Star Craft: Brood War – Среща с ужаса Част I

Star Craft: Brood War – Среща с ужаса Част I

 

Author: Razael
Date: 18.11.2008

Star Craft: Brood War – Среща с ужаса Част I
Photobucket
Взводният командир ме изрита от леглото още призори. Заедно с оше двадесет пехотинци се надигнахме и под крещящият му глас заситнихме из коридора на казармата. Какво ставаше? Най-вероятно маневри. Не бяхме виджали бойни деиствия от почти шест месеца. Единствените битки, за които не беше сигурно на този етап срещу кого се водят, бяха на километри от тук. Завряхме се в общите помещения където закусихме съвсем на бързо. Докато се хранех гледах мониторите излъчващи пропагандни клипове на UED (Убединен Земен Диктат). Самодоволни и горди, командващите на UED говореха как сме смазали Арктурус Менгкс, че сме осъществили контрол над Зерга и какви ли още не глупости. Замислих се, щом е така, какво по дяволите все още търсим тук, на светлинни години от Земята?
По-късно щях да разбера, че всичко това са лъжи. Всичко е една огромна лъжа, най-вече живота, който живея. Изведнъж тока спря, на никому не направи впечатление, най-вероятно правеха профилактика.. Командира ни подюрка да се привършваме, когато изведнъж огромен взрив, на не повече от два километра, освети столовата на казармата.
– Такавя Красота – изрече Иванов. Един едноок руснак, който бе изгубил окото си в един от десантите на планетата Чар. Този човек не беше със всичкият си.
Последва паника, псувни и купища въпроси към командира. В този момент, влезе лейтенант Кенет. Изгледа ни, един по един, когато погледа му мина през моя, имах странното осещане, че чете мислите ми. Нареди да се екипираме за битка, и дз си довлечем задниците до космодрума (starport). Никой не зададе повече въпроси.
Час по-късно, двадесет пехотинеца облечени в тежки брони и въоръжени до зъби, чакахме строени на пистата на космодрума. Пред нас бяха кацнали един десантен кораб, който очевидно трябваше да натовари нас, и един транспортен, явно предназначен за машинарията, включваща няколко голиата и джипове. Нито един обсаден танк, което говореше, че най-вероятно отиваме на патрул, или може би секретна мисия. За сега нищо не ни беше ясно.
Появи се лейтент Кенет, който в леката си броня, изглеждаше почти митично.Все едно пред нас е застанал един от онези призраци (ghost), за които се говореше, че са телепани и могат да те накарат да направиш всичко. В този момент, високо над нас блесна втори взрив. Обгърнат в пламъци, извън контрол, десантен кораб летеше към космодрума. По общия комуникационен канал заваляха викове за s.o.s. Нямаше време за разчистване на площадката, не бе и нужно. Кораба се разби на двеста метра от нас. Нещо в атмосферата тази сутрин ми навяваше много лошо предчуствие.
– Аз не се качвям в тази тенекия – заяви Уикс, един от пехотинците.
– Върни се в строя Уикс – изрева командира.
Уикс продължи да негодува, че машините са на повече от двадасет години. Но не годините бяха проблема, беше очевидно, че това не е повреда а нападение. Нещо, което в близките часове никой не искаше да си признае. Отново започнаха идотски въпроси, който летенанта прекъсна само с едно изречение:
– Качвайте се в десантния кораб – нежеланието ми се изпари, и с необяснимо чуство на радост, се качих в десантният кораб.

Прелетяхме близо сто мили, когато на хоризонта, като фойерверки избухваха взривове. Необяснимият екстаз бе заменен от трувожното чуство за опасност. Нали бяхме победили, сражения се водеха чак на другия край на планетата, и то срещу бунтовници и остатъчни зерги. Пойскахме обяснение. Какво ставаше? Лейтенанта не отговори, бе се затворил в себе си, все едно не беше при нас.
– Тая бръкма ще се разбие всеки момент – не спираше да хленчи Уикс – Ще се разбием, казвам ви.
– Нека се разбием – отвърна му Джак Белега, половината му лице бе белязано от изгарания в една битка срещу Доминиона (Terran Dominion) – Мен по-ме притеснява какво ни чака като слезнем.
– Какво ви става, бе ? – каза командира на взвода ни – Преминали сме през такива касапници, който дори не искам да си спомням, а сега сте седнали и мрънкате като госпожици. Просто изпълнявайте заповедите и всичко, ще е наред.
Беше прав, за последните шест месеца бях навличал бронята само три четери пъти, и то само в някакви безцелни патрули. Нищо, което да се сравни с клането на Бронтес IV или Кел Мория. Въпреки това, трябваше да ни кажат какво става. Криеха ли нещо? Хвърлих поглед през шлюза, забелязах някакво масово придвижване из горящият граа, който до вчера бе пълен с живот. От толкова високо не можех да различа какво точно се движи. Може би бяха бунтовници. Мисълта за Доминиона на Менгск бе немислима, те се бяха оттеглили победени, при това далеч от тук. Зерг? Знаехме, че техният върховен разум е под наш контрол. Нямаше как, бе невъзжно. Дали? В този живот никога не можеш да бъдеш сигурен.

Десантният кораб навлезе в зоната на бойните действия. След двадесетия път, ужаса и вълнението, което изпълва заека пехотинец вече се е изпарило. Някак си се примиряваш, че следващата ракета ще се разбие във вашия десантен кораб. Или, че ще бъдете стоварени в епицентъра на касапницата, заобиколени от вражи единици.
Коритото с което се возехме застина във въздуха и започна спускане към земята. Облечената ми в метал ръкавица се хвана за една от дръжките до креслото ми. Последваха няколко труса от кацането. Най-сетне се намерих на твърда земя и можех да се разтъпча. Краката ми бяха като подкосени от полета и едвам ги вдигах в тежката броня на костюма.
По заповед на Командира поехме напред. Лейтеннта се движеше на около десет метра зад нас. Обстановката бе прелестна, сринати сгради и…
– Нито един труп – каза Гарет, бивш войник на Конфедерацията. Как е попаднал сред наще редици, е дълга и крйно невероятна история .
– Сигурно населението е евакуирано – предложи Иванов
Близо да нас гръмна експлозия. Останките завялаха като меоритен дъжд.
– При тази безразборна артилерия, едва ли е останало нещо за евакуиране – отвърна кисело Гарет.
– Радвайте се, че не падна върху нас – обади се Командирът.

Продължавахме да се движим безцелно из руините, без да знаем какво точно е задачата ни. Подминахме няколко унищожени танка, когато Иванов забави крачка и се изравни с мен и заговори със странният си английски.
– Е, какво мислиш? Не ми харесва тая работа, мобилизират ни и ни пращат в близкият град, който
– Намирисва – отвърнах аз

Оставете отговор