In Laymon’s Terms

in laymon's terms

Днешната чаша леймънада може и да заседне леко в гърлото, но се навършват точно двадесет и една години от смъртта на Ричард Леймън и искам да ви представя една чудовищна книга в негова памет.

In Laymon‘s Terms е отдаване на почит към големия чичо Дик в над осемстотин страници.

Книгата е разделена на три части, като средната съдържа няколко трудни за намиране разказа от самия Дик, както и едно интервю и снимки от личната колекция на Ан Леймън. Разказите са доста добри, дори бих казал по-добри от романите му. Има и няколко веселяшки поеми и два броя фото издание на списание, което Ричард е правил сам през седемдесетте.

Другите две части съдържат над трийсет кратки разказа от различни майстори на жанра, известни и не чак толкова (поне за мен), както и също толкова спомени за виновника за антологията до 500 думи.

Разказите са чудесни десетминутни късчета кошмар и лудост, издържани в лекия и кървав стил на Леймън. Подбрани са чудесно и няма пълнеж. Бих изредил фаворити, но както ми стана ясно от другите текстове, самият Ричард никога не го е правил. Винаги се е отнасял към всички автори еднакво приятелски, независимо дали са продали стотици хиляди бройки или пет. Все пак вътре ще намерите разкази от Брайън Кийн, Брайън Смит, Ричард Чизмар, Джеф Купър, Бентли Литъл, Джак Кетчъм, Едуард Лий, Х. П. Гонзалез и много, много други.

А от спомените разбрах колко точно добър човек, верен приятел, прекрасен баща и отзивчив колега е бил Леймън и колко е направил за жанра и хората в него. Текстовете вдигнаха пред мен стандарт, който не съм сигурен, че мога да достигна.

Антологията е събрана от дъщеря му Кели и искам да ви преведа думите с които я отваря, с риск да ви досадя, но обещавам, че ще е за последно:

„В събота на 25 юни 2000-та година присъствах на погребална служба на майката на един от най-близките ми приятели от гимназията. Имах само трима близки приятели тогава, така че погребението на майката на Андрю беше доста голяма работа. И, познавайки моите работа и проучвания в телевизионните класова в гимназията и университета, той ме помоли да запиша службата за него. С удоволствие се съгласих, готова да помогна по всеки възможен начин.

Майката на Андрю тъкмо беше навършила петдесет и две, когато загуби битката с рака на белите дробове. Не пушеше, просто изтегли лайняна карта от тестето. Диагностицираха я през 1998 и през двете години боледуване, терапия, хоспитализиране и консултации, тя бе перо.

Ъхъм. Перо.

Перото беше изборът на адрювата майка, семейството им и хората от групата за взаимопомощ на болните от рак като упражнение за визуализация и отпускане.

Тя  си се представяше като перо, реещо се наоколо. Сещате се, свободна и прочие. Точно като проклетото перо в началото на „Форест Гъмп“.

И след като почина, Пера се появяваха из цялото проклето място.

Перо прехвръкнало през прозореца, след като починала.

Намериха перо под кутията, съдържаща пепелта ѝ в багажника на колата, когато я донесли вкъщи преди службата.

Пера се появявали на любимия ѝ стол без обяснения.

Помислете си го и перата били там.

Ако предположим, че това не е било направено от някой зъл умник, голямо замислящо знамение бе прикачено към всичките шибани пера.

Бях на десет мили в общежитието на Марина Дел Рей, когато баща ми починал точно преди 9:30 сутринта в четвъртък, 14 февруари 2001. Майка ми се обадила на 911 и парамедиците пристигнали бързо.

В деня на смъртта на татко не получихме точно пера.

Часът на смъртта е записан 9:41 сутринта.

Парамедиците е трябвало да повисят десет – петнадесет минути. Докато пристигне полицията. Когато дошли ченгетата, парамедиците си тръгнали. Работата им била свършена. После идвал ред на куките да душат наоколо и да се уверят, че няма нищо подозрително. Майка ми дочула куките да си говорят „Провери ли аптечката за хапове?“

Докато куките ровели, мама се обадила на семейството, провела няколко разговора с пътуващия Алън Бийтс и показала на полицаите своите номера за хранене на катерици. (Мама и аз сме доста обсебени от дребните гризачи.)

След около час, чакайки погребалното бюро, голямата ни черна, желязна гаражна врата се затръшнала около 11 сутринта.

Не е била отворена.

Майка, вътре в къщата, се приближила до близкия прозорец, очаквайки да види инкасатора за газ или ток да провери сметката ни. Не бил деня в който идват, но това било единственото възможно и смислено обяснение.

Вместо това, видяла рошав мъж с прясна огнестрелна рана в ръката и мръсни боси крака да бяга през задния ни двор и да прескача стената към съседите.

С баща ми мъртъв на пода на всекидневната, майка уведомила куките за нарушителя и полицаите побягнали, влачейки задници през двора.

После се появили хеликоптерите.

Улицата ни бързо била блокирана в двата края с жълта лента и патрулки паркирани напряко, а на съседите ни било казано да се приберат по домовете, да се заключат и да чакат.

Така и не разбрахме какво точно е направил типа, за да бъде прострелян или преследван. Той се кри в съседския двор в купчина боклук за два часа и попречи на погребалните да стигнат до нас, докато накрая не бе заловен. През това време хеликоптери бръмчали над квартала и чичо ми трябвало да паркира на десетина пресечки и да пробие пътната блокада, за да стигне до къщата ни. Майка ми била уплашена, че ще се прибера вкъщи от училище и ще се впечатля от шума, само за да пристигна вкъщи за доста сериозен шок. Едно от ченгетата дори се отби по-късно през вечерта, целият в кал от преследването, за да се извини за шантавия хаос, който ни споходи през тези трудни моменти.

Достатъчно странно, както ни го поднася обикновено живота, татко починал, докато си разтварял “Алка Зелцер”, преди да отиде на пазар за валентинки, както и една съболезнователна картичка за един от редакторите си, чиято майка починала неочаквано предишната седмица.

Не вярвам особено в обсебвания и прочие, но смятам, че има прекалено много неща, които прескачат бариерата на простите случайности.

Та в духа на много необичайните отдавания на почит, хайде. Тате почина и ние се оказахме с окървавен престъпник в задния си двор, заупокойна служба отслужена в местна хорър книжарница, луд впиянчен помен уикенд с приятели, а сега книга пълна с гадни историйки и забавни възпоменания.

Сигурна съм ,че за някой не звучи смислено, но всичко си пасва идеално.

Може да не е перо, но какво му е забавното на това. Нека да има псувни, секс и въртене на задници.“

И за финал, смятам това да е последната чаша шоково питие, което ви поднасям. Не че Леймън няма още читави романи, да не говорим за сборници разкази, подлистници към списания с детски криминални новели и прочие, но никога не ми е било цел да ви разкажа всичко от/за автора. Ще ви оставя удоволствието някой неща да откриете сами. Романи като Cuts, Quake, The Stake, One Night in the Lonesomе October, „Пътуващо представление с вампир“ така и не стигнаха до ревюта и може би е за добро.

Беше удоволствие за мен да работя с Цитаделата и може би ще се видим отново да си поговорим за някой друг мой любимец.

Ревю на Иван Величков

Тагове:  

Оставете отговор