След сравнително дълга пауза, нашата рубрика с интервюта се завръща, като днес наш гост в нея е Александър Карапанчев, един от доайените на българската фантастика, писател, редактор, журналист и вече десетилетия наред активен фен. За историята и развитието на жанра у нас, за неговите книги и призмата, през която вижда света си говорим в следващите редове. Приятно четене!
Здравейте, г-н Карапанчев, и благодаря, че се съгласихте да дадете интервю за сайта „Цитаделата“. Вие сте добре известен сред фантастичния фендъм, но все пак ние имаме и по-млади читатели, които все още не ви познават. Представете се с няколко думи!
– Някои приятели ме сравняват с човек-оркестър, който свири на различни инструменти. И за това има известни основания, тъй като през моя почти 70-годишен живот наистина съм опитвал късмета си на разни шарени поприща. Ето част от тях: белетрист, поет, редактор в държавни и частни фирми… журналист, изследовател и популяризатор на супержанра Фантастика… библиограф, издател… Броя се сред основателите на два клуба, на две първопроходчески издателства (става дума за „Орфия“ и тъй любимия ми „Аргус“!), на едно списание и една фондация – всички те посветени на фантастичното в изкуството и живота. Съставил съм, персонално или пък в колектив, около 40 разнообразни сборника с фантастика… Повече подробности за мен могат да се намерят в живата e-енциклопедия на бг въображението http://bgf.zavinagi.org/.
Кога започна увлечението ви по фантастиката и какво ви спечели точно в тази литература? Беше ли трудно в онези далечни години да си фен на жанра?
– Нека тук да отговоря отзад напред, връщайки се към златната светлина на детството. Лично на мен не ми беше трудно да съм фен още от малчуган – див, сиреч неорганизиран фен. Моите родители бяха страстни книголюбители и вкъщи имахме много пъстра колекция от най-различни жанрове. От нея тръгна запознанството ми с висококласни фантасти: Жул Верн, Хърбърт Уелс, Джонатан Суифт, Едгар По, Е. Т. А. Хофман… После, в също богатата библиотека на VI ОУ, открих за себе си Иван Ефремов със „Звездни кораби“ и Франсис Карсак с „Робинзоновците на космоса“. Бил съм на 11 години, когато само през две преки от нас се създава първият в България НФ клуб („Приятели на бъдещето“), ала аз узнах за него доста по-късно. Тука ще прибавя и чудесните ми пътешествия из книжките на списание „Космос“… Явно фантастиката ме е привлякла със своите безбройни нестандартни погледи към реалния свят, но и с големите си възможности да сътворява нови, непознати, неочаквани светове.
Как започнахте да пишете фантастика? Кои бяха първите ви читатели?
– Трябва да сме били в четвърти клас, когато с моя съученик и приятел Мартин Първанов някак спонтанно започнахме да пишем, повлияни от разни юношески четива. Мартин (с него после ходихме при Светослав Минков) съчиняваше роман в дебела тетрадка с мушамени корици, а пък аз „произвеждах“ къси подражателни разказчета. Първите ми читатели бяха моите родители – особено татко, журналист и хуморист, от когото съм научил много. След като загърбих имитационните си опити, през 1967 година стигнах до първата си вестникарска публикация. Това беше една млада-зелена рецензия за прочулия се по-късно и в Западна Европа пътепис на Радичков „Неосветените дворове“.
Вашият сборник „В епохата на Унимо“ е излязъл в един период, който сякаш беше труден за родните автори в жанра – началото на новия век. Разкажете ни нещо повече за него! Има ли къде да се прочете сега?
– Този сборник ми донесе поощрителна награда от Еврокона в Хотеборж, Чехия (нека вметна, че тогава номинациите се определяха опростено и на практика твърде ефективно – с по един глас в категория гласуваха всички клубове по фантастика в България). Книгата е оригинално композирана в три раздела: „Островът на Татко Сладко“ – утопии; „На континента“ – разкази за творци като Едгар По, Иван Ефремов и Урсула Ле Гуин; и „Островът на Стапен Кройд“ – антиутопии. Някои от тия емоционално-философски опуси са излизали на руски, немски и английски език. Заслужава да се споменат с топла дума и интересните илюстрации, и корицата на художника Димитър Стоянов-Димо̀… А къде може да се прочете самият сборник ли? В по-големите обществени библиотеки, където е депозиран; разпръснат частично из други сборници, антологии и електронни местообитания; и, надявам се, скоро в сякаш бездънния сайт „Моята библиотека“.
.
Освен разкази, вие пишете и поезия, имате издадени две стихосбирки – „Топлото ключе на живота“ и „Да направиш вкусолет“. Как пречупвате жанра в мерена реч?
– Вероятно го пречупвам през същите дъгоцветни призми, през които го виждат и другите поети фантасти – в търсене на особено кондензирани чувства и мисли, поднесени чрез максимално кратки форми… В изобретяване на красиви, ярки, многостепенни метафори, изпъкващи сред текста като скъпоценни камъни в корона… В свободно реене из дълбините на двата космоса: външния, вселенския, и вътрешния, човешкия… В химни за победа над тленната плът и нетленната смърт… Тук му е мястото да спомена, че преди няколко години с Атанас П. Славов съставихме първата (поне у нас) антология на фантастична поезия. Нарекохме я „Фантастихия“ – словосъчетание, образувано от фантастика, стихове и стихия – и тя е намираема във вече спомената жива енциклопедия: https://u.pcloud.link/publink/show?code=XZnsn5XZ3TFVxtG8cfptWODaEfumWpcpzlXX/.
От много години вие сте от емблематичните участници в дейността на столичния клуб по фантастика „Иван Ефремов“. По какъв начин се присъединихте към него? Как съхранихте любовта си към жанра през годините?
– За Интегралния клуб по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ мога да говоря до утре сутринта! Аз съм един от десетината членове-основатели, които положиха темелите му през пролетта на 1974 година. Оттогава изтекоха много и разноцветни води както в приказките, а аз си останах верен на този клуб и до ден днешен. Напоследък не съм чест участник в живите му вторнишки сбирки, но инак най-редовно посещавам неговия сайт, който е отворен денонощно и целогодишно. Нещо повече – тук, във форума му, сътруднича особено дейно под ника alexandrit, качвайки разнообразни чужди и мои рожби. Така, като продължавам активно да разширявам собствените си хоризонти, аз съвсем естествено запазвам и своята любов към мегажанра Фантастика – в синхрон с нейните почитатели и творци не само от България.
Вие имате редица проучвания в областта на историята на българската фантастика. Какво е мястото ѝ в световната и как мислите, че се развива тя през годините?
– Точно преди половин век, на ЕКСПО-то в Осака, България е била спомената в десетката на страните с най-развита фантастика. Къде сме днес, е доста трудно да се каже, защото информационните потоци вече са станали морета и кой би могъл да ги преплава докрай?! Сигурен съм, че българската фантастика (е, не единствено литературната) се развива сравнително успешно въпреки зигзагите на обществената конюнктура и на скромните ни материални възможности… Ето, сега върху писалището ми лежат две книги, които дори външно показват мащаба на нашия прогрес – „Синята хризантема“ на Светослав Минков (1922 г.) и десетият, юбилеен алманах „ФантАstika“ (2020 г.). Първата книга е малка като ученически бележник и съдържа едва 32 странички, а пък втората е голямоформатна, включва 452 страници и около 100 цветни изображения. Обнадеждаващ нагледен пример, нали?
Според мнозина няма как да си писател, ако преди това не си бил читател. Кои са любимите ви автори на фантастика? Има ли сред тях българи?
– Ха сега де, кои от многото да спомена, без списъкът им да натежи? Всъщност любимите ми автори са тези, които препрочитам най-често. Тук си имам една великолепна петорка от свръхлюбимци: Едгар Алън По и Рей Бредбъри (те са двойнодишащи, така да се каже – пишейки и проза, и поезия), Хърбърт Уелс, Иван Ефремов и Станислав Лем. Помня, че като прогимназист носех в чантата си „Невидимия“ на Уелс – ей тъй, за кадем… Естествено, че щом съм българин, ще обичам силно и някои български фантасти. По реда на рождената им дата ще изброя Светослав Минков, Павел Вежинов, Александър Геров (и поет, и белетрист, от когото особено харесвам новелата му „4004 година“), Агоп Мелконян плюс Любомир Николов-Нарви, а от сравнително по-младите пера отдавна съм си избрал Янчо Чолаков, който е озаглавил един от своите романи доста загадъчно: „Запалѝ свещ на дявола“…
Фантастичният фендъм в България е пълен с пъстри и интересни хора, но за жалост те често „воюват“ помежду си. На какво смятате, че се дължи това, и мислите ли, че е уникално за страната ни или се наблюдава и в чужбина?
– Известно е, че тези войни в бг фендъма се изостриха особено много през последните години. Своя роля на безсънен „подпалвач“ тука играе и Фейсбук – поредното доказателство за двойствената роля на човешките изобретения. В една поема за Иван Ефремов, която четох наскоро, се говори за чашата с „отровна смес от егоизъм, завист, злоба, бездушие“ – ето ги корените въобще на междуличностните конфликти. Към тях ще добавя ширещата се средностатистическа некомпетентност при боравенето с факти… Впрочем вие представяте ли си, че Бредбъри или Стругацки ще си зарежат творческата работа и ще се отдадат на хейтърство, както правят някои наши фенове от началото на ХХI век?! (Чувал съм, че, уви, Унгария и Румъния също не са пощадени от войни във фантастичния си фендъм.)
През последните години и десетилетия напредъкът в технологиите позволи на фантастиката да се превърне в доминиращ филмов жанр. Кои са любимите ви образци на жанровото кино?
– Няма да скрия, че приоритет № 2 при мен (след изящната словесност) е изобразителното изкуство. Ето защо предлагам сега да кажа няколко думи не за „подвижните“ картини, от каквито се състои киното, а за „неподвижните“ такива, нарисувани от мои любими художници. От българите особено обичам веселенския космист Васил Иванов и ненадминатите илюстратори на въображението Александър Денков и Иван Кирков. От по-новите имена тук непременно ще откроя универсалния художник и изкуствовед Калин Николов… Що се отнася до чужденците, бързо-бързо ще се придвижа в рамките на пет–шест века, като посоча нидерландеца с неистова фантазия Йеронимус Бош, магичния литовец М. К. Чюрльонис (за когото казват, че е открил нов духовен континент!), англичанина с отвинтена капачка на визионерството Джим Бърнс и удивително комбинативния поляк Игор Морски… Представяте ли си ги всички тях в един виртуален музей?
Имате ли бъдещи творчески планове? В каква посока са насочени те – проза или поезия?
– Планове дал Бог (говоря за Бога на фантастиката). Като съставител и автор продължавам да разширявам и надграждам осемте електронни антологии, които поддържам в Ефремовския сайт. Към момента те имат вече около 500 000 преглеждания. Ето и някои техни заглавия: „Аргус“ и компания“… „Гласове на въображението“… „Фантастична поезия (2)“… „Станислав Лем: визия XXI“… „И фАнТаСтИтЕ сЕ шЕгУвАт“… Като съставител работя над антология с преводен и български стихорър – условно и, мисля, сполучливо я нарекох „Когато Фобос и Деймос бяха поети“. Като автор пък съм напреднал с подготовката на един по-дебел том със събрано избрано от различни жанрове. За него моят събрат во фантастике Атанас П. Славов ми е подарил интересна корица и вълшебно заглавие – „Приказки от 1001 свята“.
Носител сте на множество награди през годините. Коя ви е най-скъпа?
– Навярно най-скъпа ми е наградата „Златното перо“, която получих от списание „Космос“ преди половин век. Тя беше спечелена в конкурса за научнофантастичен разказ от автори до 18-годишна възраст и благодарение на нея влязох в новоучредения едноименен клуб. Благодарение пък на клуба „Златното перо“ общувах на живо с интересни млади таланти, както и с докторския триумвират – д-р Димитър Пеев, д-р Светозар Златаров и д-р Светослав Славчев, които през онези години направляваха родната и преводната фантастика; посетих изложбата от фантастична живопис на Стефан Лефтеров, организирана в една възтъмна заличка на партера в Софийския университет; гостувах на създадения по онова време бургаски клуб „Терра Фантазия“ и най-важното… И най-важното: заредих се с много оптимизъм за развитието на любимия си жанр.
Пожелайте нещо за довиждане на нашите читатели!
– На прима виста се сещам за няколко добри пожелания. На първо място – традиционното насърчение за телесно и духовно здраве. После, тъй като сме фантасти – нека някой българин най-сетне напише книга, за която да получи наградата „Хюго“. И още: да създадем Музей на родната фантастика не защото тя вече се е превърнала в куп музейни експонати, ами защото има твърде богата история, която вероятно ѝ гарантира и богато бъдеще. И накрая: повече светлина и обич за същата тази бг фантастика, понеже тъкмо по нея (а не по англо-американската или руската такава) ни разпознава светът.
Интервюто взе Александър Драганов
Последни коментари