Стюарт Литъл”, тъй като без да искам направих някои сравнения между двете ленти, но макар те да не бяха в полза на “Падингтън”, останах доволен от него. Милата и смешна история за това говорещо мече е задължителна най-вече за падащите си по вълшебни приказки с типично английски вкус, но гарантира час и половина добро изкарване на всички.
Ревю на Александър Драганов
Пробвах и втория филм, но там вече историята ми доскуча. Мисля, че “Падингтън” е по-малко семеен и приключенски и разчита предимно на абсурдистската комедия, поради което не мога да харесам филмите за него колкото тези за Стюарт Литъл. Няма страшно, просто пропускаме, вместо да хейтим.