The Elven

Обикновено нямам практика да коментирам книги, които не съм дочел до края, макар както навремето ми каза д-р Стефан Недков от издателство “Инфодар” – “това също е оценка, при това доста категорична”. Наистина, погледнато обективно, не е съвсем коректно към авторите, в случая Бернхард Хенен и Джеймс А. Съливан. От друга страна, искам да споделя с вас това монументално свое разочарование, тъй като то до голяма степен обяснява защо ревютата на епични фентъзита в нашия сайт рязко оредяха, както и тези на съвременни книги изобщо.
“Елфически” разказва историята на Мандред, ярл от земи, базирани върху германическата митология. Смел воин, който се мъчи да опази своето село от лютата зима, той тръгва със свои другари на лов за свирепо същество, наполовина човек-наполовина глиган /извинявам се, че нарушавам ритъма на ревюто, но не мога да не споделя, че ми напомня на някои български народни представители/. Вместо това обаче съществото намира тях и Мандред е единствения оцелял, като по чудо минава през древен каменен кръг и се озовава в митичната земя на елфите. След като вижда различни чудновати същества в страната им, Мандред обвинява кралицата им, че един от нейните поданици е причинил толкова беди на племето му. Тя отрича да познава създание, което да е наполовина човек и наполовина глиган, но въпреки това изпраща с него елфически лов, в който участие взимат опитния боец Фародин и страдащия от недоверието на народа си Нурамон, като и двамата се борят за сърцето на магьосницата Нороел. Когато се озовават в земите на хората обаче, елфите бързо разбират, че хибрида, който преследват не е обикновено чудовище, а ужасяващ демон от древността…
Преди да споделя впечатленията си, искам да кажа, че хранех огромни надежди да харесам тази книга. Елфите са любимите ми същества във фентъзито, израснах с книгите на Толкин и Тери Брукс, а преди няколко години се влюбих в епосите за прокълнатия крал Малекит от света на Warhammer. Много ми се искаше тази книга да застане редом до тях в личната ми класация, да разпали наново обичта, която изпитвам от дете към епичното фентъзи, да си намеря нови любими герои, които да застанат редом до познатите имена на Дризт и Леголас. За голямо съжаление, това не се получи. Причините за това не са една или две, но основният проблем е един – обема. 770 проклети страници. Това е, което уби нашия жанр и го изпрати в девета глуха, където го четат само няколко десетки луди, спомнящи си с носталгия тийнейджърските години, когато са прелиствали първите томове на “Колелото на времето”. Книгата е грамадна и няма край. Всъщност няма и начало. Авторите започват с една обещаваща история, приключват я, започват друга, приключват я, трета и пак така. Това става със слаломиране през интересните моменти, разказани в спомени или метапреразкази от измислени саги и безумен фокус към тягостни описания и празни мисли на героите, които се точат страница подир страница, разнообразявани много рядко от някоя кървава сцена или опити за еротика, които пасват на книгата като на свиня звънец /”мъжеството му я докосна” е реален цитат от произведението/. Но всичко това щях да издържа или понеса, ако имаше някакъв хоризонт, към който да се стремя. Вместо това, с липсата на структуриран сюжет и безкрайния обем се чувствах като в пустиня – докъдето поглед стига едно и също. Издържах да прочета първата една трета от книгата и когато снощи усетих, че прелиствам страниците и нито дума не стига до мозъка ми, бих дузпата на швабския епос и зачетох един старинен хорър.
И със затварянето на тази книга, сякаш за мен се затвори и страницата на епичното фентъзи. Искрено се надявам да бъркам и да намеря вълнуващо, събрано произведение с яки герои, които да ме развълнуват както едно време. Но такива огромни, безкрайни томове с тромаво действие са причината да потърся други жанрове като хоръра и да се връщам все по-назад през годините, към писатели, които не са имали навика да давят собствените си идеи в толкова много думи.
Може би пък това е за добро.