Шестнадесетте Избрани
ТУРНИР ЗА ГЕРОЙ НА ЦИТАДЕЛАТА
Аланон
До появата на „Мечът на Шанара“ през 1977 година, критиците и анализаторите на книжния пазар са били убедени, че фентъзито няма шанс да стане популярно. Смятали са, че „Властелинът на пръстените“ единствен може да привлече читателите към приключенията с меча и магията, а успехът, или по-скоро липсата на такъв, на другите фентъзи книги е бил тяхното доказателство. Нещата обаче се променят с появата на Тери Брукс и неговата днес класическа книга. В първия месец от излизането си „Мечът на Шанара“ продава близо 200 000 бройки, в епоха, когато не е имало Интернет, а единственият начин една книга да стане популярна е била хорската мълва. Останалото, както се казва, е история. Днес сагата за елфическия род на Шанара е класика в жанра, еталон за качество и вдъхновител на много съвременни автори като Крис Паолини, Р.А. Салваторе или Питър Брет. А първият герой, за който феновете се сещат, когато чуят името на Тери Брукс е именно загадъчния друид Аланон. Появил се като „огромна черна сянка“ в мирния край на Сенчест дол, той твърди, че не е враг и не иска да нарани младежите от рода Омсфорд, превърнали се в едничка надежда за оцеляване на Четирите земи. В действителност той иска само да ги защити от силите на Мрака, чиято цел е да отнемат живота им. Но за да постигне това, Аланон е станал почти като тях.
Намерен от друида Бремен като малко момче, Аланон е единствения оцелял от родния си град, унищожен от силите на Господаря на Магията – мрачен владетел с огромна мощ, съществуващ наполовина в света на духовете. Бремен забелязва, че момчето има огромна магическа сила, обучава го и го оставя като свой наследник, след като напуска живите. Така Аланон се превръща в пазителя на Расите, историка на Четирите земи, последния представил на ордена на Друидите – вълшебници и учени, появили се за да запазят мира в един постапокалиптичен свят, обърнал се към магията след като бива поразен от науката на ХХ и ХХІ век. Висок над два метра, увит в тъмно наметало с качулка и командващ опустошителна магия, която му позволява да се изправи срещу цели армии, Аланон понякога прилича твърде много на враговете си – жестоките Носители на черепа, които обладават най-черните заклинания от прокълнатата книга Илдач. Аланон всъщност обаче е най-силния шампион на доброто, който вълшебния свят на Четирите земи е виждал някога. Той не само успява да поведе съпротивата срещу Господаря на магията, печелейки достатъчно време на Ший Омсфорд, който го унищожава с Меча на Шанара, но и се завръща поколение по-късно, за да спаси елфите от демоните, освободили най-после от хилядолетния си затвор. Аланон лично се изправя срещу техния владетел, безсмъртния Дагда Мор и го съкрушава в може би най-епичния дуел, описван някога във фентъзи книга.
А когато Уил остарява и над Четирите земи надвисва нова заплаха – тази на отвратителните Черни скитници – отново той напътства дъщеря му Брин, като й завещава Завета на Друидите и накрая дава живота си за нея.
Емблематичен за фентъзито образ, Аланон може би е непознат на някои от новите фентъзи читатели, но от уважение към Тери Брукс и това, което е направил за жанра заслужаваше да попадне сред шетнадесетте претендента за титлата на Цитаделата. Ако не сте чели книгите за него, може да започнете от „Мечът на Шанара“.
Ако сте го сторили, едва ли имате нужда от повече убеждаване. При всички случаи обаче ще се насладите на това напомняне на силите и величието на друида, които стават ясни от 30-та глава на „Камъните на елфите“, може би най-хубавата книга в кариерата на Тери Брукс.
Батман
Малко образи са запленявали съзнанието на публиката с такава сила и толкова дълго, както Батман, нощния пазител на реда в измисления град Готъм, който се бори с престъпността и отмъщава за смъртта на родителите си, но без да отнема живот. Измислен през 1939 година от Боб Кейн като един от многото герои на Detective Comics, Черният рицар бързо се налага като най-популярния образ на поредицата и оттогава до ден днешен шества победоносно на страниците на хиляди комикси и десетки книги, на малкия екран като герой от анимационни и игрални сериали, а също и в киносалоните, където стана един от най-разпознаваемите образи на Седмото изкуство. Днес Батман е най-популярният супергерой от фантастичната вселена на DC, което е удивително, предвид факта, че той няма суперсили. Не може да лети, да спре локомотив, да прескочи небостъргач или да счупи астероид на две с юмрука си. Батман разчита единствено на собствените си сили и интелект, а също и на различните приспособления, които е разработил с помощта на малкото си съмишленици в Бат-пещерата – от стилния костюм до великолепните си автомобил и самолет. Така от една страна той става шампиона на човечеството, един от нас, който е стигнал позицията на едно от най-могъщите създания на планетата само с помощта на ума, волята и смъртното си тяло, а не защото идва от друга планета или има божествен произход. В същото време, скрит в своя костюм и откъснат в огромното си имение, той въплъщава рицарския идеал, позабравен, ако не и отречен в нашия свят на всеобща посредственост. И накрая, макар да е един от най-непримиримите защитници на доброто, Батман използва образа на тъмната страна, черните плащ и костюм, страховитата маска, използването на страха като оръжие… срещу тези, които го всяват в обикновените хора.
Макар да се появява в кината още през 40-те години на миналия век, Батман става сериозен (анти)героичен образ в края на 80-те и началото на 90-те, когато историята му е предадена на голям екран от забележителния и талантлив Тим Бъртън. Отричащ лековатите интерпретации от 60-те и ползващ вдъхновение от някои от най-добрите комикси, Бъртън представя Батман в готическия стил, характерен за цялото му творчество и с помощта на някои от най-добрите актьори на онова време – Майкъл Кийтън, който слага костюма на самия Батман, Джак Никълсън, който му се противопоставя с усмивката на Жокера в първия филм, Мишел Пфайфър, Кристофър Уокън и Дани де Вито, които са злодеите във втория. Оптимистичният светоглед на 90-те години се пренася и в Готъм с филмите на Джоуел Шумахер и макар „Батман и Робин“ с Джордж Клуни наистина да е стъпка накриво в развитието на героя, то „Батман Завинаги“ с Вал Килмър бе първокласно за времето си забавление, динамично, атрактивно и напрегнато, каквото трябва да бъде едно приключение с Черния рицар. Върхът си обаче Батман стигна през новия век, когато историята му бе поверена в ръцете на Кристофър Нолан. Разказал произхода на героя през 2005-та година с „Батман в началото“, Нолан започна може би най-епичната история за последното десетилетие в киното, а „Черният рицар“ и „Черният рицар – Възраждане“ се превърнаха в символ на своето време. Разказани в нов, доближаващ реалността на нашия свят стил, тези филми, в които участват великолепни актьори като Крисчън Бейл, Хийт Леджър, Лиъм Нийсън, Том Харди, Марион Котияр и Ан Хатауей дефинираха Батман като герой, дадоха нов облик на най-опасните му противници и на практика влязоха в историята на киното.
Всички тези версии на Батман – а тук дори не броим многобройните анимации! – представят образа в различна светлина, но основната нишка винаги присъства с историята на един човек, преживял най-ужасната лична трагедия и изковал себе си като защитник на доброто в един невъзможен, луд свят. Скрит в мрака на собствения си костюм, Батман е истински рицар, готов да жертва себе си, името и парите си за другите, боец, изправял се срещу някои от най-ужасните злодеи, измисляни от човешкото въображение, герой, който успява да надмогне и най-тежките ситуации с помощта както на необикновената си находчивост, така и на безкрайната си себеотрицателност. И макар по правило – и по право – Жокера да се счита за най-големия му враг, ние ви предлагаме да го видите в действие срещу Бейн – единствения злодей, който твърди, че го е прекършил. За да видите, че в действителност Батман не може да бъде прекършен.
Белгарион
В края на 70-те години писателят Дейвид Едингс, издал романа “High Hunt” посещава книжарница и с изненада открива, че „Властелинът на пръстените“ от Джон Р.Р. Толкин все още се продава. „Нима тази стара пуйка още се шляе наоколо?“, казал авторът според мълвата. Едингс бил шокиран, когато установил, че вечния роман на Толкин вече карал 79-та допечатка. Това го мотивирало да създаде свой собствен свят и така се появила сагата „Белгариад“. Публикувана през 80-те години от „Дел Рей“ – издателството, открило и Тери Брукс – поредицата мигновено става бестселър, а с годините става (заедно с продължението си „Малореон“) класика в жанра. Епична история за богове и магьосници с обхват от 7 000 години, „Белгариад“ е революционна за жанра, тъй като изгражда основните тропи и архетипи, по които фентъзито ще се развива в следващите десетилетия, добавя щипка хумор в болезнено сериозния стил на Толкин и Брукс и обръща гръб на популярните истории за елфи и джуджета, които по онова време са едва ли не задължителни за всяка книга с мечове и магии. Но основният плюс на книгите не са толкова битките и магиите, колкото героите – живи, колоритни, запомнящи се. Сред тях намираме стария вълшебник Белгарат, който е също толкова древен и мъдър като Гандалф, но обича да си пийва, а понякога и да краде; неговата дъщеря Поулгара, която е може би първия силен женски образ на жанра; коварният крадец Силк, патетичния рицар Мандорален, храбрия, но глупав стрелец Лелдорин, косматия северняк Барак, който между другото страда от депресия. Забавни и незабравими, тези образи се борят за оцеляването на своя пъстър, вълшебен свят, изграден на база на различни култури от истинската история, като се изправят срещу злия бог Торак и неговите кръвожадни жреци кролимите. Ала никой от тях не може да се изправи срещу самия бог, чието белязано лице е скрито от метална маска. Това може да стори само Белгарион, Детето на Светлината, най-великия вълшебник, раждал се някога… и направил го в една най-обикновена ферма.
Наистина, Гарион израства в неведение за силите си в най-обикновена ферма, наглеждан от леля си, но без да знае, че тя е магьосница. До 15-годишна възраст той дори е неграмотен, а когато най-после открива силите и съдбата си, това става по време на най-опасното пътешествие в хилядолетната история на родния му свят, а често той дори не иска да приеме това, че ще трябва да се бие с Бог и постоянно пита „Защо аз?“. Всичко това обаче не успява да му попречи да се превърне в най-великия герой на своята планета. Още съвсем млад и зелен, той успява да открие вълшебните си сили и да спаси леля си от коварния Ашарак,отнел живота на родителите му . Когато дядо му Белгарат бива омаломощен от жестокия Ктучик, Гарион започва да разкрива силите си и повежда спътниците си към спасение. В решителния момент младия вълшебник се изправя срещу злия бог Торак в обречена битка и успява да го победи като използва нещо много повече от груба сила – ума, сърцето си, истината за това какъв е смисълът на живота. Затова, макар често да се води от чувствата си и да има своите недостатъци – упоритост, гордост – когато става крал, Белгарион се превръща в един от най-могъщите владетели, чието име предизвиква страх в сърцата на злодеите. Вярвам, че ако познавате творчеството на Дейвид Едингс, ще се съгласите с мен и ще разберете защо избрах Гарион като един от участниците в шампионата. Ако ли пък не, сега е моментът да преживеете приключенията му. Започнете от “Пророчеството“.
Гандалф
„Гандалф ли? Ако сте чували само за една четвърт от това, което аз съм чувал за него, а аз съм чувал съвсем малко от онова, което има да се чува, то тогава трябва да се приготвите да чуете една крайно интересна приказка.“
– “Билбо Бегинс или дотам и обратно”, Джон Р.Р. Толкин, превод Красимира Тодорова
Преди много години, по време на едно от първите награждавания в историята на Националния Клуб за Фентъзи и Хорър, журналисти от водеща телевизия интервюираха един от доайените на фентъзито у нас, д-р Йордан Антов от ИК „Бард“, за това кой е най-великият вълшебник в жанра. След кратък замисъл той отговори: „Гандалф от „Властелинът на пръстените“. Би било трудно някой да оспори думите.
Макар фентъзи да е имало и преди Толкин, на практика жанрът е създаден от оксфордския професор, който запленява умовете и сърцата на милиони фенове първо с „Хобитът“ (или както беше преведен навремето, „Билбо Бегинс“), а после и с „Властелинът на пръстените“. Ювелирния стил на Толкин, съчетан с полета на невероятното му въображение, създаде един свят, вдъхновен от старите приказки и древните митове, но превърнал се в нещо уникално, вдъхновение за цяло едно направление в литературата, епична история за героизъм и вълшебства, спечелила си място в историята. Но всичко – всичко започна в онова „добро утро“ в Графството, когато пред симпатичния господин Билбо Бегинс се появи Гандалф. Гандалф – ужасният вълшебник, който придумва порядъчните хобити да напускат дома си и да поемат на безобразни приключения, които завинаги развалят доброто им име. Гандалф, майсторът на фойерверки, обожаван от децата. Гандалф, вълшебникът, който толкова много обича пушилиста, че си е спечелил неодобрението на своя предводител Саруман. И не на последно място Гандалф, пазителят на Средната земя, който бди над нея и е готов винаги да се притече на помощ в мрачен час. Един от най-популярните герои на Толкин, той си остава също и един от най-загадъчните. Дошъл заедно с още четирима представители на своя орден, Истарите, той накрая остава единственият от тях. Следите на двамина от тях на практика изчезват от историята; братовчед му Радагаст потъва в горите, привързан към животните, а ръководителят на Истарите Саруман се поддава на тъмната страна и изкушението. Така Гандалф единствен трябва да опази Средната земя от пагубното влияние на Саурон, Мрачния владетел от Мордор… и успява да го направи. Но не толкова със своето могъщество, макар то да е огромно, нито пък със сложни, многоходови планове… макар да има такива. Гандалф опазва себе си и Средната земя от тъмата, защото осъзнава това, което убягва на Саруман. Не великата сила може да се противопостави на Злото. Не огромните армии или могъщата магия ще го победят. Злото ще рухне, съкрушено от малките жестове, от добротата, която показваме всеки ден. С това знание Гандалф успява там, където Саруман се проваля и не се поддава на изкушенията на Пръстена, като отказва да го носи. С тази вяра в сърцето си той първо се сприятелява с дружелюбния народ на хобитите, а после възлага и на негови представители най-опасните мисии в историята на Третата епоха – първо, пътуването до леговището на дракона Смог, а после и смъртоносното спускане в мрака на Мордор, което слага веднъж и завинаги край на Сянката. Но макар Билбо да намира изгубения Пръстен и Фродо да го унищожава, Гандалф играе централна роля в техните приключения. Той ги защитава там, където храбростта и доброто сърце не стигат – срещу пълчищата орки и гоблини, срещу лакомите тролове, срещу смразяващите кръвта Черни конници и разбира се, срещу обвитият в сенки и огън Балгор. Във всяка една от тези битки Гандалф удържа срещу по-многочислени или могъщи врагове не само със силата на магията или умението на меча си, но също и със своята вяра и тихото, но непоколебимо убеждение, че трябва да стори това, което е редно. Затова той винаги успява. Затова и се връща дори от смъртта. Защото Средната земя има нужда от него.
Затова феновете ще го помнят и обичат завинаги. Затова е и един от нашите Шестнадесет Избрани.
Дарт Вейдър
Може би най-емблематичният образ в историята на киното, Дарт Вейдър, роден на пустинната планета Татуин под името Анакин Скайуокър, е и един от най-интересните фантастични образи изобщо. Появил се в първия филм за „Междузвездни войни“ като символ на абсолютното зло, той затвърждава статута си на безмилостна машина за убиване в „Империята отвръща на удара“ и след това обръща представите ни с главата надолу, след като минава на страната на доброто в последния възможен момент на „Завръщането на джедаите“ и спасява сина си Люк Скайуокър от истинския злодей в историята, стария и жесток Император Палпатин. Новата трилогия филми, излязла между 1999 и 2005 година разкри истинската история на този забележителен образ и в крайна сметка остави Дарт Вейдър в уникалната позиция да бъде едновременно един от най-великите герои и злодеи, измисляни някога.
Роден без баща от Шми Скайуокър, която е робиня, Анакин израства като будно дете с невероятен талант за смъртоносно опасните състезания със скоростни шейни, които разпалват много страсти на планетата Татуин. Именно качествата на състезател спасяват плана на майстора джедай Куай-гон Джин, когато корабът му е спрял повреден на Татуин. В същото време джедаят вижда и невероятния талант на Анакин в Силата и започва да вярва, че това странно момче, което е заченато непорочно, е предсказаният герой, комуто е писано да донесе баланс в Силата. И макар първоначално джедаите да не искат да го обучат за рицар в своя орден, в крайна сметка склоняват, въпреки мрачното предупреждение на Йода, който вижда бъдеща заплаха в детето.
Няколко години по-късно Анакин е може би най-обещаващият падауан (чирак) в Ордена, като освен уменията в Силата и въртенето на светлинния меч, той развива и някои не толкова възхитителни качества като непремерена доза арогантност и склонност да се доверява на моментните си импулси. Това често го кара да се чувства подтиснат от догматичния си учител Оби-Уан Кеноби и порядките в джедайския орден изобщо. Когато Анакин се влюбва в Падме Амидала и в крайна сметка сключва таен брак с нея, рецептата за бъдеща катастрофа вече е готова. Лукавият канцлер Палпатин, зад чиято благовидна физиономия всъщност се крие безмилостния ситски лорд Дарт Сидиъс, умело манипулира младежа и неговите чувства, за да го обърне в Тъмната страна и да го превърне в най-страховития враг, който джедаите някога са познавали. Загубата, която Анакин търпи от учителя си Оби-Уан на огнената планета Мустафар сякаш служи само колкото да изпепели остатъка от някогашния джедай и да издигне страховития силует на Дарт Вейдър, който за години напред ще хвърли дълбока сянка над Галактиката. Пречупен от загубата на тялото си, а също и от смъртта на своята любима, причинена от собствената му ръка, Вейдър се отдава изцяло на Тъмната страна и поразява всеки, дръзнал да оспори властта на Императора. Малцината джедаи, оцелели след смъртоносната Заповед 66 или се крият, или падат под лазерния меч на новия черен лорд. И когато Дарт Вейдър разбира, че в галактиката има нов Скайуокър, който е негов син, той решава да го обърне в тъмната страна, за да свали Императора от власт и лично да поеме контрол над галактиката, веднъж и завинаги отхвърляйки всякаква опека – нещо, за което може би подсъзнателно е желаел още като малкото момче състезател на Татуин. Люк обаче го изненадва, като му показва, че в сърцето му е останало нещо повече от жаждата за власт и смърт. Той успява да събуди Анакин и накрая Вейдър извършва най-големия подвиг в живота си, като се обръща срещу коварния си господар, но не за да го свали от власт, а за да жертва живота си – в името на бъдещето на Люк, а и на всички хора, които искат да живеят в свободна галактика. Така един от най-мрачните и безмилостни злодеи в Галактиката се превръща в героя, който е трябвало да стане. Анакин намира покой и отива в отвъдното заедно с Йода и Оби-Уан, изпращайки с одобрителна усмивка Люк и мечтата му за нова галактика. А в сърцата на безброй много фенове и киномани Дарт Вейдър остава символ на могъщество и емблематичен образ, който вдъхновява и до ден днешен, повече от 30 години след появата си на големия екран.
Джейс
Макар да е все още тийнейджър, Джейс Уейланд вече е един от най-великите бойци сред ордена на Ловците са сенки от поредицата „Реликвите на смъртните“ на Касандра Клеър. Обрекъл живота си на борба с демоните и техните слуги в нашия свят, Джейс е преживял повече за своите години, отколкото други за цял живот. Отгледан от властолюбивия и безмилостен Валънтайн, който възприема като баща, Джейс от малък е видял скръбта в очите. Всяка негова слабост е била изличена още в детството му. Особено жесток и запомнящ се е урока, който Валънтайн дава на сина си, като му подарява сокол. Едва на шест години, момчето бива жестоко изподрано от хищната птица, но най-накрая успява да я опитоми. И тогава Валънтайн убива сокола пред очите му, за да му покаже, че любовта те прави уязвим.
Макар в началото на поредицата Джейс вече да живее заедно със семейство Лайтууд – които далеч не са толкова брутални – емоционалните белези си остават с него, заедно с физическите, които са резултат от различните вълшебни Руни, които подсилват Ловците преди битка със съществата на мрака. Животът на Джейс сякаш прави завой към по-добро, когато младежът се запознава с красивата, но свенлива Клеъри и за пръв път се влюбва. Мечтата обаче се превръща в кошмар, когато Валънтайн се завръща с новината, че Джейс и Клеъри са брат и сестра, а любовта им е анатема пред Господ и Ангела, на който Ловците се кланят. Убеден, че за него няма надежда заради злата му природа, Джейс изпада в отчаяние и решава да даде всичко от себе си, за да попречи на Валънтайн, който иска да подчини Ловците на сенки и да изтреби Долноземците – вампири, върколаци, феи и магьосници – до крак. Битката с маниака, в която Клеъри помага въпреки нежеланието му го среща с истината – че той не е истински син на Валънтайн и любовта му не е невъзможна. За съжаление обаче тогава се появява и истинският син, злодей, приел името Себастиян, който е способен да извърши още по-големи жестокости от баща си и е пряко свързан с Лилит, един от най-ужасните демони на древността. Изходът от конфликта между двамата все още е неясен, тъй като поредицата „Реликвите на смъртните“ все още не е довършена. От петте книги, излезли досега обаче не остава съмнение, че Джейс е забележителен герой. Приличащ на лъв заради русата си коса и вродената дързост, той се запомня най-вече със язвителния сарказъм, който струи от всяка негова дума и влудява околните. Към това се прибавят и невероятните му войнски умения, подсилени от кръвта на Ангел, която тече във вените му и невероятния инат, който го кара да се изправя отново и отново срещу безмилостните си врагове, независимо колко отчаяна изглежда ситуацията. Безспорно Джейс е един от най-колоритните образи във фентъзито от новото поколение, появило се сред успеха на „Хари Потър“ и затова не е чудно, че първата книга за приключенията му, „Град от кости“, скоро ще се появи и на големия екран. Всичко казано дотук гарантира мястото на Джейс сред Шестнадесетте Избрани в Турнира за Герой на Цитаделата!
Джош Нюман
„Авторът на поредицата за Фламел е забравил повече митове, отколкото аз някога съм знаел“, каза наскоро Рик Риърдън за колегата си Майкъл Скот. „Той е истински митолог“. Когато авторът на една от най-популярните книги по митове, „Пърси Джаксън и боговете на Олимп“, говори, е добре да го слушаме. Майкъл Скот е наистина феноменален творец с невероятни познания за легендите и преданията на народите из цял свят. Всички персонажи от неговата мащабна сага „Тайните на безсмъртния Никола Фламел“ са взети или от световната митология, или от самата история. Всички освен двама – близнаците Джош и Софи, единият от които е предречен да унищожи света, а другата – да го спаси. Спряхме се на унищожителя, най-вече заради удивителната трансформация, която той претърпя в рамките на шестте книги от епичната сага на Скот. Всичко започна от съдбоносния момент, в който Джош реши да помага в книжарницата на симпатичния старец, който в последствие се оказа Никола Фламел. Въвлечен в битката между него и английския магьосник д-р Джон Дий, Джош започна шеметно пътешествие със сестра си Софи, което го отведе през различни светове, а накрая и назад, много назад в древното минало на планетата, когато хората са били само роби на невероятни същества, които по-късно стават богове в древните митове. Странните и понякога страшни приключения, които се случват в рамките на броени дни, променят характера му. Общителен и винаги готов да защити сестра си, Джош става мнителен към семейство Фламел, които намира за манипулативни и опасни. Именно за това младежът понякога се доверява към безсмъртни като д-р Дий и Николо Макиавели, които намира за по-откровени с него. В крайна сметка Джош изпълнява своята роля от пророчеството, но по такъв начин, че спасява човечеството, а в същото време се превръща в създание с огромна сила, наречено Маретю. Още преди това обаче Джош придобива невероятни способности. Надарен със златна магическа аура, която е една от най-редките в света, той бива обучен от редица безсмъртни и така придобива нечовешки сила, бързина и издръжливост. Освен това той става майстор на меча, трениран от Скатах и Жана д’Арк, невероятен тактик, който получава спомените на великия бог Марс Ултор, повелител на огнената, водната и въздушната магия, пътешественик във времето.
„Тайните на безсмъртния Никола Фламел“ е една от най-удивителните поредици на нашето време, а последната книга разкрива защо Джош е най-важният образ в нея. Това прави участието му в Турнира за Герой на Цитаделата просто задължително.
Дризт До’Урден
Любимец на цели поколения фенове на книгите по Dungeons and Dragons и по-специално епичния им свят Forgotten Realms, Мрачният елф Дризт До’Урден остава един от най-популярните фентъзи герои и до ден днешен. А когато писателят Р.А. Салваторе го е измислял, всички редактори около него са били скептично настроени, както често става с хубавите неща. Дроу – расата на Дризт в Забравените Царства, известна повече като „мрачни елфи“, се счита за изтъкана от абсолютно зло. Те служат на богинята-паяк Лолт, живеят дълбоко в недрата на земята, в това, което се нарича Подземния мрак и ненавиждат расите от повърхността. Да излезе герой от такъв народ се счита за нереално, да не кажа невъзможно. И все пак Салваторе успява да увери издателите във визията си и така Дризт се появява в „Кристалният отломък“, книга първа от „Долината на мразовития вятър“, като първоначалната идея е той да бъде в образа на ментор, напътстващ главния герой – варварина Уолфгар. Нещата обаче много бързо се променят. Както Салваторе в писането си, така и феновете с четенето установяват, че истинската звезда на историята е Дризт. Невероятен войн с мрачно минало, символ на надеждата от народ, който е синоним на ужаса, невероятен майстор на оръжията и истински приятел, Дризт пленява сърцата на милиони и превръща създателя си в легенда. Виновник за това вероятно е най-вече неговата интересна съдба, която не напомня пътя на никой друг персонаж в жанра дотогава.
За разлика от повечето герои, които са отгледани или поне напътствани да стават такива, Дризт е трябвало да бъде злодей. Син на матроната Малис До’Урден, той израства в един свят, където мъжете са подтискани и единствения им начин да се издигнат в обществото е да бъдат верни убийци на своите господарки. Всяка милост, всяко проява на състрадание се възприема като нещо неестествено и вредно. Но Дризт не може, не иска да стане убиец като останалите от своя народ. Тормозът над онези, които са по-слаби от него не му носи удоволствие. И затова прави нещо, което не е хрумвало на никой мрачен елф преди него – напуска рода си, избягва и излиза на повърхността. Това му струва скъпо – собственото му семейство прави ужасен ритуал и пуска по петите зомбито на единствения, който някога го е разбирал – баща му Закнафейн, от който Дризт научава тънкостите на боя с хладно оръжие. Дризт успява да оцелее и дори намира приятели на място, почти толкова сурово колкото и Подземния мрак – Долината на мразовития вятър, сковано в сняг и лед място, където оцеляват само най-издръжливите. Заедно с джуджето Бруенор, варварина Уолфгар, нахакания полуръст Риджис и красивата Кати-бри, Дризт намира място за себе си, смисъл на живота си. Но силите на злото не го оставят на мира. Отново и отново мрачният елф се изправя срещу зли магьосници, демони от отвъдното, кръвожадни дракони, пълчища орки и великани. И всеки път успява да оцелее, дори когато елфите на мрака излизат изпод земята, за да му отмъстят и да му отнемат всичко, за което се е борил. През дългите години на изпитания и битки, Дризт среща само един човек, чиито бойни умения съперничат на неговите – безмилостния убиец Артемис Ентрери, за който победата над мрачния елф се превръща в обсесия. Но Дризт успява да надделее, при това не заради рефлексите и изкусното си въртене на двата ятагана – макар това да помага – а именно заради това, което кара Ентрери да го мисли за слаб. Верността към приятелите, любовта, лоялността, честта. Дризт не само неколкократно побеждава убиеца, но накрая променя и сърцето му, като го кара да преосмисли живота си и да стане ако не добър човек, то поне някой, който не служи сляпо на силите на злото.
И до ден днешен Дризт продължава да обикаля Забравените Царства, а приключенията му биват описвани в нови и нови книги от майсторът на жанра Р.А. Салваторе. Историята му не омръзва на феновете, защото сред всички трагедии, перипетии и приключения, Дризт остава символ на нещо изключително ценно, важно и забравено в днешно време, носител на послание, което вдъхновява и мотивира – че човек може да надмогне това, което му е писано, да подтисне мрака в себе си, да превърне злото в добро. А това е много повече, отколкото мнозинството герои от бестселърови книги могат да се похвалят. Затова, каквото и да стане при гласуването, Дризт е един от най-заслужилите и достойни участници в Турнира за Герой на Цитаделата.
Едуард Кълън
Вампирите са едни от най-популярните фентъзи същества през последните няколко години и, харесва ли ви или не, това се дължи до голяма степен на поредицата „Здрач“ от Стефани Майър. Факт е, че истории за кръвосмучещи е имало много преди това – „Дневниците на вампира“ например е по-стара поредица – но допреди Майър вампирските книги бяха или в жанра на чистия хорър, или в този на полуеротичните романи, като тези на Лоръл К. Хамилтън. „Здрач“ изтупа прахта от образа на немъртвите, даде им нов блясък – в буквален и преносен смисъл – и ги направи по-популярни отвсякога.
Знам, че за мнозина „Здрач“ е по-скоро любовен роман, отколкото фентъзи. Някои може би са удивени от това, че Едуард е избран за един от Шестнадесетте, които ще се борят за титлата в Турнира на Цитаделата. Истината е обаче, че мястото му е вътре в селекцията. Самата Майър, макар да не е фен на вампирските книги от други автори, си обича фантастиката и фентъзито. По собствените й думи, тя е започнала да чете книги след като се е запознала с „Мечът на Шанара“, епичната класика на Тери Брукс, написана в духа на „Властелинът на пръстените“. Освен на Брукс, Стефани е голям фен и на поредицата за супергероите от X-Men. Тя дори споделя, че отрядът на мутантите е едно от вдъхновенията и за семейство Кълън, в което всеки от вампирите има различни способности. А от тези способности може би най-интересната е тази на Едуард – да чете мислите на останалите.
Роден в началото на миналия век, Едуард е обикновено момче и остава такова до 17-годишната си възраст, когато се разболява от инфлуенца – страховития испански грип, който отнема живота на десетки милиони и е една от най-страховитите пандемии в историята на човечеството. Едуард е трябвало да бъде сред тези жертви, но когато майка му моли д-р Карлайл Кълън на помощ, лекарят спасява момчето, като го ухапва и го превръща във вампир като самия него. Освен че го дарява с безсмъртие, Карлайл възпитава Едуард и на ценности, които му позволяват да запази човешкото в себе си и да не се превърне в убиец, като повечето от новия му вид. Въпреки това минава време, преди Едуард да стане това, което вампирите наричат „вегетарианец“ – а именно да пие кръвта на животни, а не на хора. Той убива няколко души преди това, макар те да са престъпници. В последствие обаче никога не нарушава „диетата“ си, макар понякога изкушението да е голямо. Всъщност, то става почти нетърпимо когато Едуард среща Бела Суон – на пръв поглед обикновено момиче, чиято кръв обаче е изключително примамлива за вампира, до степен, че той я сравнява с хероин. Първата реакция на Едуард е да отблъсне Бела, като в същото време подсъзнанието му крои пъклени планове как да я убие така, че да остане незабелязан. Вампирът обаче успява да подтисне кръвожадната си природа и не само не убива момичето, но и се влюбва в нея. Всичко това звучи много романтично, но подлага Бела на смъртоносна опасност. Когато Едуард й разкрива истината, той се врича да я защити от всяка опасност и скоро ще трябва да удържи на думата си. Когато отвежда девойката в една на пръв поглед невинна семейна игра на бейзбол, Бела привлича вниманието на Джеймс – коварен, подъл вампир, който се зарича да изпие кръвта й. Едуард и останалите от семейството му успяват да я спасят, но малко след това собствения му брат Джаспър (под „брат“ или „сестра“ при вампирите се има предвид, че и той е направен безсмъртен от Карлайл) подивява при вида на кръвта й, бликнала при най-обикновено порязване. Тогава Едуард се зарича да напусне Бела, като смята, че с това ще спаси живота й. В действителност едва не убива и двамата. Бела изпада в депресия и прави самоубийствен скок, а когато Едуард решава, че е загинала, е готов да даде живота си на Волтурите – безмилостните съдии в света на вампирите, които ревниво пазят тайната на съществуването им. В крайна сметка и двамата оцеляват, но Едуард е принуден да обещае, че Бела ще стане вампир – нещо, което радва нея, но не и него. Отгледан с консервативни ценности, той смята, че вампирите нямат душа – да бъдеш такъв за него е трагедия. В крайна сметка той прави Бела безсмъртна, макар преди това да му се налага да спечели окончателно сърцето й в съревнование с дръзкия върколак Джейкъб, а после и да я защити от Виктория – овдовялата приятелка на Джеймс, решена да отмъсти за него. Двамата дори имат и дете, очарователната Ренесме – и тогава идва най-голямото изпитание в живота им. Волтурите идват да убият семейство Кълън, а съществуването на момиченцето е просто претекст. В крайна сметка обаче пророческите дарби на Алис, сестрата на Едуард правят така, че битката да се размине. А с това и лошото свършва – Едуард е оставен да живее с Бела в щастие и завинаги.
Приключенията, които Едуард преживява с Бела го правят един от най-обичаните герои на нашето време. Това, съчетано с невероятните му сила, ловкост и бързина го направиха представител на вампирите в Турнира за Герой на Цитаделата.
Ерагон
Драконов ездач с огромна магическа сила и елфически сили и външен вид, Ерагон започва житейския път като обикновено фермерско момче в Карвахол, затънтен край на великата земя Алагезия, арена на действието в епичната сага „Наследството“ на Кристофър Паолини. Паолини започва да пише поредицата още докато е тийнейджър, но след внушително количество прочетена литература и много вдъхновение, дошло му от класически автори като Джон Р.Р. Толкин, Тери Брукс и Дейвид Едингс. Първата книга, кръстена с името на главния герой, излиза като самиздат през 2002-ра година, а Паолини обикаля редица училища, дегизиран в ренесансов костюм, само и само за да продаде томчето. Това не са леки времена за него и семейството. Татко му Кенет влага доста пари в издаването на книгата, като вярва в успеха на сина си. Продажбите обаче не винаги са регулярни, а когато липсват, семейството трудно свързва двата края. В края на краищата обаче приказката има щастлив финал. Издателство „Кнопф“, което е сред големите имена в жанра, забелязват потенциала на книгата – според градската легенда Крис успява да продаде томчето на техен представител по време на излет. Въпросния почиващ я дава на сина си, за да си лови риба на спокойствие и след няколко часа детето издва със зачервени очи и казва, че книжката е по-хубава от „Хари Потър“. Дали тази история е вярна или не, не бих могъл да твърдя със сигурност, но е факт, че „Кнопф“ вярват в успеха на книгата и през 2003-та тя се появява по книжарниците с нов вид и редакция, а също и с достатъчно реклама, за да се открои сред дузините заглавия в жанра. „Ерагон“ бързо набира скорост и остава заглавията на класически автори да й дишат прахта, а скоро „Фокс“ купува правата и за направата на филм. Макар да буди противоречиви оценки у феновете, някои от които го харесват, а други мразят, филмът на Щефан Фангмайер печели прилични пари в бокс-офиса и вдига много шум около литературния първообраз. Така „Ерагон“ става още по-популярен, а продълженията му – „Първородният“, „Бризингър“ и „Наследството“ – са до един бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и любими книги на цяло поколение читатели.
Разказана в стила на „Властелинът на пръстените“, „Наследството“ до голяма степен разказва историята на младия Ерагон от съдбовния момент, в който момчето намира странен син камък в дивите гори на Гръбнака. Жител на Империя, в която животът за обикновения човек е мъчение, Ерагон е принуден да ловува нощем, за да изхрани семейството си. Една нощ обаче той намира много повече, отколкото е предполагал. Синият камък се оказва яйце на дракон и скоро от него се излюпва очарователно малко създание, което става известно като Сапфира, първият дракон, появил се от поколения наред в Алагезия. По това време Ерагон все още не знае, че яйцето е било откраднато и че слугите на безмилостния крал Галбаторикс, зловещите Ра’зак, са по петите му. Научава го обаче съвсем скоро – когато чичо му бива убит – и е принуден да бяга с все още младия дракон и стария разказвач Бром. По време на това бягство Ерагон започва да израства под зоркия надзор на Бром, който му преподава важни и понякога болезнени уроци. Постепенно момъкът набира сили и когато Бром загива от ръката на подлите Ра’зак, той се превръща в едничката надежда на Алагезия за свобода. Ерагон решава да се присъедини към бунтовниците от Варден и им помага да спечелят ключова битка срещу силите на Империята, предвождани от жестокия Дурза – магьосник, обсебен от зли духове. След това обаче му предстои дълъг път до Елесмера, страната на елфите, където получава още по-болезнени уроци, но и по-голямо могъщество – силата, бързината и магическите умения на елф. С помощта на Сапфира Ерагон успява да се изправи срещу брат си Муртаг, когато получава нов жесток удар – съобщено му е, че той е син на Морзан, един от най-верните слуги на Галбаторикс и злодей, прочут надлъж и шир с лошо из цяла Алагезия. Дори това обаче не прекършва младежа, който продължава битката за свободата на Алагезия срещу Империята, докато накрая не се изправя и срещу самия крал Галбаторикс в собствената му крепост Уру’баен и не го побеждава, като съумява да му покаже пълната разруха, която управлението му причинява. Дори и тогава обаче Ерагон не намира покой – скоро след това той отново тръгва на път, а любовта му с Аря остава неосъществена.
Герой на епично сказание, превърнало се за броени години в класика на жанра, драконовият ездач Ерагон е един от най-популярните образи в съвременното фентъзи, което го превръща и участник в Турнира на Цитаделата.
Изследовател Гарвана
Турнирът за Герой на Цитаделата нямаше да е същият, ако в него не участваше и персонаж от творчеството на Саймън Р. Грийн. Макар и да не е от най-известните писатели на фантастика и фентъзи в света, той е истински майстор с богат опит в жанровата литература и неудържимо въображение, което няма аналог сред другите автори. През последните няколко години Цитаделата представи всички негови значими произведения, саги с най-различно направление, отвеждащи ни ту в средновековни светове на меча и магията, ту в скрити градове на съвремието, в които бродят сили от Рая, Ада и всичко между тях, ту в далечното бъдеще на човечеството, когато властта му се е разпростряла сред звездите, а земните му проблеми – жестокостта, подлостта, нетолерантността – са пренесени на галактическо ниво. Както може да се досетите, всички тези истории са населявани от множество герои, добри, лоши или такива, водени от импулсите или пък свой собствен кодекс за чест, който останалите не разбират. Този, който ще участва в нашия Турнир идва от една странна, мъртва планета, населявана само от него, духовете на погубен от жестоката Империя на човечеството народ и дървета, направени от скъпоценен метал, които се издигат към небето и в крайна сметка са донесли гибелта на обитателите на този свят. Историята му е разказана в романа „Светът на призраците“, по професия той е Изследовател – след малко ще ви обясня какво означава това – а сред останалите е известен като Гарвана. Преди да ви разкажа повече за него, искам да кажа няколко думи за света му. След неизброими хилядолетия, през които човечеството е преживяло възходи и падения, са настанали мрачни времена. Космосът сякаш е покорен, а нашата цивилизация се простира из цялата галактика. Но това не е за добро. Стремежите ни за свобода и демокрация са останали безкрайно назад в миналото, а ценности като толерантността и правата на човека не са дори и спомен. На върха е Империята – безмилостна, жестока, вековна и управлявана от луда, безмилостната Лайънстоун, известна из целия космос като „Желязната кучка“. Високият жизнен стандарт на планетите в сърцето на Империята се крепи за сметка на мизерията на останалите, а относителния комфорт, на който се радват хората почива върху гърба на използваните като животни клонинги и смъртта на всеки извънземен вид, с който човечеството осъществява контакт. Една от тези жертви са Ашраите – красиви, свирепи, подобни на дракони същества, които живеят на планетата Ансилай. Ансилай е чуден свят с уникална природа – в него дърветата растат към небето, направени от най-скъпоценни метали. Металите обаче са нужни на Империята в разработката на нейните двигатели, а Ашраите са пречка. Затова бива изпратен отряд, който да ги унищожи, а сред тях има и Изследовател, известен на останалите като Гарвана. Изследователите в света на Грийн не са хора, които се занимават с научна дейност. Това са страховити бойци, обучавани да мислят като врага – чуждите раси в космоса – и да убиват без жалост и състрадание. Освен Изследовател, Гарвана е още и еспер – могъщ телепат, който, с помощта на своята страховита ланция може да победи почти всичко. Силата да руши обаче не му помага, когато сърцето му се привързва към Ашраите и техния свят. Безпомощен да предотврати унищожението им, дошло от космоса под формата на опустошителни ракети и лазерни лъчи, той остава сам-самичък на Ансилай, обитател на един призрачен свят, живеещ сред оцелелите метални дървета, а компания му правят само неспокойните духове на Ашраите. Но нещата се променят, когато стария враг и господар на Гарвана – Империята на човечеството – има нужда от помощта му. Нейната база на Ансилай е унищожена от незнаен враг, а срещу него е изпратен някогашния приятел на Гарвана, човекът, унищожил Ашраите – Джон Сайлънс. Почтен човек, но и военен със сляпа лоялност към Империята, той успява да придума Гарвана да му помогне. И тогава двамата се изправят срещу кошмара на човечеството, извънземно същество, което има същата жажда за власт и разрушения, чудовище, чието присъствие заплашва както останалото от Ансилай, така и бъдещето на хората в галактиката…
Как приключва тази история може да прочетете във великолепния роман “Светът на призраците”, в който ще се запознаете и с Гарвана – енигматичния, харизматичен и трагичен герой, успял да влезе в Турнира на Цитаделата…
Питър Певънзи
Когато филмът по „Лъвът, вещицата и дрешникът“ спечели над 700 млн. долара приходи в световния бокс-офис, Дъглас Грешъм, който е наследник на автора на книгата К.С. Луис, бе попитан дали е изненадан от успеха предвид конкуренцията на хитове като „Отмъщението на ситите“, „Батман в началото“ и „Хари Потър и огнения бокал“, които излязоха същата година. „Изненадан съм“ – обяви Грешъм – „че тези поредици са ни равностойни. Те са доста по-млади.“ Грешъм греши, поне що се отнася до Батман, първата история за която излиза повече от 10 години преди „Лъвът, вещицата и дрешникът“, но мисля, че всички са разбрали мисълта му. С тираж от над 100 млн. продадени бройки, „Хрониките на Нарния“ е класика във фентъзи-жанра, а името на нейния създател, симпатичния професор К.С. Луис се споменава редом с това на титана Джон Р.Р. Толкин. Всъщност Толкин и Луис са били близки приятели и са участвали заедно в литературния кръг на Инклингите – талантливи интелектуалци и писатели, които са си обменяли опит и творчески препоръки. Именно Луис е човекът, който убеждава Толкин да довърши „Властелинът на пръстените“. Толкин пък е този, който разклаща устоите на атеизма в скептичния тогава Луис и му показва пътя към вярата в Бога. В резултат, К.С. Луис става един от водещите християнски апологети (защитници на вярата) през ХХ век, а книгите му „Обикновено християнство“ и „Писмата на душевадеца“ стават любими на философите. И все пак, най-известната творба на автора е поредицата „Хрониките на Нарния“, съставена от седем невероятни книжки, на чиито страници съжителстват невероятни приказни същества, от чиито уста читателят може да научи много. Всичко започва в „Лъвът, вещицата и дрешникът“, когато децата от семейство Певънзи се озовават в един вълшебен свят на говорещи животни и създания, излезли от старите приказки. Светът се нарича Нарния и е скован от вечна зима, а съществата в него са роби на Бялата вещица, безмилостна магьосница от друг свят, която вкаменява всеки, дръзнал да се изпречи на пътя й. Голямата надежда на говорещите животни е в Аслан, великия Лъв, почитан в Нарния като Бог. Когато обаче Аслан се жертва, за да спаси Едмънд, малкия брат на Питър, лекомислено подмамил се по обещанията на Вещицата, Питър е този, който повежда обитателите на Нарния в битката за свобода. Той дръзва и да се изправи срещу самата Вещица, за да спаси брат си и успява да я удържи достатъчно дълго – докато Аслан възкръсва от мъртвите и я сразява окончателно, поне в обозримото бъдеще. Разказана за пръв път на страниците на малката, излязла на 16-ти октомври 1950 година книжка, тази история е адаптирана неколкократно на голям екран, като най-голям блясък достига през 2005-та година, когато „Дисни“ и „Уолдън Медия“ правят епичен пълнометражен филм, който се докосва до величието на трилогията за „Властелинът на пръстените“ на Питър Джаксън. И ако Аслан е живителния извор на историята, а малката Луси е тази, която ни трогва, Питър е храбрецът, който буди възхищение със своята жертвоготовност и рицарска доблест. Пренесен от пепелищата на една война в друга, в която на карта е заложена свободата на цял един свят, Питър бързо и без оплаквания слага рицарската броня и демонстрира кураж и смелост, които му позволяват да стане Върховен крал на Нарния и символ на героизъм.
Но когато се връща в своя свят, за Питър остава спомена за Нарния, сладък, но болезнено далечен и живота в нашия, сух свят, в който рицарството и добротата сякаш са изчезнали. При завръщането си във вълшебната страна, предизвикано от зова за помощ на принц Каспиан, Питър отново ще трябва да намери себе си и да победи най-трудния съперник – гордостта си – което той в крайна сметка прави. Това му позволява и да се изправи успешно в съдбоносен дуел с новия узурпатор на Нарния – суровия крал Мираз – а после и да намери достоен път в живота си, докато Аслан не го извиква за последно в най-важната битка за историята на Нарния.
Макар да няма свръхестествени сили и да не е магьосник, Питър Певънзи е несъмнено истински герой и въплъщава идеала на рицаря, който е достиган тъй рядко в действителност. Смел, достоен и великодушен, Питър има всички качества, за да участва в Турнира за Герой на Цитаделата.
Пърси Джаксън
Пърси Джаксън спаси феновете на Хари Потър от сърдечен удар“, гласи заглавието на една фен-страница във Фейсбук. Нейният администратор е артикулирал самата истина. „Хари Потър“ бе събитие в литературата, но като всяко хубаво нещо, имаше своя край. (И да, знам – изключението е суджука – той има два). За щастие обаче на фентъзи небосклона изгря нова поредица, която спечели сърцата на читателите – „Пърси Джаксън и боговете на Олимп“ от Рик Риърдън. Писател с опит в областта на кримито и учител по литература, Риърдън изтупа прахта от старогръцките легенди и митове и ги използва, за да създаде ярък свят на герои и чудовища, главно действащо лице в който е Пърси Джаксън. Всъщност всичко започва от здравословните проблеми на сина на Рик, Хейли, който е хиперактивен и има трудности с четенето. Рик го успокоява с древните митове, но когато те свършват, измисля нови истории с нов герой, който да напомня на детето – някой, който страда от дислексия (както се оказва, защото мозъкът му е програмиран да чете на старогръцки) и е хиперактивен (за да може ефективно да се бори с чудовищата). Както може да се досетите, това е Пърси. Син на добродушната Сали Джаксън и бог Посейдон, той е отгледан под опеката на неприятния си доведен баща, като от малък забелязва, че нещо в живота му не е съвсем наред. Забелязва неща, които не би трябвало да съществуват. Няколко пъти се озовава в смъртоносна опасност. Изглежда, сякаш някой го следи. А в най-трудните мигове сякаш някой се опитва да му вдъхне кураж. Скоро се оказва, че Пърси ще има нужда от нещо много повече от кураж, тъй като учителката му по математика, особено неприятна госпожа Додс, се превръща в грозно крилато същество и настоява да разбере къде е откраднатата мълния. Пърси си няма и идея за какво става въпрос, но скоро бяга с помощта на най-добрия си приятел Гроувър, който всъщност е сатир. Не след дълго момчето разбира смайващата истина за произхода си и бива хвърлено в дълбокото – майка му е отвлечена от Хадес, жестокия цар на подземния свят (и негов вуйчо), а мълнията на Зевс е открадната, като всички подозират Пърси. Синът на Посейдон успява да докаже невинността си след безумни приключения, които включват среща със същества като Химерата и Горгоната Медуза, а също и спускане в отвъдния свят. Единствените съюзници на Пърси в това лудешко пътуване са Гроувър и Анабет, дъщерята на Атина, която изпитва силни чувства към него – но още не може да определи дали те са положителни или отрицателни. Така или иначе Пърси спасява майка си и връща мълнията на Зевс, но разкрива ужасен заговор срещу боговете, в дъното на който стои Кронос, господаря на титаните, за който се е смятало, че е унищожен. Става ясно, че слуховете за смъртта му са били силно преувеличени, както би казал Марк Твен. Титанът иска да се върне на бял свят, да свали от власт боговете и да сложи край на западната цивилизация, а на негова страна, освен редица ужасни чудовища, са и много герои, недоволни от отношението на боговете към тях. Пръв сред тях е Люк Кастелан, синът на Хермес, който някога се е правел на голям приятел на Пърси, но всъщност е истинския крадец на мълнията. За да го победи, Пърси извършва редица подвизи, на които би завидял и Херкулес – помага на Клариса, дъщерята на Арес, да намери Златното руно; поема тежестта на небето, за победи титана Атлас; минава през Лабиринта на Дедал, който през вековете е станал в пъти по-огромен отколкото по времената на Тезей и населен с много по-страшни чудовища като ужасната Кампе, жената-дракон. Накрая Пърси е този, който води защитата на Олимп срещу титаните, когато боговете са въвлечени в смъртоносна битка с великана Тифон. След успеха и в това начинание, може би бихте сметнали, че на Сина на Посейдон му се помага малко почивка и хубави мигове с новото му гадже Анабет (която все пак решава, че чувствата й са положителни). Да, ама не, както казваше един водещ от близкото минало. От недрата на Тартара, където отиваш всички чудовища, излизат още по-страховити врагове – гигантите, чиято цел е ни повече, ни по-малко от това да събудят Гея, най-старата и най-ужасна богиня, която ще се отърве от човечеството като от ненужна завивка. Така Пърси е въвлечен в нови, още по-опасни приключения, сред които бе намирането на нов лагер римски герои, които мразят гръцките и битка с няколко гиганта, сред които и Полибот, създаден на убие баща му Посейдон. Но най-страховитото препятствие предстои – в края на „Знакът на Атина“, третата книга от епоса за Героите на Олимп, Пърси рухна в Тартара заедно с приятелката си Анабет. Ще успее ли да се измъкне? Това още не знаем, но едно е сигурно – ако някой може да го направи, това е Пърси Джаксън. Смел, добродушен, с чувство за хумор и невероятни сили и умения, дошли по наследство от баща му, той е истински герой, чието име може спокойно да се сложи до това на адаша му Персей, Херкулес и Тезей. Герой, който има своето място и в Турнира на Цитаделата.
Спайдър-мен
Макар да се появява в комиксовия свят на „Марвел“ през 1962 година, Спайдър-мен се смята за един от тримата големи супергерои в света на комиксите, заедно с шампионите на DC Батман и Супермен, които идват на бял свят десетилетия преди него. И макар днес вселената на „Марвел“ да има безброй много герои, Спайди, както го наричат феновете, като че ли си остава най-популярен и за разлика от Железния човек и Върколака, това не е свързано от играта на конкретен актьор.
Една от причините за това несъмнено е възрастта на Питър Паркър – героят, който намираме под маската на Спайдър-мен. Той е тийнейджър и заедно с разнообразните злодеи, които го чакат из страниците на хилядите комикси, трябва да се справи и с проблемите на възрастта си. Днес това не изглежда толкова новаторско – даже може да се каже, че младите герои преобладават в света на поп-културата – но за 60-те си е било революционно. Дотогава юношите в комиксите са били промотирани най-много до ролята на (не особено) ценен помощник на главния герой, като Робин при Батман. Спайди, който е създаден Стан Лий и Стив Дитко, нарушава тази традиция и пленява сърцата на милиони читатели по целия свят.
Иначе историята на Питър Паркър е архетипна за герой – родителите му загиват, когато той е съвсем малък и затова бива отгледан от леля си Мей и чичо Бен – обикновени, но сърдечни хора, които го възпитават в простичките, но важни ценности на добрия човек. Въпреки това, Питър научава урока за отговорността по най-трудния начин. Когато за пръв път придобива суперсилите си след ухапване на радиоактивен паяк, той решава да ги използва за пари и участва в кеч-боеве, където е недостижим за тромавите си опоненти. Не обръща внимание на крадеца, който избягва с чужди пари. Докато той не убива чичо му Бен. Случката травматизира Питър за цял живот, но завинаги го убеждава в мъдростта, превърнала се като девиз на героя – че с голямата сила идва и голямата отговорност. Затова, когато в родния му Ню Йорк започват да се появяват суперзлодеи с огромни сили, Спайди е готов за тях. Малко са героите с по-впечатляващо CV от неговото – той се е изправял и побеждавал такива врагове като Хобгоблина и Зеления гоблин, които летят на въздушни бордове и сипят бомби върху противниците си; Гущера, Скорпиона и Док Ок, които са направени сякаш специално за да го смачкат, Пясъчния човек и Хидромен, които е почти невъзможно да бъдат убити. Но може би най-свирепите битки на Спайди са срещу черния симбиот, който първо полазва собствения му костюм и се опитва да го поквари, а после плъзва към други хора и създава най-напред страховития Венъм, който френетично мрази Спайдър-мен, а после и Карнидж, който сякаш мрази всички. Спайди обаче преодолява и тези противници – отново и отново, колкото пъти трябва, независимо дали това става на страниците на комикс, книжка или на лентата на филм – игрален или анимационен. Запомнящ се, чаровен, силен и в същото време трогателен герой, Питър Паркър е участникът на „Марвел“ в Турнира за Герой на Цитаделата.
Томас
Ако ме накарате да посоча, кой е най-великият измежду авторите, сполучливо наречени от едно руско издателство като „наследници на Толкин“ – в смисъл, че пишат в духа на „Властелинът на пръстените“, епично фентъзи с мечове, дракони и магии в класически стил – вероятно щях да ви отговоря, че това е Реймънд Фийст. Вярно е, че сагата за „Шанара“ на Тери Брукс е по-близка до Толкин стилово и тематично. Фийст обаче сякаш надгражда идеите на знаменития оксфордски професор и създава в своята „Сага за войната на разлома“ история, която е още по-епична. Аз лично все още си спомням когато първите книги от поредицата излязоха в България – бях като треснат от уникалното въображение на автора, създало не един, а цели два свята, влезли във война един със друг, описанието му както на различни култури, така и на познатите вълшебни същества като елфите, джуджетата и драконите, към които хвърли нов поглед. След още няколко поредици, в които приказната земя Мидкемия преживя какво ли не, аз все още чета книгите на Фийст със същото удоволствие, с което го правих и като ученик – напълно потъвайки в един уникален магически свят, населен с колоритни герои, залозите в които винаги са за съдбата на Вселената. За мен епоса на Разлома е най-могъщото епично фентъзи на всички времена – уникална поредица, която носи в себе си духа на Толкин, но далеч надхвърля по-повърхностните му имитации от поредиците на “Dungeons and Dragons” например, като в същото време и не изпада в прекалената детайлност на други, по-късни образци в жанра като „Колелото на времето“ и „Малазанската книга на мъртвите“. А ако ме попитате кое е нещото в Мидкемия, което е завладяло ума ми в най-голяма степен, ще ви отговоря без колебание, че това са Валхеру – древната, могъща раса драконови ездачи, които някога са владели всичко и са дръзнали да се опълчат на самите богове. Красиви, аморални и напълно безскрупулни, те плениха въображението ми и именно заради тях аз избрах Томас за представител в Турнира за Герой на Цитаделата, а не по-познатия и развит магьосник Пъг.
Роден като обикновено момче в неголемия пристанищен град Крудий, Томас е напет хубавец с обикновени мечти – да си намери хубаво момиче и да стане войник, който умело да върти меча. Когато обаче красивата кралица на елфите Агларана идва на посещение в родния му град, Томас загубва ума си по нея и се зарича, че един ден ще стане нейн съпруг. Колкото и невероятно да звучи това.
Животът на Томас обаче се променя истински по време на експедиция в пещерите на джуджетата, където той бива отделен от останалите след атаката на плътеник- зловещо същество, което обитава мрака. По пътя си из катакомбите Томас намира нещо смайващо – златен дракон, който умира и иска да сподели остатъка от живота си с младото момче. Томас става свидетел на края на великото създание, а по-късно намира сред съкровищата му стара, златна броня. Томас я облича и скоро придобива свръхестествени сили, а също и спомените на друго същество – Ашен-Шугар, владетелят на Орловите предели, един от легендарните драконови господари, населявали Мидкемия в древното минало. С новопридобитите си умения Томас оказва съществена помощ на родния си свят в борбата с нашествениците от света Келеуан, но бива подложен и на жестоко изпитание – за запази себе си и да не бъде изгубен в съзнанието на великия Ашен-Шугар. Томас успява да го направи, къде с помощта на стария и загадъчен магьосник Макрос, къде със собствени сили, а по-късно печели и любовта на Агларана и става нейн консорт в кралството на елфите. Оттогава нататък, Томас, който печели изключително дълголетен живот с бронята си, става един от най-могъщите защитници на Мидкемия и пръв сподвижник на магьосника Пъг. През вековете той се изправя и побеждава страховити противници като Господаря на Ужаса във Вечния град, Властелина, скрит в тялото на мнимия Мурмандамус, Дракен-Корин, стария враг на Ашен-Шугар, демоните… Вековен управник, могъщ войн, сърдечен приятел, любящ съпруг, Томас е величав образ и един от най-славните участници в Турнира за Герой на Цитаделата.
Хари Потър
От самото начало на Турнира за Герой на Цитаделата бе ше ясно, че Хари Потър ще участва, макар азбучния ред да го остави на последното място по реда на разкривания. Младият магьосник е емблематичен образ за цяло едно поколение, а книгите и филмите, разказващи неговите приключения, промениха целия облик на фентъзи-жанра. Действително истории за деца от нашия свят, пътуващи във вълшебни страни има и от преди това – но те или оставаха твърдо категоризирани като обикновени приказки (какъвто е случая с „Вълшебникът от Оз“ и „Алиса в страната на чудесата“) или оставаха някак встрани от основната тенденция на жанра, дори сами по себе си да са успешни, какъвто е случая с „Хрониките на Нарния“ и „Началото на мрака“. Една от причините „Хари Потър“ да е различен е уникалния начин, по който книгата е написана – започвайки по детски с търсенето на Философския камък, израствайки постепенно с читателите си, за да се превърне в епос на финала с Даровете на смъртта. Самата Дж.К. Роулинг, създателка на вече легендарния свят около училището за магии и вълшебства „Хогуортс“, пише в началото на първата книга, че всеки ще знае името на Хари Потър. Това в крайна сметка става истина. Днес поредицата е литературен феномен и абсолютен бестселър на всички времена, а екранизациите са едни от най-успешните филми на ХХІ век. Нещо повече – „Хари Потър“ вдъхнови още много автори сами да започнат да творят, като в същото време промени света на книгоиздаването по начин, който направи успеха им възможен. Присъствието на Пърси Джаксън, Джош Нюман и Джейс Уейланд в класацията до голяма степен щеше да е невъзможно без Хари. И все пак – защо Хари? Какво го прави толкова уникален? Кое е нещото, превърнало го в един от най-разпознаваемите измислени герои в съвременната култура?
За да отговорим на този въпрос, трябва да проследим живота на героя, който понася тежък удар от съдбата още докато е бебе – родителите му биват убити от Черния лорд Волдемор, „най-могъщия зъл магьосник на всички времена“. Израстнал под опеката на изключително грубите си и примитивни леля и вуйчо от семейство Дърсли, Хари от рано свиква да живее в лишения и да се справя с трудностите в живота. Когато добродушния Хагрид идва посред нощ, за да му каже, че е магьосник, Хари е убеден, че има грешка. Подтискан от вуйчо Върнън, леля Петуния и противния си братовчед Дъдли той е убеден, че е „просто Хари“ и няма представа, че единственият човек на света, оцелял след удара на смъртното проклятие и, че е герой на много хора, които го честват като победител на злия Волдемор. Това е важен детайл в характера на героя, който, когато влиза в магьосническия свят, не се големее и бързо става приятел както с непохватния Рон, така и с малката всезнайка Хърмаяни, като в същото време обръща гръб на горделивия и нахален Драко Малфой. Хари посреща с ококорени очи чудесата на вълшебния свят, но бързо намира в „Хогуортс“ нов дом и място, към което да принадлежи. За нещастие обаче, той бързо узнава, че „не всички магьосници са добри“ и още в първата си година се сблъсква с лорд Волдемор, който се опитва да се завърне от мъртвите с помощта на Философския камък. Момчето успява да отблъсне Черния лорд и неговия слуга Куиръл, а на следващата година спира Волдемор за втори път, когато той се опитва да се завърне с помощта на стария си дневник, в който е заключено парченце от душата му. Но големите битки на Хари тепърва предстоят. В третата година от обучението си той трябва да се изправи лице в лице със Сириус Блек, човекът, за който всички вярват, че е предал родителите му, а в четвъртата Хари влиза по незнаен начин в Тримагичния турнир, изпитанията в който са смъртоносни за далеч по-опитни магьосници. Скоро Хари познава болката от загубата – първи загива симпатичния му съученик Седрик, а после, в петата година от обучението му бива убит и Сириус, неговия кръстник, който в действителност е набеден за предател и всъщност е истински приятел на Хари, бащинската фигура, която толкова липсва в живота му. Докато Хари губи хората в живота си, лорд Волдемор се завръща, по-могъщ и силен отвсякога. Когато и старият Дъмбълдор умира, момчето на практика остава само с най-близките си приятели Рон и Хърмаяни. Въпреки това Хари Потър успява да стори немислимото, като намира и унищожава хоркруксите – предмети, в които лорд Волдемор е съхранил части от душата си, ставайки на практика безсмъртен, а после и легендарните Дарове на смъртта. Накрая младежът съкрушава Черния лорд във финален сблъсък, който показва пълното му морално превъзходство. И това всъщност е истинския героизъм на Хари. Той е талантлив, но не е незапомнено силен, като много други герои, особено в класическото фентъзи. Находчив е, но не е гений. Смелостта не му липсва, но познава и страха. Основното обаче е друго. Хари винаги прави това, което трябва да се направи, винаги е готов да защити приятелите си и остава верен както на тях, така и на себе си, без да прави компромис с това, което счита за редно. Затова дори и в последната си битка на живот и смърт, Хари отказва да използва смъртното проклятие срещу Волдемор и остава злодея да се погуби сам. Истински герой и водач във вълшебния свят, който населява, Хари Потър несъмнено е един от най-великите герои на нашето време и влиза без уговорки в Турнира на Цитаделата.
ТОВА СА ШЕСТНАДЕСЕТТЕ ИЗБРАНИ В ТУРНИРА ЗА ГЕРОЙ НА ЦИТАДЕЛАТА… НА КРАЯ ТРЯБВА ДА ОСТАНЕ САМО ЕДИН!
Последни коментари