Лятото на страха (Елм Хейвън #1)

лятото на страха

“Изпитвам страхопочитание към Дан Симънс”, казва Стивън Кинг от корицата на “Лятото на страха”, книгата на именития негов колега, автор на всепризнати произведения като “Хиперион” и “Песента на Кали”. Не знам защо го е направил. Не съм бил в позицията на нито един от двамата писатели, да съм велик, награждаван от световни журита и най-продаван според “Ню Йорк Таймс” (и не само). Не мога и да си представя как бих се почувствал, ако имам считан за класика роман и някой ми окраде сюжета до шушка.

Може би и аз ще се изпълня със страхопочитание.

ОК, това беше излишно злобно, но се сещате накъде бия. “Лятото на страха”, за която чета, че е първа книга от поредица, е книга “в духа” на “То” от Стивън Кинг, като под “дух” разбирайте, че сюжетът е горе-долу един и същи. Лятото на някакъв убит град група деца излизат от училище и започват лятната си ваканция, като погрешно смятат, че единственото, за което трябва да внимават са местните побойници. Вместо това обаче всяко от тях се натъква на поредица от зловещи и необясними събития, които ги карат да разберат, че са вплетени в козните на древно зло… и са единствените, които могат да го спрат.

Вижте, аз разбирам, че понякога, когато човек много хареса дадено произведение, иска да го направи свое. И аз съм го правил. Помня преди години, когато първите ми разкази за Ледена планина излязоха в “Мечове в леда”, във форума на ShadowDance, където ми бяха големи “фенове”, един колега им направи резюме, като сложи до него и това на “Долината на мразовития вятър” от Р.А. Салваторе. Друг му отговори – ами едното е на планина, а другото в долина. Откъдето и да го погледнеш, това си е сериозна разлика. Поне в надморското равнище.

Та, няма лошо човек да взаимства една идея. Понякога така се раждат велики произведения, като “Енеида” на Вергилий. Все нещо свое обаче трябва да добавиш. Когато два романа излизат в късо разстояние един от друг и могат да бъдат резюмирани с едни и същи думи, нещо не е наред във втория. Тук дори, ще ме извинявайте за спойлъра, основният антагонист накрая заема формата на паяк, за Бога!

Но стига за оригиналността, ясно е, че такава няма. Продължаваме с това как е написана книгата. Дан Симънс, ако му четете интервютата, ще забележите, че има самочувствие на добър писател. Това личи много в “Песента на Кали”, която е една от любимите ми книги на ужаса и не толкова в другите му епични романи, които страдат от наднормено тегло като страници и свръхописателност. Тука е същото. Безкрайни детайли, които казват много малко или почти нищо за сюжета и героите. Просто да има информация, да се чувстваш все едно четеш голяма литература. От тая, дето ти я теслимят за лятото от училище.

Героите не ги запомних. През цялото време се сещах за Били, Бен, Ричи и останалите от “То”, та поради тая причина малко от хлапетата на Симънс ми направиха впечатление и до последно бърках кой кой е. Единствено Дуейн беше интересен, макар пак да звучеше като ехо на персонажите от Дери. Мистерията със злото същество беше любопитна и ми напомни доста на “The Heirloom” на Мастертън, но тук допускам, че става дума за съвпадение. Накрая обаче не се разбра с какво точно се борят – слугата на главния злодей каза, че няма какво да се обяснява и читателят така и остана в неведение с какво точно са се преследвали героите за всичките 630 страници.

Накрая все пак да кажа и нещо хубаво за книгата. Имаше добри плашещи сцени. Не като в книгите на Кинг, но прилично написани. Смъртта на единия от героите е майсторски направена. Съществата бяха сносни като за хорър – призрачен войник от Първата Световна Война, екарисажен камион, натоварен с мърша, хибриди между червеи и миноги, които порят земята. Сносни, ама ако ги сравняваш с фантомите на Пениуайз, издишат.

Точно затова, когато копираш от някоя голяма книга, трябва да си супер внимателен. Брукс го прави с “Мечът на Шанара” спрямо “Властелинът на пръстените”, но знае къде отстъпва от Толкин – в ерудицията и светостроенето – и къде може да го бие, в екшъна и напрежението. Поради това шанарите са ми по-приятни за четене от опусите за Средната земя. По-малко културология, повече магия. На мен ми се струва като добра сделка.

“Лятото на страха” имитира “То” безобразно, а крайният резултат е, че неговите малко над 600 страници се чувстваха по-дълги от онези 1 300 на Кинг. И затова Дан Симънс си е виновен сам. Може да е много голям автор, може да е написал “Хиперион” (за чието продължение “Ендимион” колегата Васко Мирчев ми се оплака, че е като “Терминатор 2”, но млъкни сърце), обаче в сравнение с Краля си е просто паж.

В заключение – понякога обичам да чета фенфикове, но не и когато ми ги продават като отделни книги.

Sorry.

Ревю на Александър Драганов

Един коментар за Лятото на страха (Елм Хейвън #1)

Оставете отговор