SORCERY WARS

SORCERY WARS

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 19.01.2008

Photobucket

Бележка от автора:
Идеята за този фен-фикшън се роди в главата ми като първоаприлска шега, на която изненадващо много хора се вързаха. Предвид това, в главата ми постепенно плахо, а после и по-сигурно започна да се оформя историята на фен-фикшъна.
Аз не притежавам правата на нито една от историите, а още по-малко имах идея как ще свършат – за “Наследството” и сега нямам идея, а “Хари Потър и Даровете на Смъртта” още не беше излязла. Затова приемете описаните от мен факти като мое желание и тогавашни прогнози.
И приятно четене!

Част Първа
КОНТАКТ

Пролог:
Дебнещата сянка

Той стоеше отпуснат на трона си точно по начина, по който бе виждал учителя си да прави това. И по същия начин очите му се взираха в широкия екран, обхващащ необятния студен космос, преминавайки между червеното, характерно за неговия народ и жълтото, типично за неговия орден. Ако някой неподготвен човек го зърнеше, вероятно щеше да сънува кошмари до края на живота си. Не, че Дарт Апоф беше грозен, макар, чертите му действително да бяха по-остри и изпити от нормалното. Като чис обаче той имаше небесносиня кожа, а като дълбоко обгърнат в Тъмната Страна на Силата носеше характерни деформации, като например острите нокти, увенчаващи пръстите му и изострените като изпочупени кости зъби, които час по час облизваше. Най-забележителното в него обаче бяха очите му – по природа червени, по призвание жълти, сменящи цвета си постоянно, обърквайки ония, срещнали погледа на Ситския лорд, побърквайки ги и подчинявайки ги на волята му.
Дарт Апоф придърпа качулката по ниско над лицето си и се обгърна в черната си роба, сякаш пронизан от силен вятър. Истината обаче бе, че просто бе връхлетян от спомени. Вече почти не помнеше детството си, но помнеше, че аристократите на Чиската федерация се бояха от него и тайнствените му умения в Силата, по същия начин, по който преди това се бяха страхували и от тактическия гений на великия му сънародник адмирал Траун. Точно както и Траун* обаче, Апоф бе намерен от Дарт Сидиъс. Това бе станало след черното предателство на Дарт Вейдър на втората Звезда на Смъртта. Палпатин тъкмо се бе преродил на планетата Бис и търсеше нов чирак, когато попадна на него. Предаде му много и го научи как да се бие, как да мисли, как да чувства и как да усеща света.
За съжаление обаче после отново повтори грешката си от битката при Ендор и се опита да направи Люк Скайуокър свой чирак*. Апоф притвори пожълтелите си при спомена очи и въздъхна. Предателството на Сидиъс го беше наранило много.
Може би затова отрови последния му клонинг и го принуди да търси вечна младост в тялото на Анакин Соло*. Но тогава вече нямаше значение. Игрите на Люмая*, на Кюлер и Бракис* с джедаите нямаха особено значение. По онова време Апоф, прилежно скрит на забравен свят във Външния Кръг вече усещаше пристигането на Далечните Нашественици* и реши, че тази галактика вече е изпразнена от съдържание и смисъл. Атаката на Южан Вонг свари джедаите (както винаги) неподготвени, но изхода между конфликта на глупаците и изродите не вълнуваше Апоф, нито пък борбата между самозванците Роан Фел и Дарт Крайт* след това.
Затова той се отдаде на пътуване и медитация и намери далечната система Крсейх и намиращата се до нея черна дупка. Там той започна да изследва енергията, довела преди години до появата на чудовищния Вару* и след десетилетия на опити успя да открие две важни тайни – как да удължава живота си без използването на опасните клонинги Спаарти, довели до подлудяването на Хорус Кбаот* и самия Палпатин* и как да пътува през измеренията до други светове, далечни от Галактиката, която бе станала така хаотична.
Така намери Алагезия. Беше красив свят, неопетнен от технологично развитие, макар да имаше много могъщи магични същества – някои, като драконите и елфите мъдри, други като Сенките и Ра-зак опасни, диви и нестабилни. Дарт Апоф си хареса света и реши да обучи свой чирак там. Първо помисли това да е някоя Сянка, но после прецени, че те са диви и ненадеждни и затова се спря на Галбаторикс – млад представител на драконовите ездачи, орден, който наподобяваше донякъде джедаите и поради което бе уязвим на подобна атака, която младия Галбаторикс изигра до съвършенство. Апоф му разкри тайната на безмъртието, след което го остави да трупа мощ в мрака и си потърси друг свят.
Така намери уникалната Земя, на която съжителстваха две почти независими една от друга цивилизации – на владеещи Силата магьосници и на неспособни да я докоснат мъгъли. Апоф пренебрегна мъгълите и се насочи към магьосниците. Тяхната система бе добре изпипана. За разлика от джедаите в родната му Галактика или драконовите ездачи в Алагезия, те не се опитваха да диктуват живота на останалите, а бяха направили свое малко общество. Дарт Апоф отново прецени, че е добре да го подчини на Тъмната Страна и затова отново си набеляза чирак – младия, арогантен и честолюбив Том Ридъл, който прекръсти на лорд Волдемор. Волдемор успя да създаде опасен култ, който на практика подчини останалите, с изключения на малцина идеалисти, достатъчно смели или достатъчно глупави, за да му се опълчат.
Ситския лорд стисна юмруци. Всичко се развиваше много добре, но съдбата му изигра лоша шега. Отнякъде се появиха герои, които развалиха играга му. Някой си Хари Потър успя неколкократно да надвие чиракът му и накрая и да го ликвидира. В Алагезия пък Галбаторикс се размечта прекалено и изтърва синовете на някогашния си приятел Морзан, които се опълчиха срещу него и го свалиха от власт, като по-малкия, Ерагон, стана Крал.
Дарт Апоф бе силно разочарован от провала на обучените от него Волдемор и Галбаторикс, тъй като техните противници, с типичната за младостта глупост подкрепяха нелепицата, че слабите трябва да бъдат защитавани от силните, а не да им служат, както подсказваше здравия разум и майката природа. Поради това Ситът реши да действа. Ридъл и Галбаторикс може би бяха мъртви, но бяха създали структури, които щяха да му свършат чудесна работа. Той подхвърли на техни някогашни слуги “древни” изследвания, които им позволиха да разкрият в тези два свята техниката на пътувани между световете и така да осъществят контакт помежду им. Контакт, който щеше да наклони везните в Силата отново към Тъмната Страна и нейния господар…
——————————————————-
Бележки:
*Чиси – народ от романите на Тимъти Зан за “Междузвездни Войни”. Отличават се с развити интелект и технология. Физически приличат на хора, но имат синя на цвят кожа и червени очи.
*Прераждането на Сидиъс – Императора се завръща чрез технологията за клониране Спаарти в комиксите “Dark Empire”. Тогава той временно подчинява Люк Скайуокър.
*Състаряването на Сидиъс, причинено от мощта му в Тъмната Страна (а не от отрова на моя измислен образ Апоф) го кара да търси ново тяло в неродения Анакин Соло.
*Люмая – черна дама на Сит, чирак на Дарт Вейдър.
* Кюлер и Бракис – майстори на Тъмната Страна
* Далечните Нашественици или Южан Вонг – раса зли същества, опустошила Галактиката.
* Роан Фел и Дарт Крайт – борещи се за Империята майстори на Силата в епохата “Legacy”.
* Хорус Кбаот – луд джедай от книгите на Тимъти Зан. Системата Спаарти, която използва го прави ментално нестабилен, както и Палпатин в Dark Empire.
* Вару – зло същество на Тъмната Страна, идващо от друго измерение.

Първа глава
Министърът

Рита Скийтър от “Пророчески Вести” нервно оправи косата си и щракна с пръсти на репортера до нея. Светкавицата на магическия фотоапарат я заслепи и тя нервно избухна:
– Ах, ти глупако, още не бях готова!
Фотографа виновно сви рамене. Днес беше голям ден за магьосническия свят, тъй като се очакваше Министърът на Магията Хари Потър и новия директор на “Хогуортс” Хърмаяни Грейнджър да обявят най-знаменателното събитие след загубата на Волдемор – по ирония на съдбата, виновници за която бяха същите двама. Всъщност именно това им постижение успя да ги издигне до постовете, които заемаха сега за тяхната безпределно млада възраст от 20 години.
Фотосветкавицата заслепи Скийтър за втори пореден път и тя отново отвори уста, за да се развика, когато деликатно бе отместена и чу приятен глас на млад мъж:
– Ако обичате, все пак да се разминем…
Скритър зяпна и се обърна за да види как покрай нея минават Хари Потър и приятелката му Хърмаяни Грейнджър, която критично изгледа журналистката изпод вежди. Двете не се обичаха от много отдавна. Самият Потър също нямаше добро мнение за скандалната репортерка от “Пророчески Вести”, която се бе опитала да съсипе репутацията му в първите години от завръщането на Черния лорд, но в момента на лицето му бе застинала снизходителна усмивка, която съчетана със затъмнените му в червеникаво тъмни очила изкара Скийтър от нерви.
“Нагло хлапе”, помисли си ядно журналистката, “Непременно трябва да го попитам един два въпроса”.
В този момент още дузина светкавици треснаха от всички страни за да снимат ръководителите на магьосническия свят. Хари махна учтиво с ръка, сетне покани струпалите се журналисти вътре в Министерството, в огромна зала за пресконференции, след което седна зад дълга маса, като до него се наредиха най-близките му приятели – освен директорката Хърмаяни, там бяха и съпругата му Джини, и брат и Рон, който пък вече бе годеник на Хърмаяни, и професор Лупин. Разбира се, много вече ги нямаше – Дъмбълдор, Сириус, Хагрид… те бяха жертви на войната с Волдемор, която обаче накрая бе стигнала до успешен завършек. Злия наследник на Слидерин бе сразен. От него не остана нищо, нито прашинка, която да напомня за омразното му съществувание. Смъртожадните му се разпръснаха из различни части на света, понякога тайно-обединявайки се с мъгъли престъпници – терористи, гангстери. Аврорите обаче, често под ръководството на самия млад Министър ги откриваха и обезвреждаха един по един.
Залата се изпълни с журналисти и Хари любезно изчака всички те да седнат, макар, че до него Хърмаяни и Джини недоволно го приканваха да започне.
– Нали трябва да се настанят удобно, за да ви снимат както трябва, дами? – намигна им Хари в отговор, сетне обходи с поглед Залата и като видя, че всички го очакват засили с магия в гласа си и каза:
– Радвам се, че все още към моята скромна личност има някакъв интерес – усмихнат каза той – в един момент, когато усещах мислите на Волдемор в главата си, мислех, че ме търсите само като негов прес-аташе.
В залата се разнесе нервен смях. Веднъж победил Волдемор Хари бе загубил някаква постоянна нервност в характера си и гледаше на нещата винаги усмихнато. Само най-близките му можеха да доловят, че част от спомените му носят много болка и един от тях бе неприязънта, с която го бяха наградили журналистите по време на един от предишните министри, Корнелиъс Фъдж.
– Вашия интерес обаче ще бъде възнаграден – поклати глава леко Хари –тъй като мога да ви кажа, че магическите похвати, които уважаваната от мен директорка на “Хогуортс” Хърмаяни Грейнджър разработваше най-сетне дадоха резултат и ние установихме контакт с магьосници от друго селение – Хари се усмихна – които са приятелски настроени.
– Откъде сте сигурен в това, господин министре! – разнесе се острия, пронизителен глас на Рита Скийтър.
Хари я погледна, свали очилата си и тихо каза:
– Прочетох хороскопа си в “Дрънкало” и там пишеше: нови приятели.
Залата с журналисти избухна в гръмък смях, а Рита почервеня от яд. Хари отново постави очилата на носа си, сетне продължи:
– Разбира се, ние вече установихме контакт с ръководителите на въпросното кралство и по-точно със самия им владетел, негово величество Ерагон. По моя преценка той е човек, на който може да се има доверие.
– А как да сме сигурни в преценката ви, Потър! – грубо се обади отново Скийтър.
– Ами вас примерно ви харесвам от самото начало – усмихна се Хари и залата отново се изпълни с бурен смях – но мисля, че когато самия крал Ерагон дойде, а това се очаква… – Хари се усмихна – по-късно днес – залата се разшумя – сами ще имате възможност да се убедите в добрите му намерения.
– Но, господин министре… – опита се отново да попита нещо Скийтър, но бе прекъсната от говорителя на министерството.
– Моля ви да спазвате процедурния ред, госпожа.
Хари махна с ръка:
– Няма нищо, господин Намъл.
Клаус Намъл кимна до него. Той беше стар и опитен магьосник, задържан на работа още от времето на Фъдж. Справяше се отлично с административна и бюрократична работа. По някое време се появиха слухове, че получава пари от Луциус Малфой, но това така и не бе доказано.
– А сега бих искал – усмихна се Хари – да дам думата на госпожица Грейнджър.
Хърмаяни благодари на Хари за поканата и започна обширен и подробен разказ за опитите, които “Хогуортс” бе предприел на база на стари ръкописи на Роулина Рейвънклоу, открити в тайник на библиотеката, разкрил се малко след смъртта на Черния лорд. Тя сравни създалата се възможност за контакт с магьосници от друг свят с около десет паралела от историята на магьосниците по света, включително с такива между Египет и доколумбова Америка.
– Бинс би се гордял с нея – обади се тихо Рон, а Хари се ухили при сравнението. Бинс беше досадния им някогашен учител по История – дух, който така и не бе забелязал, че е умрял, а продължил да идва на работа.
– Тихо, простаци – изсъска им Джини и младежите се разкикотиха още повече. Когато обаче Хърмаяни ги стрелна с убийствен поглед усмивките изчезнаха от лицето им и те застанаха изключително сериозно до нея.
След като Хърмаяни свърши с подробното си изложение, по време на което не един и двама от по-невъзпитаните репортери умишлено бяха станали до тоалетна или пък за закуски, настана време за въпроси. Повечето от тях бяха свързани със същността на магията, но на тях Хърмаяни отговаряше с препратки към страници на необходимите учебници, за които казваше “ясно е, че сте ги чели”, а никой (Хари включително) не беше и чувал. После имаше въпроси за личността на този крал Ерагон, на което Хари отговори:
– Когато го видях, се успокоих, че не съм единствения младок, избран да ръководи политиката. И нито съм единствения, който я смята за крайно скучно занимание.
Накрая въпросите се разредиха и свършиха, докато във въздуха не остана да стърчи само една ръка.
– Луна Лъвгуд от “Дрънкало” – каза механично Клаус Намъл.
Хари наклони глава. Странното момиче му беше приятел още от ученическите години.
– Да, Луна? – каза той.
– Господин министре – рече девойката – как ще коментирате слуховете, че в Кавказ се е появил нов ръководител на Смъртожадните на име Кадок?
Усмивката изчезна от лицето на Хари. Той бе чул слухове за този Кадок, че бил неописуемо жесток, почти колкото самия Волдемор. Нищо конкретно обаче не бе излязло при проверките.
– Такива слухове има още откакто Онзи-който-не-назоваваме рухна, госпожице Лъвгуд – отговори вместо него Хърмаяни – не бива да се предоверяваме на жълтата преса – погледът и бе многозначителен.
– Въпреки това – бавно каза Хари – аз ще продължа да проверявам всяка клюка и ако такъв водач има, мога да ви уверя, че неговото бъдеще е пряко свързано с това на затвора Азкабан.
Бурни аплодисменти привестваха думите на младия магьосник. След победата си над Волдемор, той бе станал любимец на целия вълшебен свят.
– Два часа почивка, след което се подготвяме да посрещнем негово величество крал Ерагон Втори от Алагезия – завърши пресконференцията Намъл.

Глава Втора:
Кралят

“Мисля, че вече е добре, малки приятелю” – мелодичния глас на Сапфира оттекна в главата на драконовия ездач и Ерагон се усмихна, докато пръстите му се мъчеха да разхлабят наметнатия през врата и рамената му плащ.
“Души ме”, недоволно изсумтя младежът.
“Можеш да извикаш Аря да го оправи”, предложи синия дракон.
Двамата се намираха в просторната зала, която някога бе служела за дом на злия Галбаторикс – преди черния му дракон Шруйкан да се отметне от службата си към него и да го погълне, с това слагайки край и на собствения си живот. Днес обаче залата бе светла и огромната карта на Алагезия бе махната. Някогашното леговище на черния Шруйкан бе почистено и сега в него се побираха Трън, Сапфира и Емералд, зеления дракон на Роран. Роран и Муртаг обаче бяха отишли на рутинен поход, в който да се уверят, че борбата с последните банди слуги на Империята вървят добре. След унищожителния конфликт между Варден и силите на Галбаторикс, в които Империята бе рухнала само заради кончината на своя господар, някогашните войски на Краля или бяха свалили оръжие, или се бяха разпаднали на разбойнически банди, които тримата нови Ездачи ловяха. Единствено в дивите земи на Сенките и Ургалите бе останала някаква съпротива, но тя бе твърде малобройна, за да се опълчи успешно на новия съюз на хора, елфи и джуджета.
И сега бе дошла тази нова възможност.
“Бъди внимателен, Ерагон!” – чу се отново гласът на Сапфира. “Знам, че си въодушевен от възможността да видиш нови магьосници, но се пази да не се окажат зли като Близнаците”.
Ерагон се намръщи при спомена за предателите, които бяха инфилтрирали Варден отвътре и едва не го унищожиха преди Роран да сложи край на презрения им живот.
После обаче се усмихна:
“Нали вече имахме поверителна среща с Хари Потър. Той прилича ли ти на Близнаците?”
“Не” – Сапфира звучеше развеселено. “Но не е сигурно, че всички в неговия свят приличат на него”.
“Все едно, не можем да се откажем от тая среща!” – настоя Ерагон.
“Не можем, но не е зле да сме предпазливи”, държеше на своето Сапфира.
На вратата на тронната зала се почука и звука оттекна под огромния свод. Преди време Галбаторикс бе държал на добрата акустика в своята тронна зала, която позволяваше гласът му да кънти към провалилия се подчинен – Дурза, Муртаг или баща им – Морзан.
“Толкова е хубаво, че Муртаг отново е с нас!” – въздъхна Ерагон.
“Така е”, съгласи се Сапфира – “Но някой чака на вратата”.
Ерагон се сепна и викна:
– Влез!
– Радвам се, че ме прие, мой владетелю – отвърна саркастично Аря, влизайки в тронната зала. Двамата се бяха оженили, като в началото елфическата принцеса се бе съгласила само в името на контакта между въстановеното кралство Бродринг и Елесмера. Постепенно обаче Аря най-после бе започнала да откликва на чувствата на младия драконов ездач и вече не се държеше така грубо с него, както по време на обучението му при Ванир и Оромис.
Що се отнася до драконовия ездач, той бе все така лудо привлечен от нея. Краката му се подкосиха щом я видя и сърцето му затупка бясно.
– Обичам те, скъпа – каза той.
Аря се усмихна леко смутено.
– И аз те обичам, Ерагон, но след броени минути вече ще сме извън Алагезия, а още не знаем кой да вземем с нас.
– Ами аз, ти и Сапфира… – Ерагон леко се позапъна.
“Две опасни момичета на едно момче”, чу се гласът на дракона. “не звучи много равностойно”.
– Предлагам да вземем и Ванир – вирна глава Аря – все пак той откри старите елфически ръкописи, описващи създаването на порталите.
– Ванир, да… – направи гримаса драконовия ездач. Някога умния елф не бе криел презрението си към младежа и се бе стремял да го унижава при всеки тренировъчен дуел. После това се бе променило, след като Ерагон бе магически благословен, но драконовия ездач все още имаше неприятни спомени от Ванир.
– Не бъди такова бебе – скара му се Аря – Ванир заслужава да дойде! А и имаме късмет, че е тук.
– Предполагам, че да – промърмори Ерагон, макар, че на ум помисли – “По добре Роран или Муртаг да бяха тук”.
“Добро решение”, замислено го поздрави Сапфира.
– В такъв случай – усмихна се елфическата принцеса – можем да се подготвим за тръгване.
Няколко минути по-късно Ванир вече бе при тях.
– Благодаря за поканата, ваше величество! – поклони се той на Ерагон.
– Благодари на Аря – поклати глава младия крал и сетне произнесе думите на Древния език, които преди няколко месеца Ванир бе намерил на стар пергамент.
Пред него грейна портал от светлина.

Глава Трета:
Срещата

– Дано всичко мине наред – каза Рон, докато се мъчеше да приглади магическата роба.
-Офф – въздъхна Хърмаяни като забеляза непохватните му движения и махна с магическата си пръчка, произнасяйки тихо някаква дума. Робата застина перфектно като на манекен.
– Благодаря! – кимна Рон, а сестра му се подсмихна до него.
– Моля – отговори директорката – Хари, ти готов ли си?
– Напълно – усмихна се министърът. Потъмнените стъкла на очилата му бляснаха.
– Още не мога да разбера защо си сложи тези тъмни очила –въздъхна Хърмаяни – приличаш на мъгълска рокзвезда с тях.
– Много си е хубав, така – възрази Джини и прегърна любимия си, който се нахили и сви извинително рамене. Двамата нежно се целунаха и Рон хвърли умолителен поглед на намръщената госпожица Грейнджър.
– Време е да тръгваме – не му обърна внимание тя – журналистите чакат. Нали не искате утре да прочетем в “Пророчески Вести”: “Управляващите се подиграха със служителите на печата”.
– Спокойно – самоуверено се усмихна Хари – вестите за утре са повече от добри.
Четиримата влязоха отново в залата за пресконференции, където ги очакваше господин Намъл. Очите на пълничкия говорител изглеждаха някак насълзени.
– Добре ли сте? – попита го Хари.
– Не се тревожете, господин министър – отговори му Клаус Намъл – чувствам се чудесно.
Сетне Намъл се обърна към идващите и сядащи журналисти.
– Моля да не използвате светкавици по време на снимките – помоли той – нашите гости може да не са свикнали на такива приспособления.
– Това е нарушаване на свободата на словото – възрази Рита Скийтър.
– Вашето слово е достатъчно освободено – скастри я Намъл – мълчете.
Хари се усмихна неволно, сетне се обърна към насъбралото се множество.
– Скъпи приятели, днес мисля, е един голям ден за магьосническия свят. Нека посрещнем с добре дошли нашите гости!
– Инкантанцио Порталем! – произнесе Хърмаяни и магическата и пръчка оформи широк портал от светлина, от който излезе огромната фигура на син дракон. Журналистите настръхнаха, но после забелязаха, че в краката на дракона има три фигури, на загърнат в тежка роба млад мъж, на красива жена до него и малко по-встрани на още един млад мъж. И тримата бяха със заострени уши.
Журналистите забравиха инструкциите на Намъл и светкавици засвяткаха из залата, заслепявайки гостите, които присвиха очи.
– Крал Ерагон – кимна Хари на Джини по посока на наметнатия с плащ младеж.
– Хубав е – намигна жена му и си спечели тежък, враждебен поглед от страна на министъра. После и Хари се усмихна.
– А какво ще кажеш за момичето до него? Прекрасна е! – сега бе ред на Джини да хвърли леден поглед към съпруга си.
– Гостите чакат – прекъсна шегите им Хърмаяни. Хари се сепна и пристъпи напред към Ерагон, поемайки ръката му.
– Приятно ми е да се видим отново, този път официално – усмихна се младият магьосник, докато зад гърба му Хърмаяни направи магия за превод.
– Удоволствието е изцяло мое – кимна Ерагон и продължи – позволете да ви представя на съпругата си, кралица Аря, както и на благородния лорд Ванир.
Хари кимна на гостите си.
– А това – усмихна се Ерагон и посочи синия дракон – е Сапфира.
– Интересно, ние също имаме дракони – кимна леко объркан Хари.
– Така ли? – оживи се Ерагон – а ездачи?
– Ездачи? – зяпна Хари – боя се, че не, драконите са опасни животни.
– Драконите не са животни, господин Потър – намръщи се краля на Алагезия – вероятно във вашия свят имате Фангур. Това са подобни на драконите същества, които обаче са безсловесни.
– Аха – кимна Хари предпазливо, не искайки да влиза в спорове.
– Може би обаче ще ме представите на приятелите си? – попита Ерагон.
– Да – съгласи се Хари и прокле наум. Бе изпуснал разговора от контрол.
– Това са Хърмаяни, директор на училището за вълшебства и магии “Хогуортс”, това е съпругата ми Джини Уизли, а това е брат и, моят добър приятел и заместник-министър Рон Уизли.
Ерагон се запозна с всички, после това направиха и останалите.
– Мисля, че е добре да дадем пресконференция, пред журналистите. Иначе ще полудеят – усмихна се Хари.
Сега бе ред на Ерагон да погледне неразбиращо.
– Прес… – опита се да повтори той, но вече бе въвлечен към широката дървена маса и един по един журналистите започнаха да му задават въпроси, на които той механично отговаряше. Чувстваше се като на разпит или изпит по историята на Алагезия, разказваше за нейната култура, история, спомена за Крал Галбаторикс и битката си с него. Последното предизвика шум в залата и Луна Лъвгуд стана и попита без дори да изчака разрешение от Намъл, който я стрелна с враждебен поглед.
– Споменахте крал, който владее черна магия, ваше величество. Нашият министър разказвал ли ви е за лорд Волдемор?
Журналистите ахнаха от публичното споменаване на името на Черния лорд. Дори след смъртта му това минаваше за много лоша поличба.
– Боя се, че не – отговори Ерагон, усещайки студени тръпки да полазват гърба му.
– Това няма значение – намеси се Хари Потър – Черния лорд е минало – сетне се обърна към Ерагон намръщен – става дума за… – той се поколеба – …майстор на черната магия. Аз… – Хари заекна за миг – аз се справих с него.
“Има много повече от това”, Ерагон чу гласът на Сапфира, която се бе отпуснала в единия край на залата. Драконовия ездач кимна разбиращо и постави ръка на рамото на министъра.
– Поздравления за това – каза той – виждам, че и във вашата страна сте минали през ужасни трудности. Но това е минало. Бъдещето е в приятелството, а не във войните.
Аплодисменти привестваха думите на Ерагон. Клаус Намъл замислено гледаше двамата младежи, а из залата защракаха светкавици.
* * *
По-късно вечерта Хари, Хърмаяни, Рон и Джини вечеряха в изискан ресторант заедно с Ерагон, Аря и Ванир. Сапфира бе излязла да полети и пожела да види някои от драконите от тукашния свят. Рон я свърза с брат си Чарли, който се занимаваше с това. Той бе във възторг от синия звяр и обеща да я гледа възможно най-добре.
Разговорът между Хари и Ерагон вървеше изключително интересно, като двамата се опитаха да водят държавнически разговора, но постепенно просто споделиха един на друг историите си, впечатлявайки и поздравявайки се един друг и ужасявайки се от препятствията, които всеки един от двамата беше срещнал. Хари успя да убеди Ерагон да остане за една вечер в магьосническия свят, като затова помогна и любопитството на Сапфира. Групата се бе усамотила от журналистите, оставяйки ги на Клаус Намъл и неговите отговори.
Ванир и Хърмаяни бързо се харесаха и започнаха да сравняват теоретичната история на Магията, което отегчи до смърт Рон и го накара да се присламчи към Хари и Ерагон, отвреме навреме включвайки се в някоя подробност.
– Веднъж се бихме с гигантски паяци – додаде уморено той.
– Неприятно – притеснено кимна Ерагон.
– Това беше преди срещата на с Базилиска – кимна Хари и разказа на драконовия ездач за отвратителния крал на змиите.
– Отблъскващо същество – съгласи се Ерагон.
– Но не колкото паяците – Рон си държеше на неговото. В това време Аря и Джини също си говореха нещо, хвърляйки час по час поглед към съпрузите си.
– Какво? – попитаха по едно време Хари и Ерагон едновременно.
– Нищо – невинно отвърнаха дамите.
* * *
Тежко почукване по прозореца накара Ерагон да отвори очи. Аря блажено спеше до него. Като спеше изглеждаше много мила – повече момичето, което обичаше, отколкото принцесата, гонеща винаги държавните дела.
Почукването се повтори и Ерагон сепнато погледна към огромния прозорец в стаята на Министреството, която Хари Потър му бе предоставил. Беше Сапфира, приплясваща с криле.
“Няма ли да отвориш най-после”, чу насмешливия глас в главата и.
Ерагон скочи и отвори прозореца, след което прегърна муцуната на обичащия го дракон.
“Този свят е много интересен”, чу гласът на Сапфира в главата си. “Видях и местните дракони. Действително са зверове, но са по-развити и силни от Фангур. Имаше един – Унгарски Шипоносец, настръхнах като го видях. Шруйкан втори номер.”
– Нападна ли те – напрегна се Ерагон.
“Не” – отговори след кратка пауза Сапфира. “Но според мен искаше да съм негове женска”.
Ерагон се изчерви. “Ти нали не се съгласи?”.
“Не, разбира се” – отговори дракона – “щях да снеса дракончета-полуидиоти”.
Мисълта така разсмя Ерагон, че младежът се разхили с глас.
– Добро утро – дочу киселия отговор на Аря и млъкна.
– Извинявай, не знаех, че спиш – извини се младежът.
– Е, вече не спя – свадливо отговори принцесата и стана.
“Пак загази, малки приятелю”, Ерагон дочу насмешливия глас на Сапфира в главата си.
– Какво мислите за Хари Потър? – попита той, надявайки се да се отърве от въпросите и упреците.
– Ами изглежда честен и свестен човек, особено за магьосник – отговори Аря.
“А също и като човек, преминал през много неща”, добави Сапфира. “Интересно е, че и той като теб е сирак, повалил господар на мрака.”
– Хрумна ми нещо – намръщи се Ерагон – искате ли и ние да му върнем в жеста и да го поканим в Алагезия?
– Добра идея – кимна Аря – хем така и той ще види нашия свят.
– Сапфира? – Ерагон потърси мнението на дракона си.
“Идеята е добра” – след кратко мълчание отвърна Сапфира – “Но все пак нека бъдем внимателни. Има нещо, което не ми харесва, но какво е то – не знам”.
* * *
Докато Ерагон и Сапфира разговаряха, госпожа Моли Уизли вече бе събудила съпругът на дъщеря си. Въпреки, че Хари и Джини вече живееха в самостоятелна къща, Моли Уизли всяка сутрин идваше с летежна пудра в нея да им носи баници за закуска. Тя продължаваше да смята Хари за недохранен и много държеше да се храни добре – което, бе чудесно ако не се има предвид факта, че идваше в седем и половина рано сутринта.
Хари обаче никога не и се сърдеше. Израстнал под студените грижи на простаците Дърсли, той винаги бе копнял тайно за майчина грижа и Моли Уизли бе най-близкото нещо до това. Затова когато бе събуден и на този ден, той сънен се спусна по стълбите и прегърна пълничката червенокоса жена.
– Хайде, хайде! – малко притеснено отговори тя – цял министър, а кожа и кокали. Донесла съм малко баничка да хапнете с Джини.
– Трябва ли да е толкова рано, мамо? – попита Джини, която слезе малко след съпруга си, сънена и ужасно сърдита.
– Рано пиле, рано пее – мъдро отговори Моли Уизли и остави топлите баници на масата. Хари щастливо заяде.
– Тъй тъй – настоя жената, сетне погледна дъщеря си – Джини, ама ти хич не го храниш.
Джини вдигна очи към тавана.
– Вече не съм дете, майко.
– Ама и готвачка не си – тросна се Моли – трябва да те науча да правиш баници. Цял смъртожаден надви, пък едно ядене не можеш сготви.
Госпожа Уизли замлъкна за момент.
– Мамо – усмихна се Джини – Рон и Хърмаяни нямат ли нужда и те от банички?
– Занесох им вече –отговори Моли. Очите на дъщеря и погледнаха майката, после и часовника, показващ 8 без 15, а сетне се разшириха.
– Този Ерагон изглежда свестен човек – предпазливо накрая додаде госпожа Уизли – ама вие да внимавате.
– Според мен той е добър човек – отговори Хари, докато дъвчеше.
– Тъй, ама ти пак внимавай – настоя госпожа Уизли – те и Том Ридъл някога са го давали за пример.
– Майко, мисля, че Хари разбира от черни магии достатъчно – намеси се Джини – стига дава акъли навсякъде.
– Съветвам, просто съветвам… – поклати глава госпожа Уизли – ама… знаете ли… ще взема и на него да занеса една баница.
И Моли се понесе към камината, където изчезна след врив на летежната пудра.
– Майко, не! – опита се да я спре Джини, но вече бе късно.
– Е, браво! – възмути се Джини – кой знае колко ще се стресне Краля на Алагезия.
– Едва ли – засмя се зад нея с пълна уста Хари – вчера си приказвах с него. Той е селско момче по произход.
– Дано тогава обича баници – кимна Джини.
След малко Хедуиг, който вече бе доста престарял почука на прозореца им. Джини му отвори и грабна вестника от ноктите му. Тя зачете новия брой на “Пророчески Вести”, докато Хари си миеше лицето и се намръщи.
– Ах, тази коза… – изсъска тя.
– Какво има – обърна се към нея Хари и взе вестника от ръката и.
– Скъпи, няма нужда… – поиска да каже тя, но Потър вече бе попаднал на гръмовното заглавие:
МИНИСТЪРЪТ НИ СЕ ИЗЛАГА ПРЕД КРАЛСКИЯ ГОСТ
Неукият ни Министър на Магията Хари Потър стана за смях в първата си сериозна политическа среща, когато цялата му политическа некомпетентност лъсна пред висшестоящия гост от Алагезия, негово величество крал Ерагон Първи
(втори, помисли си Хари). Докато благородния чужденец сипеше комплимент подир комплимент дори на неугледната даскалица от “Хогуортс” Хърмаяни Грейнджър, наш Потър се пулеше като пребозало теле и не можеше да върже две думи на кръст. Накрая, за да се изтъкне Потър по най-просташки начин напомни за своята война с покойния, който не назоваваме, но именно тук госта от чужбина направо го закопа, като спомена, че е свалил от режим цял незаконен крал, предполагаемо много по-могъщ магьосник с реална власт.
За “Пророчески Вести”: Рита Скийтър
– Май не биваше да я закачам толкова много – спокойно каза Хари, хвърляйки вестника на страна, след което се зае съсредоточено да търка стъкълцата на очилата си. Сърцето на Джини се сви. Тя знаеше колко много сили изхаби Хари, за да подготви всичко за тази среща и едва ли това бе отговорът, който бе очаквал.
– Не и обръщай внимание, Хари – каза тихо Джини и приближи младежът, след което го прегърна. Той отпусна уморено глава на раменете и.
– Време е да видим нашия “Кралски гост” – въздъхна министърът.

Глава Четвърта:
Покана
Хари Потър и Ерагон отново се срещнаха на сутринта. Драконът Сапфира летеше ниско над Министерството на Магията, предизвиквайки чакащите като лешояди папараци да го снимат. Хърмаяни и Рон също бяха там, както и Ванир и Аря.
– Много благодаря за гостоприемството – усмихна се Ерагон, когато видя Министъра – и най-вече за закуската в леглото. Не бях ял такива хубави банички от дете.
– Радвам се, че са ви допаднали – кимна Хари, макар да бе малко ядосан вътрешно. Ерагон обаче нямаше никаква вина за писанията на Скийтър, напомни си той наум. Нямаше нужда или причина да му се сърди. Та той дори не знаеше какво е вестник!
– Вече можеш да ми говориш на “ти” – настоя Ерагон – няма нужда от всички тези любезности. Никога не съм разбирал защо политиците толкова много се стараят да направят речта си неразбираема.
– Да, така е – развесели се Хари – ами добре тогава. Надявам се тук да ти е харесало. Колко смяташ да поостанете още?
– Днес ще трябва да тръгвам – направи извинителна гримаса Ерагон – за съжаление в Алагезия все още има отломки от привърженици на стария режим, които правят проблеми на мирните хора.
– Бих се радвал обаче – Ерагон се усмихна, но бе прекъснат от Клаус Намъл, който ги приближи с решителна крачка. Месестата му ръка стискаше новия брой на “Пророчески Вести”.
– Оскърбително! – извика говорителят на Министерството – настоявам да изпратим протестна нота до редакцията на “Пророчески Вести”! Искам да съдя Скийтър за клевета!
Хари усети как лека болка запулсира в слепоочията му. Нямаше нужда да го излагат пред Ерагон допълнително.
– Господин Намъл, ако обичате… – опита се да каже той, но Клаус продължи тирадата си:
– Ще види тая коза аз как ще направя! Ще я съдя до последната стотинка!
– Какво е станало? – намръщи се Ерагон и взе вестника от ръката на Намъл – какво е това? – сетне погледът му се спря на отвратителния памфлет на Рита. Лицето му потъмня.
– О, не – въздъхна той.
Пустата магия на Хърмаяни работеше и върху писмен текст, ядосано си помисли Хари.
– Ужасно съжалявам – рече драконовия ездач и сложи ръка на рамото на министъра.
– Няма за какво – отвърна Потър – това не е твоя вина и…
Ерагон обаче внезапно го подмина и приближи папараците, които снимаха.
– Хей, вие, имам изявление за вас! – викна той и журналистите наостриха уши. Някой по-подготвени от тях заизваждаха тефтери и магически пера, които се приготвиха за писане.
– Алагезийския кралски двор – започна Ерагон – изразява дълбоката си неудовлетвореност от статията на Рита Скийтър във… – Ерагон погледна вестника в ръката си -…изданието “Пророчески Вести”. Смятаме, че такива материали уронват престижа на приятелството между Алагезия и магьосническия свят и поставят под въпрокс бъдещите контакти между нашите две страни. Като крал на Алагезия оттук-нататък забранявам на Рита Скийтър да присъства на моите гостувания тук, докато не се извини на министър Потър за долнопробните обиди. Благодаря!
“Браво”, дочу ездачът гласа на Сапфира.
– Трогнат съм! – отговори Хари, донякъде смаян от постъпката на краля – но нямаше нужда…
– Няма да стана интрумент срещу теб в политически игри – прекъсна го драконовия ездач.
– Тук става дума за чисто човешка злоба – поклати глава младия магьосник.
– Може би, но има хора, които не биха се поколебали да извъртят това срещу теб – поклати глава Ерагон – все едно аз исках да те поканя ти да дойдеш в Алагезия, поне за малко.
– Аз… – отговори Хари – …съм трогнат. Имам обаче доста работа тук и…
Джини прошепна нещо на Рон, а Хърмаяни кимна отстрани. Рон се прокашля, а после каза:
– Хари, аз и Хърмаяни ще те заместваме, докато те няма. Имаш нужда от почивка, а и на сестра ми такова пътешествие няма да и се отрази зле.
– Освен това такова пътуване ще има важно дипломатическо значение – напомни и Хърмаяни.
– Ами – поколеба се Хари, но сетне се усмихна – благодаря ви много! – сетне се обърна към Ерагон – трогнат съм от поканата, която с удоволствие приемам.
– Отлично – кимна драконовия ездач – тъкмо ще видиш нашата красива и горда страна. Има ли пречка да тръгваме веднага? Нямаш нужда от багаж, в нашия дворец има всичко.
– Господин Потър, нека и аз дойда – обади се господин Намъл – както знаете, аз съм архивар по образование, нищо по ценно за мен няма от разучаването на нови земи.
Хари го погледна объркан, сетне се обърна към Ерагон. Отвори уста да каже нещо, но драконовия ездач, макар и с малко озадачена физиономия кимна:
– Разбира се, може да дойдете. Щом ви е интересно.
Намъл кимна благодарно.
* * *
– Удивително – въздъхна Хари Потър няколко часа по-късно, а жена му Джини щастливо се притисна до него. Вятърът развяваше косите им, докато двамата наблюдаваха красивата, но сурова Алагезия от бойниците на Урубаен, някогашната страшна крепост на сразения крал Галбаторикс. Все още тук и там се забелязваха след от някогашното и предназначение, макар елфите да бяха избелили стените и с надеждата да наподоби поне малко елфическата столица, която крепостта някога бе била – някога, преди да се появи Галбаторикс.
Хари, Джини и Намъл бяха пристигнали от портала преди няколко часа. Ерагон първоначално ги разведе из крепостта, след което почти се извини за огромната тронна зала и ги изведе на върха на бойниците, за да могат да видят отчасти хубостта на Алагезия.
Хари не остана недоволен – земята изглеждаше красива и блестяща като морски вълни, носейки в себе си нещо от уюта, напомнящ земите около замъкът “Хогуортс”, но оставяйки горда и непристъпна със своите гъсти гори и широки равнини.
До него Ерагон също бе застанал с почти смирено изражение пред величието на света, който бе натоварен да владее. Сапфира се бе захванала с нокти за крепостната стена, леко разперила криле и физиономията и изглеждаше неразгадема за хората около нея. Ерагон обаче чувстваше, че е щастлива.
“Добре направихме, че ги поканихме, нали?”, попита той дракона.
“Повече от добре”, отвърна благородния звяр, след което нещо му хрумна.
“Сигурна ли си?” – попита Ерагон, а очите му се разшириха.
“Не ревнувай, ако обичаш”, засмя се мислено дракона. Ерагон се усмихна на шегата и се обърна към Хари.
– Би ли искал да пояздиш Сапфира?
Хари Потър се обърна към младия крал и широка усмивка грейна на лицето му като изгрев.
– И питаш? Летенето е най-хубавото нещо.
– Но, господин министър, дали е разумно? – обади се Намъл.
Хари го погледна:
– Спокойно, Клаус. Ако има нещо, в което да съм сигурен, това е летенето.
“Хм, самоуверен е”, дочу Ерагон гласът на Сапфира.
– С какво си летял? – попита и драконовия ездач.
– С метла – отговори късо Хари – и с хипогриф.
Ерагон кимна с леко озадачена физиономия.
– Ами… добре. Значи само да ти кажа дръж се здраво, но не прекалено силно…
– Да, сещам се – усмихна се Хари Потър и се качи на привелата се Сапфира – Убеден съм, че…уау!
Дракона внезапно ускори и министъра трябваше да се приведе и здраво да се прихване за юздите.
– Уау! – възкликна отново Хари, когато Сапфира се издигна високо в небето. Бръснещия вятър развя черната коса на магьосника, но и му даде усещане за сила, което не бе чувствал дори от Бъкбийк.
– Велииииико! – възкликна магьосника, когато Сапфира се спусна надолу.
“Радвам се, че одобряваш”, дочу Хари гласът на дракона в главата си. Беше женски, приятен.
– Ама ти говориш? –възкликна той.
“Постоянно и то. Главно с Ерагон” – долетя отговора – “иначе не е много мило да се ровя в ума на другите, нали?”
– Аха – отговори Хари – ти сега в ума ли ми ровиш?
“Не” – възмутено отговори Сапфира – “На простакеса ли ти приличам?”
– Не – засмя се Хари – но и да го правеше, заради това летене бих ти простил! Ю-хууу!
Младия магьосник долови задоволството на дракона, който рязко се издигна нагоре към облаците. Вълшебника усети как минава през пелената и после отново се спуска през нея. Косата и очилата му се навлажниха леко.
“Ако изкочи отнякъде още едно яйчице на дракон, можем да ти дадем да станеш и ти ездач?”.
Хари не отговори, твърде бе зает да се радва на летенето.
– Сапфира? – извика той.
“Да?”
– Летиш по-добре от метла или хипогриф!
“Трогната съм, особено за метлата”, ехидно отвърна дракона.
След още няколко лупинга Сапфира кацна обратно на крепостта.
– Велико, просто велико! – отговори Хари, като слезе от нея.
– Знам – усмихна се Ерагон в отговор – в тази връзка и аз ще полетя малко.
Сапфира изчака ездачът и да се качи на нея и отново се откъсна от Урубаен, правейки още по-невероятни манерви и изпускайки пламъци, които чертаеха красиви фигури в небето.
Хари зяпна на представлението и прегърна Джини до себе си.
Колко красив свят бе Алагезия, помисли си той.
– Млади хора, лудички – коментира иззад гърба му Намъл, имайки предвид как Сапфира подхвърля Ерагон от опашката си и сетне го хваща в лапи и поставя на врата си.

Глава Пета:
Сенки

Вечерята в трапезата на Урубаен мина чудесно. Ерагон поднесе на гостите си сочно еленско месо, макар той самия, както и Аря да хапнаха само малко салата.
– Аз не ям месо – поклати глава той.
Хари и Джини обаче не се поколебаха да си вземат, като се съгласиха, че яденето съперничи дори на легендарните гозби на Моли Уизли. Клаус Намъл пък изяде толкова много, че Ванир се притесни да не му стане лошо.
Групата си приказваше, разказвайки забавни истории от миналото. Разговора стигна до Дъмбълдор и Бром, като Хари и Ерагон за пореден път се удивиха от още едно сходство в съдбата им – срещата с мъдър, стар учител, който в последствие се бе жертвал за тях.
Когато стана късно и прозявките станаха повече от приказките им, Ерагон настани Хари и Джини в широка удобна стая, после представи една и на Намъл, а подир това заедно с Аря си легна. Ванир също се оттегли в покоите си – бе време за сън.
Но не всички в замъка спяха. Клаус Намъл остана буден, макар да се прокле наум, че е ял толкова много. Храната в Алагезия обаче беше вкусна. В родния му свят мъгълите бяха отровили всичко и месото на животните беше станало жилаво и безвкусно. “Когато нещата се подредят, ще изисквам специални пратки пържоли оттук”, зарече се Намъл, потупа се по набъбналия след яденето корем и като провери магическата си пръчка се подготви за работа. Той бръкна изпод реверите на робата си и извади дълбока качулка, която спусна върху пълното си лице, сетне с безшумни стъпки излезе от стаята и се огледа. Всички в крепостта спяха – вечерята бе продължила доста дълго. Намъл бавно се спусна по коридора и намери тесни вити стълби, измеждащи до слугинските помещения. Там Клаус ходеше изключително бавно и внимателно и въпреки това му се наложи да поиграе над паметта на няколко стражи, които го зърнаха. Накрая намери това, което му трябваше – плевнята в подножието на Урубаен, където слугите гледаха животни, даващи необходимите продукти на живущите тук – месо, мляко. Намъл огледа спящите животни и погледа му се спря на петела. Магическата му пръчка се вдигна и гласът му бавно процеди:
– Империо!
Магията блъсна птицата, която се вцепени и го загледа в очакване на команди.
– Стани – бавно каза Клаус Намъл.
Петелът се изправи несигурно на крака и магьосникът извади изпод робата си мъничко яйце. Беше на усойница и му бе коствало цяло състояние. Но цената си струваше.
Намъл постави яйцето под петела и му рече:
– Мъти!
Животното послушно седна над змийското яйце и започна да го топли. Добре, добре, помисли си Намъл. Всичко вървеше по план и Господаря щеше да е доволен. А беше хубаво Господаря да е доволен.
Сега от яйцето щеше да се измъти базилиск, който да погуби досадния драконов ездач.
– Хей, кой си ти? – дочу се гласът на млад коняр и Намъл рязко се извърна.
– Какво търсиш тук? – попита младежът. Магьосникът не му отговори, а вдигна магическата си пръчка:
– Имобулус! – изсъска той и магията вцепени конярчето, което загледа безпомощно и се опита да каже нещо. От устата му обаче не излезе нито звук.
Намъл се облиза. Трябваше да настрои паметта му и нямаше да има никакъв проблем. Трябваше, но беше изнервен и жаден. От падането на Волдемор не бе имал време да се позабавлява.
Очите му блеснаха свирепо.
– Авада Кедавра!
Зеления лъч блъсна конярчето, което тихо изпъшка и се строполи бездиханно на земята. Намъл се надвеси над него и пое тялото му в ръце, сякаш страдаше.
– Уингардиум Левиоса! – една огромна бала сено се отмести встрани. Това, като, че ли щеше да стане още по-добре от предвиденото.
Намъл зари жертвата със сеното, сетне се отдалечи от плевнята и се прибра без повече премеждия в стаята си.
Беше ял много и имаше нужда от сън.
***
На другия ден Ерагон разведе Хари и Джини в земите около замъка. Сапфира летеше бавно над тях. Намъл предпочете да си остане в стаята – бил уморен и го болял корема. Нормално, помисли си Хари, след такова плюскане. Дори Дъдли би се затруднил на количествата, които глътна говорителя.
Ерагон представи Хари Потър като владетел на велика страна за радост на селяните, които по това време работеха по нивите си и им хвърли няколко монети да се порадват.
– Невероятно е, че сега хората отново са щастливи – каза той – по време на крал Галбаторикс из нашите земи витаеше само страх.
– Не е добре, когато хората се страхуват – отвърна тихо Хари. Той би видял и родния си свят в същото положение по време на безмилостните атаки на Черния лорд.
– За в бъдеще се надявам обаче да имаме само поводи за радост – усмихна се Ерагон – за целта обаче трябва да се справим с оцелелите привърженици на Империята.
– Ние също имаме останки от приятели на мрака – почеса се по косата Хари – някога мислех, че тези хора са сляпо лоялни на лидера си, но сега виждам, че самата възможност да сеят страх и смърт ги привлича.
– Слабите хора имат нужда да показват сила, която всъщност нямат – отговори Ерагон – но нека оставим тези теми настрани. Даже, когато Роран и Муртаг – другите ездачи в Алагезия се справят със съпротивата на последните привърженици на Галбаторикс, мога да ги изпратя да ти помогнат срещу мракобесните дерибеи от твоя свят.
Хари кимна признателно.
– Оценявам помощта, но се надявам да се справя сам със смъртожадните. Те вече едва ли са толкова много.
Хари обаче се сети за слуховете за Кадок, този нов зъл магьосник, имащ неописуема жестокост и потръпна.
– Нека не мислим за това – забеляза тревогата му Ерагон.
– Уви, опасявам се, че е време да тръгвам – отговори Хари – имам доста работа в Министреството.
Драконовия ездач кимна разбиращо и двамата отново се насочиха към Урубаен.
* * *
Намъл признателно пое парчетата еленско, които си уви в пликче и благодари на подалия му ги Ерагон.
– Трогнат съм, ваше величество – отвърна шишкото – такова месо не съм вкусвал през живота си.
– Радвам се, че ви харесва – с малко отвратена усмивка отговори Ерагон, сетне се обърна към Хари, който се бе прегърнал с Джини пред грейналия портал.
– Надявам се скоро да се видим пак – драконовия ездач стисна ръката на младия магьосник.
– Аз също. Ще ви изпращам съобщение през порталите! Сигурен съм, че тези срещи бяха само началото на едно приятелство – кимна Хари.
– Дано – искрено отвърна Ерагон – и успех у дома!
След тези думи Хари, Джини и Намъл бяха обгърнати от портала и изчезнаха в своя свят.
– Добри хора – въздъхна Ерагон.
– Да – Аря изникна до него – докато ти се веселеше с господин министъра, аз обаче трябваше да отговарям за куп проблеми в замъка. Някакъв петел бил намерен ухапан от змия, мъртъв.
– Ще купим нов – обърна се към нея Ерагон.
– Явно – отговори елфата – интересно е обаче, че едно конярче липсва сред слугите.
– Аря – прекъсна я Ерагон – конярчетата редовно тръгват да си дирят късмета, уморени от честен труд.
– Този не бил такъв – намръщи се елфата – готвачката бе много изненадана от това, че го няма никакъв. И постелята му била неоправена, сякаш си е тръгнал внезапно.
– Има суеверни хора, плашещи се от магията – намръщи се ездача – може да е избягал заради гостите ни. Ще го потърся със Сапфира.
“Тъкмо ми се летеше”, дочу в ума си гласът на дракона.
* * *
– Добре ли изкарахте? – Рон посрещна сестра си и най-добрия си приятел, надвесен над купчини с документи.
– Отлично – отговори Хари и целуна любимата си нежно – Алагезия е невероятна стена, много красива. И домакините ни бяха много мили.
– От което се възползва стария Намъл – засмя се Джини – яде като разпран.
Рон направи гримаса.
– Татко ме предупреди за него. Каза, че бил невероятно корумпиран човек и навремето се мъкнел с Луциус Малфой, докато не го изложил на някакъв прием.
– Така ли, как? – усмихна се Хари.
– Взел някакъв компот и докато го ял, кихнал право върху стария козел. Луциус бил бесен – Рон се разсмя, а след миг Хари и Джини се присъединиха към него. Луциус Малфой беше бил един от най-отвратителните им врагове, опитващ се да ги унищожи постоянно с помощта на мрежа от платени негови пионки. Накрая обаче беше провалил лорд Волдемор и си бе понесъл последствията, довели до фатален край.
– Мен Намъл ми изглежда безобиден – отговори Хари – според е бил с Малфой само заради лакомията. Изглежда абсолютно безполезен.
– Не мога да споря с теб – вдигна ръце Рон – баща ми каза, че е гад.
– Ако сгафи нещо, веднага ще го уволня – обеща Хари, сериозен.
В това време погледа на Джини замръзна, когато видя нов брой на “Пророчески Вести”.
– О, не! – изохка тя.
– Ерагон здравата зарадва Рита Скийтър с вчерашното си изявление – засмя се Рон – опитала се е да си го върне и на двамата с Хари.
И наистина, в уводната статия на вестника се четеше ново тлъсто заглавие:
ПОТЪР ХОДИ ПО ПИРОВЕ С ДЪРЖАВНИ ПАРИ
Известния със скандалното си минало и разхайтено хулиганско поведение Министър на Магията Хари Потър за пореден път унизи данъкоплатците, като отиде на техни разноски на гости у алагезийския деспот Ерагон (интересно как за един ден стана от бляскав крал в деспот, забеляза Хари), който по-рано пак с нашите пари посрещна в пищно тържество. Може би е крайно време някой да напомни на Потър, че за разлика от Ерагон, чиято власт е абсолютна и завоювана с меч и преврат, то Министъра на Магията във Великобритания е избран демократично и се отчита единствено пред народа, а не пред богатите си приятелчета от други селения.
За “Пророчески Вести”: Рита Скийтър.
– Явно не и е харесало отношението на Ерагон – засмя се Хари, оставяйки вестникът настрана.
– След като те защити, той влезе в списъка и с личности, които не обича – сви рамене Рон.
– Аз мисля, че е време да направиш нещо срещу гнусните и клевети – сопна се Джини – това е тормоз.
– Живеем в свободна страна – поклати глава Хари – няма да стана като Руфъс Скримджър и Долорес Ъмбридж, спирайки писанията на хората. Дори да са откачалки като Рита Скрийтър.
В залата настана тежко мълчание. Тримата още си спомняха министър Скримджър, който вкарваше с кухи обвинения хора в Азкабан, както и садистичната Ъмбридж, искаща да контролира всичко.
– Хари – каза Джини – ти си непоправимо добър. Затова и те обичам.
И двамата се целунаха нежно.
* * *
Намъл четеше с наслада нелепата дописка в “Пророчески Вести”, докато дъвчеше голям лепкав шоколадов бонбон, който масажираше ченето му с всяка хапка, когато усети лек повей в кабинета си и ноздрите му доловиха слаб аромат на сяра.
Говорителят на министреството вдигна глава и преглътна останките от бонбона. Пред него стоеше едър мъж, облечен в лека ризница, която не успяваше да скрие мощното му, мускулесто тяло. Лицето му бе сурово и обсипано с белези, през които бе поникнала брада, алена като косата и очите му. Гостът я разчесваше с дългите черни нокти на ръцете си.
– Добре дошъл, Кадок – каза Намъл, лапвайки втори бонбон.
– Свърши ли работата? – попита новодошлия, приближавайки заплашително пълният мъж.
– Опасявам се – внимателно отговори Намъл – че по тези въпроси отговарям лично и единствено на Господаря. Ако не си съгласен с нещо, можеш да се обърнеш към него. Аз обаче мисля, че няма да го направиш.
– Само глупец би дразнил Сянка, Клаус – отговори Кадок и червените му очи се присвиха злобно.
Намъл обаче остана невъзмутим и дори лапна още един от лепкавите бонбони, които държеше в голяма кутия с лика на самия Потър, който призоваваше дух-покровител на нея.
– Предполагам, че за смъртожадните, над които ти дадоха командване си изглеждал внушително, мой червенооки приятелю. Аз обаче съм виждал Господаря – думите на Намъл придобиха фанатичен трепет – и вече не ме е страх от нищо.
Очите на Кадок пробляснаха свирепо и Сянката насочи пръсти към камината, където огъня бе почти изгаснал.
– Брисингр! – извика той и стаята се озари от лумнал пламък.
– Не подпалвай кабинета ми и се успокой – стресна се Намъл – да, свърших работа. В Алагезия вече има Базилиск и той ще види сметката на прехваления крал Ерагон и неговата синя гугутка.
– Не подценявай Аргетлам, Клаус – Кадок се приведе напред – Галбаторикс направи тази грешка и виж къде е сега.
– А ти не подценявай Базилиска – отвърна Намъл – никой, привлякъл вниманието на Краля на Змиите, не е останал жив.
– Освен Хари Потър, нали така? – оголи зъби Кадок.
– Това е друго, той имаше феникс на своя страна – раздразнено махна с ръка Намъл – освен това Потър е твоя грижа.
– Затова и идвам при теб – отговори Сянката – искам график на програмата му.
– С това и трябваше да започнеш – кимна Намъл и извади от чекмеджето си лист с прояви – тия дни той отново ще обикаля села и паланки да пита хората как я карат. Тъпото е, че министърчето наистина се е загрижило – Намъл взе още един бонбон и посочи с ошоколаден пръст по листа – удобен момент е след три дни. Тогава ще посети Шеруудския лес, близо до Нотингам. Има малка колония своенравни магьосници, които твърдят, че са потомци на Робин Худ – мъгълски герой от средните векове. Те са малко и Потър няма да е добре защитен.
– Отлично – кимна Сянката.
Намъл го погледна:
– Бъди внимателен, Кадок. Министърчето може да е тъпо като гъдулка, обаче видя сметката на стария Волди, а онзи беше опасен мъж. Не колкото Господаря, но достатъчно.
– Бъди спокоен, Намъл. Дните на “момчето, което оцеля” са преброени.
И Сянката изчезна в облак пушек.

Глава шеста
Слухове
Муртаг пишеше внимателно и грижливо своя доклад за събитията из Алагезия, скърцайки с перото си по пергамента. Огънят приятно пукаше в малката стаичка, която си бе запазил, създавайки му чувство за уют. Трън бе надолу, в специално построена за него и Емералд постройка, в която драконите се подслоняваха, ако преценяха, че условията не са добри. Трън бе направил точно това, поради плющящия навън дъжд и Муртаг долови недоволството му от това, че пространството е твърде тясно, за да го дели със зеления дракон на Роран.
Муртаг сложи точка на доклада си и постави малки тежести в двата края на пергаментовия лист, за да се увери, че мастилото ще изсъхне. В този миг на вратата се почука.
– Влез – отговори късо драконовия ездач и в стаята му влезе млад страж, от който капеше вода.
– Ездачо Муртаг – понечи да каже той, но първородният син на Морзан го прекъсна:
– Вратата. Затвори вратата ако обичаш, без това трудно затоплих стаята.
Стражът потрепера и направи както му бе заповядано. Муртаг се усмихна на себе си. Войниците на кралство Бродринг, най-често някогашни войни на Варден, все още помнеха как той някога бе работил за Галбаторикс и се страхуваха от него.
Муртаг тайно изпитваше удоволствие от това. Ездачът се облегна леко на стола си, прокара пръсти през гъстата си черна коса и запита:
– Кажи сега какво има?
Войничето потръпна, сетне каза:
– Отвън има един човек, сър. Иска да говори с вас?
– Много хора искат да говорят с мен – с хитра усмивка отговори Муртаг – защо този е предизвикал вниманието ти?
Стражът леко се сви.
– Каза, че ви познава, сър – отговори. Усмивката на лицето на драконовия ездач изчезна.
– Така ли? – рече той, повече на себе си, отколкото на войника – интересно, много интересно.
– Каза, че се казва Рафадар, сър – продължи войника.
Усмивката изчезна от лицето на Муртаг.
– Наистина го познавам – бавно каза ездачът и се изправи. Стройното му, мускулесто тяло бе скрито от дълъг черен плащ, което придаваше на Муртаг вида на черна пантера, движеща се със зле прикрита заплаха. Стражът се долепи до вратата.
– Този човек, Рафадар беше командир на имперски батальон – очите на Муртаг блеснаха – никак не се обичахме навремето с него. Искаше да ме измести от поста на дясна ръка на крал Галбаторикс… – Муртаг погледна настрани – глупаво, наистина. Неговите интрижки не могат да се мерят с тъмната магия, която ползвах.
– Сър… – понечи да каже ездача.
– Така или иначе, сега при крал Ерагон отново съм втори човек в Кралството, а Рафадар бе изчезнал. Доведи ми го!
Стражът кимна, поклони се и излезе от стаята. След няколко минути вратата отново се отвори и в нея влезе едър посивял мъж, наметнат с кожен плащ. На кръста му се показваха дръжките на къс меч и кинжал.
– Ездачо Муртаг – усмихна се човекът – ето, че отново се срещаме.
– Надявам се да ти доставя удоволствие, защото при мен то липсва – хладно отговори Муртаг – все още си спомням как сипа отрова във виното ми. Чувството след това беше… изтощително.
– Сипах доза за цял кон – ухили се Рафадар – но с твоите проклети магии оцеля. Нещо повече, ето, че отново си от хубавата страна на властта. Интересно ми е как го правиш.
Ръмженето на Трън от постройката долу оттекна в ума на Муртаг като ехо от собствената му неприязън към наглия имперски войник.
Муртаг обаче се овладя и седна на стола си зад бюрото:
– Надявам се да имаш нещо важно да ми кажеш и да ми дадеш причина да не те обеся на мига – ездачът вдигна очи, които бяха донякъде прикрити от падащата по челото му коса. Рафадар се стресна и отстъпи крачка назад.
– Хей, не можеш да ме измамиш – каза той – новата власт не действа така. Вие сте от добрите – някогашния командир се ухили гадно, разкривайки пожълтелите си зъби.
Муртаг се усмихна:
– Ерагон и Роран са от добрите, Раф – каза небрежно той – аз все още съм доста консервативен. Така, че казвай, каквото имаш да ми казваш и се махай.
– Е, добре – отговори Рафадар – значи исках да ти кажа, че след падането на Галбаторикс, аз си останах лоялен към Империята.
– Останал си лоялен към поста си – отговори Муртаг – сега ние сме Империята.
– Не на мен тия – изкриви лице Рафадар – Ерагон дори въстанови старото име на кралството.
– Ерагон е млад и наивен – отговори Муртаг – с времето той ще стане стриктен като Галбаторикс, но без патологиите му. Едва ли обаче си дошъл тук, за да спорим за политика. Давай нататък.
– Е – вдигна рамене Рафадар – нашите сили отидоха при земите на Сенките, макар, че такива след Дурза не са се виждали. Укрепихме се в една крепост, Корритумно и оттам се заехме да организираме разбойнически набези из вашето владение. Искахме да сринем доверието в него и хората сами да пожелаят връщането на Империята.
– Да разчиташ на хората е глупаво – отговори Муртаг – те никога не могат да видят кое е добре за тях.
– Както и да е, аз се отказах – облиза устни Рафадар.
– И реши да ми го кажеш – вдигна вежди Муртаг – трогателно.
– Стига си пускал тъпи шеги и ме изслушай – озъби се Рафадар – нещата в Корритумно загрубяха особено. Начело на крепостта има магьосник, който общува с нас само чрез команди, дадени от личната му охрана – четирима облечени в червено негодници. Дори Галбаторикс нямаше такава мания за величие. Има обаче и друго…
Муртаг внимателно слушаше и кимна.
– Продължавай!
Рафадар направи гримаса на погнуса:
– Ра-зак!
Муртаг изстина. Ра-зак бяха най-отвратителните съюзници на Галбаторикс, противни същества с неимоверна сила. Последните двама обаче бяха убити от Ерагон и Роран. Не беше възможно да са се върнали.
– Лъжеш – отговори тихо драконовия ездач. Трън изсъска в ума му.
– Не лъжа, Муртаг! – заекна Рафадар – иначе нямаше да се махна от Корритумно! Крепостта е фрашкана с Ра-зак, има поне петима. Кажеш нещо накриво, изяден си. Направиш малък бой, изяден си. Не връщат дори костите.
Муртаг влезе в ума на войника и очите му блеснаха. За миг видя видения на отблъскващите същества, огущаващи се с трупа на умрял войник. Потръпна от отвращение.
– Казваш истината – отговори късо драконовия ездач и извади изпод плаща си кесия с монети – задръж тези пази и се махай от очите ми.
Рафадар потръпна от обида, сетне обаче прибра парите и си излезе.
Муртаг притвори очи и отправи зов към Роран. Имаше нужда от помощта му.
* * *

“Бъди внимателен. Брат ми е доста изнервен, което значи, че и ездачът му не е добре” – гласът на зеления дракон Емералд оттекна в главата на Роран и младият мъж притвори очи. Страхотно. Муртаг ядосан. Той беше достатъчно зле и спокоен. Чернокосия винаги предизвикваше някаква неприязън у Роран. Той, за разлика от Ерагон, не можеше да приеме това, че големият син на Морзан е работел за Империята, а сега отново е на тяхна страна. Някак си не бе редно.
Не бе редно и да го будят от следобедната му дрямка. Роран въздъхна, когато приближи вратата, която го отделяше от стаята на Муртаг и влезе вътре.
Както винаги, Муртаг бе загърнат в тъмна роба. Бе отметнал качулката си назад, но падащата по челото му коса вършеше същата работа, която би свършила и качулката.
“Хич и не прилича на някой от добрите”, помисли си кисело Роран, но на глас каза:
– Здравей, Муртаг. Какво има?
– Проблем – отговори късо чернокосия мъж – Ра-зак са се върнали.
Роран усети как по гърба му полазват ледени иглички.
– Това не е възможно – отговори той – аз и Ерагон се погрижихме за тях, когато отвлякоха Кат. Те са мъртви.
– Но има други – спокойно отговори Муртаг.
– Невъзможно е, онези бяха последните! – почти извика Роран. Две години след сблъсъка си със злите насекомоиди, той все още изпитваше силна погнуса от тях.
– Невъзможно, но въпреки това е станало – късо отговори Муртаг – докладваха ми.
– Кой? – попита Роран.
Муртаг се усмихна и белите му зъби блеснаха:
– Стар приятел от Империята. Докладва ми и името на последното убежище на роялистите, Корритумно. Те имат и нов лидер.
– Срещал си се с човек от Империята? – зяпна Роран – къде е той сега?
Муртаг остана все така усмихнат:
– Пуснах го да си върви.
– Какво? – извика Роран – как си могъл? Можехме да го разпитаме!
– Прегледах ума му, Роран. Спокойно – махна с ръка Муртаг – не забравяй, че като чирак на самия крал Галбаторикс овладях техники, които ми позволяват да получавам далеч по-бързо информация от грубоватите мерки на Варден.
Роран усети как се ядосва.
– Май все още си много горд със службата си към Галбаторикс, а?
Нямаше предупреждение. В един миг Муртаг кротко си стоеше, а в следващия Роран се намери на земята, повален от ритник и видя отстрието на меч току пред носа си.
Емералд и Трън изръмжаха заканително в умовете на двамата.
– Не си позволявай да си правиш такива шеги с мен, селянче такова – очите на Муртаг блестяха предупредително – Галбаторикс ми причини повече щети, от колкото умът ти може да възприеме. И ако казвам, че Ра-зак са се върнали, значи го знам.
– Нещо повече – прибра мечът си Муртаг – смятам да проверя тази крепост Корритумно лично. Така оставям целия контрол по патрулите на теб. Дано се справиш.
Роран се изправи мъчително.
– Колко мило от твоя страна.
– Не се надявай за дълго доверие, обаче – оголи зъби във вълча усмивка Муртаг – до три дни смятам да се върна. Ако не успея… – първородния син на Морзан отметна един черен кичур назад – ако не успея, искам да отидеш и да предупредиш Ерагон за Ра-зак.
Роран изтръпна.
– Не поемай рискове, Муртаг. Просто провери за какво става дума и се върни.
Другият не отговори.
* * *

Дъждът бе измокрил Рафадар до кости, но на него не му пукаше. Бе изпълнил мисията си, а глупакът Муртаг дори го награди с това.
“Колко много пари”, помисли си някогашния имперски войник, броейки златните монети.
“Ще си изкарам доста добре тия дни. Няма да бързам да се върна в Корритумно”.
Дразнещо писукане обаче прекъсна мислите му. Рафадар изруга. Господарят и демоничните му системи за контрол.
Войникът бръкна в пазвата си и извади малката стоманена плоскост, от която излезе призрачно малко видение. Дори на синкавата холограма се виждаше, че говорещия има яркосиня плът и очи, постоянно сменящи цвета си от червено в жълто.
– Докладвай – меко каза говорещия.
– Мисията е изпълнена, Господарю – поклони се Рафадар на миниатюрното изображение – Муртаг налапа въдицата и не заподозря нищо, макар, че усетих, че рови в ума ми.
– Отлично – усмихна се видението, разкривайки острите си, редки зъби – в такъв случай вече не си ми необходим.
Рафадар усети как невидима сила го хваща за гърлото. Той отвори уста да извика, но от устните му изкочи жалко гъргорене. Свлече се на колене и се опита да разтвори пръсти от малката метална плоскост, но установи, че не може.
Светът около него започна да притъмнява. Последното, което видя бе застиналото в сардонична усмивка лице на Господаря.

Глава Седма
Нападението

Локомотивът на “Шерууд Експрес”, една от малкото магьоснически влакови линии, извън тази на “Хогуортс” изсвири щастливо, известявайки пристигането на министъра. За Хари бе удоволствие, че можа да попътува малко из страната и да се отдалечи от столицата, в която го засипваха с дребни и не толкова дребни проблеми. Слуховете за нова активност на смъртожадни в Уелс ставаше по-настоятелна и Хари бе изпратил аврори по следите им, с надеждата това да е поредния фалшив слух.
– Рон няма да е доволен от поредното ти пътуване – обади се стоящата до него Джини – той не обича да те замества много. И в интерес на истината прави много грешки в документите!
– Затова ги и праща на Хърмаяни – усмихна се Хари – а и знаеш, че трябваше да дойда на тази среща. Шеруудските магьосници са доста честолюбиви.
Това беше така. По време на Тъмните Времена магьосниците от леса бяха от малцината, открито противопоставили се на Черния Лорд, поради което бяха претърпели и много жертви във войната срещу него. Известно бе, че лидерът на маговете от Шерууд, Абрахам Грисън бе загинал в дуел със самия Волдемор, като обаче го бе забавил достатъчно, за да спаси семейството си.. Сега неговият син Джеремая ръководеше гората.
Именно той и посрещна Хари на гарата.
– За мен е удоволствие да ви видя, господин министре – каза високия кестеняв мъж, поемайки ръката на Потър още докато младежът слизаше от вагона.
– Честта е и моя – отговори Хари, усмихнат. В това време Джеремая вече бе поел ръката на Джини Уизли.
– Вашата красота е достоен партньор на храбростта на съпруга ви, лейди – каза той.
Когато Хари и съпругата му слязоха, Грисън ги покани на пир, който шеруудските вълшебници специално бяха приготвили.
– Вие сте първия министър, който идва да ни посети от много време насам, господин Потър – обясняваше Джеремая – Нито Скримджър, нито Фъдж си падаха по нас. Ние имаме навика да казваме на хората всичко в очите.
– В такъв случай ще се радвам да чуя мнението ви за моето ръководство, господин Грисъм – отговори Хари – Старая се да се справям добре, но разбирате, че опитът ми не е голям.
– С победата си над лорд Волдемор вие имате опит, за който другите могат само да мечтаят – напомни Грисън – Управлението ви е добро, просто и с програма, разбираема за хората, независимо какво пишат долнопробни писачки като онази госпожа Скийтър.
– Госпожица е – механично го поправи Хари, не искайки да задълбава в темата.
– Госпожица? – засмя се Джеремая – разбираемо. Кой би приел такава змия в дома си.
– Искам да знаете, че имате пълната подкрепа на Шеруудските магьосници срещу останките от силите на Онзи-който-не-назоваваме, а също така и срещу вашата късогледа и неблагодарна политическа опозиция.
– Благодаря – искрено отговори Хари – Хубаво е да чуеш някой да казва и добра дума за теб.
Джеремая кимна.
– Същевременно не мога да скрия безпокойството си от вашите контакти с този крал Ерагон – Грисън погледна намръщено министъра – традициите на Шерууд идват още от времето на великия Робин Худ. Ние никога нямаме доверие на кралете. Те са егоистични хора, които използват героите в борбите помежду си, както е направил Ричард Лъвското Сърце с нашия Робин.
Хари кимна неразбиращо. Не беше много на “ти” с мъгълската история. После обаче усети, че трябва да каже нещо:
– Господин Грисън, аз се запознах с Ерагон и не съм усетил в него нищо от прикритостта, за която говорихте. Той изглежда честен младеж и фактически се е преборил с тиранина, владеел неговия свят.
– Да, да – махна с ръка Джеремая – И Ричард е казал на Робин, че се бори с брат си Джон Безземни. Но всъщност целта му е била просто политическа. Моят съвет е да не се доверявате на никой от аристокрацията. Магьосническия род сам е страдал от предрасъдъците на чистокръвните, избили при лорд Волдемор в нечувани зверства.
– Ще бъда внимателен – кимна Хари, не искайки да влиза в спор.
– Мъдро решение! – отговори Грисън – но вярвам, че сте уморен от политика. Нека хапнем.
И Джеремая заведе Хари и Джини в средата на странно магьосническо поселище, намиращо се вътре в Шеруудския лес. Къщите в него бяха винаги дървени и създаваха специфична уютна атмосфера, повече и от самия “Хогуортс”. Весели вълшебници пекоха шишове с вкусно месо, а други месеха хлябове. Всички те поздравиха Хари като герой.
Младежът притеснено, но благодарно махна с ръка в отговор.
Сърцето на Джини се сви и стопли едновременно. Скромен, винаги скромен – такъв си бе Хари, като приемаше поздрави от хората. Само две години след краха на Волдемор обаче малцина бяха тези, които все още го поздравяваха така, както в началото. Пропагандата на продажни журналисти като Скийтър, които обслужваха интереси на загубилата позиции аристокрация на чистокръвните обсипваха Хари с критики за несъществуващи проблеми и репутацията му бе пострадала от това.
Шеруудските магьосници обаче бяха почтени хора и не се влияеха от поръчкови статии. Те помнеха как техния водач бе загинал от ръката на Волдемор, помнеха и как държавата не им бе помогнала с нищо. Сега те подкрепяха убиеца на Черния лорд и го привестваха като свой.
Още повече, че той бе помислил за тях, бе купил нови вагони за влака им, бе ги включил в списъка за медицинска помощ в магическите болници.
Затова и пирът тръгне весело и истински. С парчетата месо дойдоха и чаши ароматно вино, които сгряха Хари и го накараха да се почувства лек. След като хапна, той вдигна жена си Джини от стола и под звуците на омайна музика, която вълшебници свиреха от флейти затанцува под аплодисментите на останалите магьосници.
След като двамата започнаха да преплитат краката, било от умората след танца, било от изпитото вино, Джеремая махна с ръка и няколко вълшебника обсипаха въздуха над тях с фойерверки.
Хари изръкопляска, щастлива, Джини го прегърна. Внезапно нов грандиозен ефект стресна гостите – поляната, на която пируваха се обви в огнен кръг. Хари ахна, но Джеремая Грисън скочи.
– Кой пусна този огън? – извика той – ще ни подпалите!
Магьосниците, пускащи вълшебните фойерверки обаче бяха също така объркани – огнения кръг не бе тяхно дело.
Усмивката изчезна от лицето на Хари.
– Какво стана? – попита той.
– Аз – дочу се гробовен глас и младия магьосник се извърна на 90 градуса, за да види как през огнения кръг в поляната навлиза опасен на вид мъж, чието мускулесто тяло бе покрито с желязна ризница. Косата на човекът бе червена, както и очите му, блестящи с омраза, каквато Хари не бе мислел, че ще види отново след края на заклетите му врагове лорд Волдемор и Сивириъс Снейп.
– Кой си ти? – попита Хари.
– Аз съм Кадок – отговори мъжът и оголи зъбите си в злокобна усмивка – сигурно си чувал за мен.
Лицето на Хари се изопна:
– Новия лидер на смъртожадните – сви устни младия мъж – направил си грешка, че дойде. Не помниш ли какво стана с предходниците ти?
Червените очи на Кадок потъмняха.
– Глупак! Това е много по-голямо от смъртожадните – сетне зловещия гост вдигна ръка и изръмжа – Квайстр!
Тозчас клоните на околните дървета оживяха като побеснели и нападнаха нищо неподозиращи магьосници, които повалиха на земята с мощни удари.
Хари зяпна по странника. Току що той бе произнесъл магия, която Потър не познаваше и то – без магическа пръчка!
За щастие, Джини, която стоеше зад него не се чудеше толкова, а извика:
– Имобулус! – и дърветата застинаха.
Хари се осъзна и извади магическата си пръчка.
– Остани назад – нареди той на съпругата си и вдигна пръчката си към странника.
– Експелиармус! – извика младежът и струята на магията му изкочи напред. Кадок вдигна ръка и я пое с длан, от която изкочиха струйки пушек.
– Министър Потър, разочаровате ме – засмя се той – казват, че сте така силен магьосник – лицето на злия гост се разкриви в жестока усмивка – покажете, че можете и повече! Брисингр! – и от ноктите на магьосника изкочиха струи червен пламък, които Хари избегна, като скочи настрани.
Джини, която се бе скрила зад едно от кротналите дървете изпищя.
– Импедимента! – извика Хари наслуки, запращайки магии по червенокосия нападател повече наслуки, отколкото като час от някакъв план – Флипендо!
Кадок пое ударите по същия начин, надигайки димящи длани.
– Много, много разочароващо, господин министър. Брисингр! – и пръстите отново забълваха пламъци, които Хари трябваше да избегне с лъвски скок назад.
– Но защо бягате, господин министър? – гласът на Кадок наподобяваше мяукането на пума, попаднала на ранен елен. Червенокосия странник изчезна в облак дим и изникна зад Хари. Магьосникът се извъртя като трескав, като само една мисъл блесна в ума му “магипортиране!”. Не бе обаче достатъчно бърз. Сянката удари Потър с гол юмрук и го запрати пъшкащ на десетина метра.
Джини извика и се опита да направи заклинание, но Кадок я изпревари:
– Риса! –извика той и дъжд от предмети полетя към нея, избивайки магическата пръчка от ръката и, поваляйки я на земята.
– Оставете министъра ни на мира! – чу се гласът на Джеремая Грисън, който се хвърли напред, въртейки своята пръчка за заклинание. Кадок обаче хвана във въздуха ръката му, изви китката, така, че магьосника да изтърве единственото си оръжие и щракна пръсти, предизвиквайки поява в ръката си на димящ меч.
– Остави го, Кадок – каза обаче Хари, мъчително ставайки на крака – нали искаш мен. Ето ме.
Кадок пусна Грисън на земята и се обърна към изправилия се младеж.
– Прав си, Потър. Искам теб! – очите на червенокосият мъж блеснаха свирепо на лицето му, като капки кръв – и ще те имам, теб, душата ти, магията ти.
Хари инстинктивно усети, че съществото пред него не е човек. Да, то приличаше на такъв, но усещането, омразата…
Дори дименторите не излъчваха такъв студ.
– Експекто Патронум! – извика Хари и от пръчката му изкочи неговия дух-покровител, блестящия сребърен елен, който вдигна копита и застана пред младия вълшебник.
Кадок изръмжа.
– Магия… – прошепна той – дай си ми магията – и отвори уста, редейки гнусни черни слова. Духът-покровител се поколеба, сетне заби копита в земята, все едно искаше да се предпази от ураганен вятър, въвличащ го в разтворената паст на Кадок.
Хари потрепера.
Що за същество бе това, по дяволите?
Но каквото и да беше, бе направило грешка. Бе се съсредоточило в покровителя му, не в него.
Хари притвори очи. Бе се заклел да не използва никога повече тази магия.
Но нямаше избор.
– Авада Кедавра – тихо прошепна министърът.
Стана бързо. Покровителят грейна за миг и изчезна, заменен от политнало зелено проклятие, което блъсна отворилия паст за магията на Хари Кадок.
Червенокосия мъж се намръщи и понечи да каже нещо, сякаш протест, сетне се разнесе във въздуха като мараня, понесена от свеж бриз.
Хари притвори очи и залитна напред. Внезапно се почувства изнемощял. Вероятно щеше да се срине на колене, ако Джини не бе дошла и внимателно не го бе подхванала.
– Не исках да се стига дотук – прошепна Хари, смъртно уморен.
– Всичко е наред – простичко отговори Джини и го прегърна. Светът на младежът в един миг се изпълни със сладкото и ухание, а в следващия потъна в спокойна тъмнина.

Глава осем
Сенките се спускат

– Джарок, къде си? – попита Линиада и се загърна в жилетката си. Урубаен беше прохладен и денем, но нощем ставаше направо смразяващ. Девойката прокле наум туткавия си любовник, който закъсняваше.
Линиада бе дребна благородница, потомък на стар незначителен род от кралство Бродринг. След като Ерагон детронита Галбаторикс и върна справедливия ред в Кралството, той бе издирил някогашните благородници и бе въстановил титлите им.
Така Линиада от дъщеря на амбулантен търговец внезапно се превърна в графиня. Едно нещо обаче не се промени – тя си остана влюбчива и особено много си падаше по яките момчета, които изпълняваха ролята на млади стражи в замъка. Един от тях беше Джарок – Джари, както Линиада му викаше на галено. Двамата се харесаха от пръв поглед и срещите не закъсняха. Виждаха се винаги по пълна луна в един от по-старите коридори на замъка.
-Джари, къде се бавиш? – прошепна раздразнено Линиада, сетне се сети, че приятелят и може да си прави шега и да се крие в някой от съседните коридори. Линиада се разкикоти тихо и тръгнапо един от проходите. Беше влажно и тъмно и скоро чувството и за хумор отстъпи място на неприязънта от мястото.
– Джари, ако това е шега не е много смешна! – извика тихо Линиада.
Никой не отговори.
– Джари, излез иначе няма да ти проговоря повече! – настоя графинята.
Този път отнякъде се чу звук. Беше особен, непознат. Приличаше на плъзгане по камък на нещо голямо и мазно.
– Джари? – викна момичето и хукна към коридора, откъдето се бе чуло движението.
– Джарии! – въздъхна облекчено Линиада, когато видя любимия си да стои неподвижен, осветен от лунната светлина. Девойката се спусна към него, обвивайки врата му с ръце, когато осъзна, че прегръща студена каменна статуя.
Линиада отстъпи назад, объркана. Фигурата бе на Джарок, в това нямаше съмнение, но вместо от плът и кръв бе от студен камък.
На лицето и бе изписан върховен ужас, сякаш младежът бе видял нещо неописуемо.
В този миг звукът от търкане се чу отново и Линиада се извърна настрани за да види огромната опашка на някакво влечуго, което се отдалечаваше.
Писъкът на графинята оттекна из целия Урубаен.
* * *
– Ужасна работа – говореше Аря на Ерагон, който напразно се мъчеше да успокои изпадналата в кошмарен транс графиня Линиада, която ломотеше несвързано. Бе ранна утрин, но двамата отдавна бяха накрак. Бяха събудени посред нощ от неистов крясък, който принадлежеше именно на Линиада. Графинята бе застанала до удивително правдоподобна статуя на млад мъж, чието лице изразяваше смъртен ужас и нареждаше за това, че е видяла някакво огромно същество.
– То е превърнало на камък моя Джари! – пищеше Линиада.
– Ако това е някаква глупава шега и онзи е поръчал статуя за да изплаши девойката, ще го напердаша лично – каза Аря. Лицето и бе изопнато до краен предел.
Но Ерагон смътно се досещаше, че ужасната случка не е измама. Щом видя статуята го заля чувство на студ, а мислите на Сапфира оттекнаха в главата му:
“Долавям чуждо, враждебно присъствие в замъка”.
Влечуго, така беше казала Линиада.
Но какво влечуго, бе въпросът, измъчващ Ерагон и откъде бе дошло.
– Някаква дяволия на Галбаторикс, която е чакала да бъде събудена – каза той на глас и притвори очи.
Кошмарните изненади на Империята нямаха край.
* * *
Хари се събуди в удобно легло, залепено до дървена стена.
– Ъъх – изпъшка той, опитвайки се да се изправи.
– Стой, стой – чу гласът на Джини, която го приближи и го бутна назад, поставяйки ръка на гърдите му.
– Май отново стана герой – рече червенокосата млада жена, усмихвайки се нежно на съпруга си.
– Не исках да го убия – прошепна Хари – той не ми остави друг избор…
– Наистина не ти остави – твърдо отговори Джини – няма за какво да се обвиняваш.
Хари поклати глава. Все още мисълта, че е използвал Забранено проклятие го отблъскваше.
– Никога не съм се сблъсквал с по-странен магьосник – прошепна той.
– Странен или не, вече го няма! – дочу се гласът на Джеремая Грисън, който нахлу в стаята – а вие спасихте моя живот. Длъжник съм ви до гроб, министър Потър!
– За нищо – махна вяло с ръка Хари – направих това, което трябваше.
– Именно. Вие винаги сте го правил – кимна Грисън – Затова и честните хора ви обичат.
Хари се усмихна пряко волята си. Бе дошъл в тази гора, за да избяга от проблемите си, но те го бяха намери и тук.
И въпреки това тук хората бяха честни и не го обвиняваха за всичките си несполуки.
И това беше нещо.
* * *
Ден по-късно Клаус Намъл дъвчеше без особен апетит още един от лепкавите си бонбони, докато четеше пространен материал в “Пророчески Вести”:
ПОТЪР НАДВИВА ЧУДОВИЩЕН СМЪРТОЖАДЕН
Министърът на Магията Хари Потър за пореден път доказа, че е най-големия герой, който светът е познавал след като ликвидира собственоръчно страховит смъртожаден, нападнал го време на посещението му в Шеруудския Лес. Смъртожадният, представил се като Кадок бе известен със своите жестокости по Кавказкия регион, но нападайки Хари Потър направи последната грешка в живота си.
Министърът отказа коментар по темата…
Слабо “Пуф!” прекъсна четенето на Намъл, който намръщен вдигна глава.
– Впечатляващ провал, Кадок – вместо поздрав каза говорителят на Министерството – за един следобед успя да заличиш месеци на планиране.
– Спести ми сръдните си, Клаус – отговори Сянката, стискайки и разпускайки ръцете си в юмруци.
Намъл се изправи леко от стола си:
– “Спести ми сръдните си?!” Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш, Кадок? След уверенията ти, че “момчето” няма да е проблем успяваш ПУБЛИЧНО да се изложиш срещу него, като по този начин не само се провали да го убиеш, но и отново качи рейтинга му до небето! И след всичко това ми казваш: “Спести ми сръдните си, Клаус!” И на Господаря ли ще кажеш така? – пълния мъж говореше тихо, но лицето му бе почервеняло от гняв.
– Стига си се пенил – изръмжа Кадок – когато приключа с Потър, Господаря ще е по-доволен от всякога. Трябва само да ми кажеш следващата удобна среща и ще свърша с него.
– Няма следваща удобна среща, няма – Клаус удари с юмрук по масата – Шерууд е от малкото места, където няма дузини аврори, дебнещи за оцелели смъртожадни. В следващите седмици Потър постоянно ще се съветва с кокошката Грейнджър, а в “Хогуортс” дори и ти ще бъдеш безпомощен, уверявам те. Е, разбира се Министъра има среща и в банката “Гринготс”, но ТАМ нещата са дори още по-зле.
Очите на Кадок блеснаха в пурпур.
– Тогава какво ще правим? – попита накрая той.
– Ние? – престорено ахна Намъл, сетне се намръщи – единствения начин за успех е да принудиш Потър да играе твоята игра. Ще трябва да издебнеш хубавата му жена и да я отвлечеш за заложник. Тогава ще можеш да водиш младия ни министър за носа.
– Отлична идея, Клаус – плесна с ръце Кадок – този път ще имам възможност да си отмъстя сладко.
– Просто свърши работата – рязко отговори Намъл – и Кадок? Ако пак се провалиш, ще докладвам на Господаря препоръка по твоето отстраняване.
Кадок втренчи погледа си в неприятния дебел чиновник пред себе си.
И, противно на волята си, потрепера.
Глава Девет
Пипалата на мрака

Учениците зашептяха трескаво “Хари Потър, Хари Потър”, докато Министърът на Магията премина покрай тях с лека, почти извинителна усмивка на лицето. Децата бяха симпатични и той с радост би им обърнал внимание, но в момента бързаше. Имаше среща с госпожица Грейнджър и знаеше, че Хърмаяни ще е бясна, ако закъснее – в крайна сметка бе виждал как хока годеника си Рон.
Хари застана пред металния феникс, който скриваше тайното стълбище на директора на “Хогуортс” и прошепна новата парола:
-“Може да ни убият или по-лошо – изключат!”
Птицата се завъртя и разкри стръмните вити стълби, по които Хари се изкачи до кабинета на добрата си стара приятелка.
– Здравей, Хърмаяни – каза той, когато влезе в кабинета и. Феникса Фоукс го поздрави с тих грак. Хари приближи червената птица и я погали. Три пъти тя му бе спасила живота с лековитите си сълзи – срещу Базилиска по време на ужасния им дуел в Стаята на Тайните, при засада на Сивириъс Снейп, по време на търсенето на единия от Хоркруксите на Черния Лорд и срещу самия Волдемор.
– Здрасти, Хари – отговори Хърмаяни, която стоеше над някои разтворени тома. “История на Черните Изкуства І, ІІ и ІІІ”, прочете Потър по кориците.
– Надявам се не си решила да ставаш смъртожадна –засмя се Хари – срещу теб не бих имал никакъв шанс!
– Много смешно – отговори Хърмаяни хладно – в тези книги се описват старинни проклятия. Доколкото разбрах от писмото на Хедуиг, което ми изпрати този Кадок е използвал стари магии. Чрез тези книги ще разберем какви.
Усмивката на Хари се стопи и той седна пред директорката.
– Най-ясно помня магията, която използва срещу Джини – каза той и стисна юмруци така, че кокалчетата на ръцете му побеляха.
– Той каза “Риса!” и поток от предмети засипа жена ми.
Хърмаяни се намръщи.
– Никога не съм чувала това заклинание – каза тя и започна да рови из томовете. След няколко минути вдигна очи огорчена.
– Нищо. Сигурен ли си, че си чул заклинанието правилно.
– Напълно – кимна мрачно Хари.
– Странно – Хърмаяни изглеждаше покрусена. Нейните книги не казваха нищо.
– Ще пиша на колегите от “Дюрмщранг”- рече директорката – Те може да знаят нещо. Кажи друго заклинание.
– Ами… – запъна се Хари – когато Кадок съживи околните дървета, той произнесе магията “Квайстр”.
Хърмаяни се намръщи и отново разрови в книгите, но след малко ги затвори със стон на разочарование.
– Отново нищо! – викна тя.
Хари вдигна ръка.
– Спокойно, поне се справих с него. Просто исках да проверя магиите му.
– Не съм спокойна – сопна се Хърмаяни – мразя да не знам нещо. Сещаш ли се за още нещо?
Хари се замисли за миг, сетне кимна.
– Да. Когато Кадок ме нападаше с магически огън, той произнасяше думата “Брисингр!”.
Огънят в камината на кабинета лумна внезапно. Хърмаяни застина за миг, сетне внимателно погледна Хари.
– Сигурен ли си, че точно това е казал Кадок?
– Напълно – отговори младежът – защо, знаеш ли тази магия.
– Чух я съвсем наскоро – Хърмаяни стана от стола си – това не е магия, която има как да научим. Произнесе се я крал Ерагон, когато запали една изгаснала факла пред ресторанта, където вечеряхме. Тази магия е от Алагезия.
Хари усети как косъмчетата на тила му настръхват.
– Което значи, че и този Кадок също е от Алагезия.
Хърмаяни сви устни.
– Хари – каза тя – как точно изглеждаше този Кадок?
Младият мъж се смръщи.
– Беше едър, висок и носеше меч. Косата му бе червена, но по-странното бе, че и очите му бяха така – червени не като да са кръвясали, а просто червени, като на звяр. И от него лъхаше студ – сякаш не е човешко същество.
Хърмаяни се загърна в робата си, сякаш бе лъхната от студен вятър.
– Той не е бил човешко същество, Хари.
– Какво искаш да кажеш? – не разбра магьосника.
– Докато си говорех с Ванир в ресторанта, стана дума за такива същества. Те се наричат Сенки и са едни от най-страховитите твари в Алагезия. Това са вълшебници, обсебени от демони.
Хари усети как кръвта изстива в жилите му.
– Но защо магьосник от Алагезия ще идва да ръководи нашите смъртожадни?
Хърмаяни поклати глава:
– Не знам Хари, но това не е добър знак, а лошите новини тепърва предстоят.
Потър направи гримаса. Какво по-лошо можеше да дойде.
– Сенките не умират лесно – тихо, почти на себе си каза Хърмаяни – за да убиеш Сянка, трябва да я пронижеш през сърцето.
– Значи Кадок е още жив – думите горчаха в устата на Хари.
* * *
Роран кацна в крепостта Урубаен, посрещнат от Ванир и Ерагон. Драконовия ездач се опита да се усмихне, но видя, че лицето на човека, с който бяха израстнали като братя е бледо и измъчено.
– Ерагон, какво е станало? – попита Роран, усещайки тревога и от ума на Емералд.
– Дълга история – отвърна краля – нека първо ти и дракона ти починете малко.
Роран мярна и Сапфира, която стоеше на върха на бойниците.
Драконът беше брониран, сякаш очакваше битка.
Кръвта на Роран се смрази. Дали Ра-зак не бяха нападнали вече?
Ерагон покани Роран на обед, а младежът с тревога забеляза, че слугите, носещи храна на ездачите са въоръжени и придружавани от стражи.
– Ерагон, какво е станало? – попита Роран.
По-младия мъж не отговори за момент, втренчен в салатата, която бодеше разсеяно с вилица.
– В замъка има нещо – каза накрая и постави вилицата настрани.
– Как така нещо? – вдигна вежди Роран – убиец?
– По-лошо – отговори Ерагон – чудовище. Ние не знаем какво е, но то напада всяка вечер и оставя зад себе си вкаменени трупове. Хората не смеят да излязат от стаите си.
Роран настръхна.
– Вкаменени трупове? – повтори той.
– Да – кимна Ерагон – с изражения, подсказващи, че са видели нещо страховито. Имаме оцеляла, която дава смътно описание на влечуго.
– Империята – Роран се изпълни с омраза, докато произнасяше думите – Имперските остатъци са виновни за това. Никога няма да ни оставят намира.
– Но какво са пратили, Роран? – погледа на Ерагон блесна ядосано – нито Бром, нито Оромис са ми споменавали за такава твар. Нито дори Галбаторикс, когато се мъчеше да ме обърне на твоя страна.
– Не знам – поклати глава Роран – но Муртаг ме изпрати да ти докладвам друга лоша вест. Империята е намерила още Ра-зак.
Ръмженето на Сапфира, която бе слязла в широкия пролом до тронната зала, някога скриван от картата на Галбаторикс оттекна, примесено с това на Емералд.
– О, не – успя само да промълви Ерагон, а пръстите му се вкопчиха в облегалките на стола, на който седеше. Ра-зак бяха убили чичо му почти пред очите му. До ден днешен младежът се обвиняваше, че не бе успял да го спаси.
– Къде е сега Муртаг? –попита Ерагон.
– Отиде да изследва проблема – отвърна Роран – и каза да ти предам…
– Но той е луд! – скочи на крака краля – Ра-зак са много опасни!
Преди двамата да успеят да си разменят още реплики обаче, Ванир ги прекъсна, влизайки в залата. Изражението на лицето му подсказваше беди.
– Нося зли вести, Аргетлам – каза той.
– Не си първия – отвърна Ерагон в опит за кисела шега – нов вкаменен труп, нали?
– Труп – да, вкаменен – не – отговори късо Ванир – помниш ли онова конярче, което изчезна в нощта на гостуването на иноземците?
Ерагон наклони леко глава, слушайки.
– Намерили са го полуразложено под една бала сено. Някой го е скрил там – Ванир повиши глас – някой, който не е искал да разберем къде е.
Ръцете на Ерагон потръпнаха.
– Явно нашите гости са ни оставили смъртоносна изненада – ядно отбеляза Ванир.
Смъртоносна изненада… Ерагон си припомни един свой разговор с Министърът на Магията от другия свят и неговия приятел. За смъртоносна изненада, скрита в тайниците на стар замък… вкаменяваща жертвите си змия… базилиск.
– Какво сторих – прошепна Ерагон, спомняйки си как бе поканил иноземците в Алагезия.
“Вината не е твоя, малки приятелю”, гласът на Сапфира изглеждаше нежен и успокояващ.
Ерагон вдигна поглед към дракона си, който се бе стъпил на предни лапи от ямата към пода на тронната зала.
– Ще трябва да намерим това същество и да го обезвредим – тихо прошепна краля.
“Заедно”, отговори драконът му.

Глава Десета
Капанът щраква
Крепостта, която Рафадар бе нарекъл Корритумно се издигаше огромна и мрачна като рана във въздуха. Тя бе несиметрична черни постройка с високи бойници и дебели крепостни стени, по които сновяха различни по вид постови. Някой от тях бяха разбойници, други – ургали, но имаше и останки от имперските войски, верни на Галбаторикс, а също така и облечени в червени роби войници, чиито лица не се виждаха от странни червени конусовидни шлемове.
Ако някой от тях погледнеше нагоре към Муртаг, щеше да види голям тъмен облак и нищо повече. Това бе една от много полезните магии, които крал Галбаторикс беше преподал на младежът.
“Не ми харесва това място”, чу младия мъж гласа на Трън в главата си.
“И на мен не ми харесва, но трябва да потърсим някаква следа от Ра-зак”.
Червеният дракон недоволно изръмжа, но послушно остана на място. Муртаг се приведе към шията му, отпускайки се и зачака.
Времето, което в този край на света и без това беше мрачно съвсем притъмня и от небето започнаха да се спускат едри капки дъжд. Съчетани с падащата вечер, мястото скоро потъна в почти пълен мрак, но Корритумно продължаваше да изпъква, по-черна и от нощта.
– Скублакас вен – съвсем тихо прошепна Муртаг и очите му станаха червени като на дракона му, различавайки всеки детайл. Върхът на стената, който гледаше към него бе охраняван от двама стражи в странните червени роби. Муртаг леко претърси ума им.
Магьосници-охранители, долови той. Слаби, но фанатично предани на някой, който наричаха “Господаря”.
Бяха само четирима, сети се Муртаг, припомняйки си разговора с Рафадар. Четирима, служещи вярно на магьосника, владеещ крепостта, онзи, наричан Господаря.
Муртаг се сепна от унеса си и тръсна черната си коса. Мокрите от дъжда кичури обаче отново полепнаха по челото му.
“Да се махаме оттук”, предложи Трън. “Нещо не е наред”.
Муртаг обаче не му отговори, а се втренчи внимателно. Стражите в червено бяха паднали на колене, а из някаква врата от крепостта на бойниците бе излязъл силует, загърнат в мрачна черна роба.
– Можеш да слезеш, ездачо – дочу Муртаг гласът му в ума си и се сепна.
– Хубав номер ти е преподал Галбаторикс, но едва ли можеш да заблудиш мен с него – гласът звучеше насмешливо – слез долу.
“Да се махаме!” – почти изкрещя Трън в ума му. Муртаг обаче го насочи надолу.
“Правиш грешка”, настоя червения дракон, но изпълни волята на ездача си.
– Кой си ти – попита Муртаг – и как ме видя в небето?
Силуета в черно надигна глава и изпод качулката, която бе спуснал ниско се видя странната гледка на лице, покрито със синя плът, от което гледаха странни, призрачни очи – ту червени, ту жълти, сякаш променяйки се с всяко дихание на човека.
Ако беше човек.
– Както казах, Кралят ти е преподал хубав номер. Аз бях този обаче, който го показа на него, така, че трудно бих могъл да се заблудя.
Муртаг настръхна от думите на непознатия и изтегли меча си. След като бе върнал Зар рок на Ерагон имаше ново оръжие, не така фино, може би, но вярно.
– Ако смяташ, че можеш да оправиш провала на Галбаторикс, нямаш шанс.
Трън изръмжа в знак на съгласие и от устата му се показаха огнени езици. Стражите понечиха да се изправят, но черния силует им махна с ръка.
– Много грубо, ездачо Муртаг. Може би трябва да изясним някои неща – силуетът надигна ръка и в следващия миг усети вълна от паника да го залива. Трън се замята под него, а гласът му изпищя в ума на ездача:
“Той ме души, гори ме!!!”
Муртаг се помъчи да каже някакво заклинание, но не откри подходящо и усети как го обзема паника. Драконът се мяташе под него. Умираше…
– Не! – извика Муртаг и се обърна към черния силует – каквото и да правиш, спри!
– Знаех си, че ще погледнеш на нещата по-спокойно – синьото лице се усмихна зловещо, но Трън продължи да се гърчи – в крайна сметка драконовите ездачи сте известни със способността си да разсъждавате.
Трън започна да гъргори и нещо подобно на огнени слюнки закапа от устата му. Муртаг, обзет от болката на дракона си усети как по страните му започват да се стичат сълзи.
– Моля те спри! – извика той.
Глътка свеж въздух влезе в дробовете на Трън и дракона спря да се мята. Муртаг почти извика от облекчение.
– Слез при мен! – заповяда тихо силуета.
Муртаг го изгледа с омраза, но страхът на Трън все още го измъчваше. Младият мъж скочи от дракона си пред бойниците, а в този момент от мрака под него изникнаха четири уродливи крилати същества.
Летрблака, видя ги Муртаг и изтръпна.
– Заведете дракона в подземията – меко нареди черния силует. Крилатите твари обиколиха Трън и заскърцаха като щурци край него.
“Муртаг…”, ездачът чу гласа на дракона в главата си, но не можеше да направи нищо.
“Последвай ги” – отговори младежът, а ума му се изпълни с ярост.
– Много умно, ездачо – каза силуета – сега можем да се запознаем по-цивилизовано. Знам, че ти си Муртаг. Моето име е лорд Дарт Апоф. Понеже е малко дълго, позволявам ми да ми казваш просто лорд Апоф или Господарю, както предпочиташ.
Синьото лице се изкриви в усмивка.
– Какво искаш – мрачно попита Муртаг – ако смяташ да ме обръщаш, няма да успееш. Помня ужаса на ученията на Галбаторикс.
Дарт Апоф изглеждаше развеселен.
– Не, не мисля да те обръщам. Засега и така ми вършиш добра работа, Муртаг.
Муртаг усети как се изпълва с още по-силен гняв.
– Тогава какво искаш?
– Нека въпросите ги задавам аз – отговори спокойно човекът със синьото лице – но ще ти отговоря. На този етап просто смятам да те подържа в крепостта. След това ще те използвам за някои интересни опити.
Дарт Апоф разпери ръце и се усмихна. Муртаг леко се приведе надолу, сякаш примирен, сетне рязко извади меча си… за да види острието му блокирано от лъч червена енергия.
– Колко изобретателно, ездачо. Галбаторикс те е тренирал добре – усмивката на черния лорд бе все така развеселена, като дете, което се радва на нова играчка.
В този миг червените стражи протегнаха странните си пики напред и ги забиха в гърба на кръстосалия меч с Дарт Апоф Муртаг. Ездачът се олюля и се опита да остане на крака, въпреки, че противникът му свали острието от пурпурна светлина надолу и го обезоръжи. Стражите обаче удариха отново младежът по тила.
Муртаг не издържа и със стон се отпусна на земята в безсъзнание.
– Силата е могъща в този – каза бавно ситския лорд и се обърна към пурпурните стражи – едно от нещата, които бе взел като знак на почит към стария си учител Палпатин.
– Оковете го в магнитен изолатор и не пускайте никой при него.
След тези думи Дарт Апоф се завъртя на пети и навлезе през един от тайните проходи на Корритумно. Стражите се наведоха и поеха безжизненото тяло на Муртаг.
Нейде в подземията на замъка се чу тъжния рев на Трън.
* * *
Хари се върна уморен в дома си. Вратата бе отключена. “Чудесно. Джини си е вкъщи” – помисли младия министър.
Мина през коридора като в сън, сетне влезе в кухнята.
– Джини? – извика той, сетне отиде до масата и видя нов брой на “Пророчески Вести”. От първата страница го грееше материал:
ДЖЕРЕМАЯ ГРИСЪН: ХАРИ ПОТЪР Е НАЙ-ВЕЛИКИЯ
Хари прочете набързо интервюто, в което водача на Шеруудските магьосници го обсипваше с похвали и се усмихна. Не, че му беше до хваленето, но след серията унищожителни материали на Рита Скийтър това бе приятно разнообразие. Самата Рита се бе отдала на теми, далеч от политиката – нищеше корупцията във Висшата Лига по Куидич.
– Джини! – викна отново Хари, сваляйки поглед от вестника. Никой не му отговори.
“Възможно ли е да е забравила вратата отключена”, помисли си вълшебника и се качи по стълбите, влизайки в стаята си.
– Джини? – отново попита Хари, но стаята бе празна.
Беше обаче, неестествено разхвърляна. По пода се валяха дрехи и изпочупени предмети, а прозорецът зееше отворен и капака му се тракаше леко от вятъра.
Хедуиг, скрит зад един повален шкаф изпищя жално.
Хари изтръпна. Нещо не бе наред. Младежът се огледа трескаво, когато погледът му попадна на метален инструмент. Беше плосък и изглеждаше като нещо излязло от фантастичните шоута, които Дъдли гледаше всеки ден по кабелната телевизия.
Хари вдигна машинката и натисна едно копче, което стърчеше отстрани. От повърхността на машината грейна нещо като синя светлина, която обаче изобразяваше изображение.
В изображението беше Кадок.
А в ръцете си държеше Джини.
Сянката се усмихна.
– Надявам се да си отворил този код навреме, млади ми министре на магията, защото ако полунощ минава, твоята хубава червенокоска вече е в по-добрия свят.
Червените очи заблестяха злобно дори през синята холограма.
– Ако все пак си стигнал до записа на време, искам да знаеш, че те чакам в полунощ на “Мракон-али”. Ела сам, без аврори или други помощници, като досадната директорка Хърмаяни.
– Ела сам и срещни смъртта си, Хари Потър – Кадок лудешки се засмя и Джини се замята в ръцете му, опитвайки се да каже нещо. В устата и обаче бе натъпкан парцал.
С това записа приключи.
Хари се опита да си поеме въздух и да спре треперенето на ръцете си. Всички, които обичаше биваха наранявани и застрашавани. Дъмбълдор, Сириус.
А сега и Джини.
Младежът затвори очи и свали тъмните си очила, сетне приближи съборения шкаф и бръкна в едно от чекмеджетата. Оттам извади старите си кръгли очилца и ги постави на лицето си.
Войната със смъртожадните, уви, не бе свършила с края на стария им господар. Но защо новия бе от Алагезия?
“Ерагон е монарх”, долетяха думите на Грисън в главата му. “Не може да му се има доверия”.
Дали младия и привидно добродушен крал не искаше да вземе и неговия свят към обширните си владения, изпращайки този Кадок?
Хари потръпна. Сега обаче не бе време за спекулации. Младежъг вдигна магическата пръчка пред очите си, сетне въздъхна.
Този път тя нямаше да е достатъчна.
Хари свали пръчката си надолу и тихо каза:
-Алохо мора!
Шкафът под него изщрака и разкри красив меч, който стоеше прибран в тайник. Хари се наведе и го изтегли.
Мечът на Годрик Грифиндор. Тайното му оръжие. По време на търсенето на Хоркруксите, основателят на “Хогуортс” му се бе явил и го бе научил на това как да борави с магическото острие, с което някога бе съсякъл базилиска.
С което после бе съсякъл и Черния лорд. Което бе прибрал, защото Годрик го бе предупредил, че трябва да използва Меча само в случай на крайна нужда. И защото го свързваше с изпълненото си с кръв минало.
Но сега миналото бе нападнало отново.
“Можеш да убиеш Сянка, само, ако я пронижеш през сърцето”.
Хари стисна зъби и прибра меча под робата си. Сетне надигна леко магическата си пръчка и се насочи към камината си.
Часовникът над нея тихо изтрака.
Наближаваше полунощ.
* * *
Аря, Роран и Ванир бяха дошли в тронната зала, заедно с малцината благородници, предпочели да останат в Урубаен.
Тази вечер замъкът изглеждаше също така тъмен, както и през времето, в което го бе управлявал Галбаторикс. Емералд и Сапфира притеснено съскаха, усещайки напрежението в залата.
– Скъпи приятели – започна Ерагон, който се бе отпуснал на трона си, мъчейки се да изглежда спокоен и да вдъхва на останалите тази увереност, която някога имаха Бром и Оромис.
Която отчаяно му липсваше.
– Аз оценявам, че вие останахте с мен по време на войната със стария крал, както и сега, по време на нападенията на злото същество, вилнеещо в замъка.
– Но аз вече знам какво е съществото – Ерагон се изправи на крака – знам и как убива жертвите си.
– Изчадие от другия свят – процеди Ванир.
– Така е – опита се да се усмихна Ерагон, а вътрешно кипна. Ето как се бяха отблагодарили на гостоприемството му онези гости.
С трупове.
– Съществото се нарича базилиск – бавно каза Ерагон – и носи смърт с погледа си. То вкаменява със самия си взор.
Стоящите на масата се разшумяха, някои от тях извикаха.
Ерагон леко се усмихна:
– Затова трябва да го убия.
– Ние ще сме с теб, Аргетлам – тихо отговори Ванир.
– Не мисля – поклати глава Ерагон – сам ще се справя с базилиска.
– Това е лудост! – извика Роран – защо ще се биеш сам с такова нещо, когато има друг ездач наоколо.
– Няма да те оставя, Ерагон – извика и Аря, рязко станала на крака – ти си много важен за Кралството.
Ерагон я погледна тъжно. Само това ли беше причината?
“Казах ти, че връзката с нея ще ти донесе беди”, гласът на Сапфира звучеше тъжно.
– Роран, ти не си добре подготвен – меко отговори Ерагон – трябва да продължиш линията на ездачите, ако нещо се случи с мен и Муртаг.
– Всичко ще е свършено, ако това стане! – отново извика Аря – нека аз отида срещу съществото.
Ерагон я приближи.
– Ти имаш умението, принцесо моя – гласът му потрепера – кралице моя. Но нямаш силата.
– Искам да напуснете тази зала – каза Ерагон – веднага. Когато се мръкне, ще извикам базилиска при мен.
– Ще го извикаш? – обади се Ванир.
– Да, но искам вас да ви няма. Тръгвайте! Сега! – гласът на Ерагон оттекна в тронната зала, както някога бе гръмвал и гласът на Галбаторикс.
Останалите потръпнаха.
– Искаш много от мен, братко – чу се пресипналия глас на Роран.
Ерагон го погледна.
– Мястото ти е до Катрина, не тук. Тръгвай.
След тези думи благородниците, Роран и Ванир неохотно станаха и започнаха да се отдалечават. Емералд се надигна и протестно изръмжа, но пое ездача си и няколко графа, започвайки методично да изнася от замъка последните останали в него.
Те не бяха толкова много.
Накрая останаха само Ерагон, Сапфира и Аря. Емералд се канеше да влезе отвън за последен път в широкия пролом, където някога бе живял Шруйкан, за да прибере принцесата, когато тя пристъпи към ездача и каза:
– Пази се, Аргетлам.
Ерагон кимна.
В следващия миг тя го прегърна и целуна.
Младежът настръхна. Те, разбира се, бяха се целували и преди, но никога с толкова страст от нейна страна.
След миг чувството се отдалечи, а Емералд и Роран отново застанаха до Ерагон.
– На добър час – пожела им Краля – и не се отдалечавайте много. Ще гледам да ви извикам когато свърша.
След минута в замъка бяха останали само двамата със Сапфира. Ерагон я яхна и двамата се издигнаха до огромния свод на залата, гледайки надолу. Ездач и дракон затвориха очи и потънаха в сладкия допир с околната среда, на която ги бе научил Оромис. Усетиха дъха на всяка малка мишка, която живееше в Урубаен, обхванаха малките паячета, мушиците, дори сухите камъни, “виждайки” замъка сякаш бяха отворили очи в общ взор “скублакас вен”.
И тогава го усетиха. Злобно, огромно присъствие, излъчващо агресия и омраза към околния свят. Неестествено създание, сътворено чрез черна магия.
“Да настигна, да убия” – мислите му бяха студени и зли като самото него.
“Ние сме тук” – изпрати му послание Ерагон и изтегли Зар-рок от ножницата си. “Ела”.
И съществото тръгна.

Глава 11
Сблъсък
Мракон-али бе такава, каквато Хари я помнеше още от злополучния ден, когато пазаруваше предмети и учебници за втори курс и попадна погрешка на мрачната улица. Тя е сега бе тъмна, тиха и зловеща, с къщи и магазини със спуснати кепенци, криещи отвратителни тайни.
Само, че сега валеше дъжд и улицата, освен всичко друго беше и влажна.
И на нея имаше смъртожадни.
Хари ги позна веднага, щом ги видя, макар някога лъскавите им черни роби сега да бяха мърляви и разкъсани, а блестящите им маски – захабени и напукани. Иззад тях прозираха отблъскващите лица на лоши хора, загубили всичко, за което са се борили и отдадени на чисто разрушение.
Двама от тях държаха Джини.
Хари рязко пое дъх.
– Ооо, кой е дошъл – зашептяха смъртожадните в някакъв безумен напев – Момчето, което оцеля.
– Пуснете я да си върви – каза Хари – Веднага.
– Иначе какво, млади магьоснико – подигравателно попита единия от смъртожадните.
Хари не му отговори. Очите, този път открити зад старите очила блеснаха, той надигна маическата си пръчка и извика:
– Експелиармус!
Магическата пръчка изхвърли взрив от червени лъчи, които пометоха събралите се смъртожадни, заблъскаха ги в стените, но оставиха Джини недокосната. Злите магьосници запълзяха настрани, шокирани от силата на човека, убил стария им господар.
Хари въздъхна и понечи да се хвърли към Джини, когато тя изпищя:
– Зад теб!
Хари инстинктивно се метна напред и избегна удара на огромния меч на Кадок, който бе изникнал в облак дим зад него. Острието се стовари върху съседна постройка, която изкърца и жално се килна на една страна. Писъкът на собственикът и огласи нощта.
Кадок надигна огромния меч над главата си и го стовари по посока на Хари, който трябваше да направи кълбо назад, за да се измъкне. Докато се превърташе, младежът свали робата си и остана по мъгълски дрехи – риза и дънки. Сетне, докато се изправяше прехвърли магическата си пръчка в лявата ръка, а с дясната изтегли Мечът на Грифиндор.
– Джини, махни се оттук! – извика той.
Кадок се усмихна.
– Много впечатляващо, министър Потър. Явно не сте толкова безполезен, колкото изглеждате на първо впечатление.
– Не трябваше да замесваш жена ми в това, проклет мръсник – изръмжа в отговор Хари, изненадан от собствената си ярост – Септумсемтра! – извика той и зелената магия, измислена от Снейп близна към Сянката. Кадок обаче я блокира с грамадния си меч, който сетне понесе към тялото на Хари. Младежът блокира с оръжието на Годрик Грифиндор и двете остриета изпуснаха нажежени искри при сблъсъка си.
Кадок продължи да напада, въпреки, че Хари се отбраняваше едновременно с магическата си пръчка и меча на Грифиндор, съскайки налудничаво. Червените очи горяха на лицето му злобно, а значителната му сила, неестествена дори за човек с неговия ръст правеше уменията, които духът на Годрик бе преподал на Хари безполезни.
Джини бе извадила магическата си пръчка, готова да се намеси, но нямаше как да го направи без да рискува да удари мъжа си, който полека бе притиснат към един от ъглите на сградата.
– След като убия теб, ще приключа и с нея – оголи зъби Кадок във вълча усмивка.
* * *
Дори през затворените си очи Ерагон и Сапфира бяха ужасени от грамадния ръст на съществото, което допълзя в тронната зала на Урубаен, съскайки и плюейки отрова по земята. Те не можеха да видят погледа му, но благодарение на тренировките на Оромис и Глаедр, го усещаха, почти си представяха отвратителните жълти очи, само идеята за които караше костите им да натежават, а душите им да се изпълват с усещане за тленност.
Ерагон потръпна, когато усети хилядите миниатюрни организми, невидими за човешкото око да изпищяват в един миг, ставайки на прах.
Това същество не бе естествено. То бе изчадие на мрака и живота му представляваше анатема за всичко добро и красиво.
“Ще го победим, Ерагон” – усети успокояващия глас на Сапфира и без да губят повече време, двамата се спуснаха, едновременно на сляпо и всевиждащо. Зар-рок се издигна като червена светкавица, сетне се спусна към змийското туловище на базилиска. Острието обаче безсилно изджвака в мазната слуз, покриваща люспите та съществото.
“УБИЙ!” – долетяха мислите му в главата на Ерагон и Сапфира едвам избегна щракването на покритите с отрова жълти челюсти, които се сключиха във въздуха.
“РАЗКЪСАЙ” – раздразнението на огромната змия бе осезаемо.
Сапфира нададе рев на отвращение към огромното същество и от гърлото и изхвърчаха пламъци. Базилиска се изви и ги посрещна със задната част на врата си, след което се шмугна в коридора, от който беше дошъл.
Нито Ерагон, нито Сапфира обаче посмяха да отворят очи.
– Отиде ли си? – задъхан попита драконовия ездач.
“Не”, отговори Сапфира. “Дебне”.
Внезапно драконът направи гримаса и мощно махна с криле. Ерагон едвам имаше време да се хване здраво за юздите на животното и да се приведе плътно над врата му, когато двамата наближиха огромния свод на тронната зала. Подът под тях изригна и челюстите на базилиска отново изщракаха напразно. Създанието нададе странен звук на омраза и раздразнение – нещо средно между рев, съскане и хриптене, след което от устата му излезе струя черна отрова, която Сапфира едвам избегна с лупинг.
Киселината се заби в масивната стена на тронната зала, от която започнаха да се сипят дребни камъчета.
* * *
– Не смей да я докосваш! – отговори Хари, вън от себе си от ярост – Круцио!
Сянката избегна магията, отново превръщайки се в дим и Хари на сляпо извъртя меча си, поставяйки го защитно над врата си, за да усети острието на изникналия зад него Кадок да удря меча.
Младежът се извъртя, но сега Сянката бе онзи, стоящ с гръб към най-близката стена.
Мечът на Грифиндор се стрелна напред. Кадок го блокира със собственото си огромно оръжие, но в същия миг Хари извика:
– Експелиармус! – и от пръчката му изхвърча червен лъч магическа енергия, който изхвърли чудовищния меч на Сянката от ръцете му. Кадок нададе рев на паника и омраза и нападна като котка, разпервайки ръце, увенчани с грамадни черни нокти.
– Брисингр – изръмжа съществото и от дланите му захвърчаха червени пламъци, които избиха пръчката от ръката на изненадания Хари. Ноктестите пръсти захванаха ризата от тялото на Хари и я свалиха с раздиране. Хари отскочи трескаво назад, но Кадок отново избухна в облак дим, появявайки се зад гърба на младежа. Хари се извърна, изохквайки когато черните нокти на Сянката одраха кожата на гърдите му, оставяйки червени резки, но успя да забие Меча на Грифиндор право напред. Блестящото острие потъна в гърдите на Кадок.
Сянката изгледа Хари с поглед, от който лъхаше цялата ненавист на света, сетне нададе безумен писък и се разпадна на шепа пепел.
– Никой да не мърда, какво става тук! – в този момент на Мракон-али се появиха фигурите на няколко Аврора. Мантиите се вееха на гърбовете им, а ръцете им стискаха магически пръчки.
– Нова атака на смъртожадни – уморено отговори Хари – отвлякоха жена ми…аз… – в този миг младежът залитна и само бързата поява на Джини го спаси от падане. Хари се опита да каже нещо, но внезапно извика от болка.
– Скъпи, какво има? – извика Джини, сетне бърз поглед към раните на гърдите му, кожата около които почервеняваше зловещо, я накара да настръхне.
– Отрова! Трябва да го откараме в болница веднага!
* * *
Сапфира и Ерагон се бяха измъкнали от новата смъртоносна изненада на базилиска, но изчадието бе спечелило предимство, принуждавайки дракона да се снижи почти до пода на грамадната тронна зала в Урубаен.
Сега гигантската змия надигна отвратителната си глава нагоре и атакува с гъргорещ рев. Отвратителното и тяло се кръстоса с това на Сапфира, а челюстите на дракона и базилиска намериха един друг тялото на противника.
Сапфира изкрещя от болка, когато отровните зъби на злото същество навлязоха в плътта и, а Ерагон обезумя. Драконовият ездач направи салто във въздуха и скочи право върху главата на базилиска, който изненадан пусна Сапфира и позволи на дракона да го захапе за гърлото. Дори и това обаче не бе достатъчно – челюстите на крилатата красавица не можеха да пробият дебелата гуша на огромната змия.
Ерагон обаче, макар и със затворени очи бе движен от желанието да спаси своя дракон и се търколи точно на челото на базилиска, след което с едно мощно движение заби Зар-рок първо в едното, а после и във второто от отвратителните жълти очи.
Базилиска потръпна и направи предсмъртна конвулсия, която изхвърли Ерагон на земята, сетне се срина на земята с тътен.
Ездачът отново успя да падне на крака и приближи Сапфира, която вече трепереше под влиянието на конската доза отрова, която бе получила от уродливия си противник.
– Уайс хейл! – извика Ерагон без да губи време, поставяйки ръка над ужасните рани, които прекрасния дракон бе получил.
Магията грейна и започна да изсмуква противната отрова навън.
Когато приключи, Ерагон се олюля и залитна напред, падайки на врата на изнемощялата Сапфира.
– На това му се казва дух – един път смелост, три пъти глупост – сякаш чу гласа на стар приятел младежа.
Сетне заспа.
Епилог

Намъл закусваше, но дори огромните мазни понички, назамани обилно със сладко губеха вкус докато четеше извънредния брой на “Пророчески Вести”
ПОТЪР ОЦЕЛЯВА В СРЕДНОЩЕН АТЕНТАТ
Спасяват го в болница
Министърът на Магията Хари Потър оцеля в страхотито нападание, насочено лично срещу него и жена му на известната с печалната си слава улица “Мракон-али”. Лидерът на смъртожадните Кадок, погрешно считан за мъртъв, отвлякъл жената на Хари, Джини Уизли в късния следобед, подмамвайки министъра на магията сам в среднощен дуел. Двамата се сблъскали в епична битка, от която Хари Потър отново излязъл победител. Малко преди смъртта си обаче Кадок сполучил да натрови Потър с прорезни рани, вероятно причинени от ноктите му. Министърът бе приет по спешност в болницата “Свети Мънго”, където състоянието му бе стабилизирано. В момента животът му е вън от опасност и според наш източник, той вече дори е успял да говори със съпругата си…
Намъл захвърли вестника настрани. Как щеше да докладва това на Господаря? Пълния маг несъзнателно поглади с ръка гърлото си. Той бе виждал какво се случва с тези, които разочароват лорд Апоф.
Тихо писукане в шкафа му подсказа, че страховете му не са неоснователни. Клаус Намъл преглътна поничката, избърса уста с ръкав, сетне се обърна към декоративната чиния, стояща зад гърба му на ниска масичка и натисна едно скрито копче, падайки на колене.
Огромната холограма с лицето на Дарт Апоф изникна в кабинета. Черния Лорд на Сит изглеждаше в добро настроение, тъй като ъгълчетата на устните му бяха закривени в лека усмивка.
– Докладвай – каза меко той.
– Кадок се провали, Господарю мой – треперливо отговори Намъл – Хари Потър е успял да го убие, макар и самия той да е бил ранен. Надявам се, че Базилискът ми се е справил по-добре.
– Базилиска се справи по същия начин, по който и Кадок – отговори Дарт Апоф, все така усмихнат – слуховете за Ерагон, убиецът на огромни змии бързо се разпростират бързо из цяла Алагезия, а благодарение на малкото ми останали технически хитроумия, дойдоха и до мен.
Намъл изтръпна.
– Значи всичко е било напразно… – прошепна той и затвори очи в очакване на неизбежното наказание.
– О, точно обратното – засмя се Дарт Апоф. Намъл се ококори.
– Всичко – бавно каза ситския лорд – се развива точно, както го предвидих.
КРАЙ НА ЧАСТ ПЪРВА

Част Втора
СБЛЪСЪК

Пролог
Муртаг стоеше в врачното подземие, окован и неподвижен в странен апарат, който излъчваше енергийно поле, нопозволяващо му да мръдне. Той чувстваше мислите на Трън и това бе единственото, което му даваше утеха и го пазеше от полудяване.
С дракона му се отнасяха добре, но бяха оковали крака му с метал и около пещерата му постоянно прелитаха Летрблака, за да са сигурни, че Трън няма да опита някоя глупост. Червения дракон бе докладвал на Муртаг, че в пещерата има и някакво друго огромно същество, което държат скрито.
Самия Муртаг го хранеха редовно и го поддържаха здрав, но не му казваха нищо. С грижите му се бяха заели лично червените охранители на лорд Апоф, който обаче вече близо седмица не се бе вясвал.
Спомена за черния лорд със синя плът все още караше Муртаг да потръпва – а той не бе човек, който потръпваше лесно. В този господар на мрака обаче имаше нещо различно, нещо опасно, което той не можеше да долови.
И силата му бе значителна. Да задавиш дракон по този начин без видимо дори да се напрегнеш бе ужасяващо постижение, а странния жужащ меч от червена светлина изглеждаше по-добър от всичко, което елфите бяха изковавали.
Но кой беше този Дарт Апоф и какво имаше предвид, когато каза, че е учител на Галбаторикс? Това звучеше невъзможно.
– Поздрави, ездачо – чу се внезапно гласът на ситския лорд и той влезе във влажната килия на Муртаг.
Говорим за вълка, а той в кошарата, мрачно си помисли ездачът.
– Искам да се извиня за неудобното положение, в което се намираш, но разбираш, че не мога да ти имам доверие – не и след перфектно изпълненият ти ход на върха на крепостта.
Муртаг не отговори на забуленото в тъмна роба синьо привидение.
– Не можеш обаче да ме надхитриш, Муртаг. Аз знам тайни, които дори Галбаторикс не можеше да осъзнае.
– Каквото и да знаеш, не го искам – отвърна ездачът – няма да ме обърнеш.
Дарт Апоф се засмя сухо.
– Знаеш ли, Муртаг, някога и аз бях млад – синьото същество впери погледа на сменящите се очи в този на пленникът си – моят наставник бе дори по-могъщ и по-хитър от мен. Голямата му грешка обаче бе, че искаше постоянно да обръща хората в своята вяра. Аз не искам такова нещо. Аз искам само кръвта ти. Тя ще ми е напълно достатъчна.
– Значи ще ме убиеш – попита чернокосия мъж – давай тогава.
– Ще те убия, когато ти дойде времето – потри ръце черния лорд – засега ми трябваш жив. А и в момента съм зает със съживяването на една древна раса.
– Ра-зак –отговори с погнуса Муртаг – ти си болен.
Апоф го изгледа ледено.
– Може би, от гледната точка на провинциалист като теб. Но аз съм видял много повече отколкото ти би могъл някога. А и бъди спокоен, аз ще контролирам Ра-зак, доколкото ми е удобно.
Апоф притвори менащите се очи.
– Вече имам цели дузини от тях, ездачо Муртаг. Когато нападна, Алагезия ще бъде моя – и този път няма да я преотстъпвам на плиткоумни чираци като Галбаторикс.
– Никога няма да победиш Ерагон, лорд Апоф – отговори бързо първородния син на Морзан – ще загубиш от него, както загубиха Сянката Дурза, старите Ра-зак, а и самия Крал. Битката ти е обречена.
– Наясно съм със силите и таланта на по-малкия ти брат – отговори спокойно Дарт Апоф – опасявам се обаче, че той няма да е тук, за да ме посрещне.
Муртаг изстина. Черния лорд…беше убил брат му?
– Не, не съм – сякаш прочете мислите му чиския ситски лорд и се засмя – не съм го убил, не още. Съвсем скоро обаче – като истински герой – той ще се отправи на опасно предвикателство в далечен свят. И докато оправя проблемите си с един глупав почти или дори повече от него магьосник, аз ще сложа ръка на красивата и горда Алагезия – лицето на Апоф се изкриви в крива усмивка – и когато Ерагон се върне, ако разбира се, успее да се върне – ще му остане само да умре.
Муртаг отвори уста да отговори нещо, но Апоф вече бе излязъл от килията му.

Глава Първа
Погрешни заключения

– О, много мило, госпожо Уизли – каза Хари, облегнал се на възглавницата на болничното си легло. Младежът бе приет по спешност посред нощ в магическата болница, когато Джини Уизли го докара изгарящ от треска, причинени от ноктите на Кадок – злия магьосник Сянка, който по загадъчен начин бе нахлул от Алагезия в света на магьосниците и бе оглавил оцелелите след войната с Волдемор смъртожадни. Кадок бе примамил Хари в битка на злокобната улица Мракон-али и макар да бе загинал, почти бе погубил Момчето, която оцелява, злобно одирайки гърдите му с черните си нокти, напоени с отрова.
За щастие вълшебниците от “Свети Мънго” се бяха погрижили за Хари и той бързо се бе съвзел, като в момента беше заедно с най-близките си приятели – съпругата си Джини, Рон и Хърмаяни, както и останалите от семейство Уизли. Моли, майката на Джини и Рон бе направила специален плодов пай, който бе донесла на ранения магьосник.
– За нищо, миличък! – почти изхлипа в отговор Моли и прегърна съпругът на дъщеря си толкова силно, че Хари едва не се задуши.
– И друг път не ходи сам вечер на “Мракон-али”. Опасно е дори за много по-възрастни магьосници…
Хари усети как го напушва смях. Той беше човекът, убил най-отвратителните зли магьосници – Снейп, Волдемор, Куиръл, а сега и Кадок. Госпожа Уизли обаче продължаваше да го счита за малкия слабичък Хари и министърът мислеше, че това едва ли някога ще се промени.
Не, че имаше нещо против, макар понякога да бе досадно.
– Все пак се справихме с този Кадок – каза Хари, докато пъхна парче от още топлия пай в устата си – Надявам се повече да не виждаме смъртожадни.
– И аз се надявам – каза Джини, но сви устни притеснено – макар, че…
Хари преглътна:
– Да?
– Има нещо много странно около този Кадок. Смея да твърдя, че аз съм силна магьосница… – започна Джини.
– Потвърждавам – отговори Хари, захапвайки нова хапка от плодовия пай.
– … но никога не съм чувала заклинанията, използвани от този Кадок. Освен това имам чувството, че той като, че ли бе предвидил нашите ходове предварително.
– Джини, ние с Хари разкрихме нещо тревожно за Кадок – намеси се Хърмаяни.
– Е вие винаги такива работи разкривате – намусено се обади отстрани Рон – философски камъни, гигантски паяци, базилиски, хоркрукси…
Хърмаяни го стрелна с доста критичен поглед и годеникът и сконфузено млъкна.
Директорката Грейнджър се обърна отново към Джини.
– Кадок не е от нашия свят, затова и магиите му са непознати.
– Какво искаш да кажеш, миличка? – попита Моли, като същевременно подкани Хари – яж, яж, докато е топло.
– Кадок е от Сянка: магьосник, обсебен от демонични духове. Такива няма в нашия свят – дори Волдемор не бе такъв. Кадок е от Алагезия.
– Светът на крал Ерагон – невярващо каза Рон, докато очите на Джини се разшириха.
– На КРАЛ Ерагон, да – чу се в този миг гласа на Джеремая Грисън, който бе дошъл с извънредно пътуване на “Шерууд Експрес” до болницата.
Хари леко се сконфузи, тъй като бе облечен по пижама и с пълна уста. Грисън обаче като не забеляза това, а започна да говори на висок глас:
– Аз ви предупредих, че не бива да имате никакво доверие на монарсите. Този Ерагон ни дойде на гости, шпионира ни и остави уродите си да ви убият.
– Мръсник! – съгласи се възмутено Моли Уизли.
– Няма логика – преглътна хапката си Хари, вдигайки ръце – слуховете за Кадок са отпреди идването на Ерагон.
– Значи са ни шпионирали отдавна! – настоя Грисън – слушайте ме, Потър. Ние, шеруудци от векове се борим с прогнилата аристокрация. Знам, че от крале не става нищо.
Хари потърка брадичката си.
– И все пак… ние бяхме на гости у Ерагон, заедно с Джини. Той изглеждаше любезен и добронамерен, а също така и враг на Сенките. Каза, че подобен на Кадок магьосник – Дурза е убил чичо му.
– Куиръл също изглеждаше добър, а Снейп дълги години членуваше в Ордена на Феникса – отговори обаче Хърмаяни – прекалено много съвпадения има, за да ги приемем на случайност. Не казвам, че трябва да обвиняваме веднага Ерагон, но…
– Аз пък го казвам – натърти Грисън – убеден съм, че съвсем скоро агресивния монарх на Алагезия ще разкрие истинските си намерения пред нас. И тогава шеруудци отново ще се опълчат срещу злото, както са го правили винаги.
Хари отхапа още едно парче от плодовия пай, но внезапно откри, че сладкишът е загубил приятния си вкус.
* * *
Влажното докосване на муцуната на Сапфира събуди Ерагон, който се изправи с пъшкане от постелята, в която бе настанен. Тя бе импровизирана върху пода на полуопустошената тронна зала.
“Добре ли си, малки ми ездачо” чу краля загрижения глас на Сапфира.
“Ти добре ли си” – отговори загрижено младежът.
“Да” – отвърна дракона и Ерагон усети как връзката помежду им се затопля от взаимната любов. “Благодарение на теб”.
– Ерагон! – чу се гласът на Аря, когато видя, че съпругът и е станал – толкова се радвам, че си добре – елфата се усмихна нервно- щеше да е голям удар за кралството…и за мен – накрая отвърна тя с въздишка.
Ерагон леко се изправи и я целуна по устните.
– Благодаря ти – отвърна простичко.
– Братовчеде – чу той гласът и на Роран, чиито дракон Емералд недоверчиво душеше останките от противния базилиск.
– Разбирам защо хората са ставали на камък при погледа на това създание. Дори мъртво и обгорено, то е невероятно грозно.
– Магията беше в очите му – отговори Ерагон – но дори без нея базилиска бе много опасен. Зъбите му съдържат смъртоносна отрова.
“От която ме спаси” – отново дочу гласът на Сапфира. Гърлото на Ерагон се стегна и той прегърна силно главата на дракона си.
Не беше мислил, след като победи Галбаторикс, че отново ще му се наложи да трепери за най-близкото си създание.
За неприятните мисли му напомни и Ванир:
– За пореден път ни защити, Аргетлам, но първоизточникът на злото остава неясен. Нямаме никакви сведения от Муртаг, нито от Министерството на Магията на онези чужденци, които ни оставиха такъв подарък.
Ерагон притвори очи и се опита да не позволи на надигащия се гняв да го обземе. Той беше поканил онези медноезични лицемери на гости, бе дал на главния от тях да язди Сапфира – драконът му! – бе повярвал, че е намерил приятели.
А те бяха пуснали такова чудовище в замъка му. В родината му.
И едва не бяха коствали живота на Сапфира.
Ерагон събра сили и се изправи на крака.
– Силен ли си достатъчно, че да вървиш – предпазливо попита Аря, а Сапфира изръмжа предупредително.
“Не се пресилвай, Ерагон!”
– Всичко е наред – вдигна ръце ездача, макар на практика според него нищо да не бе наред.
– Какво ще стане, ако онези магьосници ни обявят война? Те вече може би знаят, че урода им е мъртъв? – въпросът бе зададен от Ванир, който бе скръстил ръце пред гърдите си смръщен.
– Дано не стане така – леко пребледня Аря – Алагезия няма да издържи втора мащабна война само две години след края на унищожителния ни конфликт с тиранина Галбаторикс.
Ерагон притвори очи. Съпругата му беше права. Елфите вече бяха останали съвсем малко, джуджетата не бяха по-добре. От тримата драконови ездачи, един вече бе в неизвестност.
“Муртаг”, тревогата за по-големия му брат прониза сърцето на младия крал, макар, че той да не бе така близък с него, както с Роран.
“Сигурна съм, че е добре” –чу гласът на Сапфира в мислите си, но и приятелката му звучеше объркана.
– Лидерът на тези магове е слаб и зависи от влиянието на кръговете, които осведомяват хората за политиката – внезапно се обади Ванир – виж колко притеснен беше той, когато в онзи…многолистник излезе материал против него.
– Може би той се опитва да си върне доверието на хората с война? – попита Аря.
Ерагон се замисли за миг. Хари Потър не изглеждаше като студен манипулатор, който може да измисли такова нещо… драконовия ездач обаче знаеше, че лакомията за власт покварява лесно.
Бе видял падението на Муртаг, както и неговото изкупление.
Но сега бе замесена и Сапфира. Изчадието от другия свят едва не я бе убило.
“Не позволявай на това да замъглява ума ти”, предупреди го драконът, но Ерагон вече бе замислил нещо.
– След като е зависим от одобрението на хората, трябва да му го отнемем – каза ездача – ще го предизвикам на дуел. Когато го победя, подчинените му ще го отстранят от власт и ще се деморализирани, за да продължат конфликта. Все пак той е най-великия им герой.
– Много е опасно! – каза Аря – ами ако той те победи?
– Не мисля, че ще ме победи – отговори Ерагон – а и това е единствения начин да съм сигурен, че двата свята няма да бъдат въвлечени в мащабна и всепогубваща война.

Глава втора
Ръкавицата е хвърлена

– Министър Потър, така се радвам да ви видя! – Клаус Намъл посрещна върналия се на работа Хари с широка усмивка, озарила пълното му лице – в Министерството се бяхме притеснили, че злия Кадок е наранил фатално вас или хубавата ви жена.
– Все бързате да ме отпишете – усмихна се леко криво Хари – засега обаче оцелявам.
– Аз съм убеден, че това ще продължи и за в бъдеще, господин министре – кимна Намъл.
– А сега все пак може би трябва да удовлетворим желанието на журналистите за пресконференция?
Хари почти изпъшка. Последното нещо, което искаше сега бе да отговаря на въпроси на журналисти. Явно обаче щеше да му се наложи.
От цялата му работа на министър отговарянето на журналистически въпроси бе най-неприятното.
Зад него Джини сложи ръка на рамото му за кураж.
– Да тръгваме – мрачно отговори Хари и заедно с Намъл, съпругата си и Рон се озова в конферентната зала, където отново го заляха светкавиците на различни фотографи. С неудоволствие отбеляза присъствието и на Рита Скийтър, която бе заела предно място.
Хари и придружаващите го седнаха зад масичката на даващите пресконференция, а Клаус Намъл взе думата:
– Уважаеми гости, отварям пресконференцията на министър Хари Потър във връзка със среднощното нападение на злия магьосник Кадок. Очаквам вашите въпроси. Да?
Първа думата взе млада репортерка.
– Намолия Фенил, списание “Тийн маг”.
Хари притвори очи. Списание “Тийн маг” бе любимо на момичетата-магьоснички и обикновени публикуваше (невярни) сведения за личния живот на вълшебници, привлекли вниманието на четящите девойки. За огромен смут на Потър, в последно време това беше той.
– Кажете – каза малко несигурно Хари.
– Господин министър – извиси глас Намолия Фенил – добре ли сте? Вярно ли е, че спора ви с Кадок е бил заради Джини?
– Ще отговоря на първия ви въпрос най-напред – отговори леко объркан Хари – добре съм. И Джини е добре. Не мога да схвана напълно втория въпрос, но Кадок се опита да я отвлече за да ме примами в засада. Успя, но криво си направи сметката.
– Ремулус Фром, вестник “Магьосникът Днес” – разнесе се гласът на Намол и втория въпрос не закъсня.
– Колко сериозни бяха нараняванията ви, господин Потър и готов ли сте да поемете службата на Министър?
– Бяха сериозни, но в момента съм напълно добре – отговори Хари. Пресконференцията продължи, въпросите валяха относно това как е протекла битката, защо Хари не се е обадил на аврорите предварително, уведомявал ли е близките си…
– Моля да не затормозявате господин министъра с въпроси за личния му живот – обади се по едно време Намъл, след което с очевидна неприязън даде думата на Рита Скийтър.
– Господин Потър, със смъртта на Кадок ще настъпи ли най-сетне край на движението на смъртожадните? – попита тя.
Хари я погледна. Младия магьосник прехвърли в ума си информацията, която другите не знаеха, че Кадок е Сянка, че са намесени сили, надхвърлящи обикновените набези на поклонниците на Волдемор. Той отвори уста да отговори нещо, сетне я затвори.
– Можем да се надяваме за това – спаси го Джини – мислим, че със сигурност смъртта на Кадок обаче ще нанесе трайни поражения на структурите на смъртожадните.
Хари въздъхна облекчено и понечи да благодари на съпругата си, когато между него и журналистите грейна портал и ревът на Сапфира, драконът на Ерагон се разнесе в конферентната зала.
Намъл скочи на крака:
– Какво става? – извика той.
Сапфира излезе от портала със своя ездач на гърба си. Драконът бе озъбен и изглеждаше сериозно разгневен, а погледът на Ерагон бе студен и враждебен.
Магическите пръчки се появиха в ръцета на Хари, Рон и Джини, които станаха на крака.
– Вижда се и помен не е останал от предишното ви гостоприемство – разчете реакцията им Ерагон.
Хари занемя от възмущение. Драконовия ездач нахлуваше без предупреждение в залата му, след като негов сънародник едва не бе убил домакина и очакваше гостоприемство?
– Защо ли не се изненадвам – отговори късо Ерагон, а Сапфира издиша пламък във въздуха, който накара журналистите да отстъпят назад.
– Моля да спазвате процедурата – думите на Намъл прозвучаха нелепо в умълчалата се зала.
Ерагон изгледа дебеланкото с омерзение, сетне кимна.
– Добре. Ще спазим процедурите – сетне погледна Хари, който се почувства глупаво с вдигнатата магическа пръчка и я свали.
– Какво искаш? – попита с пресъхна уста той. Дузина ядни отговори минаха през ума на Ерагон, но ездачът запази външно спокойствие и каза.
– Вероломството ви няма да остане ненаказано, Потър. Предизвиквам ви на дуел, когато и където поискате.
Ахкания и възклицания оттекнаха в залата.
– Не съм уплашен от твоите проклятия, кралю – отговори след кратко мълчание Хари, сетне, имайки предвид смъртта на Кадок добави – както би трябвало вече да се досещате.
Ерагон обаче разбра погрешно намека, считайки, че магьосникът има предвид вероломното оставяне на базилиска в Урубаен.
– Досещам се – процеди през зъби той – значи остава да определим времето и мястото.
– Може още тук и сега, не смяташ ли – отговори Хари, леко присвивайки очи.
Гневът летеше и от двамата говорещи.
– Това няма да е разумно – обади се обаче Намъл – може да има пострадали!
Хари и Ерагон го изгледаха.
– Освен това такъв дуел трябва да се отбележи за протокола, иначе няма да бъде дипломатически признат – поклати глава говорителя – трябва да мислим държавнически!
Хари с неприязън призна, че Клаус е прав, сетне извърна глава към Ерагон.
– След като ти си решил да стигнеш дотук – започна той – ти позволявам да демонстрираш наглостта си до нейния връх и да определиш дата за нашия… дуел.
Ерагон имаше чувството, че ще избухне, но успокояващите мисли на Сапфира охладиха гнева му.
“Имаш кралство зад гърба си, Ерагон” – прозвуча гласът на Сапфира – “Помисли и за него”.
– След три дни – кимна ездачът – удобно ли ще ти е? Или те е страх?
– Мечтай си – отговори Хари – след три дни ще те очаквам.
Ерагон кимна студено, прошепна нещо на Сапфира и двамата изчезнаха обратно в портала, от който бяха дошли. Той се затвори със съскане зад гърба им.
– Изглежда Грисън беше прав – чу се гласът на Рон.
* * *
Половин час по-късно, след като бе разпратил развълнуваните журналисти Клаус Намъл се прибра в кабинета си и коленичи пред холограмата на появилия се Дарт Апоф.
– Всичко мина, както казахте, велики Господарю! – почти изквича от вълнение говорителят – Ерагон наистина дойде и предизвика Потър на битка, на която министърът се съгласи.
– Много добре – отговори Дарт Апоф – Гневът, с който мощта на Тъмната Страна насища пространството се отразява на нашите герои според предвиденото. Скоро Алагезия ще бъде моя, а ти ще управляваш магьосниците за мен.
Намъл се затресе от вълнение.
– Толкова ви благодаря, Господарю! – каза той.
Връзката обаче вече бе прекъсната.

Глава Трета
Подготовката за дуела
Мечовете на Ерагон, Роран и Аря се кръстосаха със съскане, но каквото и да правеха ездачът на зеления дракон или принцесата на елфите, краля си оставаше твърде добър за тях. Той бе прекалено бърз за братовчед си и прекалено силен за съпругата си. Дори двамата наведнъж не успяваха да го притиснат.
Когато Ерагон обезоръжи Роран, за него бе лесно да победи и Аря.
– Станал си много силен, Аргетлам – задъхано отговори елфата, когато съпругът и изби меча и настрани и приближи лицето си до нейното. За момент усети сладкия си дъх…а в следващия момент се намери по-гръб.
– Но все още губиш лесно концентрация – отбеляза принцесата, помагайки на Ерагон да се изправи. Младежът чу смеха на Сапфира в ума си.
– Срещу магьосника такова разсейване може да е фатално – каза Аря.
– Той не е красив като теб – отговори и Ерагон – малко е вероятно.
– Сериозна съм! – възмути се жена му.
Ерагон приближи бъчвата с вода и наплиска лицето си с вода, за да се разхлади след тренировъчния бой.
Роран сумтеше до него.
– Все още трябва да се усъвършенстваш, братовчеде – уморено каза Ерагон.
– Лесно ти е на теб с елфическите ти рефлекси – отговори другия младеж – когато беше човек, те тупах както искаш.
– Никога не си ме тупал – развеселен отговори Ерагон – винаги си бил твърде бавен за мен. Я иди да се поупражняваш още малко!
Роран изсумтя и вдигна меча си, кръстосвайки го този път с Аря. След бърза размяна на удари елфата обезоръжи младежа и каза:
– Атакуваш твърде нервно. Тук…
Ерагон спря да ги слуша и се замисли.
Всичко се бе объркало много бързо и продължаваше да изглежда объркано. Снощи се бе опитал да се свърже с Муртаг. Бе усетил присъствието му, но то бе невероятно далеч и нямаше как двамата да обменят мисли.
Поне знаеше, че по-големият му брат е жив. Но къде беше? Имаше ли Потър нещо общо и с това.
Ерагон сви ръце в юмруци. Като, че всеки път, когато помислеше за доскорошния си гост някаква ярост замъгляваше разума му. Колко мил бе изглеждал Хари. Двамата се бяха харесали веднага.
Измама, измама, мисълта горчиво се заби в ума на краля. Спомни си предсказанието на Анджела за предателства и скърби от приятели. Нямаше ли тази орис да спре да се повтаря?
Може би утре, помисли си Ерагон, когато кръстосам меч с Потър всичко ще свърши.
Някакси обаче не го вярваше.
* * *
– Имобулус! – извика Хари и Рон, Хърмаяни и Джини застинаха във въздуха. Четиримата правеха последна подготовка на битката на Хари с краля-нашественик. Макар и леко притеснен, Хари бе успял да се справи и с тримата, макар всъщност Хърмаяни и Джини да бяха измислили магически капан, който щеше да го остави обезоръжен. Рон обаче оплеска всичко с намесата си и откри и тримата на контраатаката на приятеля им, който не сбърка.
– Чудесно, скъпи! – каза Джини, когато Хари пусна тримата на земята. Младежът я прегърна силно.
– Всичко ще е наред – каза съпругата му тихо.
– Разбира се – опита се да го ободри и Рон – в крайна сметка ти победи Ти-знаеш-кой, а той трябва да е по-силен от оня змеездач, нали така!
– Трябва обаче да бъдеш много внимателен, Хари! – настоя Хърмаяни – бъди готов за най-лошото. Този Ерагон може би не е Сянка като Кадок, но вероятно е още по-силен.
– Хари победи и Кадок – уверено каза Рон и министърът се усмихна. Рон винаги го подкрепяше, винаги бе до него. Е, бяха се скарвали понякога… но в решителни мигове бяха заедно и си помагаха.
– Ще се справя, разбира се – опита се да увери и себе си Хари – ще сложа край на тази война, най-после. И след това… – Хари поклати глава – ще се откажа от министерския пост. Мен той много ме умори, а и мисля… – погледът му се спря на Рон – че ти ще се справиш по-добре от мен.
– О, Хари, едва ли? – зяпна Рон – та ти си най-великия магьосник от Албус Дъмбълдор насам!
– Но не разбирам от политика – поклати глава Хари, сетне въздъхна – щом се оставих да ме въвлекат в това.
– Не си виновен за плановете на иноземците – възрази Хърмаяни – вероятно те са подлъгали с приказки слугите на Черния лорд след смъртта му. Но сега края наближава.
Хари прегърна приятелите си.
Имаше чувството, че му е за последно.
* * *
Муртаг дъвчеше уморено в магнитния изолатор. Машината го бе пуснала да се движи, но в много ограничен периметър. Ездачът не знаеше каква е, но бе сигурен, че не е магическа, тъй като вълшебството му не срещаше прегради от сроден тип. Бе някаква дяволска технология, но много по-развита дори от джуджешката.
Муртаг хапна още малко от сухия хляб, който му бяха дали и прати окуражителни мисли на Трън. Драконът му бе пуснат да ловува извън Корритумно, но придружет от четири Лертблака.
– Виждам, че имаш апетит – гласът на Дарт Апоф накара ездачът да се извърти назад към вратата на килията си, за да види омразния Черен Лорд, който бе влязъл вътре.
– Но не те хранят добре. Ще кажа на моите стражи да ти някакво ядене – ситът потри ръце – макар, че скоро то няма да ти е нужно. Дойдох да те уведомя, че скоро Алагезия ще е моя.
Апоф се усмихна.
– Ерагон вече е на път да напусне родния си свят, отивайки на битка с могъщ вълшебник, който обвинява, че стои зад скорошните му проблеми. Кой знае, може и да намери смъртта си…
Муртаг присви очи, мъчейки се да остане спокоен.
– … но дори и да надделее в битката, това няма да има значение, тъй като ще е далеч от Урубаен – Апоф се усмихна зловещо – когато моите дузини Ра-зак връхлетят замъка.
Ситския лорд доближи пленения ездач.
– Ако хванат Роран жив, ще ти го доведя. Така ще мога да ви имам накуп… малко преди да използвам кръвта ви за създаването на още по-могъща армия.
Муртаг неразбиращо погледна Дарт Апоф.
– За ограниченото ти съзнание това сигурно е загадка, скъпи ездачо – ухили се ситът – но благодарение на моите технологии, част от които изпитваш в тази клетка, аз мога да възпроизведа точни дубликати на теб и приятелите ти – които обаче ще ми служат вярно. Точно както клонирах и Ра-зак!
Муртаг зяпна. Това не бе възможно. Нямаше такива магии. Нито такива оръдия. Или…
– Сега разбра ли – засмя се Дарт Апоф – защо не ми трябва да те обръщам?

Глава Четвърта
Скръбен дуел

– И не забравяй Роран – каза Ерагон, докато Сапфира потъркваше муцуна около Емералд – ако нещо се случи с мен, ти оставаш начело на Алагезия.
– Нищо няма да се случи – опита се да се усмихне Роран, след което двамата се прегърнаха силно – кураж, братле!
Ерагон се обърна към Аря. Съпругата му щеше да дойде с него, като секундант и като свидетел от страна на кралство Бродринг.
Ако най-лошото се случеше.
“Няма, приятелю” – чу Ерагон гласът на Сапфира.
Аря произнесе магическите думи. Порталът се отвори.
* * *
Хари вдигна Мечът на Грифиндор и огледа острието му на фона на изгряващото слънце. Зад него Джини бе прехапала устни, бледа като платно, а Хърмаяни открито плачеше. Рон я бе прегърнал, уж да я успокоява, но неговите очи също бяха влажни.
– Всичко ще е наред! – опита се да ги успокои Хари.
На вратата на кабинета му се почука.
– Крал Ерагон е пристигнал – каза Намъл.
* * *
Дарт Апоф получи сигнала от комлинка на Клаус Намъл, но за всеки случай провери със Силата за присъствието на Ерагон.
Ездачът бе напуснал Алагезия и порталът се бе затворил зад него.
– Добре, много добре – усмихна се Черния лорд и допря дланите си една до друга, притваряйки очи. Тъмната страна започна да бушува в жилите му, сладка и разваляща едновременно, носеща болезнена радост, мъчително удоволствие и вечно, безкрайно изкушение.
На което Дарт Апоф щеше да се отдаде. Чисът изсъска, спомняйки си как неговия учител Палпатин бе изкривявал пространството, създавайки страховити бури на Тъмната Страна, способни да избият хиляди, разрушавайки цели армади.
Сега Апоф щеше да направи същото. Но не за да руши. А за да прекъсне връзката на порталите.
Ситът протегна ръце и от пръстите му избликнаха мълнии, които обвиха целия Корритумно, осветявайки го като жива рана в пространството.
И някъде далеч, Роран усети как му прилошава, а елфите и цяла Алагезия доловиха ледена тръпка да преминава през душите им.
Докато Трън нададе вой на тъга и отвращение, а ездачът му Муртаг заплака от отчаянието, с което Тъмната Страна обви самата фондация на сътворението.
А Дарт Апоф се засмя. Най-после дългогодишния му план щеше да даде плод.
– Ра-зак! Ра-зак!
Насекомовидните създания изникнаха пред Черния лорд точно когато Муртаг съсредоточи цялата си воля в килията и изпрати последен, отчаян зов към Ерагон, или към Роран, или към който можеше да чуе предупреждението му.
Предупреждение за чудовища, за смърт и за погибел.
Дарт Апоф го усети, но това нямаше значение. Чудовищата вече бяха готови.
– Кралят го няма – каза той на Ра-зак – и Урубаен ще бъде беззащитен пред вашата мощ. Доведете ми ездачът Роран жив. Избийте всичко останали.
Съществата изсъскаха, жадни да изпълнят повелята на своя господар.
* * *
– Значи най-после дойде, Потър – Ерагон посрещна Хари, оголил острието на Зар-рок. Червения меч на Морзан светеше гладно в полупразната конферентна зала. Сапфира изръмжа, въвлечена в емоцията на своя ездач.
– Помислих, че си се уплашил – самоуверено каза ездачът.
– Нищо подобно – спокойно отговори Хари, небрежно въртейки магическата пръчка между пръстите си, макар вътрешно да изгаряше – просто като министър имам доста работа и трябваше да те вместя в график.
“Повече няма да имаш график”, дочу Хари гласът на Сапфира, но не каза нищо.
– За протокола – гласът на Намъл прозвуча сухо и студено. Рон и Хърмаяни се прегърнаха, а Джини целуна Хари за последно. Аря приседна настрани.
– Днес – продължи Намъл – на 17 април в 11.00 ч сутринта се провежда дуелът между Министъра на Магията Хари Потър и Крал Ерагон ІІ от Алагезия. Има ли някой несъгласен?
Хари и Ерагон не казаха нищо. Внезапно вълна от ярост ги обви и двамата едвам се сдържаха да не се нахвърлят един върху друг.
– Няма несъгласни – констатира Намъл – дуелът може да започне.
Сапфира се отдръпна настрани. Драконът бе оголил зъби, мъчейки се да се сдържи от нападение върху заплашващия нейния ездач. Внезапно тя усети да я обвива студ и усети, че нещо не е наред.
“Всичко това е толкова погрешно”, за момент си помисли тя, виждайки как приятелите на Хари се прегръщат треперейки, а Аря скрива лице в ръцете си, когато Ерагон и Потър едновременно произнесоха заклинанията си – “Брисингр” и “Експелиармус”, които се сблъскаха едно в друго и червената им енергия прогони слънчевата светлина, топло озаряваща залата.
Сапфира потрепера и почувства как над тази зала, над този свят – а може би и над вселената се спуска мрак.
Някъде далече, далече Дарт Апоф избухна в кикот.
В това време Хари Потър и Ерагон продължаваха да мълвят заклинания на езиците, които използваха – магиите се сблъскваха една с друга като пламъци, или като мълнии, или като прокоби, или като неведоми неща, които не можеха да бъдат видени.
Магическите енергии още образуваха чудновати фигури във въздуха, когато Ерагон разбра, че няма да може да удържи твърде дълго тази магическа битка. Заклинанията, които изричаше го уморяваха, а този свят бе чужд и той не го чувстваше, нито го усещаше близък, за да черпи сила от него. А Министърът на Магията изглеждаше все така свеж, като лъв, нахвърлил се върху вълк – предпазлив, но все пак уверен.
Но Ерагон имаше и други умения освен тези с магията. Червеното острие на Зар-рок се завъртя като пурпурна светкавица във въздуха, запращайки едно от заклинанията на Хари настрани, а драконовия ездач ловко се хвърли напред, вдигнал острието си.
За момент лицето на магьосника потъмня. Той се опита да блокира атаката с магическата си пръчка, но Зар-рок отби отново вълшебството му. Тогава изпод робата му се надигна Мечът на Грифиндор и двете остриета се срещнаха със звън.
Очите на Хари и Ерагон се срещнаха.
И битката продължи с мечове.
Този път обаче предимството бе на страната на ездача. Гордрик Грифиндор беше бил добър учител, а Хари бе великолепен ученик. Той обаче нямаше рефлексите на елф, тялото му, макар и тренирано, гъвкаво и силно от куидича нямаше как да настигне рефлексите, които елфоподобния Ерагон притежаваше, нито можеше да удържи силата на ударите му. Хари се опита да каже няколко заклинания, но не можеше да се концентрира добре, докато се фехтуваше, а и когато успееше да каже нещо, Ерагон го блокираше, макар и това видимо да го изцездаше.
Накрая неизбежното се случи. Зар-рок върна една от магиите “Флипендо” към самия Хари, докато едновременно с това блокираше ударът на меча му. Младия министър усети как собственото му заклинание го блъсва, избива пръчката и меча от ръцете му и го забива в стената на конферентната му зала, карайки го да се свлече по гръб.
А Ерагон вече бе над него, насочил меч към тялото му.
– Ето, че изгуби, Министре – студено каза ездачът, макар да залиташе от умора – сега ще ми разкриеш тайните си.
И Ерагон влезе рязко в ума на Хари. Лишен от пръчката си и по принцип лош оклумант Потър бе безпомощен и не можеше да се съпротивлява.
Джини и Хърмаяни заплакаха, а Рон извика:
– Не го убивай!
Намъл се бе изправил на крака, свил устни в мрачна гримаса.
Но Ерагон не виждаше нищо от това. Вместо това ездачът долови мислите на Хари и се сблъска със зловещите му спомени.
И видя, че падналия пред него млад мъж не може да е отговорен за Базилиска.
А когато видя и Кадок, очите му се разшириха, тъй като веднага позна мерзкия характер на Сянката.
– Хайде де – извика слабо Хари – направи това, което Кадок не успя да направи, страхливецо!
Ерагон се отърси от транса си и сведе поглед надолу.
– Станала е грешка… – опита се да каже той, но внезапно ръката му се тласна надолу и Зар-рок прониза Хари в стомаха.
Магьосникът зяпна и се опита да каже нещо, а по устните му избиха червени капки.
Ерагон отвори уста да извика, ужасен от това, което бе свършил. Защо? Той не искаше това!
Незабележимо за останалите, Намъл обратно скри върха на магическата си пръчка в широкия ръкав на робата си.
По инстинкт ездача изтегли меча и кръвта бликна от раната на Хари.
– Аз… – опита се да каже Ерагон – мога да помогна…
– Махни се, звяр! – чу се писъкът на Джини, която приклекна до любимия си.
– Някой да извика лекари!
– Аз мога да помогна! – опита се да каже Ерагон.
Аря го приближи, очевидно объркана.
– Вие спечелихте дуела – приближи ги Клаус Намъл – магьосническия свят приема резултата и чака вашите условия.
– Има грешка – поклати глава Ерагон – аз…
– Искате да кажете, че раняването на нашия министър е въпрос на грешка – присви очи Намъл.
Вратите на конферентната зала се отвориха и вътре влетяха лекари-магьосници, които приближиха падналия министър.
– Чакам вашите условия – повтори Намъл.
“Ерагон, помогни на Хари” – чу се гласът на Сапфира – “острието на Зар-рок е прекалено силно за обикновено лечение”.
– Да се махаме оттук – каза бързо Аря – нямаме условия, господин Намъл – поклати глава елфата – това е края на отношенията помежду нашите държави.
“Не, Ерагон” – отново се чу гласът на Сапфира – “Помогни на Хари”.
В това време магьосниците вече изнасяха министъра на носилка, мъчейки се да спрат кървенето, но постигайки само частичен успех.
Аря обаче бе произнесла заклинанието на отварянето на портала. Вместо очаквания проход обаче, от нищото изкочиха мълнии, които удариха елфата и я превиха на две.
Намъл извади магическата си пръчка.
И се усмихна.
– Не мисля така.
Вратите на конферентната зала се отвориха и двадесет аврора нахлуха вътре. Преди Ерагон и Сапфира да реагират, те извикаха:
– Вкаменелус Тоталус! – замразявайки дракона и ездача му.
– Ваше величество крал Ерагон – усмихна се Клаус Намъл – вие сте арестуван.

Глава Пета
В атака

Процепът на портала почти се е затворил зад гърба на Ерагон, когато внезапно връзката му с другия свят се изкриви и тронната зала на Урубаен се изпълни с блестящи мълнии, които обрулиха каменния свод. Ванир извика, а Емералд изсъска, разпревайки криле за да предпази него и ездачът си Роран от падащите отломки.
В същото време самия Роран, залитна напред, тъй като в ума му изникна страховито видение – рояци от Лертблака, яздени от гнусните си ларви, които летяха към тях.
“Това не е мираж, а реалност!” – долетя отдалеч гласът на Муртаг – “Те идват за теб, Роран!”
Ездачът се окопити от изненадата и успокои разтревожения Емералд, че е добре, сетне се обърна към Ванир, който притеснено го наблюдаваше.
– Какво беше това? – попита елфа.
– За светкавиците не знам – отвърна Роран –но получих предупреждение от Муртаг.
. От Муртаг? – очите на елфа се разшириха – къде е той?
– Не разбрах – поклати глава ездачът – но долових достатъчно. Към Урубаен лети цяло ято Ра-зак.
– Ято?! – сепна се елфа – това не е възможно! Нали ти и Ерагон изтребихте последните представители на отвратителния вид!
– Така мислехме – намръщи се Роран – но явно отнякъде са се появили другаде.
“Нека дойдат”, чу се гласът на Емералд. “Аз ще се погрижа за тях”.
“Трябва да сме внимателни!” – отвърна Роран – “Ако Сапфира и Трън бяха с нас, щяхме да посрещнем ятото, но сам дори и ти не можеш да преодолееш толкова много!”
– Какво ще правим? – попита Ванир – трябва да укрепим Урубаен.
Роран се замисли и потърка брадичката си.
– Твърде късно е. Ако те нападат с Лертблака ще са тук до броени часове.
Ездачът стисна юмруци.
– Аз съм се бил с Ра-зак и преди – каза накрая той – директната конфронтация с тях е фатална. Трябва да изоставим замъка и да ги привлечем в планините на Гръбнака. Там, разпръснати те ще могат да бъдат победени.
– Но ако оставим Урубаен, това ще означава, че Империята се въстановява! –възрази Ванир – лошо стратегическо решение!
– Империята така и така ще си върне Урубаен – рязко отговори Роран – но няма нужда да жертваме младите си войници в борба с враг, така силен, че те дори няма да могат да умрат геройски.
“Емералд”, обърна се Роран към дракона си, “Знам, че не обичаш да говориш с други хора, но нека гласът ти се разпръсне до войниците в замъка. Трябва да изоставим Урубаен”.
А на глас Роран каза:
– Отивам при Катрина. Тя ще подготви хората за идещите изпитания. Ти, Ванир върви при Кралицата на Елфите в Елесмера. Кажи и за ятото на Ра-зак.
– Кой – вместо отговор вдигна ръце елфа – кой би успял да събере цяло ято от тези отвратителни създания?
– Не знам – призна Роран – но съм убеден, че инцидента с иноземците не е случайно съвпадение.
* * *
Поради атаката на Базилиска отпреди броени дни, повечето хора в замъка и без това бяха го изоставили и сега в него имаше много малко слуги и войници, които Роран, Емералд и Катрина бързо организираха д конвой, под който напуснаха огромното сдание.
Роран бе изпратил жена си в центъра на войските, така, че да бъде пазена. След като я целуна за успокоение, той полетя във въздуха, искайки да види отдалеч дали видението на Муртаг действително е истина.
– Скублакас вен! – извика той и очите му светнаха в зелено. С драконовия взор Роран видя, че лошите му опасения са верни – в далечината на небето приближаваше черен облак от Ра-зак, яздещи своите гнусни родители. Тварите съскаха и хриптяха и скоро два от тях забележиха драконовия ездач и се откъснаха от основното ято, искайки да го пленят според заповедите на господаря си.
Роран изруга за това, че бе подценил нечовешкия усет на противните твари и изтегли бойния си чук, като обаче реши да се отдалечи с Емералд настрани, за да не може изродите да последват бегълците, които се бяха отправили надалеч към Гръбнака.
Летрблака нададоха писъци на нетърпение и последваха ездача, който навлезе в ниски дъждовни облаци и усети как тялото и косата му се измокрят. Усещането бе приятно за него и зеления дракон, но не и за преследващите го изчадия, които загубиха ориентация и започнаха да вият от недоволство.
Роран се възползва от това и се скри в един облак, от който яростно връхлетяха с Емералд върху първия от двата Лертблака и ездачът му. Бойния чук се заби в главата на грозното същество, което се разпадна на облак личинки върху гърба на родителя си, който обезумял се извъртя, разтворил гнусната си паст за смъртоносен удар.
Емералд обаче избълва огън право в гърлото на Лертблака и съществото се срина от небето, кашляки пушек.
Втория Лертблака обаче бе по-подготвен. Ноктестите му ръце стискаха криви ками, а плащ с качулка скриваше уродливото му лице.
– Езззздачо Рррроран – изхриптя създанието – плячката на Госссссподаря.
Роран наостри слух.
– Кой е вашия Господар? – попита той.
Съществото нададе неприятен звук, подобен на крякането на щурец, но без ефирността му – смееше се.
– Моя Госссподар е сссмъртта на жалкия ви род – и след това нападна.
Емералд посрещна удара на Лертблака с гърди, блокирайки с лапи гнусните крака на чудовището, които понечиха да разкъсат люспите му и бълвайки огън в противната му паст. Ра-зак пък скочи напред към Роран, черния плащ се развя във въздуха, разкривайки гротескното деформирано тяло.
Роран изпъшка, блокирайки с чук удара на съществото, което замахна с мазната си длан още щом краката му докоснаха гърба на Емералд. Другата ръка на създанието, стискаща нещо като сърп се стрелна напред, но Роран успя да отбие и този удар с чука си.
– Брисингр! – извика ездачът и огнено кълбо се изстреля от ръката му. Ра-зак обаче ловко се люшна настрани.
– Твърде сссси бавен – измърка грозното същество и кракът му се стрелна мълниеносно напред. Ударът хвана Роран точно в брадичката и го отдели от дракона, хвърляйки го към нищото. С триумфално съскане Ра-зак скочи напред, надигнал лапи за последен удар.
Роран замахна панически напред, стискайки с две ръце чука и този път имаше късмет – главата на оръжието му се заби точно в тялото на мерзката твар, разбивайки я на облак от личинки.
Точно в същото време Емералд счупи с плавно движение врата на Лертблака и протегна опашка надолу, улавяйки падащия Роран и меко поставяйки го на гърба си.
“Дори Ерагон и Сапфира биха ни завидели” – гордо рече зеления дракон.
– Аха – отговори Роран – макар, че за мен това беше доста опасничко.
Двамата се огледаха. Наблизо нямаше повече Ра-зак. Ездачът насочи своя дракон по посоката на бегълците.
* * *
– Зззамъкът бе праззен, велики Госсссподарю – Ра-закът смешно се преви пред холограмата на Дарт Апоф, чиито генератор бе поставил на кралския трон в Урубаен.
– Двамина от нассс мернаха еззздачът Роран и отидоха да го зззаловят – продължи съществото – но още не ссса се върнали.
– Значи той ги е убил – отговори ситския лорд и очите му светнаха – няма значение. Ще накараме тези страхливци да се предадат.
Холограмата на Дарт Апоф трепна за миг, след което се въстанови.
– Убийте няколко десетки човека от околните села. Кажете, че съдбата грози всеки, който съдейства на изменниците.
Сетне черния лорд изключи контакта. Ситът потри доволно сините си длани. Наистина бягството на Роран бе дребна пречка, но то нямаше съществено да промени хода на войната, която се развиваше точно според предвижданията му. Намъл вече му бе докладвал за това, че Хари Потър е в болница, а Ерагон – в плен.
Двамата скоро щяха да бъдат негови, както и непослушния Муртаг. А тогава щеше да има армия, пред която Ра-зак да изглеждат само като обикновени часовои.
Апоф потърка брадичката си. Сидиъс щеше да е горд с него.

Глава Шеста
Началото на промените

– Може би е време да го оставите, миличка – чу Джини гласът на медицинската сестра, която нежно хвана младата жена за раменете- когато се събуди, ние ще ви викнем веднага.
Джини поклати глава. Нямаше сили нито да отговори, нито дори да заплаче. Хари вече лежеше втори ден между живота и смъртта, ранен от вероломното острие на злия крал на Алагезия. Въпреки най-добрите опити на лечителите от “Свети Мънго”, най-доброто, което те бяха постигнали бе, че бяха спрели кървенето на младия магьосник. Раната обаче оставаше отворена и спряха ли грижите си, щеше да стане за минути фатална.
– Тогава ще донеса легло, за вас и за госпожица Грейнджър – въздъхна сестрата и погледна директорката на “Хогуортс”, която не бе в много по-добро състояние от Джини.
Рон, който изглеждаше брадясал и унил придружи сестрата на изхода на малката стая, в която бяха настанили приятеля му.
– Ще се оправи ли – тихо попита той.
Сестрата се опита да се усмихне, но лицето и се изкриви в крива гримаса.
– Раната е много тежка, а острието очевидно е било магическо –поклати глава тя – това не се лекува лесно. Не знам.
Рон усети как ръцете му се разтеперват.
– Добре – каза тихо той, но вътрешно бе решил вече какво трябва да стори. Той се обърна към годеницата си и сестра си и каза бързо:
– Трябва да отида до Министерството за да видя как стоят нещата. Ако има нещо, съобщете ми го незабавно.
Рон се отправи към камината на болницата, където хвърли летежна пудра и каза:
– Министерство на Магията.
Миг по-късно се озова в кабинета на Хари Потър. Противно на очакванията му , той не беше празен.
Там стоеше Клаус Намъл.
– Радвам се, че идвате – каза той – тъкмо щях да ви пиша.
– По какъв въпрос – попита сухо Рон – той никога не бе харесвал дебелия човек срещу себе си. Баща му бе казал, че той е приятел на Луциус, а Рон нямаше доверие на такива хора.
– Свикал съм извънредно заседание на Министерския Съвет – отговори говорителят – дошли са представители на съда, от влиятелните фамилии.
– Кой ви даде право да свикате такъв съвет? – гневно попита Рон – и сега ли е най-подходящия момент?
– Ако не сега, кога? – вдигна извинително ръце Намъл – министърът е ранен, държавата е в криза, може би във война. Заседание е наложително.
Рон си пое дълбоко въздух.
– Много добре – каза той – аз пък искам достъп до затворниците.
– Защо? – присви очи Намъл.
– Брат ми се занимава с дракони – невинно отговори Рон – бих искал да огледам тази Сапфира за информация.
Клаус прехапа устни, но сетне кимна.
– Да, защо не. Нека обаче първо свикаме съвета.
Рон се намръщи. Закъде бързаше толкова? Беше почти вечер, в името на Мерлин.
Заседателната зала вече бе пълна, когато Рон и Намъл влязоха в нея. Младия Уизли не хареса това, което видя. Стари муцуни от предишните министерства бяха заели своите места, чиновници, несменяеми поради несравнимия си опит в апаратните игри и бюрократщината.
– Събрали сме се тук – започна Клаус Намъл – за да обсъдим належащата криза в магьосническия свят. Нашия герой Хари Потър бе ранен подло от владетеля на друга страна, който после се опита да нападне и нас.
Рон потръпна, спомняйки си за светкавиците, които за миг бяха озарили залата на дуела.
– Смятам, че текущата ситуация на страната е достойна за съжаление и в такъв миг ние всички трябва да покажем съчувствие и съпричастност към нашия Министър – Намъл прелисти пергаментите, които си бе подготвил – независимо, че този път той не успя да защити нашия суверенитет по най-добрия начин.
Рон се сепна. Какви ги говореше Намъл? Той хвърли поглед по лицата на заседателите.
Бяха безизразни и сухи, сякаш слушаха предварително известна програма.
– Същевременно обаче в този момент държавата има нужда от активен лидер, а за огромно съжаление Хари Потър не може да изпълнява тази си функция.
– Затова съм тук –намеси се Рон – нали съм заместник-министър.
– Аз ви уважавам много, господин Уизли – усмихна се Намъл – но смятам, че вие в момента, като близък приятел на Потър сте в състояние на емоционален афект.
– Какви са тези глупости? – викна Рон, изправяйки се на крака.
– Това имам предвид – отговори Намъл – за това умолявам заседателното тяло да обяви сегашното управление на държавата в несъстоятелност.
– Това е абсурд – извика Рон.
– Моля да подложим предложението на гласуване.
Ръцете на заседателите се вдигнаха. Рон ги изгледа с изумление. Никой не отвърна на погледа му. Повечето забиха очи в земята.
И Рон разбра. Баща му беше разказвал за такива ситуации.
Намъл ги беше купил.
– Как не ви е срам? – попита той – Хари ви спаси от Черния лорд.
– Черния лорд го няма вече – отговори един от заседателите – а държавата има нужда от здрав лидер.
– Моля да подложим предложението на гласуване – продължи Намъл, без да обръща внимание на разговорите.
Ръцете отново се вдигнаха мъртвешки, като на кукли на конци.
– Много добре – усмихна се говорителят – предложението се приема.
Рон зяпна.
– Аз напускам. Това е фарс и няма да ти се размине – червенокосия младеж се задави – мръсна, смъртожадна отрепко!
– Приберете се у дома си и се успокойте – хладно отговори Намъл. Рон се завъртя и затръшна вратата зад гърба си.
Бе вън от себе си от ярост. Току що бе присъствал на вероломен преврат. Клаус бе използвал състоянието на Хари, за да го изхвърли зад борда на управлението.
Рон нямаше и съмнение кой ще е изпълняващия длъжността министър.
“На изборите ще ги смачкаме”, каза си той наум, но мислите му бяха прекъснати от познат сух смях.
– Пак те изиграха, а Уизли? Както обикновено.
Рон се обърна бавно настрани. Пред него стоеше висок рус мъж, негов връстник. Очите му горяха с безумен пламък, а челюстите му се въртяха, подсказвайки, че дъвче тютюн.
– Малфой, защо ли не се изненадвам да те видя тук – отговори ледено Рон – какво искаш? Или си дошъл да ликуваш за Хари?
Малфой се изплю на пода.
– Вече съм от “добрите”, забрави ли? – ухили се някогашния най-свиреп училищен враг на Хари и Рон. По време на войната с Волдемор, Черния лорд бе убил баща му и това бе прекършило Драко. Той бе разкрил тайната база на смъртожадните на Ордена на Феникса, гарантирайки им крайната победа.
– Не трябваше да се доверявате на Намъл, момчета – продължи Драко – или поне трябваше да го наблюдавате. През последните месеци той бе доста зает. На мястото на пенсионираните аврори назначаваше свои хора: бивши наши хора – ухили се Малфой – които после прибираше в Министерството. Слуховете за общуване на чиновници с диментори не стигнаха ли до вас?
– Клюки на Рита Скийтър! – изсумтя Рон.
– Истини на Рита, подхвърлени и от правилните хора –изсъска Драко – Намъл ви изигра перфектно, а вие изобщо не зацепихте за какво става дума. Все едно, не съм дошъл за това. Искам да те предупредя, че Намъл е замислил нещо. Няма да спре дотук.
Рон усети как го полазват тръпки.
– Какво имаш предвид?
Драко се озъби.
– В последно време старите дружки на баща ми се оживиха много. Един от тях наскоро дойде и ми каза, че черната магия отново се надигала и сме си имали нов водач, някой много висш.
– Кадок – отговори Рон.
– Неее – поклати глава Драко – някой, пред който и Кадок, и Намъл козирували. Аз отказах всякакъв интерес и интересно, по-късно намериха онзи пич в една канавка. Убит със смъртно проклятие.
Рон зяпна.
– Шегуваш се.
– Не обичам да се шегувам с такива неща – Драко се ухили – поне вече не обичам. Мисълта ми е, че най-добре ще е да се ометеш от тук. Иди при брат си в Румъния. Гледай дракони или тролове, ще ти подхождат.
– Първо трябва са спася Хари – прекъсна го Рон.
– Потър, а? – намръщи се Малфой – значи наистина е доста зле. Как ще го спасиш?
– Ще намеря този Ерагон и ще го попитам какво е направил – отвърна Рон.
– Аха – отговори Драко – а знаеш ли колко строго е пазен тоя?
Рон тъкмо щеше да каже, че той е заместник-министър, когато се сети, че вече не беше.
– За щастие още имам от парите на тате – ухили се Малфой и разклати една кесия пред лицето си – и познавам някои от пазачите. Да тръгваме към подземията на Министерството!

Глава Седма
Бягство

– По каква работа сте тук? – властно попита аврорът, който стоеше на входа на подземията.
– Хайде, хайде Нюл, не се прави, че не се познаваме – ухили се широко Малфой още преди Рон да каже каквото и да е било – помня как идваше при тате едно време.
Мъжът се намръщи. Рон се ужаси, че този човек е назначен за аврор. Той приличаше в най-добрия случай на пияница бабаит. Вероятно беше далечен роднина на Краб или Гойл.
“Как сме изпуснали всичко това”, с горчивина си помисли Рон. Когато Волдемор бе умрял, бяха решили, че войната е свършила и, че смъртожадните са минало.
Каква грешка.
– Да, спомням си – отговори накрая аврорът – но сега Луциус го няма.
– Така е – въздъхна Драко – но наследството му е още тук, нали – лицето му се изкриви в лукава усмивка, а от широкия му ръкав към ръката му се приплъзна шише с тъмен цвят и кесия, която сладко подрънкваше.
– Хайде, Нюл – усмихна се Малфой – почерпи се за добрите стари времена. В това време ние с господин Уизли искаме да видим прочутия дракон, който говори.
– Не на мен тия, Драко – намръщи се аврорът – Рон Уизли е приятел на Потър. Докопа ли Ерагон, ще го убие на място.
– Но кой говори за Ерагон, Нюл – сладко продължи Малфой – а и кой би нападнал някой, победил самия Хари Потър?
– Да, ама червения меч е отделен от победителя в отделна килия, за да не го стигне никой – настоя Нюл. Очите му обаче се бяха втренчили в бутилката, а ръцете му потрепераха.
– Е, щом не искаш –въздъхна Драко – нищо не мога да направя. Да си тръгваме, Уизли – изсъска той на Рон.
– Чакай! – чу се гласът на Нюл. Драко се обърна назад с вълча усмивка на лицето.
– Предполагам, че един поглед към дракона няма да навреди никому – и аврорът подаде с треперещи ръце връзка с ключове на Малфой – големия – рече той, посочвайки най-масивния ключ – отваря голяма врата зад която е дракона. Средния е за килията на Ерагон и жена му, а малкия за тайника, където държат меча.
– Ти си добро момче, Нюл – потупа го по бузата Драко, подавайки му бутилката и парите – винаги ще те помня с добро. Сега иди да си пийнеш някъде на спокойствие.
Нюл грабна бутилката и само подрънкването на кесията го подсети да вземе и парите. Сетне той търти по един от страничните коридори, отваряйки шишето и започвайки да се налива.
– След малко ще го унесе – усмихна се Малфой на учудения Рон – да влизаме.
– Драко! – попита вече бившия зам-министър.
– Да? – отговори някогашния му най-лют враг.
– Защо ми помагаш?
Очите на Драко за момент станаха далечни, разкривайки друг човек от този, за който се представяше.
– Твоя приятел Потър винаги ме е дразнел, Уизли – само след миг обаче се върна новия лукав Драко – но го предпочитам от дебелата подлога на баща ми.
И Драко влезе с Рон в дълъг подземен коридор, за който червенокосия младеж само бе чувал.
Скоро стигнаха вратите на няколко килии.
– В коя е Ерагон? – попита трескаво Рон.
– В средната, идиот – отговори тихо Драко – голямата е за дракона, а малката за онзи меч.
Рон кимна и каза:
– Да влизаме тогава.
Драко отвори средната врата:
– След теб, г-н заместник-министър.
– Вече бивш – отговори Рон, влизайки в килията.
– Знаех го още щом чух за заседанието – долетя отзад смеха на Малфой, но Уизли вече не го слушаше. Вътре в килията стоеше човекът, който едва не бе убил най-добрия му приятел.
Ерагон бе окован с вериги за едната от стените, на срещуположната беше Аря. Рон обаче не и обърна внимание, а се насочи към ездача.
– Ти! – извика той.
– Съжалявам – отговори тихо Ерагон, щом го видя – ужасно съжалявам. Трябва да ми повярвате, че не направих това нарочно.
Лицето на младежа изглеждаше изпито и тъжно, като на човек, изяждан от съвестта.
– Млъкни и не лъжи – отговори Рон – кажи ми какво си направил на Хари и как може той да бъде спасен.
– Значи Хари е още жив – очите на Ерагон се разшириха и той се оживи – тогава трябва да побързаме! Острието на Морзан остава люта рана, но аз мога да я излекувам! Пусни ми и ще го сторя!
– Как пък ти повярвах само – изсумтя Рон – не на мен тия. Измисли друг начин.
– Няма друг начин! –настоя Ерагон и се изправи на крака. Веригите му издрънчаха. Металът проблесна и на бледата светлина на мъждукащите факли се видяха символи, които Рон смътно си спомняше от един на уроците при Лупин.
Руни, спиращи магията.
Рон потръпна. Така окован, Ерагон наистина бе безопасен.
– Не аз намушках вашия приятел – настоя ездачът – някой блъсна ръката ми напред.
– Ама сериозно! – присмя се Рон, правейки крачка назад – и сигурно той е блъскал ръката ти по време на целия дуел?
– Това беше грешка от моя страна, признавам! – отговори Ерагон – но веднъж видял ли сърцето на Хари, видях, че то е чисто!
– Твоето обаче не е – отговори сърдито Рон – не ти вярвам.
В този миг нещо прошумоля зад гърба му.
Аря! Рон се прокле, че е забравил за елфата, обръщайки се назад, но тя вече бе изкривила китката му с лявата си ръка, принуждавайки го да изпусне магическата си пръчка, а с дясната обхвана леко главата и врата му.
– Ако исках да те убия, вече щях да съм го сторила – прошепна принцесата на Елесмера.
– Както винаги стигна до унизителна ситуация, Уизли – чу се гласът на Малфой, който навлезе в килията.
Драко погледна с насмешка Рон, който бе безпомощен в хватката на Аря и сетне се обърна към Ерагон, който стоеше с натъжено лице.
– Пусни го, Аря – каза той.
Елфата се подчини, пускайки червенокосия младеж, който с пламнало от срам лице вдигна магическата си пръчка.
– Съветвам те да им повярваш, Уизли – каза Драко – ако кралят говори истината, той е единствения шанс за “Момчето, което оцелява”.
Рон изсумтя, все още твърде засрамен за да отговори, но кимна.
– Дообре – отговори Драко и вдигна своята пръчка:
– Алохо мора! – оковите, които пречеха на пленника си да ползва магии не можеха да спрат заклинанието на Малфой и се разпаднаха.
Ерагон разтърка китките си.
В това време Драко пусна и Аря, която се изправи на крака като елен след дълга дрямка.
Рон отстъпи крачка назад, щом тя мина покрай него.
– В първата си битка с нея не се представих много по-добре от теб – опита се да го окуражи Ерагон, сетне се обърна към Драко – къде държите Сапфира.
– В една голяма килия, кралю – отговори Малфой – но имайте предвид, че ситуацията малко се промени.
– В смисъл – наклони глава ездачът.
– Това, което правим в момента е строго незаконно. Разбирате ли, вашата блестяща намеса във вътрешните ни работи доведе до печалния резултат, че Потър и неговия неадекватен приятел тук бяха изхвърлени от власт.
– Ти откъде знаеш, като не присъства на заседанието? – попита Рон, отваряйки неразбиращо уста.
– Фамилията Малфой си има връзките, а и знанията, за да разбере кога идва нещо такова – отговори невъзмутимо Драко.
– Кой управлява сега? –попита разтревожено Ерагон – какъв човек е?
– Клаус Намъл – отговори Малфой, докато извеждаше тримата от килията и се насочи към малка вратичка, която отвори с миниатюрното ключе. Сетне изтегли отвътре Зар-рок и го подхвърли на Ерагон.
Рон направи гримаса, като видя оръжието.
– А за това какъв човек е – продължи Драко, насочвайки се към огромната врата, зад която стоеше Сапфира – дебел, подкупен, властолюбив и ловък апаратчик. Досега сменя пет министъра. За пръв път обаче той заема поста.
Ерагон обаче не му обърна внимание, тъй като Драко бе отворил вратата на клетката и ездача се втурна навътре.
– Сапфиира! – извика той и се хвърли към муцуната на синия дракон, който го поздрави с топло близване.
“Беше време, малки ми приятелю”.
“Имаме работа!” – каза Ерагон – “Хари е още жив и има нужда от моята помощ. Само, че сме…” – ездачът се обърна – “Четири човека”.
– Аз вече съм много по-силен дракон отколкото по времето, когато спаси Сапфира в Гилеад – сви муцуна дракона – не се притеснявай за това…но все пак не ме карай да ви пренасям през морета и океани.
– Няма – отговори на глас Ерагон и разсече оковите на звяра със Зар-Рок.
– Качвайте се! – усмихна се ездачът и Сапфира наклони глава. Първа се качи Аря, следвата от съпруга си, а накрая седнаха магьосниците.
– Страх ли те е, Уизли? – изграчи Драко. Рон не отговори, а стисна зъби.
“Дръжте се” – гласът на Сапфира оттекна в ума и на четиримата, след което дракона надигна глава и избълва огромна струя пламък, която разтроши каменния таван. Сапфира махна с криле и мина през кабинета на чистачите, сетне отново срина тавана на следващия етаж, който този път бе и от дърво, мина през втори кабинет, този път на някакви ужасени секретарки и излезе през един прозорец в небето пред изумените погледи на ходещите по улиците магьосници.
– Към болницата “Свети Мънго”! – извика Рон.
– Те не знаят къде е, идиот – отговори Драко – летете на север.

***
Хърмаяни бе успяла да заспи някакси, облягайки се на един неудобен стол, но Джини не можеше да си го позволи. Тя стискаше ръката на любимия си и тихо хлипаше, макар очите и да бяха пресъхнали от плач.
Хари спеше неспокойно, а раната на стомаха му изтлеждаше все така прясна и ужасна, макар вълшебствата на лекарите да бяха спряли кървенето. Младежът беше пребледнял страхотно, а по челото му бе избила студена пот.
– Моля те, не си отивай – каза Джини, привеждайки се над него и леко целувайки го по устните, които бяха почти ледени.
– Обичам те – каза тя.
В този миг огромния прозорец на болницата се разцепи и Джини рязко се извърна, виждайки драконът Сапфира, язден от немезиса и Ерагон да влиза в болницата. Там стоеше и Аря, както и – брат и Рон и…
– Драко Малфой – думите бяха първо произнесени от събудалата се Хърмаяни.
– Съжалявам, ако прекъсвам нещо – ехидно рече русолявия маг – но нося спешна медицинска помощ.
Джини се изправи и надигна магическата си пръчка.
– Не биваше да идваш тук, Ерагон – каза девойката -. Авада…
– Сприииииииии! – кресна Рон и сестра му объркана млъкна – има грешка, той иска да помогне.
– Ума ли си загуби? – извика Джини – той едва не го уби.
– Някой избута ръката ми – бързо отговори Ерагон – искам само да помогна.
– Няма да докосваш съпруга ми повече, гущереездачо! – вън от себе си извика Джини.
– Присъщата тъпота на Уизли – намеси се Малфой – слушай какво ще ти кажа, гъска такава.
Джини поаленя.
– Докато тук играеш на вдовицата в бяло, Клаус Намъл спретна държавен преврат на умиращия ти мъж и тъпоумния ти брат и започва да изземва властта с темпове, за които ме можеш и да мислиш.
Джини и Хърмаяни зяпнаха.
– Ако Ерагон не помогне сега, Потър ще умре от раната на онзи меч – Зарак, Закар, Загар или там каквото беше…
– Зар-рок – механично го поправи Аря.
-…и Намъл ще сервира на тепсия магьосническия свят на безумеца, на който служи.
Така, че МЪРДАЙ!
– Не разбирам за какво говори – обади се и Хърмаяни – но има някаква зловеща логика. Пусни го, Джини.
– При едно условия – отговори червенокосата.
Драко зяпна.
– О, тя има и условия.
Джини не му обърна внимание, а допря пръчката си до слепоочието на Ерагон. Аря се приготви да скочи, но ездачът я спря с махване на ръката.
– Ако има някакъв номер – прошепна Джини – Ерагон отива право при Волди и Свиниръс.
– Много добре – кимна краля – а сега ми позволи да мина напред.
– Какво става – в този миг в стаята нахлу една сестра.
– Вкаменелус тоталус –хладно отговори Драко – Грейнджър, затвори тая врата, винаги си била добра при заключванията.
Хърмаяни го погледна с неприязън, но направи магия за залостване.
В това време Ерагон бе приклекнал над Хари и вдигна длани над раната му.
“С теб съм” – чу уверението на Сапфира и прошепна.
– Уайс Хейл!
Магията блесна светло и започна да затваря раната. Първо спря кървенето, а после започна и да затваря раната.
Когато свърши, Ерагон рухна на колене, а Хари се закашля, отваряйки очи.
Погледите на двамата наскоро дуелиращите се срещнаха.
* * *
– Как стана така, Нюл, че допусна цял дракон да избяга от Министерството – Намъл изглеждаше почти спокоен в стаята за разпити, дъвчейки един от мазните си бонбони и облегнал се на широко кресло. Само лекото треперене на дебелите му ръце издаваше колко е изнервен също.
Освен него, в стаята имаше само още двама аврора – стари смъртожадни кадри като самия Нюл, които Клаус бе назначил за лична охрана.
– Малфой ме зашемети, господин министър – отговори Нюл. Главата му клюмаше напред от алкохола и приспивателното в него, но страхът го държеше жив – след това не помня нищо.
Намъл, който само преди няколко часа бе обявен за изпълняващ длъжността министър до нови избори се изправи.
– Интересно, много интересно – сетне подаде една чаша на Нюл – подкрепи се още малко.
Провалилият се аврор кимна благодарно и изпи на екс течността.
Горчивия вкус на Веритасерума накара космите на врата му да се изправят.
– Хайде сега пак да опитаме – усмихнато каза Намъл – какво стана?
Пряко волята си Нюл отговори.
– Малфой и Уизли дойдоха с пари и алкохол. Знам, че не бива да пия на работа, но бутилката изглеждаше толкова сладка, а и те щяха само да видят дракона. Рекох, че няма да има проблеми и…
– Достатъчно – Намъл бе все така усмихнат, когато надигна пръчката си и каза кратко – Авада Кедавра!
Зеленото заклинание блъсна Нюл, накара го да потръпне за миг, след което тялото на мървеца се отпусна безсилно.
Намъл се обърна към останалите двама.
– Реверс, от теб искам да съобщиш на вестниците, че Нюл е загинал при нападение от страна на Ерагон. Обяви извънредно положение. Волерс, иди намери Дименторите. Кажи им да намерят бегълците и да изпият душата им.
Аврорите кимнаха.
– Ще бъде сторено, господин министър.

Глава Осма
Шерууд Експрес

– Какво стана – попита Хари, опитвайки се да се изправи внимателно. Джини застана до него, готова да го защити.
– Стана това, че Ерагон те намушка на кебап, Потър – отговори пръв Драко Малфой – без да иска, доколкото разбрах. Сетне те излекува – на русолявия маг му стана смешно.
– Нещо ми се губи връзката – отговори Хари внимателно, прегръщайки Джини с една ръка, не изпускайки от поглед Ерагон, който бавно се изправи, подпомогнат от Аря.
– Изпуснах най-важното – продължи обаче Драко – Клаус Намъл е обявил управлението ти за несъстоятелно и се писал изпълняващ длъжността министър.
Хари зяпна.
– Шегуваш се.
“Изглежда, че този Намъл е зад всичко” – в този момент се разнесе гласът на Сапфира. Той прокънтя в умовете на всички присъстващи. Драконът изсъска.
“Докато гостувахте в Урубаен” – обърна се той към Хари – “някой беше пуснал базилиск в замъка”.
Хари изтръпна.
– В началото решихме, че си ти – поклати глава Ерагон – оказа се, че сме грешали. Вероятно Намъл е бил човека, сторил злодеянието.
– Значи той е новия Черен Лорд? – Хари се опита да се изправи – и е станал Министър.
– Той не е новия Черен Лорд – отговори Драко – мълвата сред старите смъртожадни е, че новия Черен Лорд е скрит в сенките и използва Намъл и преди него, Кадок, като пионки. Мълвата е, че този Черен Лорд е много по-могъщ от Том Ридъл.
– Но… к-как е възможно това? – заекна Рон – Дъмбълдор щеше да знае.
– Не и ако този Черен Лорд е бил от друг свят! – щракна с пръсти Хърмаяни – присъствието на Кадок сочи, че може би е бил от Алагезия! Този ваш крал… – момичето се обърна към Ерагон.
– Галбаторикс е мъртъв – потърка брадичка ездачът.
– Но има слухове за нов лидер на Имперските остатъци – каза Аря – преди сражението ти с Базилиска, Роран спомена някакви сведения от Муртаг, за някакъв лидер, комуто войниците служат фанатично.
– Може би в този лидер се крие загатката – рече Хърмаяни – странното е, че това е някой, имащ познания и за ДВАТА наши свята.
– Всички тези спекулации сигурно биха били супер за Луна Лъвгуд – обади се Драко – но аз се обзалагам, че Намъл се досеща къде сме и вече е изпратил хора (и то ако имаме късмет, може да е пратил и по-лоши неща) по петите ни.
– Накъде ще бягаме обаче? – попита Рон.
– Шеруудския лес! – предложи Джини – там ще можем да се защитим, а Грисън няма да предаде Хари никога.
“Шест човека обаче ще са много дори за мен”, притеснено се обади Сапфира. “Все пак не съм като Шруйкан”.
– Повечето от нас могат да отидат до гарата на “Шерууд Експрес” с летежна пудра! – предложи Рон – а Сапфира ще носи само Ерагон и Аря.
– Хари също ще е изморен след раната си и не е разумно да прави магии с летежна пудра, за да не се озове на грешно място – вметна обаче Хърмаяни.
– Добре съм – възрази Хари и понечи да се изправи, но залитна. Макар и излекувана, раната го беше изтощила значително. Джини го подхвана.
– Ще летиш с нас – каза Ерагон.
Погледите на двамата се срещнаха, а отзад Джини почти изръмжа с недоверие.
– И… – наведе глава Ерагон – извинявай.
Хари полека се усмихна.
– За нищо, победи ме честно и почтено. А за намушкването, вярвам, че не е било твоя идея.
“Намъл”, гробовно прозвуча мисълта на Сапфира и Джини усети в себе си острото желание да смачка тоя дебел човек.
– Да тръгваме! – подкани ги Драко.
Той, Рон, Джини и Хърмаяни един по един изчезнаха в камината, докато Хари се качи заедно с Аря и Ерагон на дракона и ги поведе към гарата.
Малко след като бяха тръгнали, вратата на клиниката се разтвори и сестрите, успели най-сетне да развалят заклинанието на Хърмаяни бяха посрещнати от призрачната гледка на петима Диментори, които се рееха във въздуха, душейки за следи.
Една от лекарките изпищя, когато ги видя, а друга извика:
– Веднага напуснете! Смущавате болните!
Единия от дименторите я приближи и полуразложената му ръка сграбчи жената за брадичката. Тя изгъргори безпомощно.
В този миг шести диментор нахлу през прозореца, надавайки възбудени писъци, които накараха хората наоколо да запушат уши и да се свият на земята.
Диментора, държащ лекарката за брадата и пусна безцеремонно и се отправи със събратята си в нощта навън.
Бяха надушили плячката.
* * *
Раната бе изморила Хари повече, отколкото той можеше да предположи и за това той постоянно се килваше опасно, ту в едната, ту в другата посока по врата на Сапфира. Ерагон обаче винаги го хващаше преди да падне.
– Дръж се – каза ездачът на магьосника – скоро ли ще стигнем?
– Да – изпъшка Хари в отговор – надявам се. Ще се оправя.
– Какво е това? – извика зад тях Аря.
Хари се обърна немощно назад. Видимостта бе ниска, тъй като с падането на мрака бе завалял дъжд, но дори и заспал той щеше да разпознае уродливите черни силуети, хвърчащи в мрака.
– Диментори – отговори той, присвивайки очи – някогашните пазители на магьосническите затвори. Изчадия на мрака, не правещи разлика между престъпник и жертва. Докопат ли някой, първо измукват щастието от него, а после и душата му.
– А аз мислех, че Ра-зак са лоши – отговори Ерагон, разхлабвайки Зар-рок.
– Не можем да се бием тук, Хари Потър може да падне! – обади се Аря.
“Нямаме избор”, отговори Сапфира. “Не мога да стигнем до гарата с трима ездачи преди тези същества. Но не се бойте от тях. Дръжте се!”
Хари се вкопчи здраво в шията на дракона, както Аря в Ерагон. Само ездачът се чувстваше сигурен на гърба на звяра, докато Сапфира се завъртя в полукръг и огласи въздуха с предизвикателен рев.
Дименторите и отговориха с пронизителни писъци на нетърпение.
Те бяха гладни за душите на тези тримата…. четиримата, с удоволствие установиха съществата, когато разбраха, че и дракона е разумен.
Сапфира обаче посрещна първия от тях със смъртоносна доза пламък, която той в нетърпението си не предвиди. Драконовия огън подхвана черното създание като парцал и го разгради на пепел.
– Експекто Патронум! – извика Хари с всички сили, лежейки на гърба на дракона. Пръчката му започна да свети с ярка светлина, но младежът просто нямаше сила за повече и постепенно светликът от пръчката му изчезна, като духната свещичка, а самия Хари се отпусна безсилно назад и само намесата на Ерагон го спаси от падане.
– Аря, дръж го – каза бързо ездачът и без да дава повече обяснения направи салто във въздуха. Зар-рок проблесна и разсече един от дименторите във въздуха, докато Аря подхвана Хари.
– Извинявам се, че не мога да помогна – прошепна магьосникът, засрамен от слабостта си.
– Само не повръщай върху мен – предупреди го Аря, докато разтревожена наблюдаваше как мъжът и каца върху опашката на Сапфира.
– Ти си луд – каза тя по адрес на Ерагон, когато той и Сапфира се завъртяха в пълен лупинг във въздуха. Зъбите на дракона разкъсаха един от дименторите, а Ерагон разсече втори. В следващи миг опашката изхвърли Ерагон във въздуха и му позволи да разсече поредното от черните същества, докато драконът му изпепели последните оцелели диментори накрая. Ерагон ловко кацна върху главата на Сапфира.
“Ау”, възмути се синия дракон. “Главата ми не е бала сено, селянче такова”.
– Извинявай – отговори Ерагон и се спусна по шията до жена си и Хари.
– Добре ли си? – попита той магьосника.
– Не – призна си Хари – уморен съм и ме боли глава и не можах да си направя магията.
– Бъркаш – възрази Ерагон – съществата определено бяха объркани и зашеметени и мисля, че именно твоята магия го направи. Преди да ни настигнат изглеждаха доста ловки във въздуха, а докато ги убивахме бяха като замаяни пеперуди.
– Радвам се, че не съм ти бил само в тежест – усмихна се неловко Хари.
– А аз се радвам, че при цялото това въртене никой не си върна закуската отгоре ми – рече Аря, докато Сапфира най-после кацна на гарата на “Шерууд Експрес”.
– Къде бяхте? – посрещна ги с ехидна усмивка Драко Малфой – да не намерихте някое приятно капанче на пътя?
– Намерихме диментори, Малфой – отговори Хари, уморено отпускайки се в прегръдките на Джини – Ерагон и Сапфира ги убиха.
– Но не и преди Хари да ги заслепи и обърка – не остана длъжен ездача – изглежда за момента ще се окажем проблем за този Намъл.
– Не и ако той изпрати още диментори – отговори Драко – за щастие аз намерих машиниста и срещу определено възнаграждение той се съгласи да ни откара до Шерууд.
– Направих го заради Потър, не заради парите ти – отговори един нисък мъж, който излезе от околните сенки – златото беше просто бонус.
Сетне човекът махна с ръка и ги поведе към локомотива.
– Ще пътуваме само с него и първия вагон за скорост! – каза ниския човек – качвайте се и по-бързо!
Шестимата наскачаха във вагона. Свирката на локомотива изсвири и влака се понесе в нощта.

Глава 9
Отново в Шеруудския лес

– И така Намъл взе властта – с неудоволствие привърши разказа си за преврата на говорителя Рон. В купето настана пълна тишина, ако не се броеше потракването на колелетата на влака по релсите и приплясването на крилете на Сапфира, която летеше ниско над влака. Хари се бе отпуснал уморено настрани, прегърнал Джини с една ръка и само отворените му зелени очи подсказваха, че е буден. Хърмаяни не бе издържала и бе заспала, свивайки се в ъгъла на седалката си.
– Сам си си виновен, Потър – каза тихо Драко, който бе притворил очи, но иначе бе буден – твърде бързо даде прошка на хора, които не я заслужаваха. Намъл напълни Министерството със свои хора. Превратът бе въпрос на време.
– Но как се надява да задържи властта? – попита Хари – на изборите никой няма да го подкрепи.
– Наивен си беше, Потър, наивен ще си и останеш – отговори Малфой – първо, не отписвай Клаус толкова бързо. “Пророчески Вести” системно руши репутацията си със статиите на онази кокошка Скийтър. Освен това Намъл ще протака ситуацията до изборите. Вероятно ще обяви извънредно положение, ако вече не е обявил.
– И тогава напред ще излезе истинския му господар – предположи Ерагон.
– Но кой е той? – попита Аря – онзи имперски лидер? Що за човек е?
– Предполагам ще научим скоро – сви рамене Хари – няма смисъл да се тревожим предварително. Беше тежък ден, добре е да поспим.
“Браво на вас, сега ще си летя самотна”, долетя отгоре гласът на Сапфира, когато пътуващите един по един заспаха.
Първи след няколко часа се събуди Ерагон. Лъчите на слънцето проникваха в купето през гъстите клони на дърветата и осветяваха картината на спящите около него магьосници. Хари най-сетне бе заспал спокоен сън, след няколкодневната мъчителна треска с вече излекуваната му рана и се бе прегърнал с Джини, която най-сетне изглеждаше успокоена. Рон тихо похъркваше до Хърмаяни, която леко се бе намръщила в съня си. Драко също бе клюмнал напред, като да бе заспал напук.
А Аря…елфата изглеждаше спокойна и невероятно крехка в съня си и Ерагон си спомни дните, в които я бе измъкнал от лапите на Сянката Дурза.
“Събуди ли се най-после” – чу ездачът гласът на Сапфира – “Беше ми доскучало”.
Ездачът се усмихна.
“Къде се намираме?” – попита той.
“В някаква гора” – отговори дракона – “ Хубавото е, че не забелязах нищо тревожно в околността, ако има нещо, се крие”.
“Дано да няма”, помисли си Ерагон.
“Ние няма ли полека-лека да се връщаме в Алагезия?” – запита дракона.
Ерагон се намръщи.
“Аря го беше опитала още в Министерството на Магията. Портала беше пълен с мълнии и не можеше да се мине”.
“Може да е магия на Намъл?” – предположи Сапфира.
“Не мисля” – отвърна Ерагон – “Обсъдихме го с Аря в килията. Не вярвам Намъл да има могъществото за такава магия, ако го имаше, нямаше да има нужда се прави толкова интриги”.
“Тогава отново стигаме до загадъчния лидер, за който Муртаг е споменал на Роран” – гласът на дракона прозвуча тревожно.
“Опасявам се, че да” –отвърна ездачът и усети докато отговаря, как косъмчетата по тила му настръхват.
* * *
– Разочароваш ме, драги – гласът на Дарт Апоф звучеше съвсем спокойно, но Намъл чакаше всеки момент да усети как ужасната му мощ се сключва като клещи около гърлото му – Не ми харесва, че си изпуснал едновременно Потър и Ерагон. А това, че виновния е наказан ме касае още по-малко.
– Дайте ми шанс, господарю мой! – примоли се новоизлюпеният министър на холограмата, изпълваща кабинетът му – Ще изпратя подире им по-силно чудовище от дименторите!
Ситът не отговори, леко намръщен.
– Ти си прати съществото – отговори най-накрая той – но мисля, че положението ти има нужда от укрепване. Очаквай ме лично да посетя твоя хубав свят.
– Ли-лично ли? – заекна Намъл, видимо пребледнявайки. Дарт Апоф се наслади на реакцията му, усмихнат.
– Не се ли радваш на посещението ми, господин министър? – подигравателно попита той.
– О, за мен е най-голяма чест, велики господарю! – подмаза се Намъл.
– Добре – прекъсна словоизлиянията му Дарт Апоф – очаквам да подготвиш всичко както подобава.
И холограмата изчезна, оставяйки министърът блед и треперещ.
С треперещи ръце той взе една от малките камбанки на бюрото си и я раздрънка. В този миг верните му смъртожадни влезоха в кабинета.
– Великият господар лорд Апоф се очаква да пристигне до няколко дни – каза Намъл – искам всичко да е подобаващо за него. Реверс, подготви церемониите и ми кажи кои журналисти пишат против нас. Волерс, потърси ми акримантула. Имам нов подарък за нашите врагове.
* * *
– Министър Потър, слава Богу, че сте жив – Джеремая Грисън посрещна Хари с мечешка прегръдка, която една не удуши младежът.
– Вече…ъхх…не съм министър – отвърна Хари, мъчейки се да се отскубне от предводителя на Шеруудските магьосници.
– Глупости – прекъсна го Грисън – никога няма да признаем онзи дебелак за министър. Я, прекрасната госпожа Джини Уизли, не по-малко прекрасната госпожица Грейнджър, време е да ви се ожените…
– Аха – обади се тук Рон.
-… господин Малфой – гласът на Грисън леко се изкриви – и… Ерагон – магьосникът позна драконовия ездач, а после и звяра му.
– Какво търсите тук! –извика Грисън – вървете си от нашия свят! Дяволско изчадие!
Ерагон отстъпи крачка назад.
– Къш! – продължи Грисън – вие наранихте нашия добър министър и забъркахте цялата тази каша!
– Всъщност промушването е било резултат от магия, вероятно на Намъл – уморено се обади Хари – Ерагон беше този, който затвори раната ми.
– Хммм – намръщи се Грисън – хмммммм.
И не каза нищо повече.
– Приготвили сме ви къщи, в които да се подслоните – продължи Грисън, решавайки да игнорира Ерагон – няма да се подчиним на никакви нареждания от страна на Намъл. Прочее старата мома го е емнала още от първия му ден – и Джеремая подхвърли на Хари нов брой на “Пророчески Вести”.

НАМЪЛ СПРЕТНА ПРЕВРАТ
Клаус Намъл, известен сред бившите сподвижници на Онзи-който-не-назовавахме като Нами Бонбона вчера демонстрира, че навиците му, придобити при подлизурстването му към покойния богаташ Луциус Малфой не са се променили. Възползвайки се от лошото състояние на Хари Потър, който бе ранен по време на дуела си с Ерагон, Нами успя да спретне малко превратче и да изхвърли законно избрания Министър зад борда, поставяйки на министерското кресло собствения си масивен задник.
Можем само да се надяваме, че когато Потър отново спечели изборите, стола му няма да е продънен.
Рита Скийтър
– Какво е накарало Рита така да смени позициите си? – невярващо попита Хари, докато четеше материала.
– Тя по принцип не обича властимеющите – обади се Джини – а и “Нами Бонбона” просто си го проси. Виж втора страница.
Хари отгърна вестника и погледа му се спря на ново дебело заглавие.
НАМЪЛ СЕ КРИЕ ЗАД ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ
След като взе по другия начин министерския пост, мазния дебеланко Клаус Намъл реши да се скрие от народния гняв зад извънредно положение, причината за което е бягството на крал Ерагон от подземията на самото министерство. Злия крал на драконите е убил единствения пазач и след това се е отправил към “Свети Мънго” за да довърши ранения Хари Потър. Развръзката там чакахме и след редакционното приключване на броя. Известно е обаче, че до касапина от Алагезия е стоял друг заклет враг на бившия министър – някогашния верен съратник на Онзи-който-не-назовавахме Драко Малфой.
Остава въпросът защо Потър не е вкарал овреме отрепки като Малфой и Намъл в затвора. Сега той плаща за собствената си некомпетентност с кръвта си.
Рита Скийтър
– Удивително – каза Джини – тази жена успя в няколко реда да оплюе всичко, което има за оплюване в света.
Хари само поклати глава над вестника.

Глава 10
Отмъщението на Намъл
Рита Скийтър прибра перото в чантичката си, готова за нови материали. Днес щеше да отиде до министерството и лично да потърси сметка на Бонбона за наглото му превратаджийство.
– Не знаеш с кого си имаш работа – засмя се на себе си журналистката.
Иначе не, че страдаше за Потър. Бога ми, тя не можеше да го понася, нито него, нито онзи пришълец от Ала-не-знам-какво-си, дето се правеше на крал, ама отдалеко личеше, че е селянин.
Но и беше омръзнало да плюе само по един човек, а и понякога и ставаше, такова едно… съвестно бе силна дума, но неприятно, тъй като освен с някоя плоска шега Потър никога не се защитаваше и да пишеш срещу него бе малко като да удряш дете.
То той си беше дете, помисли си Скийтър, но се усмихна. Нами Бонбона (прякор, който тя си бе измислила) я улесни максимално. Сега щеше да удря по него, а за разлика от Хари той не бе нито популярен, нито симпатичен. В сравнение с него Фъдж бе направо харизматична фигура.
Внезапно на вратата и се позвъни. Рита се намръщи.
Обикновено тя търсеше хората, а не обратното.
На вратата отново се позвъня и магическия звънец, оформен като човешко лице този път и проговори.
– На вратата има някой!
Рита се отправи с бързи крачки към входа, оправи с една ръка косата си и отвори вратата.
Пред нея имаше аврори. Пет човека с груби и враждебни лица. Водеше ги един от началниците… Реверс.
– Какво искате? – попита Рита Скийтър.
– Вие ли сте Рита Скийтър, журналист от “Пророчески Вести”? – попита Реверс.
– Отлично знаете коя съм! –нервно отговори репортерката – какво има?
– Вие сте арестувана – каза Реверс и нахлу вътре с хората си. Последния затръшна вратата зад гърба си.
– Какво означава това? – попита Рита – как така арестувана? По какво обвинение?
– Държавна измяна – отговори Реверс, усмихвайки се.
Рита Скийтър беше като гръмната. Устата и увисна.
– Как-ва измяна?
– Подстрекавате към неподчинение към г-н Министъра на Магията Клаус Намъл – отговори Реверс.
Аврорите зад гърба му се усмихнаха.
– Какво неподчинение! – избухна Рита – вашия така наречен министър е един нагъл тулуп и единственото, което написах бяха просто фактите за наглия му комплот!
– Съветвам ви да мълчите – продължи Реверс, все така усмихнат – всичко, което кажете, може да се използва срещу вас.
– Това ли ви е вече работата на аврорите? –язвително попита Рита –да гоните журналисти, които пишат истината за дебелия Нами?
Усмивката на Реверс остана на лицето му, когато той надигна магическата си пръчка и изрече бавно и с удоволствие:
– Круцио!
Рита изпищя от болка и изненада, когато магията я обви и изкара дъха и, изпълвайки всяка фибра на тялото и с болка.
– Какви аврори те гонят, ма кокошко – каза Реверс, забравил всякакви преструвки. Мъжът вдигна ръкава си и символа на черепа, налапал змия се показа като проклятие на кожата му.
– Просто взехме властта отвътре, нещо, което дори стария господар не съобрази – изръмжа Реверс, хвана Скийтър за косата и я издигна – а когато големия шеф дойде, ще видите как ще ви избесим всичките, дето ни се правехте на важни, воглаве с оня кретен Потър. Круцио!
Рита Скийтър изпищя от ужас и страдание. Реверс доближи ухото и до устните си и прошепна:
– Преди да те пратя в Азкабан, където дименторите бавно ще пируват с душата ти, искам да ти кажа, че ти беше човекът, който най-много ни помогна да дойдем на власт, със статиите ти против Потърчо. За което ти благодаря.
Реверс я пусна на земята, усмихна се и отново я посочи с магическата си пръчка.
– Септусемптра!
Магията блъсна Скийтър и я повали на земята в несвяст.
– Отнесете тая крава в Азкабан, аз имам още малко да се позабавлявам – нареди Реверс.
* * *
Клаус Намъл седна на министерския стол за пресконференции привидно спокоен, но вътрешно тържествуваше. Изплашените физиономии на журналята бяха безценни. Реверс бе свършил отлична работа. Не бе останала редакция, която да няма арестуван. Сега “оцелелите” трепераха на столовете си без да смеят да мръднат.
Самия Реверс стоеше до министъра си, заедно с още няколко от “аврорите”, които Клаус лично беше назначил в Министерството. Останалите бяха или пенсионирани, или пратени по дълбоката провинция да гонят уж смъртожадни.
– Уважаеми журналисти, скъпи гости – започна Клаус Намъл – за мен е удоволствие да дам първата си пресконференция като Министър на Магията, макар това да става в тежки времена. Както знаете, злия крал Ерагон нарани жестоко нашия обичан герой Хари Потър.
Намъл си пое въздух, лапна един от любимите си бонбони и продължи, дъвчейки, да говори:
– Нещо повече. По наши източници след вчерашното си бягство, злодея е отвлякъл ранения Потър и вероятно го държи под проклятие “Империо”, така, че сега и нашия най-скъп юнак е изправен срещу нас от вероломния метежник Ерагон.
Намъл наведе глава надолу, тъй като внезапно му стана смешно.
– За щастие дори и в най-големия мрак има малко светлина. Получихме нов контакт от Алагезия. Оказа се, че Ерагон не е никакъв крал, а военнопрестъпник, който бяга от правосъдието на легитимния владетел – Великия Господар лорд Дарт Апоф – Намъл потрепера, докато произнасяше името – Великия Господар ще дойде лично да ни уведоми в добрите си намерения и в това, че между нашите два свята не само, че няма да има война, но и се създаде крепко сътрудничество.
Журналистите не смееха да кажат нищо, но обърканите им погледи бяха по-красноречиви от всякакви въпроси.
Намъл обаче продължи невъзмутимо:
– В това време нашите сили на реда ще се борят с метежника Ерагон с всички средства. Няма да позволя толкова скоро след края на Черния лорд в нашата страна отново да избухнат безредици. Ще направим възможно да спасим и Потър, макар, че при проклятие “Империо”… – Намъл престорено въздъхна – разчитаме само на професионализма на нашия колега Натаниъл Волерс.
Намъл погледна журналистите и хапна още един бонбон.
– Закривам пресконференцията.
* * *
Реверс влезе в мрачните подземия и завари Волерс да изчетква внимателно най-огромния паяк, който света можеше да съществува.
– Здрасти, Джек – обърна се Волерс към колегата си по първо име – виж какво измислих за Ерагон и гущера му. Това е нашия приятел Джасал.
Паякът изсъска.
– Аззз не сссъм приятел с никой човек. Проссссто си върша работата.
Реверс беше впечатлен.
– И какъв е мотива ти да вършиш нашата работа, уважаеми Джасал?
– Ссслед сссмърта на Хагрид, нашия баща Аррагог стана твърде мекушав и глупав. Той ссе привързза дори към миниссстъра Потър. Ззатова Харри трябва да умре. Ако това минава и ппррез Ерагон, още по-добре.
– Ерагон има и дракон? – вдигна вежди Реверс.
– Драконите не ме притессняват – отговори меко паяка – веднъж един уелски навлезззе в гората. Беше вкуссен.
– Твоята работа е да се справиш със Сапфира и ездачът и, Джасал! – настоя Волерс – Потърчо е мой.
– Сериозно ли? –вдигна вежди Реверс – и как смяташ да се справиш с онзи, който уби Волдемор и Кадок?
Другия аврор не отговори, а извади изпод робата си дълга черна тръба със спусък и диск по нея.
– Подарък от мъгълското минало на момчето – злобно каза Натаниъл Реверс – нарича се автомат “Томпсън”.

Глава 11
Нощта на Паяка

Джеремая Грисън бе поканил Хари Потър и приятелите му, както и Ерагон и Аря в широка кръгла зала, докато Сапфира безспир обикаляше поселището на Шеруудските магьосници, дебнейки за заплаха.
Грисън бе повикал и най-близките си заместници в гората, които също трябваше да присъстват на срещата. Той оставаше изключително сърдечен с Хари, но отношението му към Ерагон, макар и вежливо, оставаше подчертано студено. Срещата започна рано сутринта и първата и част бе обобщение на отминали събития – Хари припомни за своята схватка с лорд Волдемор, макар да не навлезе в детайлите на точната си победа срещу него и след това сподели впечатления относно управлението си и постоянните слухове за смъртожадни, изкачащи тук или там. Хари си призна, че не е наблюдавал особено за политиката на Клаус Намъл.
– В първите месеци той ни беше в неоценима помощ – обясни младия магьосник – и ние му имахме доверие. Той ни показа много тънкости по чисто техническата част на управлението, разпределяне на пари от данъци, преговори с отделни влиятелни магьосници. Имах доверие на него и затова той и имаше свобода при назначаването на свои хора, което – намръщи се Хари – се оказа една от най-големите ни грешки.
След като Хари привърши с историята си, Ерагон подхвана своята и всички го заслушаха с голям интерес, тъй като единствено Аря от присъстващите знаеше за сблъсъкът му с крал Галбаторикс.
– Накрая обаче, ако Шруйкан не ни беше помогнал, всичко щеше да е напразно – призна си ездачът.
Той описа и своите трудности в управлението, погалвайки жена си по рамото и казвайки, че без нея никога не би могъл да се справи. Той описа битките си с останалите верни на Империята лоялисти, а накрая се спря и на загадъчния разказ на Роран за крепостта Корритумно.
Хърмаяни през цялото време си водеше бележки и когато младежите привършиха, започна да говори.
– Интересно е, че историите на Хари и Ерагон много си приличат – започна тя и си спечели изсумтяване от страна на Грисън – по-странно е обаче, че историите на Онзи-който-не-назоваваме и крал Галбаторикс си приличат. И двамата са горди и с много качества, но за съжаление и с недостатъци, които покваряват останалото. И двамата са приети в своите общества – “Хогуортс” и драконовите ездачи, където блестят до момента, в който не потъват в тъмнината, ставайки най-ужасния ни враг. И двамата разчитат на притворството и измамата, но веднъж стигнали до властта се превръщат в кръвожадни тирани.
Хърмаяни присви очи.
– Но по-важното е, че и двамата в един момент научават сили, които ги изстрелват на сила пред останалите им съвременници. Като, че ли – сви устни Хърмаяни – като, че ли имат общ учител, някой, който е целял да дестабилизира и двата свята.
– Общ учител ли? – попита Грисън – искаш да кажеш, че двамата са били съученици?
– Не – поклати глава Хърмаяни – не смятам, че са се познавали. Не смятам, че са подозирали за съществуването на другия или света на другия. Но… – подръпна косата си Хърмаяни – замислете се. Не откриваме ли много внезапно едновременно тайните на пътуване между световете?
Останалите я заслушаха.
– Ами ако някой, който е владеел тази тайна е подхвърлил знанието и за да успее да осъществи контакт между нашите два свята?
– Но за какво му е това? – попита Рон.
– Защото – отговори Хърмаяни – защото войните в двата свята са приключили, а те са стабилни. Но този хипотетичен учител, за който говорим иска хаос и разрушения, за да може да ги използва като форма за фин контрол.
– Кой би искал светове на разрушенията? – обади се Джини.
– Някой, който практикува черна магия – отговори Ерагон – някой, който разчита на злите чувства у хората, който търси деструктивните емоции – ярост, злоба, омраза, ужас и страх.
– Някой като лорд Волдемор – добави Хари.
– Или като Галбаторикс – допълни го Аря.
– Но откъде е той? – попита отново Рон – от нашия свят или от Алагезия?
– Не би трябвало да е от тези два свята, Рон – отвърна Хърмаяни – предвид факта, че е успял да замърси пътя между порталите, поне от това, което Аря сподели с нас, вероятно е някой от трети свят, някой с невероятно напреднали знания.
В този миг в залата влетя сова, която пусна новия брой на “Пророчески Вести” пред Грисън. Ръководителят на Шеруудските магьосници вдигна новия брой пред себе си и лицето му помръкна.
– Мисля, че току що открихме кой е този учител – рече той и подаде вестника на останалите.
МАГЬОСНИЧЕСКИЯ СВЯТ ОЧАКВА
ВЕЛИКИЯ ГОСПОДАР АПОФ!
Целия магьоснически свят тръпне от радостно нетърпение след добрите новини, които уважаемият Министър на Магията Клаус Намъл съобщи вчера на пресконференция. Любимият ръководител на магьосническия свят сподели, че е получил нов контакт от Алагезия, който му е разкрил нейния истински повелител – лорд Дарт Апоф. Лорд Апоф би искал да оправи лошите впечатления от метежника Ерагон и затова лично ще ни увери в добрите си намерения.
За “Пророчески Вести” – Юън Малкълм
– Стила на вестника е отвратителен – каза Драко Малфой – явно е приключено със свободата на словото.
– Този Апоф… е превзел Алагезия – Ерагон изглеждаше паникьосан – трябва да се върна там!
– Ще открием начин – опита се да го успокои Хари – няма да оставим твоя свят.
– Засега обаче трябва да се погрижим за нашия – намеси се Грисън – ако този Апоф идва тук, значи се чувства абсолютно уверен в силите си.
“Ерагон” – прекъсна разговора гласът на Сапфира, който проехтя в гласа на драконовия ездач – “В тази гора има нещо, което допреди малко го нямаше”.
* * *
Ерагон първи излезе навън, за да бъде посрещнат от своя дракон, докато другите го следваха на крачка разстояние.
Муцуната на Сапфира бе разкривена в гримаса, издаваща раздразнение и притеснение.
“Вслушай се във въздуха, Ерагон” – каза тя.
– Какво става? – попита Хари Потър, но Ерагон вдигна ръка, за да го прекъсне и се вслуша в околността. Разговорите им бяха заели почти целия ден и сега над гората постепенно се мръкваше. Нямаше ги обаче обичайните горски звуци. По това време хищниците трябваше да се разбудят, а наоколо да се чува или крякането на кукумявка, или тихото джавкане на лисица, или поне – за слух, остър като този на Ерагон – тихите дебнещи стъпки на рис или вълк.
Но вместо това не се чуваше нищо. Ерагон знаеше, кога се получава това – когато в гората влезе нещо неестествено силно.
Така ставаше в родния му свят, когато наблизо има Ра-зак.
– Нещо идва – каза тихо той – трябва да проверя какво е.
– Идвам с теб! – каза Хари и извади магическата си пръчка.
Ерагон поклати глава.
– Аз ще летя със Сапфира, а и ти все още не си достатъчно въстановен.
– Не съм толкова крехък – възрази Хари – а и ако има нещо, то ще е от моя свят. Аз познавам тези същества по-добре от теб.
– Затова и трябва да останеш тук – настоя Ерагон – ако идващото създание е толкова хитро, то може да заобиколи мен и Сапфира и да дойде тук. Трябва да пазиш приятелите си.
Хари стисна зъби.
– Не съм слаб и няма нужда да ме оставяш назад като дете – каза горчиво накрая.
– Не съм казал такова нещо – намръщи се Ерагон – но представи си ако Намъл хване и двама ни?
– И ти трябва да си този, който върви напред, а? – вдигна вежди Хари.
– Аз имам дракон, а ти не – отговори Ерагон – затова аз отивам напред. Ако нямах доверие в теб, нямаше да те оставя тук с Аря.
Ездачът се качи на Сапфира.
– Ще се върна веднага щом мога!
Хари не му отговори, гледайки как дракона се отдалечава с блестящите си зелени очи.
– Понякога героизма се състои в това да останеш назад – каза Джини, слагайки ръка на рамото на любимия си.
Хари я погледна.
– Глупости – отвърна накрая, тръгвайки нервно към къщата, отредена му от Грисън.
* * *
Ерагон и Сапфира летяха над дърветата, търсейки мистериозния пришелец. Бяха усетили неясно съзнание, но то бе прикрито.
“Лошо”, помисли си Ерагон. Съществото, което идваше бе интелигентно и силно.
“Няма да го намерим така” – рече дракона. “Трябва да слезем сред дърветата”
“Добре”, отговори Ерагон, сещайки се за отдавнашната си битка с Ра-зак между дърветата, която никак не бе свършила добре – “Но бъди внимателна”.
“Ти бъди внимателен!” – отговори му Сапфира и двамата се засмяха на шегата си. В следващия миг дракона се спусна в дъбравата.
И почти веднага попадна в нещо лепкаво.
* * *
– Ерагон не желаеше да те обиди – гласът на Аря прозвуча неестествено силно в тишината на вечерта. Хари се бе облегнал на едно дърво в края на града, искайки да остане малко сам. Последните дни не се чувстваше много добре.
След смъртта на Том Ридъл се бе надявал живота му да мине спокойно. Вместо това в родния му свят бяха дошли пришълци, а старите му неприятели бяха изплували отново на повърхността.
А сега го и третираха отново като слабо дете. Чувстваше се като в първите дни след появата на Черния Лорд, когато вестниците отново дезинформираха всички и не му се доверяваха.
А Ерагон сега беше почти толкова лош, колкото Дъмбълдор тогава. Хари се усмихна при спомена за стария директор.
– Сигурен съм, че не е искал да ме обиди – отговори Хари на елфата, която бе приближила безшумно – а и аз не съм се обидил.
– Това обаче е моя свят – прокара нервно пръсти през косата си Хари – не е редно той да лети из гората, а аз да си стоя тук.
– Все още не си напълно въстановен, при все магията – настоя Аря – трябва да се пазиш именно защото си надеждата на твоя свят. Не можеш да рискуваш живота си безрасъдно.
– А Ерагон може, нали? – попита иронично Хари.
– Ерагон е глупав, колкото си и ти – отговори елфата откровено и пряко волята си, Хари избухна в смях.
– Затова не се учудвам, че двамата почти не се убихте.
– Не ми напомняй – направи гримаса Хари – чудя се откъде се е научил да върти меча така. Не, че се хваля, но аз… – Хари си спомни за духа на Годрик Грифиндор – бях имал добър учител.
– Ерагон не е по-добър в техника от теб, макар и той да имаше добри учители – отговори Аря – но физически е по-силен. Ти – елфата огледа магьосника – си добре сложен за човешко същество…
– О, благодаря – отговори Хари.
-…но Ерагон е почти елф, повече от елф – отговори принцесата – ние сме по-силни от вас.
Хари изгледа със съмнение стройната, почти ефирна елфа.
– Ами, може – промърмори той в отговор.
– Знам, че не ти изглежда така и не го казвам, за да се хваля – сви рамене Аря – просто елфите са по-силни.
– Аха – кимна Хари разсеяно.
Внезапно Аря се хвърли към него и го събори на земята.
– Хей нямаше нужда да ми се доказваш… – понечи да отговори Хари и в този миг във въздуха се разнесе звук, който той бе чувал само по кадрите на любимите филми на Дъдли Дърсли.
Картечен откос. Куршумите се забиха в кората на дървото, на което допреди малко се бе облегнал магьосника, докато самия той трескаво мина от другата страна, заедно с елфата, която се претърколи до него.
– Какво за Бога е това?! – попита ужасено Аря – помислих, че е арбалет, но не е. Магическо ли е?
– Не – изпъшка в отговор Хари – но е ужасно.
– Излез, Потър –чу се суров мъжки глас и нов откос куршуми започна да отчупва кора от дървото…
* * *
Сапфира почувства как потъва в нещо като огромен ластик, на който обаче залепна, докато Ерагон отхвърча и падна в друга част от субстанцията, която се оказа огромна мрежа.
В този миг дракона чу шум от тътрене и извъртя глава, за да види как бива приближавана от един гигантски паяк.
И разбра, че мрежата е паяжина.
Ерагон също бе видял съществото и се опита да се освободи, но колкото повече мърдаше, толкова повече се заплиташе в паяжината на отвратителното същество.
– Най-обичам – продума паякът – когато вечерята сама идва при мен.
Сапфира разярено изпусна струя пламък към отвратителното същество, но то отскочи с неподозирана ловкост на съседното дърво и изплю втора огромна мрежа към нея, оплитайки я допълнително.
– Сапфира! – извика Ерагон, все още мъчейки се да се освободи.
В това време паякът изплю трета, по малка паяжинка, която се заби в муцуната на безпомощния дракон, който вече дори не можеше да отвори устата си. Сапфира се загърчи гневно, а огромното насекомо скочи към нея, тракайки лакомо с челюсти.
– Изглеждаш вкусна – констатира паяка, потърквайки нетърпеливо двата си отвратителни космати предни крака. Сапфира изръмжа гневно, но не можеше да помръдне или да се защити, оплетена като пате в кълчища в паяжината.
Ерагон бе в същата ситуация, но не можеше да гледа как огромния дебел инсект приближава дракона му с очевидното намерение да го изяде.
– Брисингр! – извика той. Огнени езици излязоха от пръстите му и обвиха тялото му. Драконовия ездач извика от болка, но целта му бе постигната и лепкавите паяжини паднаха от него.
Гигантския паяк се обърна към него и осемте му очички святнаха злобно.
– Сега вече наистина ме ядоса – прошепна той и скочи.
* * *
Натаниъл Реверс приближи бавно дървото.
– Излез, Потър – каза той – излез и посрещни смъртта си достойно!
Хари наистина се показа, искайки да извика “Експелиармус”, но Реверс очакваше това и избълва струя картеч по него, като само бързата реакция на Аря, която го дръпна назад, го спаси.
– Луд ли си – изсъска тя.
– Хей, какво става там? –дочу се гласът на Грисън, който приближаваше с бързи крачки.
– Джеремая, махай се оттук! – извика Хари, но бе твърде късно.
Реверс се обърна към предводителя на Шеруудските магьосници и изпразни един откос в него.
Грисън потрепера за миг и рухна.
– Не! – Хари скочи напред, надигнал магическата си пръчка, но трябваше веднага да отскочи настрани, когато Реверс се обърна бълвайки автоматични откоси. Аря обаче се гмурна в кълбо напред и изрита автомата от ръцете на злия магьосник.
Реверс обаче бе предугадил това и пръчката му изникна в ръката едновременно с думите:
– Семптусемптра! – заклинанието подхвана елфата и я заби в дървото, където тя се строполи безжизнена.
Сетне се обърна, виждайки как Хари е надигнал пръчката си към него.
– Импедимента! – извика младежът едновременно с Реверс, който изрева:
– Авада Кедавра!
Двете заклинания се срещнаха във въздуха, но Хари бе много по-силния магьосник и пръчката изхвърча от ръцете на смъртожадния аврор, който обаче вече я бе пуснал и бе скочил към падналия си настрани автомат.
Реверс надигна оръжието към Хари и се усмихна, когато натисна спусъка.
Щрак щрак.
– Екпелиармус! – извика Хари и празния автомат изхвърча от ръцете на смаяния Натаниъл.
– Това им е проблема на тези оръжия, боклук – почти изръмжа Хари – свършват им патроните. Вкаманелус Тоталус!
След като вцепени нападателя, Хари се насочи към паднилия Грисън. Джини, Рон и Хърмаяни вече тичаха към него.
* * *
Ерагон развъртя Зар-рок и се опита да намушка гигантския паяк в огромния търбух. Звяра обаче се защити, махайки с косматите си крака и едва не изби меча от ръцете на ездача.
– Когато свърша с теб, ще те упоя и ще те оставя да гледаш ка поглъщам дракона ти – ледено каза паяка.
– Брисингр! – отвърна му Ерагон изстрелвяйки топка пламък към съществото, което обаче я посрещна с поредната лепкава топка паяжина.
– Млад и силен – рече злото същество – такива хрупкат най-приятно.
И нападна, махайки с крака и щракайки с отвратителните си челюсти. Ерагон бясно размаха меча, искайки да се защити от противната твар, но се принуди да отстъпва постоянно назад.
Накрая разлютения паяк жертва единия си крак, който се търкулна окървавен на горската шума, но с друг изби Зар-рок от ръцете на Ерагон, а с още два го повали на земята.
– Размислих – каза паякът и разтвори лигавите си челюсти – ще те изям тук и сега.
Отговори му яростен рев и Сапфира, която бе разкъсала паяжинити с цената на болезнени ожулвания и обгаряйния по муцуната си връхлетя върху огромния звяр и избълва убийствена струя пламък право върху очите му.
Насекомото изпищя, направи един безумен танц на оцелелите си седем крака и след това се сгърчи.
“Добре ли си, Ерагон” – попита драконът своя ездач.
– Почти – изпъшка Ерагон в отговор – но чух гърмежи от града на магьосниците. Да идем там!
* * *
Сълзите в очите на Хари се примесваха с капките падащ дъжд и младежът не се срамуваше от риданията си.
Грисън бе умрял на място и сега шеруудци спускаха ковчега му във влажния гроб, който бяха изкопали.
Ерагон и Сапфира стояха смълчани встрани, всички останали бяха малко по-назад.
Един старец от шеруудци приближи Хари и каза:
– Джеремая умря като баща си, синко, в битка със силите на злото. Сега от теб се иска да направиш това, което стори и преди.
Старецът сложи ръка на рамото на Хари.
– Разкатай ги тия гадини.

Глава 12
Великият господар

Конферентната зала бе подредена по твърде различен начин от обичайното, начин, който Намъл смяташе, че ще се хареса на Великия Господар. А това, което Намъл най-силно желаеше бе да угоди на Господаря.
Махната бе масивната маса, зад която Министерството даваше своите пресконференции, махнати бяха и столовете за журналистите. Последните, които вече бяха много малко, доказани и верни на новия Министър, още от времето, когато бе дребен чиновник при Фъдж, бяха нагъчкани в двата крайни ъгъла на залата, готови да запишат великото събитие.
Останалата част от залата бе пълна с дузина от новите аврори на Министъра, готови да го защитят в случай на нужда. Самия Клаус стоеше малко встрани от центъра на залата и се отпусна на колене, когато пред него се оформи мрачен портал, подобен на черен мрак, от който изникнаха пет фигури. Четири бяха на войни, облечени в пурпурни униформи, носещи масивни червени шлемове, скриващи лицата им. Алените им плащове се надигнаха от енергиите на портала като огнени езици на дракон.
А между тях стоеше смъртта. Аура на студ и ужас изпълни залата, когато в нея навлезе висок мъж с изпито лице, покрито с лазурно синя кожа, лице, от което гледаха ужасяващи очи, постоянно променящи се от алено към котешко жълто и обратно. Мъжът бе наметнат с дълъг черен плащ, а над страховитото му лице бе спусната качулка, която приличаше на проход към ада.
Някои от журналистите бяха стари познати на Намъл, смъртожадни. Колцина от тях бяха виждали самия Волдемор. Колкото и ужасяващ да бе обаче Наследникът на Слидерин, той не излъчваше аурата на тържествуващ ужас, която се носеше от този човек.
Лорд Дарт Апоф погледна коленичелия и треперещ Намъл и бавно каза:
– Изправи се.
Министърът се надигна, леко треперейки.
Апоф погледна останалите в залата.
– Трябва да сте благодарни на този човек – каза Ситския лорд и журналистите трескаво започнаха да пишат по листата и пергаментите си – той доведе на вашия свят мир, стабилност и сигурност. Той ще му донесе просперитет, за какъвто не сте и мечтали.
Апоф надигна ръка:
– От векове аз се стремя да донеса ред, законност и справедливост на онези, които срещам. Имам мечта – всички да бъдат подчинени на един идеал, който да донесе сила на вселената.
Дарт Апоф свали ръката си.
– Аз донесох този мир на Алагезия и сега ще го донеса и тук – очите на ситът блеснаха свирепо – от днес обявявам вашия свят за нова и неразделна част от Междусветовната Империя!
Някой от журналистите изтърва перата и листата си и се наведе, треперейки да ги вземе. Това беше преврат, анексиране. И Министър Намъл бе само пионка, слуга на това ужасно същество.
Дарт Апоф долови мислите на журналиста и бавно го приближи. Останалите от репортерите се отдръпнаха, като пасаж дребни рибки пред акула.
– Ти не одобряваш – бавно каза черния лорд.
– Аз…не – опита се да каже журналиста.
– Кажи ми – меко каза Черния лорд – какво не ти харесва в това твоя роден свят да бъде част от сила, която ще му донесе могъщество, за което не е и мечтал?
Журналиста, млад човек, израстнал по време на войните с Волдемор затвори очи. Той знаеше, че нищо не може да го спаси сега. Когато бе млад, се бе увлякъл по черните изкуства, беше се сприятелил с опасни, влиятелни хора.
Бе виждал как някои от тях се разправят с такива като него.
– Смятам, че трябва да се допитаме до хората за мнението им – каза тихо той.
Дарт Апоф се усмихна.
– Хората не винаги знаят, кое е добро за тях – каза бавно той, насочвайки вълни от Силата си към останалите слушащи – ако оставиш на хората да владеят нещата, те често се доверяват на опортюнисти и популисти, които после ги лъжат, не е ли така, млади ми… – Апоф насочи мислите си към журналиста – Томарсон?
Журналиста пребледня от това, че Ситския лорд знае името му.
– Така е – наведе глава той.
Дарт Апоф се усмихна.
– Но смятам, че старите родове на магьосниците са достатъчно умни, за да не бъдат подчинени на чужда сила – каза обаче журналиста.
Не знаеше какво го подтикна да го направи, но просто го направи.
– А, да, чистокръвните – поклати глава Апоф и внезапно младия журналист се издигна във въздуха, борейки се за глътка въздух.
– Това беше грешката на Том Ридъл – изсъска ситския лорд – вярваше в предимството на кръвта. А всъщност – усмихна се Дарт Апоф – само силата има значение. По-слабите служат на по-силните.
Вратът на журналиста се счупи с шумно изпукване и Апоф го пусна на пода като парцал.
– И когато нашата Империя е най-силна – обърна се ситския лорд към останалите журналисти – всички ще служат на нея.
– Слава на Великия Господар Апоф – каза Намъл и изпъна ръка за поздрав, последван от останалите аврори и от изплашените журналисти.
– Пресконференцията свърши – бавно каза Дарт Апоф и представителите на вестниците се изнесоха бързо.
Ситът се обърна към Клаус Намъл.
– Докладвай ми ситуацията – каза той, приближавайки се към дебелия човек, който преглътна.
Досега той не бе виждал Апоф никога на живо. Щом Волдемор падна, Ситът се бе появил на ужасна холограма и бе предложил на смъртожадните нов план, нов съюз, изпращайки им онзи ужасен Кадок.
Но сега бе дошъл лично.
– Ерагон и Потър са се скрили в една гора, Шерууд – каза Намъл – работим по въпроса с тяхното обезвреждане. Вече изпратихме едно от най-силните ни чудовища, ако трябва ще изпратим още.
– Няма нужда – отговори Черния лорд – виждаш ли този портал – Ситът посочи със синия си пръст бушуващия разлом, изпълнен с черна енергия.
– Аз го отворих през собствената буря в пространство-времето, която създадох. Той е единствения път към Алагезия и те сами ще дойдат при него. Подготви своите слуги да охраняват Министерството. Потър и Ерагон ще се справят с тях, те са талантливи и изобретателни младежи.
– Но ние ще им подготвим изненади.
Апоф протегна ръка и запрати светкавица към портала. От другата страна се чу странно боботене и някакъв механичен силует се изтърколи на пода на Министерството.
– Когато напуснах моята свръхтехнологична галактика – каза ситския лорд – аз доброволно се отказах от повечето удобства, но не пропуснах да взема някои образци със себе си. Това, което виждаш е дроид-унищожител, много по-напреднал от машините на вашите мъгъли. Той ще е първата изненада за момчетата.
– Втората – Дарт Апоф се обърна към Намъл – дай ми магическата си пръчка.
Клаус се подчини и с треперещи ръце постави предмета в сините ръце на Апоф. Ситът се усмихна и я счупи.
– Какво направихте! – почти изписука дебелия човек.
Дарт Апоф не отговори, а надигна длани, от които изхвърчаха сини светкавици. Те обгърнаха Министъра, повалиха го на пода и го накараха да закрещи. Но в болката имаше и някаква сладост, сякаш енергиите на Черния лорд пълнят рухналия магьосник със сила, която той не е изпитвал преди.
Кожата на Намъл подпухна и побеля като брашно и когато Апоф свърши, Клаус приличаше повече на труп, отколкото на човек.
– Изправи се – каза Апоф и Министъра го направи, хриптейки и ръмжейки повече като звяр, отколкото като човек.
– Сега си зареден с енергия на Тъмната Страна – произнесе Черния Лорд – и си много повече от магьосниците в този свят. Като такъв, ще получиш и съответното оръжие – Апоф подаде на Намъл метална дръжка с бутон, който активира пурпурното острие на светлинен меч.
– Благодаря ви, господарю – изгъргори с нов и много по зверски глас Намъл.
– Когато Потър и Ерагон дойдат при теб, искам да ги унищожиш – каза Черния лорд – сториш ли това, официално ще те направя мой чирак и ще постигнеш сила, за която не си и сънувал.
Червените охранители на Ситския лорд останаха безмълвни, когато господарят им и неговия пръв слуга избухнаха в грозен кикот.

Край на втора част

Част Трета
СЪРЕВНОВАНИЕ

Пролог
Това не се случи отдавна, нито галактиката бе далечна. То се случва сега. В нашия свят, макар и в тази негова невидима същност, която ние, мъгълите никога няма да доловим. А също така и в Алагезия, една горда, сурова страна., преминала през какво ли не.
Но най-голямото изпитание тепърва предстои. То вече започна. Десетилетията на тайни, на козни, на манипулации, на тъмни деспоти, които всъщност са само чираци на Чирака – Последния Чирак на Императора – всичко това вече е минало. Дарт Апоф се разкри и хвърли омразния мрак на Ситите, забулвайки световете в мрак.
Хора наивни, податливи и достатъчно жестоки, за да му се поклонят предадоха всичко. И сега ситския лорд владее гордата Алагезия и невидимата страна от собствения ни свят.
Урубаен, някогашния замък на Галбаторикс отново е място на зло – люпилня на Ра-зак, от която отвратителните твари ловуват нощем за човешка плът, търсейки обезумели следите от бунтовниците на Варден, предвождани от Роран и подпомагани от елфите.
Но елфите няма да издържат още една война. Техния народ вече е малоброен и уморен. Времето им в Алагезия изтича.
Министерството на Магията пък се контролира от марионетка на Тъмната Страна на Силата, куха обвивка, задвижвана по прищевките на Дарт Апоф. Сега около Намъл се сбират старите смъртожадни, оцелелите диментори и други чудовища, които е по-добре да не назоваваме.
Да, наистина, в океаните от мрак има две свещици, запалени едно до друга, в Шеруудския лес. Хари Потър и Ерагон. Избраните. Момчето, което оцеля и драконовия ездач. Добри и честни хора се събират около тях, старите аврори, останали лоялни на истинския Министър. Млади магьосници, помнещи краха на Волдемор.
Но дори и да успеят, Апоф дебне от Корритумно.
Всеки нов проблясък на светлината, прави Сянката само още по-дебела.

Глава първа
Дракони

Облаците бяха изпълнили небето за пореден път през последната седмица и изливаха своя товар от дъжд, който барабанеше през листата на дърветата и превръщаше рохкавата пръст в лепкава кал, която забавяше движенията и каляше магическите роби.
Въпреки това никой от вълшебниците в Шеруудския лес не бе останал в дома си. Всичките – самите Шеруудци, новодошлите аврори или завършили ученици от “Хогуортс”, съвипускници и приятели на Хари – всички тренираха и усъвършенстваха магическите си умения.
В началото самия Хари се бе заел с това, занимания, които му напомняха на дните, в които обучаваше групата ВОДА тайно от Долорес Ъмбридж. Хари се чудеше къде ли е старата жаба сега. Тя бе оцеляла във войните, после се бе пенсионирала и следите и се бяха изгубили.
Може би се бе присъединила към Намъл. Може би той я беше убил.
Хари не се интересуваше.
След няколкото дни постоянно стоене в дъжда обаче Джини бе настояла магьосника малко да си почине и сега той стоеше на горния етаж на къщата си, гледайки трениращите отдолу магьосници. Бяха разделени на групи – някой, подготвяни от самата Джини, други от Рон и Хърмаяни, трети от Аря, принцесата на елфите.
Ерагон, както винаги, обикаляше с дракона си из гората.
В небето изтрещя гръм и Хари притвори очи. В моменти като този го обхващаше чувство за безмисленост. Като, че цялата битка с Волдемор бе безцелна, всички жертви бяха отишли напразно.
В крайна сметка Волди беше бил само ученик на този Дарт Апоф. Новини от неговото пристигане вече бяха пристигнали чрез изцяло подчинените вестници в Шерууд.
Но дори и през безличните, манипулативни, глупави хвалебствени слова към новата власт, към новия “изгоден” договор с тази “Империя”, който бил “крайъгълен камък в новата история на магьосниците и магьосничеството” – дори през всичко това си личеше, че журналистите са видели нещо ужасно. Чрез отделно подхвърлени или невнимателно изпуснати думи Хари бе получил образа за синьото привидение, което грубо бе наложило властта си над всички. Министерството бе така любезно да подхвърли и ново парченце информация – че “Великия Господар” бил последния наследник на древен орден магьосници на име “Сити”, които били покорили много светове.
Някакси Хари чувстваше, че това не е лъжа.
Чувстваше обаче, че и тези Сити са избили много светове.
Когато се бе изправил срещу Волдемор, последния наследник на Салазар Слидерин, Хари бе изпитал чувството, че е самичък, малко камъче, упорито вкопано в брега, което трябва да издържи надигащата се огромна черна вълна.
Наследството на Слидерин.
Но в самата дума “Сит” се съдържаше толкова мрак, че вълната на Слидерин бе като малко поточе пред огромен океан – океан на тъмнина и страдание.
Хари не бе казал на никой, но кошмарите отново се бяха появили, носейки болка в белега му. Да, Волдемор го нямаше, но мрака отново бе тук, бе стъпил в родния му свят, същата омразна традиция, на която Том Ридъл бе само отломък, недоучил чирак, задоволил се с остатъците, подхвърлени от учителя му.
Хари не знаеше дали Ерагон чувства същото. Ездачът бе минал през подобен път, бе се срещнал с подобен враг – луд черен майстор, създаден от коварството на Дарт Апоф и хвърлен като шега към родния му свят, като ненормален експеримент на полудял учен, който се наслаждава на хаоса, който създава.
Но Ерагон имаше своя дракон и никога не оставаше сам или отчаян. Сапфира винаги бе до него.
Или поне така мислеше Хари. Може би трябваше да говори с Ерагон и да потърси кураж при него.
Но щом не го намираше при приятелите си и – вече можеше да ги нарече така – последователите си, които бяха дошли тук при него, в Шерууд, за да му помогнат, защо щеше да го намери при един чуждоземец?
Сякаш Ерагон бе чул мислите му, тъй като тътенът от крилете на Сапфира заглуши падащите капки дъжд и синия дракон изникна пред къщата му, язден от снажния младеж.
– Хари Потър, има нещо, което трябва да видиш – доста объркан каза прогонения крал на Алагезия.
Хари кимна и отвори прозореца на къщата си. Студът на есенната буря отвън го връхлетя внезапно и той за миг се сви, но после направи крачка напред и застана зад Ерагон на гърба на дракона.
Магьосниците отдолу бяха спрели да тренират и гледаха объркани нагоре.
Но не нас, осъзна Хари и извърна глава към небето. Капките дъжд намокриха очилата му и спуснаха черни кичури по челото му.
От небето се появяваха силуети.
На дракони.
Хари замръзна.
Нападение?
“Не”, отговори, сякаш чула мислите му Сапфира. “Не усещам заплаха от тези мои…безсловесни роднини. Те идват… като приятели?”
В този миг Хари забеляза малки силуети между драконите, вълшебници на метли, водещия от които бе едър млад мъж с буйна червена коса.
– Чарли! – извика Рон и червенокосият мъж се усмихна.
Хари за момент не разбра, после се сети за големия брат на най-добрия си приятел, който тренираше дракони.
Сега той идваше на помощ, разбра Хари и се усмихна за момент. Още малко светлинка в тези тъмни времена.
* * *
Тъмнината около света сякаш се размърда. Клаус Намъл усещаше нейните движения сега, те почти физически галеха мъртвешки бледата му, подпухнала плът, а пожълтелите му очи виждаха в черното много повече оттенъци, отколкото в другите цветове.
Как бе възможно преди това да не е виждал всичко това, мислеше си доскорошния Министър на Магията, от няколко дни Губернатор Моф на Магическия Свят. Ноктестите лапи, в които се бяха превърнали месестите му длани потръпнаха от някакво неясно нетърпение, сякаш чакаха да разкъсат нещо.
Или някой.
С неловки извинения Волерс влезе в кабинета и започна да мърмори някакви глупости. Дракони от Румъния, пристигнали на Острова. Възможна връзка с Потър, Уизли и Ерагон.
Глупак, помисли си Намъл, докато го слушаше с едно ухо. Вече опитите на тези жалки нещастници нямаше да имат никакъв ефект. Тъмната Страна бе с него, а тя бе достатъчна.
Странно, помисли си Намъл, сега се чувстваше по-близък до Дименторите, отколкото до останалите Смъртожадни, а чувствата, които крилатите закачулени твари, обикалящи Министерството, събуждаха в управителя му вече не го подтискаха, а го изпълваха с някакво мрачно доволство.
Какво ще правим, долетя гласът на Волерс някъде отдалеч, от много далеч, от нищожното поле на съществуване на онези, които не бяха целунати от Тъмната Страна.
Дали така се бе чувствал и Волдемор? Вече нямаше значение.
Нищо няма да правим, помисли си Намъл, докато от устата му излезе лекция за некадърността на Волерс и подчинените му. Пиленцата сами ще кацнат при мен, каза си Губернаторът Моф и усети как яростта припламва в душата му и изригва като хватка на Тъмната Страна, която стиска за гърлото Волерс.
Значи така го бе направил Господарят, помисли си Намъл и потръпна. Той винаги се бе боял от Дарт Апоф, но сега, когато го виждаше ясно като огромна, черна пропаст, от която Тъмната Страна извираше, се страхуваше още повече.
Нищо, помисли си Намъл и превърна страха си в гняв, който отне живота от Волерс, изсмука го и го препрати към тъмната същност на създанието, което някога бе просто един много подъл и долен магьосник.
Намъл се усмихна.

Глава Втора
Пред сблъсъкът с тъмата

Отвратителния дъжд не спираше да вали вече близо седмица. Хари изпитваше притеснение, че това е някакъв страничен ефект от това, че света му е под властта на черните изкуства. Той се бе загърнал плътно в робата си, спуснал качулка над лицето си, за да не се намокрят очилата му. Помисли си мрачно, че сега отдалеч надали е много различен от черните същества, с които се беше борил цял живот.
Дори в роба обаче Джини изглеждаше все така прекрасна, а с измокрена червена коса бе още по-красива.
Хари се усети, че я зяпа усмихнат, когато гласът на докладващ аврор го прекъсна.
– Считам, че сме вече напълно готови за атака, Министър Потър – магьосниците в Шеруудския лагел отказаха да признаят преврата на Намъл, а още по-малко признаваха новата му титла на Губернатор Моф.
За тях истинския Министър си бе Хари.
– Дори младите от нас са добре тренирани, главно благодарение на вашата помощ и на тази от вашите приятели от “Хогуортс”. Както и на, хмм, иноземците и техните странни похвати.
Хари леко се усмихна. Аря и Ерагон бяха взели акъла на аврорите и особено някои от по-младите и наперени вълшебници бяха останали зашемети от уменията на принцесата-елф и нейния съпруг.
Ерагон обаче бе зает с драконите на Чарли Уизли. Сапфира бе успяла да проникне в животинските умове на няколкото звяра, които най-големия брат на Рон беше докарал от Румъния и да ги направи почти равностойни на себе си. Сред тях имаше два Унгарски Шипоносеца, които напомниха на Хари собствения му опит по време на Тримагичния Турнир; един Шведски Късомуцунест, който бе син и отдалеч приличаше на Сапфира, но ужаси дори и нея с пламъка си, който стри цяла скала на пепел за броени секунди; един Перуански Усойнозъб, който беше с намордник поради изключително отровното си ухапване, което го правеше смъртоносен при все дребния му ръст и накрая, за ужас на всички, включително Сапфира и Шипоносците, един гигантски сив дракон от вида на Украинските Железни Кореми, който втрещи всички, като погълна цял вол на една дълга, протяжна хапка.
Чарли каза, че това били най-обучените и силни дракони, които могъл да доведе в Англия и Рон не се усъмни в думите му, макар Ерагон се уплаши от мисълта какви биха били нетренираните. От собствената си Сапфира и драконите на Муртаг и Роран той бе стигнал до впечатлението, че драконите са умни и податливи на обучение. Но зверовете в този свят го объркваха. Шипоносците например бяха изключително агресивни и опасни и един от тях ухапа Сапфира по време на тренировките, съскайки заплашително. Ерагон беше вбесен и едва не отряза главата на животното, но Сапфира го успокои и просто каза:
– Те е женска.
Сапфира имаше проблеми и с шведския дракон, който бе мъжки и поради приликата във вида им непрекъснато я преследваше. Сапфира трябваше едновременно да го обучава, да го плесва през муцуната, за да успокоява мераците му и да се пази от ужасния му пламък, който съсипа едно вековно дръвче за секунди. Перуанския екземпляр бе най-проблематичен, тъй като бе доста дребен, не повече от 15 фута на дължина и обожаваше да се крие из храсталаците, дебнейки този и онзи. Само намордника спаси магьосниците от инциденти и Сапфира предупреди Ерагон и Чарли, че това е много подло и опасно същество и ако не успеят да го обучат навреме е по-добре да не го взимат със себе си по време на битката.
Докато обясняваше всичко това, опашката и душеше Шведския Късомуцунест, към който се обърна с ледено изсъскване:
– И този е темпераментен, но ще се оправим, нали? – след което го тръшна на земята.
Украинския звяр, макар и кротък също създаваше много проблеми. Той бе дебел, лаком и ленив и направо влуди Шеруудци, когато намери избите им с припаси и изяде половината от дажбите за цяла зима за едно единствено ядене. За безкрайно отвращение на Сапфира, Украинския дракон ядеше всичко, включително и хляб.
Магьосниците обаче се радваха много на тази помощ, макар някои от Шеруудци посочиха какви ресурси поглъщат драконите.
След много усилия Ерагон и Сапфира успяха да научат драконите на много трикове и дисциплинирано поведение спрямо дресьорите си. Сапфира имаше колебания само около Перуанския звяр, но в крайна сметка след настояване на Чарли Хари реши да вземе и него във войната.
И сега слушаше докладите на отделните старши аврори и магьосници. След като ги събереше, заедно с Ерагон и останалите щяха да се опитат да изготвят план, с който да превземат Министерството.
Плененият Реверс ги беше предупредил след конска доза Веритасерум, че Министерството е охранявано от аврори, верни на Министър (вече Моф) Намъл и, че към тях се присъединяват мерзки същества, като Диментори и други, познати на Хари от най-мрачните уроци за магически зверове.
Реверс бе и признал, че Намъл подготвя да прогони мъгълите от квартала, в който бе скрито Министерството с помощта на видения на НЛО, които “нямало да бъдат трудни заради големия шеф”.
Последните смътни новини от Лондон наистина подсказваха, че Клаус е превърнал Министерството в бойно укрепление.
Но Хари бе твърдо решен да се противопостави на мрака, настанил се в неговия свят.
При тази му мисъл дъждът сякаш се усили.
Глава Трета:
Битката за Министерството

Дъждът продължаваше да ръмина дребни, постоянни капчици и когато групата на Шеруудци започна атаката, бавно изнасяйки се от гората. Пътят им беше точно към Лондон и магьосниците не губеха никакво време, освен в няколко заклинания за памет за случайно попадналите на пътя им мъгъли.
Хари Потър и Ерагон летяха най-отпред, като Хари използваше най-новия модел на метлите “Светкавица”, който Фред и Джордж му бяха донесли когато се присъединиха към армията му. Това стана няколко дена след победата на Хари над отвратителния смъртожаден Реверс и гигантския му паяк. Те бяха довели със себе си останалите от семейство Уизли и бяха разкрили, че Намъл е въвел железен ред в магьосническата част на Лондон и действително е прогонил и мъгълите около Министерството. Това бе станало лесно, тъй като то бе скрито в сиромашки квартал и местните, суеверни и отчаяни хорица, бяха избягали, когато странни и необясними за тях явления бяха започнали да се случват в околността. Намъл беше пуснал различни отвратителни магически създания и проклятия по петите им и бе очевидно принудил мъгълския премиер да обяви карантина около въпросния квартал.
След като това бе станало, Намъл доволно бе напълнил околностите със своите воиски, предупредиха Фред и Джордж.
Когато малката армия на Хари и Ерагон приближи Лондон, най-лошите им опасения се сбъднаха. Градът бе обвит от неестествено гъста мъгла, която бе гъста като памук, но потъмняваше в злокобно подобие на мъгълския смог колкото повече наближаваха Министерството.
“Зло място”, прошепна Ерагон на Сапфира, усещайки как мазната мъгла го обгръща. Допира и напомняше лепкавата паяжина на Джасал, отвратителния паяк-акромантула, който Намъл бе изпратил по-рано срещу тях.
“Покварено”, съгласи се дракона. “По начина, по който Галбаторикс отрови Урубаен”.
Ерагон се помъчи да не мисли за това в какво състояние бе Урубаен сега.
Когато вражеската армия се разкри пред очите му обаче, дори неговата челюст увисна, а рязкото изсъскване на Хари го предупреди, че и законния Министър на Магията не е очарован от това, което вижда.
Улиците около Министерството гъмжаха с всъвъзможна паплач – гоблини, червенокапци, грамадни тролове, аврорите на Намъл и откровени Смъртожадни, както и облак от Диментори.
“Може би те са виновни за мъглата”, помисли си Хари, но инстинктивно почувства, че в мъглата има и нещо повече.
Нещо по-гадно.
Самото Министерство бе отхвърлило магията за невидимост и се издигаше подобно на грозна рана в небето. Прозорците му бяха затъмнени, сякаш вътре бе гробница.
Щом армиите се срещнаха, злите същества нададоха крясъци на нетърпение – те очакваха атаката.
Шеруудци и лоялните на Хари магьосници обаче нападнаха, спускайки се от метлите, с които всеки от тях бе снабден и засипаха със заклинания множеството.
Черната маса се разлюля като вълна и отвърна със свои порой от проклятия. Дори троловете обаче се стъписаха от атаките на Сапфира и другите дракони, чиито пламъци разпиляха черното множество и принудиха по-страхливите създания да се изпокрият в различни канавки и дупки.
Дименторите обаче не знаеха що е страх и връхлетяха върху Шеруудския отряд като черно море, съскайки и хриптейки. Драконов огън и заклинания за покровители заискряха навсякъде. Хари бе достатъчно силен, за да грейне в ярък ореол, който накара черните същества да го избягват от далеч, Ерагон също се справи с невероятни акробатики във въздуха, но няколко по-млади вълшебници не издържаха и рухнаха от метлите си, падайки в пандемониума долу, където бяха довършени от чакащите изчадия.
Хари усети как го обзема силен гняв и се хвърли навсякъде, където имаше Диментори, греейки като слънце със своя Дух-Покровител. Дименторите започнаха да се изпаряват като капчици роса, а магьосниците от Шерууд и останалите съюзници на Хари нададоха победен вик към своя предводител.
В това време Ерагон и драконите бяха кацнали сред армията на Намъл и сееха гибел сред редиците и. Ездачът и Сапфира бяха като машина, като спуснал се свише гняв, който преминаваше през редиците на тъмните същества както нагорещен нож през масло. Десетки гоблини, тролове, червенокапци или смъртожадни срещаха гибелта си под различни форми – на спусналия се като мълния Зар-рок, на огнения дъх на Сапфира, на мощните и лапи или виеща се опашка.
Другите дракони не се справяха зле. Украинския екземпляр някак почти добродушно поглъщаше огромни количества от нападатели, спокойно преживяйки ги, докато техните оръжия и заклинания отскачаха от здравите му люспи. Когато той изяде и един трол, отряда на Намъл се отдръпна паникьосано назад, не искайки да се бие с такъв левиатан.
Но и Унгарските Шипоносци бяха не по-малко гибелни, подобни на крачеща крепост от шипове, нокти и пламъци, докато Шведския Късомуцунест не изпускаше нажежения си до синьо огън, който правеше злите създания на пепел, а Перуанския Усойнозъб не вършееше с отровните си ухапвания, оставящи жертвите си сгърчени като смачкани хлебарки. Верен на противния си нрав, най-малкия от драконите неизменно намираше хората сред армията на врага – аврори, смъртожадни – и ги възнаграждаваше със смъртоносното си ухапване.
Армията на Намъл се люшна към хаоса, когато част от вратите и прозорците на Министерството се отвори и изпусна нов облак от зли създания, много по-деформирани от предишните. Това бяха космати, петокраки и уродливи твари, внимателно стъпващи напред, прихващащи всичко, което мине покрай тях – без значение от коя страна на барикадата е – и пускащи го в ненаситната си паст, която се затваряше с противно хрущене.
Квинтапеди, с отвращение си помисли Хари, досещайки се за един от най-отвратителните уроци по Защита срещу Черни Изкуства, предаден, разбира се, от Свиниръс Снейп. Квинтапедите бяха потомци на стар магьоснически род, застигнат от проклятие. Проклятието ги бе превърнало в отвратителни създания на разрушението, които се интересуваха единствено от храна.
Сега те се втурнаха в центъра на битката, пъплейки на петте си крака и започнаха да поглъщат всичко, което крайниците им достигнеха – било то свои или чужди.
Дори квинтапедите обаче не бяха достоен съперник на драконите, чиито пламъци ги отставяха сгърчени настрана.
Битката вече изглеждаше към своя край. Силите на Намъл бяха разпръснати и прекършени, дори включването на квинтапедите не бе успяло да наклони везните в негова полза.
Хари приближи Ерагон, готов да го поздрави, когато още два от прозорците на Министерството се отвориха.
И битката се обърна още веднъж, а Хари и Ерагон усетиха как мракът, пулсиращ в Министерството се сгъстява.
От единия прозорец изхвръкна огромна, неясна сянка, чак когато тя се спусна до Перуанския усойнозъб нападащите вълшебници успяха да различат, че това е огромен черен леопард. Малкия дракон, който стоеше до него изръмжа и се опита да го ухапе, но леопарда се отдръпна крачка назад и преряза гърлото му с едно-единствено движение.
Сетне чудовищната котка обърна глава към летящите магьосници, дошли от Шерууд и изпусна облак дихание, който започна да сваля вълшебниците от метлите им.
Докато паднеха на земята, те вече бяха мъртви.
– Нунду! –чу се гласът на Хърмаяни – бягайте!
Хари изтръпна. Нунду се считаха за най-опасните зверове в магьосническия свят. Демони, приели формата на огромен леопард, те имаха отровен дъх, способен да избива цели села, а притежаваха и грамадна сила.
Нунду измърка доволно от пораженията, които нанесе, когато бе прекъснат от дълбок, гърлен рев.
Грамадната котка се обърна и видя как към нея приближава Украинския Железен Търбух. Грамадния дракон не изглеждаше впечатлен от силата на този нов противник и спокойно дъвчеше останките от пещерен трол, докато приближаваше, пляскайки предупредително с криле.
Нунду изсъска като обезпокоена котка и изпусна нов облак от отровния си дъх. Украинския дракон отвърна с колосален огнен език. Двете изпарение се удариха едно в друго и се изпариха със съскане.
Нунду оголи зъби.
Драконът преглътна последните остатъци от трола.
И в следващия миг двата звяра, с неподозирани за размерите си скорост се хвърлиха един към друг, превръщайки се в кълбо с огромни размери, което започна да се търкаля насам-натам, правейки околните сгради на прах.
В мига в който дракона и демоничния леопард се сблъскаха един с друг, втория прозорец на Министерството изпусна последната си изненада под формата на търкалящ се метален конструкт, който застана на два крака и започна да бълва лазерни откоси по приближаващите магьосници.
Петима паднаха мигновено, докато дроидът-унищожител се обви със защитно силово поле, което не пропускаше никакви магии дори да го доближат.
– Можеш ли да се справиш с Намъл? – попита Ерагон кръжащия наблизо Хари.
– Мисля, би трябвало – кимна младия вълшебник – Аз все пак надделях над Волдемор и много от последователите му. Намъл не би следвало да е по-силен от тях.
– Върви и го довърши тогава – отговори Ерагон, изтегляйки Зар-рок – аз ще се справя с това – и той кимна към Унищожителя.
Дроида вече бе избил дузина магьосници и бе повалил със залповете си Шведския Късомуцунест в несвяст.
“Бъди внимателна” – прошепна Ерагон на Сапфира.
“Ти бъди внимателен”.
Докато синия дракон се оттласна с криле от земята и Ерагон се понесе с него към новия противник, ездачът не можеше да не се сети една друга фраза, любима на стария му приятел Бром.
“Една част смелост, три – глупост”.
* * *
Хари кацна пред входа на Министерството и при скачането си от метлата на земята извика:
– Експелиармус! – поваляйки няколко от смъртожадните аврори на Намъл на земята.
– Впечатляващо, Потър – чу се гласа на Драко, който приближаваше Хари, отляво – винаги съм се чудел как може някой ученик, мързелив като теб да постига такива успехи в практическите задачи.
– Нарича се талант – чу се отговора на Аря, която намушка едновременно двама червенокапци, докато приближаваше Хари.
– Вие накъде така? – попита очилатия вълшебник.
– Да помогнем с ареста – отвърна Драко – познавам стария Клаус добре. Ще съм ти от полза.
– Мен просто ме приеми като представител на Алагезия – допълни Аря с леко дяволита усмивка.
– Посланик, значи? –вдигна рамене Хари – а Ерагон знае ли?
– Ерагон не ми е бавачка – отвърна елфата с леден глас – да арестуваме този Намъл и да свършва тази битка най-вече.
Хари кимна, макар вътрешно да бе разколебан.
Тримата навлезоха в мрачните коридори на Министерството.
* * *
Сапфира се издигна току пред дроида-унищожител и избълва колосална струя пламъци по него, които Ерагон придружи със заклинания, които бе научил от Бром и Оромис, засипвайки с мълнии металната машина и давайки шанс на Шеруудските вълшебници да се окопитят от картечните му откоси ярка червена светлина, срещу които те нямаха никаква защита.
Дроидеката потъна в облак дим и силовото и поле изсъска, но когато пушекът се разсея, машината бе невредима и изстреля нов залп смъртоносни заряди, този път право по Ерагон.
Ездачът изруга и само мълниеносната реакция на Сапфира, която се оттласна във въздуха ги спаси.
“Дори моя огън е безсилен срещу това”, притеснено изръмжа дракона в главата на ездача си.
“И магиите ми не се оправят много по-добре” – изпъшка Ерагон, докато със Сапфира се отдалечиха на разстояние от дроидеката.
Машината обаче се претърколи в кълбо напред и отново започна да бълва порой от ярките си червени залпове.
– Това става изморително – изръмжа Ерагон.
Докато той и Сапфира бягаха от лазерните откоси на дроидът-унищожител, оставен от Дарт Апоф, битката между Нунду и Украинския дракон навлизаше във все по-апокалпитични форми и двата звяра бяха съборили не повече от три големи сгради, като всички останали, дори Унгарските Шипоносци отстъпиха пред всепомитащия им гняв.
Драконът от Украйна обаче успя да спечели предимство пред грамадния леопард и намирайки пролука в защитата му и захапвайки гърлото му с мощните си челюсти. Нунду фучеще, съскаше и го дереше с гигантските си нокти, които можеха да пробият дори здравите драконови люспи, но въпреки болката масивното влечуго не пусна хватката, докато Нунду не спря да мърда и не се отпусна безсилен в зъбите на дракона.
Железния търбух свали плячката си на земята, огледа се, изръмжа на околните дракони и започна невъзмутимо да се храни с трупа на Нунду.
Магьосниците от Шерууд обаче не бързаха да ликуват, макар армията на Намъл да бе разпиляна, а най-силното му чудовище мъртво.
Ерагон и Сапфира бягаха от откосите на дроида-унищожител. Ако ужасната машина на Дарт Апоф успееше да победи…
* * *
Хари отвори с ритник вратата на доскорошното си работно място и влезе в министерския кабинет. Драко бе от лявата му страна, а Аря, от дясната.
– Клауси, изглеждаш ужасно – искрено се потресе Малфой, когато видя подпухналия, мъртвешки блед Губернатор Моф, облегнат на стола си. Повече по навик, отколкото от реална лакомия, той невъзмутимо дъвчеше един от любимите си някога мазни шоколадови бонбони.
– Господин Потър, господин Малфой, кралице Аря – изръмжа Намъл тихо, подобно на дебнещ крокодил – на какво дължа честта.
– Игричката ти свърши, Намъл – отвърна Хари и надигна магическата си пръчка – твоя велик приятел Дарт Апоф го няма да те спаси сега. Предай се и ще се постарая да преодолея личната си антипатия и да ти осигуря справедлив процес.
– От Алагезия ще имаме допълнителни обвинения и претенции – студено добави Аря, която бе изтеглила меча си.
Намъл ги погледна.
И се усмихна.
В следващия момент той бе на крака, а в дясната му ръка бе цъфнало дълго острие от заслепяваща червена светлина (лазер, помисли си ужасен Хари), а въздуха се изпълни с мирис на озон.
Намъл разряза бюрото си на две части, които полетяха към Аря и Хари. Елфата успя да избегне тежкото бюро, на Хари не се отдръпна навреме и огромния отломък го удари в рамото, завъртя го във въздуха и го просна на земята.
В този миг Намъл вече бе до изненадания Драко Малфой и заби светлинния си меч в стомаха му.
Драко зяпна и ръката му изпусна магическата си пръчка.
– ДРАКО! –извика Хари, мъчейки се да скочи на крака.
– Прати много поздрави на Луциус в ада – изръмжа Намъл и изтегли светлинния си меч от тялото на младия магьосник, блокирайки заклинанието, което Хари извика в пристъп на овладяла го ярост:
– Круцио!
Лазерното острие отблъсна магията обратно към Хари и тя се удари в него, изкарвайки дъха му в крясък на неизразима болка.
Намъл се обърна към Аря, която го бе приближила, въртейки дългата си елфическа сабя. Магически закаленото острие се срещна с лазера с грозен съсък и двамата започнаха да си разменят удари, от които целия кабинет се изпълни с искри. Аря бе много по-ловка, тренирана и гъвкава от дебелия подпухнал убиец пред себе си, но ударите на Намъл бяха неестествено бързи и силни и той започна бавно да поема инициативата.
Лицето на чудовището се изкриви в крива усмивка, докато устните му изсъскаха:
– Жалките ти умения не са достоен противник на мощта на Тъмната Страна…
* * *
“Не мога да продължавам това до безкрай” – прошепна Сапфира в ума на Ерагон, докато двамата избягваха поредната порция откоси на дроидеката, едновременно с това засипвайки я с прамъци и магически заряди, които обаче не можеха да пробият силовото поле.
“Знам”, отговори и Ерагон, привеждайки се, а после дръпвайки се назад за да избегне два от залповете на отвратителната машина.
“Помниш ли когато се бихме с Дурза” – попита младия драконов ездач.
“Мъча се да го забравя, но да. И какво?” – попита Сапфира, правейки красив лупинг, майсторски избегнал още два от зарядите на дроида-унищожител.
“Дроидеката е защитена само отпред. Ще се хвърля зад нея и ще я уникожа” – каза Ерагон.
“Няма да стане” – гмурна се под поредните изстрели Сапфира – “тя ще се обърне”.
“Не и ако ти я нападнеш едновременно с това” – усмихна се ездачът.
“Като един” – изръмжа дракона.
“Скублакас вен!” – извика Ерагон, получавайки много по ясен поглед върху околността и точно преценявайки скока си. Ездачът скочи назад, като тялото му мина на милиметри от още два заряда, кацна на върха на опашката на Сапфира и бе отхвърлен от нея точно когато дракона се спусна и засипа с пламъци дроидеката, нарушавайки визията и. Сапфира трябваше да изтегли крилете си максимално назад, така, че да не пострадат от залповете, но Ерагон вече без зад машината и заби Зар-рок право в генератора.
Ездачът извика и изруга, когато по тялото му премина ток от машината. Дроидеката подскочи и отскубна меча от ръката му, сетне направи някакъв странен танц, ситнейки напред-назад и изгасна, клюмвайки напред.
* * *
Внимавай, прошепна Тъмнината, раздвижена от повторното изправяне на Хари на крака и раздразнена от меча на Грифиндор, който той измъкна от ножницата му. Намъл изръмжа, блокирайки един особено майсторски удар на Аря и махна със свободната си лява ръка, изблъсквайки принцесата до стената и след това затискайки я по-близкото парче от бюрото си.
Сетне се обърна за да блокира падощото острие на Меча на Грифиндор, което задъхания от гняв Хари замахваше към него. Дъжд от искри заля и двамата, когато острието на Годрик се срещна с лазера.
И двамата държаха мечовете с дясната си ръка, но Хари имаше още един коз и надигна пръчката, която стискаше в лявата си.
– Импедимента! – извика той и заклинанието отблъсна дебелото тяло на Клаус, който се завъртя във въздуха и се стовари на пода. Губернаторът Моф нададе вой на ярост и гняв и отново се изправи, размахвайки светлинния меч като точилка. Хари обаче бе по-бърз и Меча на Грифиндор отново се стрелна надолу, този път към дръжката на светлинния меч, която се взриви в ръката на Намъл, обгаряйки и без това подутата плът.
Клаус изсъска от болка като ударен гущер, а Хари го изрита в лицето и допря меча до гърдите му, надигайки пръчката в другата си ръка.
– Бих те убил – задъхано каза той – но не съм като теб. Ще бъдеш пратен в отворения отново от теб Азкабан – рече младежът и продължи с подготвеното заклинание – Вкаменел…
Намъл обаче нададе нечленоразделен рев и вдигна ръка. Хари усети как нещо го стисва за гърлото и започна да се дави, изпускайки пръчката и меча си в шока. Младежът се опита да се съвземе и да се наведе обратно за оръжията си, но Клаус го издигна във въздуха.
– Душата ти е моя – ръмжейки каза Намъл, усмихнат.
В този миг черните стъкла на огромния прозорец на кабинета му се строшиха в хиляда малки части и Сапфира се показа на перваза точно когато Ерагон скочи със салто във въздуха напред.
Зар-рок проблесна и червеното острие обезглави Намъл, който се свлече на пода, оплисквайки килима с неестествена черна кръв.
Хари залитна напред, поемайки си дълбоко въздух, сетне се обърна към Драко и приближи падналия магьосник.
– О, не – прошепна Ерагон и доближи Хари, който държеше тялото на Драко като дете и го вдигна в ръцете си. Някогашния му най-голям съперник в “Хогуортс” умираше.
– Дръж се – прошепна Хари – скоро ще дойдат лекари. Ерагон! –младежът се обърна към ездача – нали ти можеш…
– Млъкни, Потър – засмя се слабо Драко – невероятно е, че накрая се жертвах за теб, нали. Ако не знаех, че си отивам, никога нямаше да ти го кажа, но… благодаря ти, Потър… Хари! – Драко се закашля – ти ми показа, че някой може да ти е приятел, а не слуга, че може да прости, а не да отмъсти…. ти си най-великия магьосник…. сега мога да си отида спокойно.
– Няма да стане – обади се Ерагон и вдигна ръка – уайс хейл!
Магията грейна и покри раната на Малфой. Ездачът залитна, когато съзнанието му обхвана колко ужасна е раната, нанесена от нагорещеното оръжие и Сапфира изръмжа, когато се опита да даде допълнително и от своята енергия.
Нямаше да е достатъчно, помисли си Хари ужасен и вкопчи ръка в рамото на Ерагон.
– Използвай и от моята сила!
Моментално го обви невероятно слабост и двамата с Ерагон се свлякоха на колене. Раната на Драко обаче наистина постепенно започна да намалява, докато накрая се затвори.
– Развалихте ми хубавата реч – изсумтя Малфой.

Глава Четвърта
Пред Разлома

Магьосническия свят бе изпаднал в празненства след падането на Губернатора Моф. Макар и управлявал едва няколко седмици, Намъл бе дал на вълшебниците да вкусят от тирания, за която не бяха и смятали, че е възможно. Журналистите бяха пуснати от занданите, в които Министерството ги бе натикало и дори Рита Скийтър не пропусна да напише статия, възхваляваща Хари Потър, която несеше гръмкото заглавие: “Потър надмина Дъмбълдор”.
Но Хари не чувстваше ентусиазма на останалите магьосници. Вместо това той и приятелите му, най-разтревожен от които бе Ерагон, съзерцаваха по цял ден отвратителния разлом в залата за пресконференции.
В началото Ерагон, загрижен за безопасността на хората си бе готов да се хвърли през него, но Хърмаяни го предупреди, че пътя вероятно ще го отведе в лапите на чакащия Дарт Апоф, злия Черен Лорд, който се бе разкрил като истинския зъл гений зад случилите се събития.
Поради това магьосниците и драконовия ездач по цял ден седяха и разработваха планове как да минат от другата страна без да попаднат в моменталния капан на Черния лорд, който бе изпълнил останалите пространства между световете със злобата на своята буря на мрака.
Затова Аря и Ерагон постоянно обсъждаха с Хари и Хърмаяни начин, по който да променят посоката на портала, заклинание, което да ги преведе на място, което те искат.
Хърмаяни накрая започна да оформя такава магия, за безкрайно възхищение на останалите, макар тя самата да настояваше, че заклинанието е трудно, опасно, едва ли ще проработи и излага всички на ненужен риск.
Ерагон обаче възрази:
– И да има риск, той е оправдан. В моя свят хората още страдат под ботуша на Апоф.
Затова той успя да начертае подробна карта на Алагезия. По нея Хърмаяни започна да изчислява маршрут, по който героите да се озоват в Гръбнака, място, което и Аря, и Сапфира, и самия Ерагон определиха като възможно най-безопасното.
Хари обеща, че ще дойде с Ерагон на пътешествието.
– Твоята помощ бе неоценима в битката с Намъл. Няма да те оставя сам срещу господаря му.
Хари остави недоизречена другата мисъл – че ако Ерагон се провали, Дарт Апоф вероятно щеше да овладее сам неговия свят.
Но той не бе сам в това си мнение и много от оцелелите аврори решиха да се присъединят към младия си Министър в желанието му да помогне. Сред помагащите, за щастие бе и Чарли Уизли със своите оцелели дракони.
– Това ще вдигне духа на моите хора много! – въодушеви се и Ерагон от тази идея.
Хърмаяни се бе затворила в един от кабинетите на Министерството да изчислява последните формули от оформянето на заклинанието си, когато Хари и Ерагон получиха обезпокоителен сигнал от странния метален уред, който Намъл бе поставил в кабинета. Когато те застанаха пред машината, от нея изкочи син образ, на който се виждаше самия Дарт Апоф.
Зад него стоеше Муртаг, пленен в друга отвратителна машина, изнемощял и отслабнал.
– Поздрави, млади Ерагон – обърна се към стисналия юмруци ездач Дарт Апоф – това, както виждаш е твоя по-голям брат, Муртаг. По петите на другия ти близък човек, Роран, са моите войни Ра-зак, така, че той вече едва ли може да бъде спасен…
Ерагон изръмжа.
-… но за Муртаг има надежда. И тя обаче ще угасне, ако продължиш да се криеш в замъка на министърчето Потър – усмихна се Апоф, а самия Хари също сви устни от обидата на Черния лорд.
– Като си толкова могъщ, защо си играеш с такъв шантаж? – попита той, но Апоф не му обърна внимание.
– От друга страна, Ерагон, може би на теб света на Потър ти харесва. Не бива обаче да се заблуждаваш, аз рано или късно ще си го върна, но ако ти решиш да ме чакаш – и очите на Апоф се наситиха в жълто, което се видя дори през холограмата – от скъпия ти по-голям брат ще останат огризки, които не биха зарадвали и кучетата.
– Не го слушай, Ерагон! – извика отзад Муртаг. Апоф се обърна и надигна ръка, обливайки го с взрив от светкавици.
– Тук не е хан да се провикваш така –меко му се скара Черния лорд, сетне отново се обърна към треперещите от ярост Хари и Ерагон.
– Муртаг те очаква, скъпи ми Ерагон – усмихна се ситът жестоко – постарай се да достигнеш до него преди Ра-зак.
И холограмата изчезна.
* * *
Дарт Апоф остави Муртаг да се гърчи на земята, освободен дори от магнитите вериги. Други защитни полета пазеха килията му, а и той сега не бе в кондиция да опитва нищо сериозно. Затръшвайки металната врата зад гърба му, Апоф доволно потри ръце и се обърна към своите верни охранители, застинали като кървави статуи в червените си брони.
– Ерагон няма да издържи дълго и скоро ще дойде в Корритумно, където ще срещне съдбата си. Доколкото познавам глупавичкия Хари Потър, той ще го последва като кученце.
– Те ще си платят за смъртта на Намъл, господарю – хорово отвърнаха стражите.
– Смъртта на Намъл ме касае много малко, господа – отвърна Апоф – той беше глупак, а и сега нещата ще се наредят още по-добре. Без съмнение талантливите кретени от “Хогуортс” ще измислят начин да изкривят моя Разлом и аз, бидейки великодушен Черен Лорд ще им позволя да го направят.
– С каква цел – плахо попита един от стражите.
– За да могат да докарат клоуните, с които превзеха Министерството и да се обединят с Варден – отговори коварно Апоф.
– Но така ще станат много силни! – възкликна стражът.
– Обратното – отговори Дарт Апоф в отговор – ще се почувстват много силни и ще излязат на открито, спестявайки ми досадната партизанска война, която разиграват в момента по горите. Те ще се опитат да си вземат Урубаен от Ра-зак и тогава аз ще им покажа последната си, но най-сладка изненада.
Апоф се усмихна и се обърна към стражите.
– Включете моят отряд от бойни дроиди и устроете капан край Урубаен. Щом бунтовническата измет атакува крепостта, атакувайте ги и ги избийте до крак.

Глава Пета
След Разлома

Ерагон и Роран се прегърнаха.
Бяха минали няколко часа, откак Хърмаяни беше прехвърлила драконовия ездач и Сапфира, заедно с Хари, Джини, немалко магьосници и оцелелите дракони в Алагезия. Самата тя обаче не бе дошла – това бе невъзможно, тъй като именно тя произнасяше насочващото заклинание.
Рон също не бе дошъл – Хари го бе назначил за заместник-министър с нетърпящ възражение тон и го бе оставил в родния си свят.
С Джини обаче, номерът не се получи.
– Няма да те оставя сам в чуждия свят! – настоя тя, макар знаеше, че в самата Алагезия двамата ще се разделят.
Така и ставаше. Ерагон вече даваше своите упътвания на Ванир, Аря и Роран, който с нарастващо изумление слушаше какво става.
– Ние подозирахме, че зад атаката може да стои магьосник, служещ на Галбаторикс, а не обратното! – възкликна дори Ванир.
По време на отсъствието на Ерагон, нещата не се бяха подобрили никак. Към първоначалния рояк Ра-зак се бяха присъединили старите съюзници на Империята – прогонени и от своите племена кръвожадни Ургали, разбойници и бандити, останки от войските на стария Крал. Ра-зак бяха продължили стръвно да нападат дори елфическите гори и прекрасния народ бе предпочел отново да отстъпи – след последните войни с Галбаторикс елфите бяха понесли много загуби и открита битка, сами срещу новата Империя, това бе немислимо.
Елфите бяха побегнали към Гръбнака, тихо и дискретно както само те могат и бяха попаднали на Роран и съюзниците му – някогашните бунтовници Варден, където започнаха да обмислят какво да правят. Атаката към Урубаен изглеждаше единственото смислено решение, до завръщането на Ерагон и Роран, и елфите се бяха съмнявали в успеха на начинанието, въпреки, че и джуджетата бяха излезли от пещерите си да помагат.
Сега обаче, с новата подкрепа от страна на Хари и неговите магьосници, с няколко съвсем нови дракона, макар и неговорещи, битката не изглеждаше толкова невъзможна.
Но истинския успех не можеше да се постигне на бойното поле, мрачно бе казал Ерагон, а думите му бяха потвърдени и от Хари. Докато бунтовниците се бореха с новите изчадия на Империята, двамата щяха да се промъкнат до Корритумно, сърцето на мрака и щяха да се опитат да убият ужасяващия Ситски лорд.
– Ако той се измъкне – бе казал Ерагон – дори да съкрушим армиите му на бойното поле, той ще измисли нещо ново и пак ще успее да възцари тиранията си.
– Бъди внимателен, братко –тихо рече Роран, а Аря не издържа и целуна съпруга си по устата.
– Какъв хубав пример – малко лукаво каза Джини и преди стоящия отзад Хари да се осъзнае, двамата се прегърнаха и целунаха.
След което двойките се разделиха, а младежите приближиха Сапфира, която изглеждаше някак по-красива и величествена на фона на полусветлината в горския лес.
“Качвайте се, юнаци” – каза тя – “И да свършваме по-бързо, че дамите ви ще ви чакат.”
* * *
Под напътстването на елфите, войската, предвождана от Роран успя сравнително незабележимо да приближи Урубаен, разминавайки се с човешките слуги на Империята – разбойници и бандити – които разбираха за наличието на армията посмъртно.
Ра-зак обаче не можеха да бъдат изненадани така лесно и когато войската на хора, елфи, джуджета и магьосници приближи Урубаен, видяха, че отвратителните същества са накацали по бойниците и огласяваха въздуха с оглушителните си писъци.

Земята около замъка бе по-зле дори отколкото по времето на Галбаторикс, изпита и проядена от дупки, подобна на гигантски мравуняк.
Битката започна някак неестествено, сякаш отдалеч, като Ра-зак започнаха да нападат с огромни скокове от самата крепостна стена, влизайки възможно най-бързо в касапницата. Войниците на Варден не бяха равностойни съперници на тези изчадия, макар, че бяха повече и скоро стоновете на умиращите огласиха въздуха. Елфите обаче, смъртоносни и елегантни, се изправиха срещу изчадията на мрака и мечовете им запяха смъртоносна песен, оставяйки Ра-зак на купчини личинки, които потъваха паникьосани в земята. Магьосниците, както тези от Варден, така и дошлите от света на Хари стъписаха насекомите с отделни светещи заклинания. А във въздуха владееха Роран и драконите. Ездачът сееше гибел след Лертблака и ездачите им, а Унгарските Шипоносци и се справяха само малко по-зле. Що се отнася до Украинския Железен Търбух, той нападна самата крепост и срина крепостните и стени с тежестта си.
Победата изглеждаше близо и сравнително лесна, макар хора, храбри джуджета, красиви елфи, а и не малко магьосници от другия свят платиха с живота си за успеха.
В този миг от далечината обаче се появи метална платнформа, огромен цилиндър, който спря във въздуха и с бръмчене изпусна от себе си дълги цилиндри, от които започнаха да се разкачват метални конструкти, бегло оформени да имат тяло, ръце, крака и глави, макар черти в тях да липсваха.
Бойните дроиди откриха огън с бластерите, които носеха и писъците огласиха въздуха около Урубаен.
* * *
– Какво искаш още – уморено попита Муртаг, когато усети отблъскващата невидима сила на Дарт Апоф да го сграбчва и издига във въздуха.
– Скоро ще умреш, млади момко – отговори синия ситски лорд, който, видял току-що атаката на своите дроиди бе във видимо добро настроение – и ще те оставя в бърлогата на дракона си, за да си отидете заедно. Не съм ли милостив?
Няколко минути по-късно, след като изхвърли Муртаг окован в краката на ръмжащия гневно Трън, Дарт Апоф ги остави сами и, заливайки се от злонамерен смях се насочи към тронната си зала.
Хари Потър и Ерагон идваха, усещаше той и не искаше да изпусне забавата.
В това време пленения драконов ездач приближи своя червен дракон и го прегърна.
“Добре ли си?” – попита той наум. Устата му бе твърде пресъхнала, за да говори.
“Добре съм, Муртаг” – отговори червения дракон. “За добро или зло, всичко това скоро ще свърши”.
Двамата потръпнаха, а иззад масивната каменна стена зад гърба им се чу злобен рев.

Глава шеста
Корритумно
Сапфира кацна пред мрачния замък. Корритумно се издигаше над тях като проклятие, но изглеждаше пуст и изоставен, всичките му войски хвърлени из различни посоки на Алагезия, за да стъпчат всяка съпротива.
Това издаваше голяма глупост от страна на господаря му, помисли си Хари.
Или свръхувереност в собствените сили.
“Няма начин да вляза с вас по коридорите”, разтревожи се Сапфира – “Макар да има широк проход надолу към катакомби.”
– Муртаг е там – отговори на глас Ерагон, притваряйки очи – чувствам присъствието му, макар и слабо. Той е много изморен.
“Значи трябва да го спасим” – мислите на дракона оттекнаха в умовете и на Хари, и на Ерагон.
– Ако всички слезем надолу, това може да е капан – предупреди младия вълшебник.
Ерагон се съгласи.
– Трябва да се разделим – поклати глава той.
“Не!” – озъби се Сапфира – “Няма да те оставя сам срещу Черния лорд!”
“Ти не можеш да ме оставиш сам, Сапфира” – настоя ездачът – “Твоята сила е всичко, от което се нуждая. Твоето присъствие е достатъчно.”
Драконът наведе глава.
“Това не ми харесва” – измърка Сапфира.
– Аз съм ездачът. Иди и спаси брат ми – нареди обаче Ерагон. “И бъди внимателна” – добави наум.
“Ти бъди внимателен!” – намръщи се Сапфира и се гмурна в широкия мрачен проход към катакомбите.
Хари и Ерагон се спогледаха, сетне влязоха в тесния коридор, през зеещата отворена врата на замъка. Пътя им ги изведе към гънещи се проходи, чиито стени бяха обсипани с трупове, висящи на вериги.
Хари усети как го полазват тръпки и усети силна погнуса, Ерагон също изглеждаше угнетен. Замъка пулсираше свой собствен живот на злоба и омраза към всичко живо. Уродливи статуи на загънати в черно фигури се редуваха с висящите мъртъвци и придаваха отблъскваща атмосфера на ставащото.
Хари и Ерагон минаха без безкрайни стъпала и коридори, като Корритумно изглеждаше все така празен и унил. Накрая пътя ги отведе до масивна врата. Двамата я натиснаха и тя се отвори със скърцане.
Вътре в нея имаше грамадна зала от черен камък, а в края имаше огромен трон, с гръб към тях, гледащ към стената. До него се стигаше по своеобразен коридор от статуи на закачулени фигури, обсипани със символи, самото гледане на които караше младежите да потръпват.
Внезапно трона се завъртя към тях и те се озоваха очи в очи с Дарт Апоф.
* * *
Сапфира трябваше да лази през някои от проходите, през които се спусна, но никой не бе тесен за нея. Отблъскващото зловоние и подсказа, че това са били обиталища на Лертблака и драконът потръпна от погнуса и отвращение.
Накрая обаче тя се озова в голяма зала, където лежаха Трън и Муртаг. Червения дракон изглеждаше изнемощял и отслабнал. Люспите му бяха захабени, а притворените очи, гуреливи.
В лапите му лежеше Муртаг, който не бе в много по-добро състояние. Блестящата му някога черна коса бе мръсна и чорлава, бузите му бяха хлътнали навътре, а самия той изглеждаше угнетен и мрачен.
– Най-после – долови се обаче някаква веселост в тона му.
Трън обаче го прекъсна, сграбчвайки го в лапите си и се хвърли до Сапфира, когато стената зад гърба им се разтвори със скърцане, разкривайки гротескно чудовище, огромно влечуго с пясъчен цвят на плътта, чиято грамадна глава се клатушкаше над масивно туловище, разтворила паст, пълна с остри челюсти.
Сапфира не беше виждала ранкор никога, но усети, че това ще е боят на живота и.
* * *
– Най-после се виждаме, млади мой приятели – усмихна се Дарт Апоф – да ви кажа, от хора, причинили толкова неприятности, очаквах малко повече…е, нещо повече.
– Играта свърши – Ерагон надигна меча си – твоята тирания е към края си, Апоф. Аз и Хари убихме твоите последователи, а дори сега, докато говорим елфите си връщат Урубаен.
Апоф се наведе леко напред и червените му очи преминаха в жълто.
– Ти си глупак. И двамата сте глупаци – сетне махна с ръка и до него изникна холограма на Урубаен, в който армията на Варден отстъпваше панически, притискана от отвратителни метални конструкти, бълващи лъчи лазерна енергия.
Ерагон усети как кръвта му изстива, а изсъскването на Хари му подсказа, че магьосникът не се чувства много по-добре.
– Аз ви позволих да се върнете в Алагезия, наивници такива – засмя се Ситския лорд – трябваше ми да съберете силите си на едно място, така, че моите армии от бойни друиди – озъби се Апоф – да ги унищожат с един силен удар, докато аз взимам вас.
– И когато ви взема – гласът и лицето на Черния лорд станаха гробовни и синьото сякаш потъмня – ще използвам кръвта ви за да създам АРМИЯ от ВАШИ клонинги с всички ВАШИ умения, но обучени и програмирани така, че да служат БЕЗУСЛОВНО на мен.
– И тогава – потри ръце Апоф – с тази армия не само ще завладея жалките кочини, които наричате ваши светове, но ще се върна и в моята собствена Галактика, където ще установя реда на моя покоен господар.
– Няма да стане, Апи – Хари надигна магическата си пръчка – защото ти НЯМА да ни убиеш.
– Не, няма – усмихна се Черния лорд.
Хари се намръщи. В този миг Апоф вдигна ръка и стаята се обви в черна мъгла, а когато тъмата се разсея, Потър се намери в домът на “Слидерин”, където лорд Волдемор го чакаше с вдигната магическа пръчка.
– Уморих се от теб, Потър – изсъска змиевидния магьосник, надигайки магическата си пръчка – Авада Кедавра!
Хари едвам блокира със собственото си заклинание магията “Брисингр!”, която Ерагон, по чудо озовал се в тронната зала на Урубаен, изстреля по вдигналия меч и очевидно съживен Галбаторикс.
Дарт Апоф се засмя. Фантомите на Тъмната Страна бяха толкова весело умение!
* * *
Дроидите бяха принудили противниците си да навлязат в крепостта, независимо от риска в Урубаен да има оцелели Ра-зак – риск, който се оказа не за подценяване и коства живота дори на няколко елфа.
Само от бойниците обаче бунтовниците имаха някакъв шанс срещу отвратителните бойни машини на Империята, които на открито поле ги покосяваха отдалеч и бяха уязвими единствено за магьосниците и то само от поразяващи заклинания – паника и други ментални магии не влияеха на неодушевените предмети.
За щастие дроидите бяха макар и опасни, доста глупави и изгубиха ценни единици, когато Варден ги атакуваха, хвърляйки камъни от върховете на бойниците, които превземаха с кръв от оцелелите Ра-зак.
Аря и Джини бяха в основата на атаките, елфическата принцеса съсичаше де що виждаше Ра-зак, а Джини пазеше нея и следващите ги вълшебници от изстрелите на машините, които от полето можеха да ги улучат чак по върховете на крепостта.
Драконите обаче не знаеха страх – Унгарските Шипоносци се хвърлиха право към нападащите дроиди, а Украинския Железен Търбух нападна изпусналия ги цилиндър и започна да ги срива.
Вниманието на Роран обаче бе другаде. Освен дроидите, от цилиндрите бяха се спуснали и квартет смъртоносни войни – облечени в пурпур, държащи дълги копия, чиито върхове искряха като светкавици. Биещи се рамо до рамо, те изтребваха с лекота хора, джуджета, дори елфи.
Ездачът призова Емералд да се спусне към тях.
* * *
– Уингардиум Левиоса! – извика Хари и заклинанието му подхвана съскащия Волдемор, който този път освен дългата си магическа пръчка, държеше и закривен зеленикав меч. Младежът се чувстваше много странно и зле, яростта го бе обгърнала като пламък и той се чувстваше сякаш душата му гори. Без жал към отвратителното същество, което някога бе убил, той го издигна и го заби в тавана, а след това го пусна гърчещо се на земята.
Потър изтегли меча си и пристъпи към падналия Черен Лорд.
Невидим за него, Дарт Апоф изръкопляска, заливайки се от отвратителен кикот.
* * *
Сапфира нападна ранкора с взрив от пламъци, но звяра ги посрещна само с изръмжаване и вкопчи огромните си лапи в тялото и, притискайки я към земята. Звярът отвори чудовищните си челюсти за да захапе дракона за гърлото и само намесата на Трън, предотврати смъртоносното ухапване.
“Бягай, Муртаг!” – извика мършавия червен звяр, докато се плюеше пламък по главата на ранкора. Чудовищното същество пренебрегна Сапфира, сграбчи измъчващия го червен дракон и го хвърли през рамо.
Трън се стовари със стон на земята. Муртаг се бе изправил, разтворил невярващо очи.
“Бягай!” – извика отново Трън.
* * *
Замаян от болка, Ерагон се помъчи да се изправи, докато Галбаторикс го приближаваше, полюлявайки огромния си меч. Кралят надигна оръжието и го стовари на мястото, където до преди миг беше проснат ездача. Той обаче се претърколи настрани, обзет от пристъп на силна ярост и полуизправяйки се изрита Галбаторикс първо в стомаха, а когато той се приведе назад и в брадичката. Краля залитна назад, а ездачът се изправи на крака, въртейки умело Зар-рок.
Хари, шокиран от маневреността на Волдемор, който му изкара дъха с шутовете си едвам надигна Меча на Грифиндор да се защити от удара на зеленикавото оръжие на Черния лорд и се опита да каже магия, но Том Ридъл я блокира със собствена и продължи да напада с меча си с неуловимо бързи движения, пред които Хари се чувстваше безпомощен.
Внезапно той позна движенията. Това беше стила на Ерагон! Но откъде Волдемор го знаеше и защо се биеше с меч? Нещо проблясна в ума на Хари.
– Илюзия!
Видението се разпадна пред очите му и той видя как е нападан от ездача, чието лице бе изкривено от страшна омраза, а очите му грееха в яркожълто.
– Ерагон, аз съм! – опита се да извика Хари, блокирайки поредния удар на Зар-рок с меча си. Ездачът извъртя оръжията настрана и изрита магьосника, отново в лицето.
Хари изпъшка и се срина по гръб.
Ерагон надигна меча си пред падналия по гръб Галбаторикс, който надигна увенчаните си с черни нокти ръце и започна да грачи нещо неразбираемо.
– Аз съм! Спри!
– Защо да спра, ваше величество? – усмихна се Ерагон, сетне опря меча в гърлото му – къде е Хари.
В този миг тронът на Апоф се появи зад двамата.
– Много добре, млади Ерагон. Сега го убий – усмихна се Ситския лорд.
– Къде е Хари? – не му обърна внимание Ерагон.
Галбаторикс посочи себе си с пръст.
Ерагон в първия миг не разбра, после очите му се разшириха и видението се разпадна пред погледа му.
– Аз…. извинявай! – заекна ездачът, помагайки на Хари да се изправи.
– Този път поне не ме наръга –изпъшка магьосникът, сетне се обърна към Черния лорд – номера не мина, а Апи?
Дарт Апоф се изправи, злокобна фигура от чернота, с ядро от тъмно синьо, от което пулсираха две променящи се очи.
– Както желаете – процеди той и надигна ръце. От пръстите му изхвърча порой от светкавици.
* * *
Муртаг последва съвета на своя дракон, който заедно със Сапфира се вкопчи в разярения ранкор и напусна залата, олюлявайки се насам-натам. Сърцето го болеше да остави дракона си, но в битка на толкова големи същества, той бе безполезен.
Пътем сграбчи меча на някакъв труп, висящ от стената и се отправи към по-високите етажи на Корритумно.
* * *
Червените стражи посрещнаха с вдигнати пики връхлитащите Роран и Емералд, отскачайки от пламъците на зеления дракон. Двама от тях удариха прекрасния звяр по люспите, карайки го да изреве от болка, а друг направи невероятен скок и събори Роран от дракона му.
Ездачът се претърколи, но бързо се изправи на крака, въртейки меча си в едната ръка и стискайки бойния си чук в другата. Зад тях приближиха и другите стражи, а Емералд бе нападнат от бързо дошли на помощ бойни дроиди.
Машините вече бяха убили единия от Унгарските Шипоносци и другия се бе оттеглил към Урубаен, търсейки по-лесна плячка.
Лазерните изстрели полетяха към зеления дракон.
* * *
– Експекто Патронум! – едвам извика Хари и светлия ореол пое връхлитащите мълнии на Тъмната Страна, докато до него Ерагон се преви, произнесъл някакво свое заклинание.
Тъмната ярост, с която удряше Дарт Апоф обаче бе смразяваща. В пукота на хвърчащите от пръстите му светкавици се долавяха омраза, агресия и хилядолетно желание за мъст на стотици тъмни фигури преди него. Техните гласове сякаш се чуваха в кошмарния дъжд от светкавици и започнаха да ликуват, когато Хари падна на едно коляно, а Ерагон започна бавно да отстъпва, изблъскван от страховитата мощ на Тъмната Страна.
Тогава обаче Хари чу успокоителния глас на Дъмбълдор и усети присъствието на стария директор, а после и това на Гордрик Грифиндор, а накрая почувства и успокоителното присъствие на родителите си и разбра, че каквото и да стане, няма да рухне.
До него Ерагон пък произнесе най-силното заклинание, на което Оромис го бе научил и почувства как цялата Алагезия трепти и живее в неговото тяло. И спря да отстъпва, а стъпи здраво на крака.
Гласовете на тъмните силуети изхриптяха злобно и замлъкнаха, а светкавиците угаснаха.
– Вие сте наистина достойни за моята армия – бавно изрече Дарт Апоф и от широкия му ръкав в ръката падна дълъг метален цилиндър, който изплю пурпурно острие от чиста лазерна светлина.
Хари пусна магическата пръчка на земята, която пушеше от битката, в която бе участвала допреди малко и надигна Меча на Грифиндор. До него Ерагон завъртя Зар-рок.
В този миг светлинния меч на Апоф изплю второ лазерно острие от другата си страна.
Ситския лорд се усмихна, когато червените остриета се завъртяха във въздуха и озариха синьото му лице с адски ореол.
* * *
Роран предпазливо надигна оръжия, докато пурпурната охрана на Ситския лорд го приближаваше. Копията им пукаха зловещо от елекричеството по върховете си. Зад алените стражи Емералд бълваше огън към дроидите, искайки да свърши бързо с този неприятел, но трябваше и да се пази от изстрелите им.
Роран реши да нападне, вместо да чака и чукът му полетя напред в стремглаво движение, докато меча му се надигна да блокира полетелите към него копия от другите стражи. Оръжията се срещнаха в пукот и за миг останаха в покой, но в последствие стражите избутаха Роран назад. Ездачът прокле и извика “Брисингр!”, при което оръжията му пламнаха в синя светлина.
Стражите се стъписаха за миг и ездачът използва това, за да се хвърли напред и да удари с чука копието на единия, което се строши с трясък, докато завъртя меча си. Острието, пламнало от магията изхвърли огнен език към останалите стражи, който ги накара да отстъпят назад.
Обезоръжения от алените обаче се възползва от моментното невнимание на Роран и пристъпи напред, нанасяйки му удар с ръка в гърлото. Младият мъж се задави и реагира мълниеносно, замахвайки с меча си и разсичайки аления противник, но другите трима го връхлетяха и обезоръжиха в миг.
– Сега ще умреш – произнесе един от тях и надигна копието си.
* * *
Дарт Апоф беше противник, с който Хари и Ерагон не се бяха сблъсквали досега и само това, че бяха двама ги спасяваше от мигновена загуба. Пак и пак пурпурните остриета удряха по мечовете им и двамата младежи отстъпваха назад иззад яростните атаки на Черния Лорд на Сит, който нападаше с озъбена гримаса, сякаш с всяко мушване с двойното си оръжие предвкусваше смъртта и на двамата.
В този миг, това, че Хари и Ерагон се бяха били помежду си обаче се оказваше в помощ, тъй като и двамата вече познаваха и чувстваха реакциите на другия и опираха защитите си на взаимно доверие, което за тяхно щастие се оправдаваше.
При все това Апоф продължаваше да ги притиска, бясно размахвайки двойния си светлинен меч, нямащ търпение да убие досадниците.
В този миг Ерагон рискува и се хвърли настрани, принуждавайки Апоф да остави един от двамата си противници на сляпо. Ситския лорд обаче наклони оръжието си по такъв начин, че двете му остриета блокираха мечовете на младежите.
Очите на чисът, вече напълно пожълтели от тъмната страна се присвиха.
* * *
Ранкорът, Трън и Сапфира се бяха превърнали в едно цяло кълбо от нокти, люспи и зъби, търкаляйки се на земята отново и отново, бълвайки пламъци напосоки, ръмжейки, хапейки и дерейки. Нищо нямаше значение за трите звяра освен битката помежду им.
Но колкото и силен да бе ранкора, колкото и отслабнал да бе Трън, два дракона си бяха два дракона и скоро чудовището на Апоф започна да отстъпва. Тъпия му зъл разум обаче реши да вземе поне една жертва със себе си и пастта му се оголи към Трън, докато изчадието се спусна напред.
Сапфира можеше в този миг да убие ранкора. Но Трън вече щеше да е мъртъв. А тя имаше шанс и да оцелее след удара.
Синия дракон се хвърли напред и изпищя, когато челюстите на чудовището защипаха задната част на врата му.
* * *
Ерагон изохка внезапно и Дарт Ароф се възползва от това. Едно рязко движение на червеното острие изхвърли Зар-рок от ръцете на ездача, а завъртане на меча в пълен кръг принуди Хари да отстъпи назад, докато чисът властно махна с ръка и блъсна Ерагон с всичка сила в една от статуите.
Ездачът се просна до нея и не мръдна вече. Ситът се ухили и събори ситския паметник върху младежа, сетне се обърна към Хари, който с лъвски рев се бе хвърлил напред.
Гневът на младия вълшебник бе такъв, че той не мислеше за собствената си безопасност – и точно в това му бе късметът, тъй като непредвидил толкова необмислена атака, ситът можа само да изругае и да отскочи назад, докато дръжката на меча му избухна в изкри и двете остриета изгаснаха с тъжно изписукване.
Апоф продължи да отстъпва и се сгромоляса на трона си, докато Хари го приближаваше с надигнат меч.
– Този път загуби, Апи – процеди младежът.
* * *
Роран притвори очи, очаквайки смъртоносният удар, но вместо това усети как зной лъхва лицето му и отваряйки очи видя как Емералд изпепелява с пламъците си стражите.
– Какво… – понечи да каже ездачът и сетне видя, че дроидите навсякъде на бойното поле са угаснали и стоят неподвижни. Роран скоро видя и причината – за огромно неверие на всички Украинския дракон бе успял напълно да сплеска цилиндъра с дроиди, сядайки върху него. Той почна да души машината и установявайки, че не става за ядене, нададе гневен рев и започна да мачка угасналите дроиди насам-натам.
Роран не издържа на гледката и се засмя.
* * *
– Не, не – изръмжа Дарт Апоф – ти си МЪРТЪВ! – пръстите му отново се изкривиха като на граблива птица и започнаха да бълват нов залп от светкавици. Хари ги пресрещна с Меча на Грифиндор и гибелния заряд се върна към Черния лорд. Нещо във външността му сякаш се разпадна, като, че някаква завеса бе раздрана и чисът се сгърчи и смачка, синята му кожа потъмня и се сбръчка, той целия се сви като много стар човек и пред погледа на Хари в черната роба остана едно престаряло синьо човече, малко повече от скелет.
Очите му обаче, пламтящи в жълто, бяха все така бесни и от безсилно увисналата уста се разнесе грозен, макар и по старчески немощен кикот.
Мълниите на Ситът започнаха да избутват острието на Меча на Грифиндор към притежателя му. Хари изпъшка и се опита да отстъпи, да отклони или дори пусне острието, но хванат в капана на Тъмната страна бе безпомощен.
Светкавиците увеличиха своята мощност и от сини минаха в пурпурни, а Меча на Грифиндор се загря в ръцете на Хари. Магическото му острие доближи гърлото на младия вълшебник и леко натисна плътта, правейки малка рана, от която потекоха малки капки кръв.
Хари искаше да извика от безсилие, когато покрай него прелетя силуетът на слабоват мъж с черна коса, който гневно заби своя меч в сбръчкания труп.
Светкавиците угаснаха в миг и Хари пусна Меча на Грифиндор, поемайки си дълбоко въздух.
Дарт Апоф изпищя, изсъхна още повече и се превърна в спечен скелет, който блесна в синьо и гръмна във взрив на освободена енергия на мрака.
Хари залитна и усети как ръцете на слабия човек, дошъл в последния момент го поемат, а после пръстите му докосват внимателно гърлото му.
– Раната е плитка, имал си късмет, че дойдох навреме – чу се сардоничен глас – но нека все пак се представя. Аз съм Муртаг, братът на Ерагон.

Епилог
Ерагон се събуди в трона на Дарт Апоф, наметнат с някакво вехто одеяло.
– Крепостта вече е наша – поздрави го познатия глас на Муртаг, който стоеше измит до него, с познатата си нагла усмивка. Зад него беше Хари, който също имаше леко измъчен вид, но бе топло усмихнат.
– Надявам се нямаш нищо против, че почистих труповете и статуетките на стария Апи (както го нарича твоя авер тук) без да те питам. Човека имаше интересен вкус в изкуството, но не е моя тип.
– Сапфира? – попита немощно Ерагон.
– Кой мислиш почисти статуетките? – засмя се Муртаг – спокойно и тя, и Трън са добре, макар и доста изпохапани от някакво дебело влечуго, вероятно пак от личната колекция на… как го казваше, Хари?
– Апи – отговори магьосника, смеейки се леко.
Ерагон въздъхна доволно и се отпусна на трона, щастливо усмихнат.
– Сега да не заспиш пак, ей? –вдигна вежди Муртаг – получих писмо от тая оса жена ти. Превзели са обратно Урубаен и заедно с някаква много амбициозна госпожица на име Грейнджър смятали да възобновят най-сетне нормалните взаимотношения между двата свята. Така, че – работа ни чака!
КРАЙ

Photobucket

Оставете отговор