Последната Леймънада за годината ще е с привкус на артериална кръв.
Когато Леймън пише за вампири никога произведенията му не влизат в нито едно от клишетата зададени в поджанра. Няма ги чудовищните изроди от “Сейлъмс Лот”, няма ги здрачните блещукащи емота, няма дори трагичните образи на обърканите същества на Райс или чаровните садисти на Хамилтън. Това е някак нормално. Вампирът, като образ на забранената от християнството открита сексуалност е морално остарял за нашето поколение. Съответно курозъбите изроди от Малкаса Пойнт, за мен изразяват много по-добре въпросната неудовлетвореност на модерното време. За това, когато Леймън пише за вампири, те остават някак в страни от цялото действие, така е в „Захапка“, така е в „Пътуващо представление с вампир“, така е и тук в „Колът“.
Историята се развива в две успоредни сюжетни линии, които малко си пречат една на друга. Въпреки че са коренно различни, структурата им е еднаква. Всички пикове и спадове в сюжетите съвпадат. Така пълнежът, където го има, се удвоява и нагарча, а напрегнатите места си пречат едно на друго. В същността си това са два перфектни кратки романа (по-скоро един перфектен и един много добър), които не стоят добре на едно място.
Лари е хорър писател от среден калибър. При една екскурзия с приятели до изоставен град в Калифорния, те откриват мумифициран труп със забит в сърцето трепетликов кол. В момент на нездрава лудост, Лари и приятелят му Пит решават да вземат трупа и да напишат книга подобна на „Ужасът на Амитивил”, с която да забогатеят. Кулминацията трябва да е изваждането на кола. Дали имаме вампир или просто грозно убийство? Докато разкрива все повече подробности около убийството, малко по малко Лари става все по-обсебен от тялото, помещаващо се в гаража му.
Лейн е дъщерята на Лари. Умно и красиво момиче, което се чувства привлечено от учителя си по английски. Докато флиртува невинно с него не знае, че под перфектните външност и маниери се крие сексуален маниак и убиец (тук не развалям изненади, това се разбира веднага след появяването му в романа). Неминуемо ще се стигне до конфронтация от най-грозния вид.
Леймън е вкарал много от себе си в тази книга. Докато следваме Лари разбираме много за процеса на писане при самия автор, за успехите и провалите му. Какво харесва и какво го дразни. А при положение, че има дъщеря, която е на годините на Лейн когато е писана книгата, разбираме и какъв е най-големият му ужас – затънал в работа да не забележи, че от нея може да се възползва някоя авторитетна в живота и фигура.
Да добавя още нещо – частта с Лари може да служи за учебник по отлагане на върховия момент в романа с микропикове. Поне седем или осем пъти Лари е на ръба съзнателно или не да изкара кола и всеки път читателят изтръпва. Това обаче не успява да досади, напротив – тези вливания на адреналин помагат книгата да бута напред фантазията.
И, това може би съм го писал и друг път, но Леймън има нездрава фиксация към думичката rump. Приятелите му писатели постоянно са го бъзикали 🙂 заради нея; феновете се забавляваме докато броим колко пъти се появява в дадено произведение; с лекота може да накара някой, който не познава творчеството на Леймън да вие и да къса страници.
Нетипична книга за жанра, ако не за автора и доста интересно четиво. Дали горещата прашна Калифорния е подходяща за едно зимно четене? Най-малкото може за няколко часа да ви накара да забравите кишата и студа.
От мен весели празници и запомнящи се моменти. Догодина ще продължа да ви сипвам обилно.
Ревю на Иван Величков
Последни коментари