Преди няколко години Феликс Блекуъл смрази кръвта ми с култовия си роман Stolen Tongues. През 2025 г. той се завърна на върха с The Sorrowstones – мрачен шедьовър, който достойно се нарежда до най-добрите творби на Стивън Кинг като „То“ и „Гробище за домашни любимци“.
Коул е типично момче от 90-те: фен на Beast Wars, Blink-182 и всички онези неща, които направиха израстването на това поколение магично. Той живее в малко градче, има верни приятели и се бори със сериозни здравословни проблеми – тревожност и нервен стомах. Семейството му не е богато, но не е и твърде бедно. На пръв поглед – обикновено момче, което обаче го чака необикновена съдба.
Първо се появява костенурката, която лекува стомашните му болки. Ала малко след това Ноа, един от най-добрите му приятели, загива в агония. Идва ред на маймунката – тя прокужда безпокойството му, но помрачава разсъдъка на сестра му. Накрая се явява и змията, която донася богатство на семейството му, но за сметка на чуждото нещастие.
Тези каменни фигурки изглеждат невъобразимо древни и се появяват в живота му на Хелоуин, подхвърлени сред бонбоните. Не можеш да ги избегнеш, нито да се отървеш от тях. Трябва да приемеш даровете им, докато други плащат цената. Коул ще трябва да разкрие произхода им, за да спре проклятието – в противен случай всички, които обича, ще погинат…
Блекуъл започва кариерата си в онлайн форумите за ужаси и твърди, че черпи идеи от собствените си реалистични кошмари. Още в Stolen Tongues той доказа, че е сред най-талантливите съвременни автори в жанра, създавайки история, която стиска читателя за гърлото като чудовищна ръка.
С The Sorrowstones той постига нещо още по-внушително – монументална, просмукана от кръв история за възмъжаването. Романът ни връща към най-ярките години на детството и ни разказва приказка в духа на най-страшните легенди. Всичко тук се усеща истинско: героите, трагедиите и израстването, което, за съжаление, винаги преминава през болка. По това Блекуъл прилича на Кинг, но по отношение на темпото категорично го превъзхожда.
Авторът не губи десетки страници в предговори, за да ни въведе в душевния свят на персонажите. Той те хвърля директно в действието и преплита психологията със сюжета така, че книгата буквално не те пуска. Стилът му е ясен и режещ като планински бързей в лятна жега. Драматургичната структура е ювелирна – с „кукички“, които те карат да четеш неуморно до самия ужасяващ финал.
Намигванията към културни артефакти (като това, че героят чете „Двете кули“) не са направени по досадния „мета“ начин на съвременната попкултура, а идват от сърце. Те не рушат потапянето в атмосферата, а напротив – приближават историята до теб. Моето семейство е различно от това на Коул, но в неговите слабости, вкусове и приятелства видях своята собствена история. Всеки от нас получава своите „Камъни на скръбта“, макар и не за всеки те да са толкова зловещи, колкото за героя в книгата.
В съвременния хорър е пълно с писатели като Дарси Коутс и Лий Маунтфорд, които бълват книги като с картечница – понякога уцелват, друг път не. Блекуъл обаче е снайперист. И ако със Stolen Tongues ме простреля в мозъка, с The Sorrowstones ме улучи право в сърцето.
Шедьовър.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари