Смокините узряха, а кръчмарят вече пише сметката

smokinite

Андрея Илиев е един от най-утвърдените писатели в България днес, изключително многолик автор, известен и награждаван за работата си по множество исторически книги, криминални романи, произведения в жанровете фантастика, фентъзи и хорър. Въпреки това, аз все още не бях имал възможността да се запозная с творчеството му. Това се промени, когато научих за излизането на новата му книга “Смокините узряха, а кръчмарят вече пише сметката”. Тя ме спечели още със заглавието си, а когато научих, че е колекция с разкази, събирани от автора от целия му творчески път, реших да си я поръчам. Освен с прекрасното посвещение, за което благодаря, книгата ме спечели и със самото си съдържание – много силни, разнообразни и до един инстригуващи разкази, разделени на три основни части.

“По обяд” е сбор от разкази, които повърхностен анализ би нарекъл криминални, но макар често да има такъв елемент, те са по-скоро посветени на живота на хората. Силно удовлетворен останах от “Кръчмарят винаги идва”, “Тук и сега”, “Половин човек”. Специално впечатление обаче ми направи разказа “Когато смокините узряха”, който авторът е посветил на дядо си. Освен затрогващ, в него прочетох и може би най-силният момент в книгата:
– Светът не е направен всички да ядат луканка – натърти дядо.
Бях яко подкован за предстоящия изпит по политическа подготовка. Или просто търсех на кого да излея лошото си настроение?…
– А как е направен? – сопнах се.
– Съвсем малко да ядат луканка, малко повече шпеков салам, а многото – “наденица кучешка радост” – отговори тъжно той.
Ето с тия думи дядо ми утрепа политическата икономия на социализма.

Останалите разкази в този раздел, сред които има и някои хумористични, също бяха много добри, но това наистина беше върхът – хем ме разсмя, хем ме накара и да се замисля.

“Посред нощ” са разказите по моята част – фентъзи и хорър. Направи ми впечатление, че авторът познава митовете и преданията на народи, за които повечето хора не само у нас, ами и по света не знаят нищо, което личи още от първия разказ в този раздел, “Аджин”, меланхолично-хумористична история, включваща дух от демонологията на таджиките. Страховита бе историята от разказа “Нестинарка”, за създание, представящо се като Свети Контантин, но всъщност нещо много по-различно и тук отново трябва да похваля автора, който вкарва нотките на ужас по много естествен начин, достоверен за българския контекст на разказа, а не пунктиращ западни образци – поради това историята звучеше напълно истинска и може да те накара да запалиш лампите посред нощ, ако се наложи да станеш от леглото. Такива са и разказите “Пеперудата”, за човек с умствено изоставане и прокълната магия, както и “Вещица”, в който нощта на сборника става най-тъмна. Много тъжен е разказът “Шантава история”, който показва как психическото заболяване може да превърне безобиден човечец в чудовищен убиец, който никак не осъзнава какво е сторил, тръпки ме побиха отново и от призрачната история за “Момичето”. Завършек на втория раздел е разказа “С убиец на борда”, който според мен спокойно може да се развие и в роман – докато отстъпват от чужда планета, екип командоси на космически кораб биват избивани от мистериозен и невидим убиец – знам, напомня на “Хищникът” по описанието, но първо, това е плюс, второ, историята има по-друг вкус. Прочетете ли я, ще разберете.

Най-сладките смокини от сборника са оставени за десерт – това е разделът “По никое време”, който представлява колекция хумористични разкази и фейлетони. Най-много се смях на “Концерт”.

Като цяло, “Смокините узряха, а кръчмарят вече пише сметката” е великолепна колекция за любителите на качествена българска литература, книга, която ме запозна с творчеството на голям наш автор и която не мога да не препоръчам на читателите ни. Сборникът, издаден от вездесъщите “Гаяна”, може да се поръча директно от автора.

Оставете отговор