In the Mouth of Madness

На 27 години един мъж си мисли, че няма филм, който да го уплаши, но това не важи, когато въпросният филм е дело на известният режисьор Джон Карпентър („Хелоуин”). В случая аз изпитах на свой гръб този факт, след като реших да гледам неговото мрачно произведение от 1994 година „В устата на лудостта” (“In The Mouth Of Madness”).
Джон Трент е най-новият пациент в лудница, буйстващ мъж, който шари килията си с кръстове и вдишва от цигарения дим така, сякаш това е последната му глътка въздух. Когато при него идва психиатър, решен да му помогне, Трент му разкрива как е стигнал до това положение – и защо лудницата може да е последното му сигурно убежище в един обречен свят. Не много да му облекат усмирителната риза, Трент е бил детектив, разследващ измами – кога някой сам пали дома си, за да прибере застраховката например. Именно заради качествата си, той е нает от книгоиздател за да разкрие загадъчното изчезване на писателя Сътън Кейн, световноизвестен автор на хорър романи, чиито произведения са толкова страшни, че предизвикват спонтанни пристъпи на параноя и агресия сред по-чувствителните читатели.

Скептично настроен към случая, който смята за рекламен ход, Трент започва да изследва книгите на Кейн и скоро открива от първа ръка унищожителния ефект, който те имат върху човешката психика, започвайки да страда от ужасяващи кошмари. Въпреки това упоритият детектив успява да разгадае код, скрит в кориците на автора и начертава карта, която му разкрива къде може да се крие Кейн – в малко, забравено от Бога градче насред американската прерия. Заедно с редакторката на автора, Джон Трент тръгва на път, за да провери дали предположението му е вярно. Пътуването на двамата с кола е странно и изпълнено с кошмарни видения, които стоят на границата между реалност и измислица, но в крайна сметка Джон се оказва прав и намира градчето Хобс Енд, арена на действието в повечето от книгите на Сътън Кейн. Скоро той и спътницата му откриват, че всичко като обстановка е абсолютно същото, каквото е в зловещите романи на автора и те самите са превърнати в герои на хорър с лош край. Писането на Кейн има власт върху самата реалност – и ако историята в романа му не бъде променена, ще настъпи краят на всичко…

Интелигентен и провокативен, “In the Mouth of Madness” е третият филм от това, което режисьорът Джон Карпентър нарича „Трилогия за Апокалипсиса” – мрачни, подтискащи филми, изпълнени с насилие и свръхестествен ужас. Първият от тях е класическият леден хорър “Нещото” от 1982 година, а вторият – “Принцът на мрака” от 1987-ма. „В устата на лудостта” е последният и вероятно най-страшният от трите филма. Косвено вдъхновен от творчеството на великия Х.Ф. Лъвкрафт, филмът повежда зрителя през едно смразяващо кръвта пътуване до най-тъмните кътчета на човешкото въображение и заличава напълно границите между реално и нереално, между ред и хаос, между сън и действителност. Брилянтно заснет, умно замислен и изпълнен с остарели, но смущаващи психиката специални ефекти, филмът е наистина страшен и притегля зрителя към себе си подобно на започващ бавно кошмар, от който няма събуждане. Аз лично си го бях пуснал „как си требе” – късно вечер, при загасени лампи и още по средата нервите ми не издържаха и светнах всичко наоколо. Всичко във филма е направено така, че да стресне зрителя, а актьорите играят великолепно. Титулярът Сам Нийл („Джурасик Парк”, „Мерлин”), влязъл в ролята на Джон Трент изиграва перфектно ролята на типичния съвременен, леко надменен и циничен скептик, чиято увереност в логиката на света се разбива като порцеланова ваза пред лицето на ирационалното, древно зло. Красивата Джули Крейн претърпява няколко метаморфози по време на играта, бидейки последователно самоуверена, уплашена, а после и зловеща. С рошавата си коса и самоуверена усмивка, днес възрастният Юрген Прокноу („Дюн”) демонстрира един страховит Сътън Кейн, на пръв поглед харизматичен, а всъщност психопатиен и отблъскващ персонаж, носител на чистото зло в нашия свят.

Тяхната игра, съчетана с добре направената музика, странните събития, разиграващи се на екрана, потресаващите мутации на жертви и нападатели и великолепната игра на светлосенките превръщат филма в едно от най-добрите произведения на режисьора Карпентър и в една от най-добрите истории на ужаса, които някой някога е разказвал. Подтискащият финал, издържан в най-добрите традиции на Х.Ф. Лъвкрафт циментира шокиращия ефект и прави „В устата на ужаса” задължителен филм за всички почитатели на черния жанр… и непрепоръчителен за всички с по-слаби нерви!