На тази дата преди 15 години г-н Пламен Митрев, аз, няколко щури фена и екип български издатели се събрахме в кино “Урвич” и основахме Националния Клуб за Фентъзи и Хорър, кръстен първоначално на легендарния герой Конан. От тогава мина много, много време, повечето хора, които присъстваха на основаването вече не се занимават с фентъзи, дойдоха нови, а така или иначе клубът си остана дом за онези, за които вълшебното е начин на живот 🙂
Цяла книга няма да ми стигне да спомена всички щуротии, които сме правили, както и хубавите спомени, които сме натрупали. Ще спомена обаче, че в клубът намерих най-добрите си приятели и той се превърна в мое второ семейство, с което сме били заедно и в хубаво, и в лошо. Затова само ще си пожелая – за много години и още повече емоции!
А за вас предлагам материала за любими произведения във фантастичния жанр, които по някакъв начин са маркирали любовта ми към жанра през всяка една от тези години, пък това от своя страна е оставяло отпечатък в историята на клуба и сайта 😉
/П.С. Говоря за произведения от други автори, не от мене си. Това би било твърде себично, макар че не забравяйте да си поръчате от мен „Сказания за ледената планина“./
Започвам броенето…
0…
2001
~ “The Elenium” от Дейвид Едингс
Повечето хора свързват името на майстора на жанра Дейвид Едингс с поредицата „Белгариад“, но аз се запалих истински по творчеството му с трилогията “Еления“, от която в клетата ни родина излезе само първата част, „Диамантеният трон“. Никога няма да забравя как се сдобих с книгите му – от търг на фантастични книги в една винарска изба 😀 Прочетох ги запленен и споделих мнение с основателя на клуба Пламен Митрев точно на срещата, на която създадохме клуба. Той не остана много очарован, тъй като не беше особено голям почитател на Едингс.
– Не ме възбуждат! – отряза ме той, когато му казах колко съм се запалил по книгите. Не само го преживях, но точно от тези книги взех и името, което се превърна в мой никнейм през годините – Sparhawk.
1…
2002
~ „Сага за войната на разлома“ от Реймънд Фийст
Амбицията на клуба беше очевидна още при създаването му, като през 2002-ра ние започвахме да връчваме награди – първо за изминалата година, а после и за настоящата. Първото издание на конкурса за Автор на годината стигна до балотаж, в който един срещу друг застанаха Ник Перумов, подкрепян от издателя си Пламен и Реймънд Фийст, подкрепян от всички останали 😀 Фийст спечели, но на косъм, а аз си припомних великолепната „Сага за войната на разлома“, едно от фентъзитата, с които израснах, като джуджето от вица за Веско Маринов.
2…
2003
~ Книгите за Дризт от Р.А. Салваторе
За историята на клубната награда в категорията „Автор на годината“ 2003-та бе лишена от драматизъм – всички бяхме открили историята на мрачния елф Дризт до Урден и когато Пламен предложи създателя му Салваторе за Автор на годината целият клуб викнахме:
– Да!
– Ама чакайте сега, някой ако има друго предложение… – опита се да каже той.
– Няма!
Те така. Дризт FTW!
3…
2004
~ „Ерагон“ от Кристофър Паолини
То всъщност Дризт спечели наградата за Книга във въпросната 2004-година с „Наследството на мрака“, но за мен беше голямата работа, че са издали „Ерагон“ на български. Но защо, може би се питат по-критично настроените читатели сред вас. Ще ви кажа. Когато за пръв път намерих тази книжка в списъците на бестселъри тя все още бе сравнително неизвестна, но аз бях убеден, че ще стане супер успешна и познах! За съжаление, както ми стана ясно към средата на третия том, в главите за Роран.
Така или иначе, продължавам да изпитвам симпатии към Ерагон, донякъде и заради филма, излязъл няколко години по-късно.
4…
2005
~ „Отмъщението на ситите“ от Джордж Лукас
Е, по тоя филм лудна целия клуб! Именно покрай него си лепнах прякора „Дарт“ пред никнейма. Никога няма да забравя как треперих преди излизането му, как го гледах в киносалона, все едно съм на мач, как изстрадах загубата на Анакин от ръцете на омразния ми Кеноби и как се кефех на Сидиъс, задето прецака джедаите! До ден днешен младият Вейдър, изигран от Хейдън Кристенсен, ми е сред най-любимите герои, like ever.
5…
2006
~ „Историята на пазителя Мартин“ от Робърт Станек
Е сега усещам как създателя на сайта Васко Мирчев протяга ръце през чата на фейса, за да ме удуши. Ех, този Станек, какви полемики имаше за него едно време, не е истина! Всичко започна когато попаднах в едни класации на фантастичен сайт, че той е сред най-успелите автори. Вързах се, купих си го и се навих да го харесам, после убедих „Инфодар“ да го издадат и подскокоросах клуба да му връчим награда за Автор на годината, без да се усетя, че човекът всъщност е американски инди автор, който не се разпространява по големите вериги книжарници.
А защо ми хареса толкова тогава ли? Ами малко е смешно, но аз много обичам фентъзита за елфи, в ония години всички имитираха Джорджо Мартин, а Робърт бе озаглавил поредицата си „Кралете и елфите“ /”The Kingdoms and the Elves of the Reaches”/. И като прочетох, че единият от героите е елф, който се бие като Сегал, а друг е младо магьосниче а ла Хари Потър, се зарибих. Иначе и до ден днешен сме приятелчета във фейса и имам луксозно издание на първата му книга с автограф, с което много се гордея.
6…
2007
~ „Хари Потър“, duh
Е то е ясно, че нямаше да мине списъка без да спомена Потър, но 2007-ма… човееек, каква година. Тогава трябваше да излезе последната книга от поредицата и аз малко нещо леко далеко полудях. Отброявах дните до публикацията на английски, после не спах нощта преди излизането на книгата, спойлнах си финала в Интернет, после го проверих, за да съм сигурен, че любимецът ми /самият Харко/ оцелява, сетне четох книгата недоспал и едва не получих сърдечен удар, когато по едно време Волди го гътна, макар после моят човек да възкръсна. Бях нахилен като зелка дни след това и вдигнах купон в нас, а еуфорията ми продължи и до годишните награди, когато се организира мощна кампания за победата на Харко, на която едничка опозиция се явяваше Васко Мирчев, агитиращ за мормонския клонинг „Левън Тъмпс“. Цецо Николов, друг от нашите фенове, който по това време идеше на клуб ваканциите от университета в Страсбург, каза, че си имаме функционираща руска демокрация в клуба.
7…
2008
~ „Камъните на елфите“ от Тери Брукс
Всъщност тази книга ми е любима още от детството и затова се накефих много, когато „Инфодар“ я преиздадоха с нов, по-точен, но и малко по-тъп превод, който обаче й стигна за да спечели годишната награда на клуба. Каква е историята на книгата? За елфи, разбира се! Които се борят с демони. Какво да не й харесаш, освен ужасния сериал, който в онези години обаче бе още далечна перспектива за филм.
8…
2009
~ „Здрач“ и вампирите
Знам, че в момента искате да ме удушите, но истината е, че точно тази книга и филмовата й адаптация доминираха вниманието на клуба, в това число и моето, през 2009-та година. Купих си романчето на Стефани Майър с плах оптимизъм и си го изчетох с огромно удоволствие, а именно през него се запалих и по вампирите и после почнах да чета друга литература по въпроса. Какво ми хареса толкова ли? Ще се смеете. Навремето се дразнех, че стилни същества като вампирите ги пердашат в книгите по устав, с дървен кол, слънчев изгрев, чесън, праз, пълнени чушки и прочее. Едуард, Джаспър и целия екип на Майър не можеш им направиш нищо по тоя начин, ако и да блещукат малко – това са истински силни и яки вампири, никой не може да ги победи!
Освен тъпите върколаци, но какво да правиш, нищо на тоя свят не е съвършено.
9…
2010
~ „Пърси Джаксън“
По това чудо се запалих още предишната година, когато изчетох книгите на английски, но същинската хистерика настъпи през 2010-та, когато „Егмонт“ издадоха произведенията на български, а по кината се завъртя филм. Всъщност когато за пръв път видях имената на английски, помислих, че това е книга за спортисти, които се състезават на олимпийските игри. По-късно разбрах, че е фентъзи, а с прочитането им ми увяхна мечтата да напиша нещо а ла „Хари Потър“, но с гръцки митове – Рик Риърдън вече го беше направил. За сметка на това намерих нова любима поредица, а после се закачих като вендуза за „Егмонт“ и успях да преведа продълженията.
10…
2011
~ Книгите на Саймън Р. Грийн
След няколко години, в които живях на тийн книжки, литературните ми вкусове завиха рязко настрани, когато открих британския гений Саймън Р. Грийн, автор на поредици като “Deathstalker”, “Nightside” и “Hawk & Fisher”. Въпреки, че героите му са страшни говеда, аз бях запленен както от шеметното му въображение, така и от тоновете екшън и жлъчния английски сарказъм, които направиха авторът мой любимец, какъвто си остава и до ден днешен. Успях дори да споделя словото му сред клуба и хората пак ми се поведоха по акъла и го избраха за Автор на годината, макар да бе ужасяващо неактуален в България.
11…
2012
~ „Черният рицар – Възраждане“
А като си помисля, че в началото не исках да го гледам, ей така, от магарешки инат. След като го направих, това стана не просто любимата ми екранизация за Батман, ами любимият ми филм изобщо и да, повече дори от „Ситите“. Актьорите, сюжета, костюмите, саундтрака и най-вече историята за изкупление – „Възраждане“ според мен е дори по-добър от циничния си предшественик от 2008-ма, тъй като успява да намери надеждата за легендарния си герой, което все си мисля, че е ценно като послание.
12…
2013
~ „Пущинакът на Смог“, Леголас и баща му
Ще ви призная нещо скандално – до този филм имах много смесени чувства към Питър Джаксън. „Задругата на пръстена“ я обожавам, но „Двете кули“ и „Завръщането на краля“ не ме кефят като визия, а „Неочаквано пътешествие“ направо го мразя. Затова зинах, когато видях този уникално красив, епичен, динамичен и страхотен филм, в който звезди бяха – познахте – ЕЛФИТЕ! Леголас и Трандуил, FTW, бе!
13…
2014
~ Елфите от Warhammer
Елфическата истерия продължи и следващата година, когато открих книгите за тези същества от фентъзи света на бордовата игра Warhammer. Специално впечатление ми направи творчеството на Гав Торп, който ме накара да чета с увиснала мандибула историята на прокълнатия крал Малекит /нищо общо с оня жмуньо от „Марвел“, нищо че са адаши и колеги владетели на тъмните елфи/, а на края на годината ме отказа от жанра на епичното фентъзи с “The Curse of Khaine”. Защо – ами просто толкова добра книга в тая насока не съм чел нито преди, нито след това и не съм убеден, че ще намеря някога.
14…
2015
~ Transformers
Да, тук инфантилизация се разразява с пълна сила. Всъщност, семенцата на това нещо бяха посяти година по-рано, когато гледах триизмерната „Трансформърс Прайм“. През миналата година обаче превъртях всяка проклета анимация, излизала в Щатите за роботчетата, превръщащи се в колички – оригиналното G1 от 80-те, аниметата „Армада“, „Енергон“ и „Кибертрон“, продължението „Роботи под прикритие“, старото „Роботи под прикритие“, „Анимейтед“ поредицата, дори едно японско, дето е излизало само на дискове към списания в страната на Изгряващото слънце. Защо съм направил това, не мога да ви кажа. Истината е, че аз още от „Волтрон“ и „Звездните шерифи“ обичам гигантски роботи и въпреки усилията на Майкъл Бей, накрая се запалих по най-популярната поредица в жанра, по убийствено спамаджийски за потребителите ни начин.
15!
2016
~ „Заклинателят“ (“The Exorcist”)
Тя годината още не е изтекла, но аз вече знам кой ще ми е фаворитът от нея. Истината е, че макар винаги да съм обичал хоръра и на книжка, и на филмче, от „Заклинателят“ години наред изпитвах див, суеверен, животински ужас, като не съм смеел нито да чета книгата, нито да гледам дори трейлър /!/ на филма, страдайки от убеждението, че това е дяволска история и кой знае дали и на мен няма да се случи нещо ужасно, ако я прочета/гледам.
Колко съм бъркал само. Наистина книгата на Уилям Питър Блати и филмовата адаптация на Уилям Фридкин са страховити, но в сърцевината си това е една много красива, изключително смислена и стилна история, за вярата, за саможертвата, за това какво означава да издържиш на изпитанията, през които грешният ни, често пъти гаден свят те подлага.
Те така. Мисля, че това е хубав финал за материала, който пък е хубав материал за датата, която пък е хубава дата за жанра у нас.
Дано да имам възможност да си споделям маниите с вас и за в бъдеще. Ако това е така, значи всичко ще е наред 🙂
Последни коментари