Innocent Blood

innocent blood

Innocent Blood е хорър трилър от писателя Греъм Мастертън (“Маниту – Кошмар в Манхатън”), майсторски написан и за съжаление, предвид факта, че е излязъл преди повече от десетилетие, звучащ пророчески със сюжета си.

Франк е баща, който губи сина си в терористичен атентат, за който вина поема нова организация на име “Дар Тарики Тарикат”. Целите й са да накаже развлекателната индустрия в Холивуд, която според тях е еретическа и богохулна. Франк, чиито син Дани загива, е автор на телевизионни комедии. Смъртта на детето му заплашва стабилността на брака му, а съпругата му Марго го обвинява за това, че момчето е починало. За ужас на Франк, това се потвърждава и при сеанс, за който плаща отчаян, за да намери покой – духът на Дани е гневен и повтаря думите на майка си – че баща му е виновен затова, че той е умрял. И докато Франк се опитва да спаси нещо от начина си на живот, “Дар Тарики Тарикат” продължават с атентатите…

Като цяло е много трудно да се говори за тази книга без да се навлиза в спойлъри, затова най-добре я прочетете, преди да продължите с ревюто ми. За разлика от други книги на Мастертън, тя не е приятна за четене. Не защото има някаква разлика в стила, а защото виждам как всичко, което е написал се сбъдва. Като българин ми е по-леко, отколкото като американец, но е впечатляващо, че авторът на “Маниту” е познал точно какво ще стане. Как втренчени в заплаха от ислямския фундаментализъм, ще пропуснем израстването на поколение от убийци с друга мотивация. Как те ще се организират по мрачни и гнусни кътчета на Интернет. Как харизматичен и популярен магнат ще ги обедини около себе си. Мастертън не улучва точната демографска група, която в наши дни излъчва масови убийци, стрелящи по молове, училища и църкви, но това не е от чак такова значение. Светът или поне Щатите, живее в реалността на “Дар Тарики Тарикат” и е съмнително, че ще се намери добър дух, който да помогне с разрешаването на проблема. Но тази книга поне показва колко опасно би било да си затворим очите пред него.

Ревю на Александър Драганов

Оставете отговор