Втората част от хорър поредицата Satan’s Slaves на режисьора Джоко Анвар излезе в Индонезия през миналата година, а след като се запознах с нея, аз бързам да я представя на читателите ни, тъй като става дума за един от редките поне в жанра на ужасите случаи, когато втората част надминава оригинала.
Семейството на Рини е оцеляло след ужасните нощи в старата им селска къща, когато мъртвите са се надигнали начело с майка им, голяма естрадна певица, починала без време от парализирала я болест. Сега те са се преместили в столицата Джакарта, натъпкани в малък панелен апартамент в огромен, но мизерен блок, където живеят само бедняци като тях. Баща им все така ходи на работа без да разкрива с какво точно се занимава, Рини опитва да се грижи за останалите й братя, които вече порастват – Тони е влюбен в красива съседка от горния етаж, а Бонди си е намерил приятели, с които открива нещо обезпокояващо – че блокът, в който живеят е построен върху някогашно гробище. Когато в Джакарта се случва наводнение и хората от блока остават изолирани от външния свят, злото, до този момент само загатващо присъствието си с призрачни шепоти, ще се завърне отново…
Satan’s Slaves 2: Communion е поредният великолепен филм на ужасите, написан и режисиран от майстора на жанра Джоко Анвар. След като си спечели име с фолк хоръри в индонезийската провинция като първия Satan’s Slaves и носителя на наградата “Ситра” за най-добър филм на страната си Impetigore, във втората част се пренасяме в невъзможно мрачната градска действителност на Джакарта от 1984-та година. Датата вероятно е точно избрана, тъй като безрадостният сив панелен монолит напомня кошмарите на Джордж Оруел, ала злото, макар и покълнало от човешките души и грехове, не се ограничава с това да вземе свободата и достойнството на човека, а посяга направо към душата му. С времетраене от два часа, което повече от обичайното за хорър, Анвар внимателно изгражда атмосферата в блока, като с нареждането му кара зрителят да изпитва ужас от това, което предстои. Това е оправдано, тъй като втората половина е безмилостно гмуркане в кошмарна нереалност, от която сякаш няма измъкване, макар за мен най-силната сцена да дойде в първата половина на филма, а тя е и ключова за последвалите събития.
Финалът на Satan’s Slaves: Communion е отворен, което в друг случай би ме подразнило, но тук съм развълнуван от евентуална трета част, която да разгърне сюжета още по-нататък. Историята го заслужава, а поредицата се превръща в една от най-силните в историята на ужасите през 21-ви век.
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари