A Thousand Sons /The Horus Heresy #12/

Греъм Макнийл е един от авторите, към които нямам ясно отношение. Неговите книги, образно казано, са като кокосови орехи. Плодът – а именно епичните сражения и сюжети – е изключително сладък, но за да стигнеш до него трябва да минеш през дебела черупка от много плътни и подробни описания, както и/поне/ стотина страници “прокашляне” на автора, докато си нареди бордовата дъска с героите, чиято съдба иска да разкаже. Затова, макар Макнийл да е автор на безусловно най-добрата история за Ереста – разказът “The Last Church” – дълго време се цупех и мръщех на дванадесетата книга от поредицата, “Хилядата синове”, и не исках да я започна.
Помните ли момента в края на първия филм от трилогията “Хобит”, когато Торин прегърна Билбо и каза, че никога не е бъркал за някого толкова? Така се почувствах, когато прочетох тази мащабна, епична, страхотна и много човешка книга.
Макнийл ни връща в последните години, преди започването на Ереста. Хилядата синове са един от Легионите на Космическата Пехота, Адептус Астартес, най-великите воини в Империума на Човечеството, покорители на безброй светове. Хилядата синове са най-умните, най-интелигентните, най-дръзките и най-мъдри от всички тях. Само дето… са прокълнати. Генетичният им код е сбъркан. Няма воин от Легиона, който да е застрахован срещу това в най-неподходящ момент тялото му да мутира, а разумът да го напусне, превръщайки го в дементно чудовище, дори по-отвратително от онези, срещу които са го изпратили да се бие на първо време. Воините на Хилядата синове намаляват ли, намаляват, докато Пехотата не стига Просперо – планетата, на която, откраднат от Императора на човечеството, е израснал примарх Магнус. Магнус се е превърнал във велик магьосник, който черпи силите си от Великия Океан, етерът на ужаси и чудеса. Магнус разпознава своя Легион в Хилядата Синове. Той потъва във Великия Океан и успява да намери тяхното спасение, спирайки завинаги ужасите на мутацията, макар и с цената на едното си око, което му спечелва прякора Циклопа. Но това е ниска цена на фона на процъфтяването на Хилядата синове, които изграждат на Просперо най-великата цивилизация в Империума и събират цялото познание на човечеството през вековете, като овладяват заклинанията на такива редки писания, като писанията на лудия магьосник Ал-хазред и Пнакотическите ръкописи, споменавани в творчеството на Х.Ф. Лъвкрафт. Въоръжени с физиката и оръжията на Астарти, и магията на Великия океан, Хилядата синове стават най-могъщия от Легионите на Императора. Ала не всички се радват на успехите им. Леман Ръс и Мортарион, примарси на първичните Легиони на Космическите Вълци и Смъртната Стража, презират техните сили и нескрито ги обявяват за изроди и вещици. Обвиненията им стигат до ушите на безсмъртния Император на човечеството, който свиква съдбоносен събор на планетата Никея… а в същото време Магнус достига до сърцето на смъртоносна конспирация, без да подозира, че през цялото време танцува като марионетка, чиито конци са дърпани от силите на Хаоса.
Макар да започва изключително бавно и с дълги описания като книга от “Колелото на времето”, “Хилядата синове” е епически шедьовър, който нито един фен на Warhammer не бива да пропуска – ако по някаква причина трябва да прочетете само една книга от Ереста, тази би била отличен вариант. Греъм Макнийл разказва историята на великия Легион през погледа на пехотинеца Азек Ариман и възпоменатели на Империума, които записват спомени за завоеванията на Пехотата и така полека изгражда цялостната картина на епичния си сюжет, след което очарова читателя с хюбриса на Хилядата синове и техния харизматичен примарх Магнус, преди да разбие сърцето му с трагичната развръзка, която свършва с война, смърт, разрушения и поквара. Ако искате книга с ясно дефинирани герои и злодеи, трябва да бягате надалеч от Хилядата синове, защото това е романът, който дава най-добра мотивация на героите си, минали на страната на Хаоса. За разлика от красивия, ала суетен Фулгрим и изрода Ангрон, чиито слабости лесно бяха използвани от демони, Магнус Червения е примарх, който с цялото си сърце и душа обича Императора, иска да му остане верен и до последно се съпротивлява на съдбата си, обрекла го да се превърне в чудовище. Решението обаче е взето от същества, за които, както пише Макнийл, милиардите години са само мигване на окото и финалът приближава неизбежен като в старогръцка трагедия или нордическа сага, трагичен край, един от много, довели до вселената в 41-вото хилядолетие, в което обещанията за мир и разбирателство са забравени и има само вечност от кланета и убийства, огласяни от смеха на тъмните богове.