MEMENTO MORI

От Димитър Цолов

Животът – симфония сладко-горчива –
един ражда се, друг сън вечен заспива.
На този свят всеки се чувства най-важен,
а всъщност е никой, защо не го кажем.

Персона известна, бедняк анонимен,
в ръцете на Тая със страшното име,
насочила сърп към житейските нишки
и двамата са малки опитни мишки.

Богатство и слава – о, глупост човешка.
Забравил Смъртта, май допуснал си грешка.
В ковчега от злато или гол във трапа
накрая все червеят ще те излапа.

Sir Hush

Случило се през голямото междучасие на най-обикновен учебен ден в средата на седмицата, но двете момчета имали чувството, че е празник. Необичайно топлото за пролетта време било привлякло всичко живо към главната улица, където се намирало и училището им.

Шумни гроздове от пешеходци се разминавали в двете посоки край тях, масите пред заведенията били плътно заети от пиячи на кафе и бира, вратите на магазините зеели широко разтворени, а климатиците по фасадите на ниските блокчета, които допреди дни потраквали и капели като хремави ноздри, сега кротко мълчали.

Тогава го видели.

Стърчал от дясната страна на алеята, край лъскавата сладкарница, свърталище на застаряващи бонвивани и младеещи кокони.

Мим, покрит с бял саван, застинал в съвършена имитация на мраморна статуя, стиснала алено цвете в ръка.

– Сигурно е стъпил на столче – спряло се едното момче, забравило за вкусния сандвич, който се канело да си вземе. – Като го гледам гони три метра височина.

– Побързай, останаха десет минути! – изпуфтяло другото и го сбутало да продължи.

Въобще не било впечатлено.

Първото момче послушно се затътрило надолу, но врътнало глава, за да хвърли последен поглед към бялата фигура.

Нещо в нея го притеснявало. Нямало разумно обяснение, но …

Точно тогава едно русо къдрокосо детенце се приближило с топуркане и пуснало паричка в купичката пред статуята, а тя оживяла и му помахала с цветето. Детенцето се разкикотило, златният облак на косите му затанцувал във въздуха.

Наблюдаващото ги момче хлъцнало премигвайки, защото образът на мима сякаш трепнал за секунда и се променил като негатив от фотолента.

Белият саван на живата статуя потъмнял до мастилено черно, върху безизразното напудрено лице се разлял лепкав мрак от увисналата над него качулка. А цветето … цветето … Стъблото му се удебелило и започнало да расте, алената чашка блеснало в сребристо, после се издължило и огънала като острие на коса.

В следващия момент пред очите на момчето се явила нова картина.

Детско велосипедче, смачкано от качил се на тротоара автомобил, чифт крачета, обути в платнени кецове, подаващи се изпод предната броня …

Момчето потреперило. Обгърнал го хлад в слънчевия априлски ден, счупил температурните рекорди за последните петдесет години…

 

Смъртта се забавлявала.

Често, обзета от скука се чудела как да разнообрази монотонното си ежедневие.

Мислено се поздравила за гениалното си хрумване да се появи в градчето като странстващ мим.

Наблюдавала развеселена човешкия поток и от време на време (мах с цветето-коса) бележела някой от спрелите се да пуснат паричка минувачи.

Нямала бърза работа – пролетният ден бил прекрасен и искала да му се наслади максимално.

По-късно щяла да навести домовете на белязаните, за да доведе започнатото до логичния му край.

 

Изведнъж усетила, че едно момче я е разпознало.

Явно имало дарбата да прозира.

Решила, обаче да не го добавя към бройката на кандидат-мъртъвците.

Момчето наистина било даровито.

С малко късмет можело да стане известен писател.

Можело дори да му хрумне да опише тази история.

А интересните истории винаги са били най-добрият лек срещу монотонното ежедневие.

Особено, когато монотонното ежедневие продължавало с векове.

Освен това, винаги можела да прибере момчето ако историята не й хареса, нали така.

 

 

 

19.11.2015 – 06.04.2016 г.

 

 

Тагове:  

Оставете отговор