Денят на отмъщението (Деца на гората #6)

“Денят на отмъщението” е шестата и последна книга от поредицата “Деца на гората”. Дело на немската писателка Катя Брандис, тази сага започна като много добро произведение в традицията на “Хари Потър”, но за нещастие последните книги започна сериозно да отстъпва и финалът е по-скоро разочароващ.

Караг се готви за изпитите си в гимназията “Клиъруотър Хай”, като трябва да се подготви за всички предмети, ако не иска да повтаря годината докато всичките му приятели продължават напред. Как обаче да се концентрира? Неговият заклет враг Андрю Милинг е замислил пъклен план, с който да докаже, че превръщенците – хора, умеещи да се превръщат в животни – са по-висши. Той ги кара да нападат обикновените човеци, като по този начин отмъсти за семейството си, избито докато е било в облика на пуми. И Караг, който е от същия вид като него, единствен може да го спре… макар и само с помощта на верните си приятели.

Имам чувството, че на германците вече не им дават да разказват героични истории с висок залог и резултатът е интрига като от телевизионен филм. “Денят на отмъщението” е замислена да е като “Даровете на смъртта”, но се усеща като безглутенова веган диетична нейна версия, която изобщо не носи такова удовлетворение. Нито тръпката е на същото ниво, нито залогът, нито драмата. Милинг е много повече неприятен и досаден, отколкото реална заплаха, както беше някога Волдемор. Това е често срещан проблем в съвременното политкоректно изкуство, което го кара да се усеща беззъбо и макар в “Деца на гората” да не се наблюдават негативните тенденции от последните години, липсва и усещането за истински риск от златните времена на жанра.

Брандис има още една поредица, за морски животни, но мисля да си я спестя. Може би за по-малки читатели тези книги ще са ОК и тогава със сигурност на преден план биха излезли и достойнствата на самото издание, преведено чудесно от Галина Златарева и излизащо в твърди корици и с великолепните илюстрации на Клаудия Карлс. За тези, които обаче очакват да преживеят нещо подобно на младостта си, когато растяхме с “Хари Потър”, чувството накрая е по-скоро на разочарование.

Ревю на Александър Драганов