Интервю с Греъм Мастертън

graham smaller pic

За екипа на “Цитаделата” е голяма чест да представи на нашите читатели интервю с Греъм Мастертън, първият писател на ужаси, който спечели нашата награда за “Автор на годината”. Това стана по време на изминалите ХVІ-ти годишни награди за фентъзи и хорър, като Мастертън спечели отличието в конкуренцията на общо шест автора, сред които бяха Дан Абнет, Матю Райли и Кристи Голдън. Така имахме прекрасен повод да интервюираме г-н Мастертън, който охотно отговори на въпросите ни. Благодарим му за вниманието 🙂

Интервю с Греъм Мастертън
Уважаеми г-н Мастертън, преди всичко искам да ви благодаря за интервюто. Това е голяма чест за нашия сайт и лично за мен. Зная, че сте написал много книги в най-различни жанрове, но ми се струва, че имате слабост към ужасите. Как започнахте да пишете и защо избрахте точно този жанр?

За мен е голямо удоволствие да се свържа с читателите си в България. Както може би знаете, книгите ми са много популярни в Полша, Чехия и Словения, но все още не съм имал възможността да посетя България. Надявам се да поправя това в най-скоро време! Помолих агента си да проучи възможността да издам още от книгите си на български. За нещастие моят български не е особено добър.

Започнах да пиша като съвсем млад. Когато бях на осем или девет години, много обичах книгите на Жул Верн като „Двайсет хиляди левги под водата“ и пишех подобни приключенски истории с герой здравеняк на име Ханс Лий. Правех корици на тези истории от картон и си илюстрирах. Също така пишех и рисувах собствен комикс на име „Флаш“, за космически герой на име Дон Кениън. Когато пораснах открих разказите на Едгар Алън По и започнах да пиша свои ужаси, които четох на приятелите си в междучасията. Години по-късно срещнах един от съучениците си и той ми каза, че е сънувал кошмари заради един от моите разкази, в който човек без глава се разхожда и си пее „Tiptoe Through The Tulips“ (песента е използвана по-късно и във филма „Insidious”) от посечената шия.

Когато бях на около петнайсет открих „Бийт“ поколението на американските писатели като Алън Гинсбърг, Джак Керуак, Грегъри Корсо и Уилям Бъроуз. Те пък ме вдъхновиха да пиша истории в този стил.

На 17 ме изхвърлиха от училище, защото прекарвах твърде много време в това да свалям съученичките си, без да правя никакви домашни. Взеха ме на работа като репортер в местния вестник, а това бе най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. В онези години местните вестници бяха пълни с пенсионирани редактори и журналисти от лондонските издания. Те ме научиха как да пиша простичко, но драматично, така че винаги да забавлявам читателите си.

На 21 години успях да получа работа като заместник-редактор на мъжкото списание „Мейфеър“, което още повече разшири кръгозора ми. Написах много статии, включително за секса, в които измислени двойки дискутират проблемите си.

Напуснах „Мейфеър“ след спор с главния редактор и станах част от екипа на „Пентхаус“, първо като заместник, а после и като главен редактор. По това време „Пентхаус“ (1970) тъкмо бе започнало да излиза в Щатите и аз често пътувах до Ню Йорк. Там се запознах с няколко книгоиздатели и един от тях ми предложи да започна да пиша секс-инструктори. Така издадох „Как да обичаш една жена“, под псевдонима Ейнджъл Смит. Ейнджъл бе много хубава, поне според снимката на корицата и получих тонове любовни писма. За нещастие в едно от тях имаше презерватив, за който читателят сподели, че е използван. Никога не сте виждали с каква скорост може да лети един презерватив в стаята! След този случай реших да пиша под собственото си име и така издадох „Как да подлудите мъжа си в кревата“ и още 28 инструктора. Мислех, че ще си живея с от тези секс-книжки, но после пазарът се пренасити от тях и издателят ми каза, че не иска повече. Съобщих му, че все още имам договор с него и му изпратих кратък роман на ужаса, който написах за свое удоволствие между инструкторите. Той се казваше „Маниту“!

manitou

Вашата книга „Маниту – Кошмар в Манхатън“ ужасява читателите от 70-те години. Какво ви вдъхнови да я напишете и как избрахте Мискемакус за основен антагонист? Доволен ли сте от филмовата адаптация с Тони Къртис?

Вдъхнових се от бременността на жена ми Виешка с първия ни син и един разказ за индиански духове, който бях чел в книга за каубои като момче. Издателят хареса „Маниту“ и книгата продаде половин милион бройки в първите шест месеца от излизането си, а после правата й бяха закупени от режисьора Бил Гирдлър, който направи филм.

Мискемакус е зает от романа “The Lurker At The Threshold”  на Х.Ф. Лъвкрафт и Огъст Дерлет. Доколкото си спомням, в книгата го наричат Камус.
Харесах филма. Днес изглежда доста остарял, понеже в онези години нямаше компютърни ефекти и най-зрелищна сцена е на гръмналата пишеща машина, която взривиха наистина. По това време тъкмо бяха излезли „Междузвездни войни“ и Бил Гирдлър се повлия много от тях за последните сцени от „Маниту“, които според мен не се получиха много добре. Тони Къртис обаче бе съвършения Хари Ърскин…лекомислен и забавен, но също и доста романтичен.

Поредицата „Маниту“ изглежда вдъхновена отчасти от творчеството на Х.Ф. Лъвкрафт, създателят на Ктхулу. Голям почитател ли сте на Лъвкрафт и как решихте да смесите неговото въображение с легендите на индианците?
Като малък много обичах Лъвкрафт, особено историите, в които главните герои се озоваваха на места, където всички къщи изглеждат странно и местните хора зловещо. Днес не чета книгите му. Всъщност днес не чета никакви ужаси. Образът на Камус обаче бе съвършен за индиански злодей. „Маниту“ бе много популярна сред резерватите, в които живее коренното население на Америка. Внучката на Седящия Бик ме покани на обяд и ми подари негов портрет, за да ми благодари затова, че съм популяризирал митологията на техния народ. Ако искате вярвайте, но ме покани в руската чайна на 57-ма улица в Ню Йорк.

Колкото и да обичам добре направените злодеи, трябва да призная, че намирам Хари Ърскин, главния герой в поредицата „Маниту“, за много симпатичен. Той от вас ли е вдъхновен или от друг истински човек?
Хари Ърскин наистина прилича на мен. Също като него, аз гадая бъдещето на карти, особено на красиви млади жени. Имам колода, подобна на Таро, но според мен доста по-точна. Те се казват „Ла Сибил де Салон“ и са използвани в двора на Луи ХІV-ти. Подобно на Хари, трудно приемам живота насериозно. Написал съм няколко хумористични романа като „Изповедите на  разпуснатата сервитьорка“ (Confessions Of A Wanton Waitress) и редовно пишех хумористичната колона на британското сатирично списание „Пънч“, което за жалост вече не съществува.

revenge of the manitou
Хари Ърскин е главен герой и в романа „The Djinn”, също страховито четиво. Как решихте да напишете страничен роман за него и ако трябва да сравните Джина и Мискемакус, кой е по-голямата заплаха?

Хари стана толкова популярен след „Маниту“, че реших да го отведа на още едно приключение. Мискемакус изглежда като ужасна заплаха, но се чудя дали тези духове от Близкия изток не са още по-страшни!

Вашият роман “The Wells of Hell” е друга история, която, доколкото разбирам, е отчасти вдъхновена от Лъвкрафт. Как ви хрумна да представите по нов начин идеята за Ктхулу? Чел ли сте други книги за него от автори като Огъст Дерлет и Робърт Блох? Какво мислите за тях?
Мисля, че е забавно и интересно да интерпретираш творбите на други автори по различни начини. Направих същото с Луис Карол в „Огледалото“ (Mirror), което е нов поглед към „Алиса в Огледалния Свят“. В „Семеен портрет“ (“Family Portrait”) използвах романа на Оскар Уайлд „Портретът на Дориан Грей“ за вдъхновение. Бих искал читателите ми да възприемат моята версия на тези произведения като „истинската“.
Романи за Ктхулу не съм чел, освен „The Lurker At The Threshold“, само доста безумните разкази на Лъвкрафт. Но заех образа на Кафявия Дженкин за романа „Плячка“, понеже говорещ плъх е наистина оригинално хрумване.

wells of hell
“The Devils of D-Day” е страховито четиво за демонични проявления. Трябва да призная, че дълго не можах да спя от нея. Казвате, че тя е вдъхновена от реални демонични заклинания и в нея дори има предупреждение. Не се ли притеснявахте да пишете на тази тема?

Не вярвам в свръхестествени същества като призраци и демони. Вярвам обаче, че има много неща във вселената, които още нямаме опита или интелекта да разберем. Някои физици например предполагат, че цялата вселена е холограма и всъщност е двуизмерна, а това, че я възприемаме като триизмерна е само илюзия. Какво може да е по-страшно от това?

„Ерик Пая“ е любим разказ на феновете в България, добре известен с бруталното си насилие. Как сядате да пишете подобни ужасяващи сцени? Според вас кое е по-страшно, разказ за психопат като Ерик или история за свръхестественото?

Нарочно написах „Ерик Пая“, за да видя колко далеч мога да разтегля границите на приемливото. Писал съм и други разкази с такава цел, като „Сепсис“ (Sepsis), в който млада жена изкормва мъртвия си любовник и носи тялото му като наметало и „Наблюдател“ (Beholder), в който едно момиче вади очите на майка си и изпива очната течност.

Тези разкази са изпитание за уменията ми като писател, защото ако са зле написани са просто отвратителни. За мен е предизвикателство да напиша разказ, който е наистина отблъскващ, по такъв начин, че читателите все пак да го приемат. Така стана и с „Ерик Пая“.

Трябва обаче да призная, че „Ерик Пая“ бе включен в пъррвото издание на британското хорър списание „Frighteners“ и разпространението го забрани.

За това кое е по-страшно ми е трудно да кажа, защото зависи от отделния читател. Някои читатели вярват в призраци и демони, други не. Мисля обаче, че всички намираме поведението на психопастите за доста стряскащо.

Като автор на ужаси, имали ли сте реално свръхестествено или паранормално преживяване? Вярвате ли в духове?

Както вече казах, не вярвах в духовете по начина, по който обикновено пишат за тях. Допускам обаче възможността някои човешки емоции да биват погълнати от обкръжението си. Все пак ние сме изградени от атоми, а тези атоми се подменят редовно. Физически, вие не сте същият човек, който сте били преди година. Възможно е стените в дадена стая например, да попият емоциите ви. Разгледах тази възможност в моя роман “Walkers”, в който разказвам за лунатици, затворени зад стените на лудница. Когато посетих Полша миналата година бе отведоха в частен замък до Соботка, стените на които са построени през 12-ти век. Когато опрях ръце в камъка усетих тиха вибрация, която може да е била ехо от монасите, някога използвали помещението като параклис… а може и да не е била.

Вярвам и в това, което моят приятел Уилям Бъроуз наричаше „кръстопътища“, така наречените съвпадения. Те може би са свръхестествени, а може би не. Миналата седмица една приятелка от Варшава бе посетена от двама инженери, дошли от местната газова компания. Тя изглежда доста млада, затова я попитали дали има възрастни в къщата. На същата сутрин, аз също бях посетен от двама инженери от местната газова кампания, макар да не ме питаха дали има възрастни в къщата. Това е доста странно, не мислиш ли?

d-day

Написал сте толкова книги, имате толкова награди, включително една от нашия клуб. Каква е препоръката ви към младите автори?
Винаги опитвайте да бъдете оригинални и да изненадвате читателя. Не се опитвайте да копирате други автори, колкото и да са успешни. И не спирайте да пишете! Освен това е хубаво да използвате овлажнители около очите, тъй като ако се взирате цял ден в екрана на стари години ще имате бръчки!
Мисля, че приятелството ви с Джеймс Хърбърт, друг майстор на ужаса, е добре известно. Заради хоръра ли станахте приятели? Коя е любимата ви книга от Джеймс Хърбърт?

Станахме приятели в Лондон, на една среща, където подписвахме книги. Оказа се, че сме почти съседи. Не съм чел книгите на Джим, така че не мога да ти кажа коя ми е любима. Като стана на въпрос, не съм чел нищо и от Стивън Кинг.

Вие сте любим автор на много читатели по целия свят. Може ли обаче да ни дадете кратък списък с вашите любими автори?

Освен Уилям Бъроуз, с който бяхме приятели дълги години и който бе толкова експериментален, че понякога ставаше неразбираем, препоръчвам творчеството на стегнати американски творци като Нелсън Алгрeн и Хeрман Уок. Те вече не са известни, но нямат равни при развитието както на характери, така и на сюжет.
Кажете нещо за довиждане на българските читатели!

Вашата награда за Автор на годината е огромен комплимент. Никога не съм посещавал България, както вече ви признах, но мисля да променя това скоро, така че да се запознаем лично. Ще бъда и много благодарен, ако повече от книгите ми бъдат издадени в България. Има много, които бих искал да видя преведени на вашия език.
Благодаря ви за интереса и ентусиазма. Чувствам се, все едно съм намерил нови приятели! 🙂

graham-masterton1

 

Оставете отговор