Националният Клуб за Фентъзи и Хорър “Цитаделата” навършва 22 години! Основаването ни се случи тъкмо на днешната дата, през вече далечната 2001-ва година, когато стотици фенове се събраха за прожекция на филма “Конан Варварина” с Арнолд Шварценегер във вече мисля несъществуващото кино “Урвич”. Тези, които останахме след това основахме клуба и така до ден днешен.
През годините много често съм говорил за различните фентъзи мании, които сме имали, от епиките на доброто старо време през младежките хитове от началото на века до анимациите, които разглеждаме днес. Но не толкова внимание съм отделял за любимите ни поредици на ужаса и със сигурност не помня да съм правил преглед как е еволюирал вкусът ни в тази посока. И понеже хорърът заема все по-голяма и по-голяма част от ревютата в сайта, а и наближава Хелоуин, в днешния обзорен материал ще се спра на любимите ни страшни книги и филми.
Истината е, че когато се записах на клуб през 2001-ва година бях голям шубелия и още не гледах ужаси. Нещата се промениха чак след като основателя на сайт Цитаделата Васил Мирчев-младши дойде на клуб. Той първо ме открехна към Пришълеца и Хищника, чудовища, с които все пак бях запознат (и то благодарение на Националната телевизия, която тогава излъчваше и такива филми), а през 2004-та конят отиде у реката, когато ми пусна бруталния хорър “Фреди срещу Джейсън”. Това стана като алтернатива на “Пришълеца срещу Хищника”, който тогава още бе с много лошо качество в пиратските сайтове (после обаче го гледах на кино и ми хареса) и бях едновременно омерзен от кървищата, но и по странен начин запленен.
След “Фреди срещу Джейсън” изгледах всичките класически филми от поредицата “Кошмари на улица Елм”, които ревюирах и в Цитаделата за потрес на някои от членовете ни, тогава също на само фентъзи вълна. Продължих да се запознавам и с други подобни поредици, като много харесах “Хелоуин” на Джон Карпентър, не толкова “Петък 13-ти”, която е за Джейсън и никак “Хелрейзър” с Пинхед. Тогава още не можех да се пречупя да гледам много кървави филми… Видях обаче “Сиянието” на Кубрик и макар по това време още да не бях фен на Кинг бях впечатлен.
Първите книги на ужаса, които прочетох бяха разказите на големия Хауърд Лъвкрафт, като това се случи някъде през 2006-та година. Част от тях бяха качени в “Читанка” и още помня първата негова творба, която ме заплени, кратката история “Храмът” (има и алтернативен превод “Подводният храм”), стилен, но атмосферен разказ, предопределил, че ще стана фен на автора му. Продължих със “Сянка над Инсмут” и “Цветът от космоса”, а по-сетне и с други произведения на този наистина велик писател. За съжаление от филмовите адаптации по творчеството му става само “Дагон”, при това без да е “уау”. Може би по-близки до духа на Лъвкрафт са филмите на Карпентър “В бездната на лудостта” и особено “Нещото”, макар то формално да е адаптация по друг автор.
В някакъв етап реших да мина от хорър, фокусиращ се върху чудовищата и насилието в такъв, който набляга на стряскащите ситуации и плашеща атмосфера. И до ден днешен считам за връх в това направление романа по действителен случай “Ужасът в Амитивил” на Джей Енсън, както и оригиналния филм с него, дело на Джош Бролин. Помня, че когато прочетох книгата не си намерих място от страх за около цял месец, дори на плуване ме беше страх, да не би демонът да ме удави в басейна. А вече бях доста голям мъж, това се случи 2013-та, значи близо 30-тина годишен. Филмът ми подейства по подобен начин, денем ме беше страх да отскоча до тоалетна, камо ли нощем.
Оттам се запалих по поредицата “Заклинанието” на Ед и Лорейн Уорън. Помня, че по някаква причина не бях впечатлен от първия филм на Джеймс Уон, напомнил ми твърде много за Амитивил, но вторият ми хареса страшно много и така станах фен, изгледах трилогията за Анабел, изкефих се максимално на “Монахинята” от 2018-ма, допадна ми дори по-скромният “Проклятието на плачещата жена”. По-късно се запалих и по конкурентните поредици “Греховен” на Скот Дериксън и “Коварен капан”, също на Джеймс Уон.
Паралелно започнах и да се запознавам с творчеството на много други автори. Към 2016-та вече се бях доста уморил от стотината книги за Warhammer, които бях прочел, та се прехвърлих на ужаси с “Плъхове” на Джеймс Хърбърт, после открих и творчеството на Греъм Мастертън, с който станахме приятели в Интернет и дори помогнах няколко негови разказа да излязат в “Сказанията на Стрикса”. Уилям Питър Блати пък ми се видя дотолкова убедителен в романите си “Заклинателят” и “Легион”, та след няколко години на агностицизъм отново станах християнин, нещо, за което вечно ще съм му признателен. Гледах, разбира се и филмите по книгите му, като намирам първия и третия за шедьоври.
Може би най-голямата мания на клуба по хоръра обаче си остава творчеството на Стивън Кинг. След като дълги години се бях дърпал от романите му, най-накрая се запалих през 2017-та година, когато излязоха адаптации едновременно на “Тъмната кула” и “То”. Получих книгите за клоуна Пениуайз на рождения си ден и сериозно се запалих, като цялата следваща година посветих на Краля и неговите класики – “Сейлъмс Лот”, “Сияние”, “Кристин”, “Гробище за домашни любимци”, “Сблъсък”. Това са може би наистина най-силните книги в жанра, писани някога, а “То” безспорно е най-епична.
Миналата година пък сигурно си спомняте, че дойде време на манията с акулите. Това се случи през лятото, когато ми попаднаха книгите на американеца Майкъл Р. Коул за мегалодони, от които най-много ми допадна Scar, а после се върнах и към класиката “Челюсти” на Питър Бенчли, като през септември видях на голям екран и филма на Стивън Спилбърг, може би най-добре заснетият хорър в историята на киното, заедно със “Заклинателят” на Уилям Фридкин. Явно когато хората не са имали компютри за ефекти, повечко са се старали по сценариите…
Завоят към Азия, който направихме последните години заради политкоректността в Холивуд стана забележим и с прегледа ни на ужаси. В последно време представихме в Цитаделата тайландския “Стоножка”, индийския “Тумбад” и японски класики като “Тъмна вода”, преди това “Рингу” и вчера “Норои”. Може би най-забележителни от тази част на света обаче са индонезийските филми, като най-добри от тях са произведенията на режисьора Джоко Ануар – Satan’s Slaves и Impetigore.
И така, за да се завърти цикълът до началото и да се върна на хорърите със свръхестествени убийци като “Фреди срещу Джейсън”. Това се случи с новата ултракървава поредица Terrifier на Деймиън Леоне, която според мен успя с това, че тръгна на контра на течението. Във време, когато много автори се опитват да го играят “възвишено”, пренебрегвайки стряскащите ситуации и кръвта, за да наблегнат само на атмосферата, Леоне се върна към класиката на 80-те, но на ента степен, като предложи най-голямата бруталия, снимана някога за голям екран, повече дори от “Хелрейзър”. С Terrifier 2 слагаме и край на днешния материал, непременно го гледайте преди Хелоуин… ако ви стиска.
18+
И честит рожден ден на Цитаделата!
Статия на Александър Драганов
Последни коментари