Стивън Кинг е автор, който спокойно може да бъде наречен истинска съкровищница за световната литература, а също и един от малкото писатели, които могат да напишат перфектна история както в къс разказ, така и в епичен роман. За “Четири след полунощ” Краля се е спрял на междинния формат и предлага на вниманието на читателите четири повести, всяка от които разказва отделна история, свързана с другите само по това, че не предполага спокойни сънища след като сте я прочели.
“Ланголиерите”, която по-късно е направена и на филм, ни запознава с Брайън Енгъл, самолетен пилот, който трябва да лети извънредно, макар и само като пътник. Причината за това е, че жена му е починала, а макар да е разведен с нея, той тръгва на път и се озовава на борда на самолет, с който се случва нещо странно, а именно, в един момент пътниците просто изчезват. На борда остават само онези, които са задрямали в началото на полета. Това са Брайън и още няколко души, сред които сляпо момиче, мистериозен англичанин с невероятни умения за оцеляване и важен делови човек на ръба на истерията, който закъснява за бизнес среща. Скоро те разбират, че се е случило нещо много по-странно от това, че хората в самолета са изчезнали. Няма ги телекомуникациите с останалия свят. Няма ги някои от градовете. Всъщност, изглежда, че в доскоро познатия им свят не е останала жива душа.
Обаче само изглежда така.
Господин Туми, бизнесменът, когото всички възприемат като опасен, знае за какво става дума. Неговият баща му е разказвал историята за Ланголиерите – онези зли малки същества, които отвличат и изяждат непослушните, мързеливи деца. Сега той е сигурен, че Ланголиерите идват за него. И наистина, сляпото момиче, което изглежда надарено със свръхсетивност, дочува приближаването на далечен хрускащ звук…
“Ланголиерите” е едно от най-силните неща на Стивън Кинг, които съм чел. В нея авторът на шедьоври като “То” и “Кристин” успява майсторски да покаже психологията на героите си, озовали се в една крайно необикновена и смущаваща ситуация, като правдиво предава реакцията им и едновременно с това предлага крайно оригинална фантастична идея.
“Таен прозорец, тайна градина” е история за двама писатели. Мортън Рейни е бестселъров автор на успешни книги за ужаса, а Джон Шутър е никому неизвестен селянин, написал разказ, много подобен на едно от произведенията на Мортън. Шутър смята, че по някакъв начин Мортън е откраднал разказа му и иска възмездие за това. Ако не го получи, той ще убие всички, които колегата му някога е обичал…
Тази история ме впечатли най-малко от целия сборник, обаче в действителност е много добре написана. Интересното е, че аз съм попадал на подобна ситуация – преди време авторката Силвия Петрова ми писа озадачена от това, че е написала началото на своя роман “Под сянката на веригата” така, че звучи почти идентично с моите “Сказания за Ледената планина“, но това за щастие предизвика по-скоро усмивка и в двама ни, а не катастрофални събития, като тези развихрили се в творбата на Кинг.
“Библиотечна полиция” е моят фаворит в сборника. Сам Пийбълс е обикновен застраховател, който се озовава натоварен с досадна задача, когато един акробат претърпява тежка контузия и така остава огромна дупка в празничната вечер на местния “Ротари клуб”. Да бяха в България, хората можеха да поканят професор Иво Христов да им изнесе лекция за процента на дебили сред тях, но понеже са в Щатите, Сам е човекът, натоварен с това да държи реч. За да си помогне при изготвянето, човекът е принуден да направи нещо, което по-непонятни причини му е крайно неприятно, а именно да отиде в библиотеката. Там именно е и съдбовната му среща с Арделия Лорц, библиотекарката, която му намира точните книги, но и отправя странно предупреждение – че трябва да ги върне навреме, инак ще изпрати подир него Библиотечния полицай – онзи образ от градските легенди, с който се плашат непослушните деца. Речта на Сам се оказва успешна, към неговата фирма заваляват поръчки, а книгите остават забравени и загубени. Арделия Лорц обаче не се е шегувала. Тя наистина изпраща Библиотечния полицай и той е истински, привидение, изплувало като кошмар от спомените на Сам. Всичко останало обаче, включително мъртвата от отдавна Арделия обаче изглежда нереално… Сега изгубилият книгите, а може би и разсъдъка си човек ще трябва да разрови историята на малкия град, в който работи, за да разбере как да се отърве от Библиотечната полиция!
Тази история според мен ще допадне на всеки, който харесва “То“. В нея има достатъчно мистерия, ужас и психологизъм, за да задоволят жадния за качествена жанрова литература читател. Останах възхитен!
“Слънчевото куче” е финалната и може би най-налудничава творба в сборника. За петнайсетия си рожден ден тийнейджърът Кевин Деливън получава точно това, което иска – фотоапарат “Полароид”, който прави снимки на мига. Не забравяйте, навремето хората са нямали смартфони, с които да щракат навсякъде. “Полароид” е било върха – снимаш с апарата и той изплюва снимката веднага, без да се налага да я носиш на студио, където да я проясняват.
Само че този “Полароид” не работи. Или работи, но не както трябва.
Той прави една и съща снимка. На куче. Куче, застанало пред една ограда, с гръб към апарата. Каква полза има от апарат, който снима само това? Този въпрос кара бащата на Кевин да го посъветва просто да върнат “Полароид”-а и да го сменят за нов. Момчето обаче се терзае от други въпроси. Какво е това куче? Защо апаратът го снима? В търсене на отговорите, Кевин отива при местния измамник, Пап, който знае всичко за всичко. И в неговия магазин за балами, двамата откриват нещо изключително.
Снимката не е една и съща. Кучето се движи.
И иска да излезе от фотопарата…
“Слънчевото куче” е истинска психария и смразяваща кръвта история, най-вече заради това, че в нея са може би най-симпатичните и живи герои в книгата, а свръхестественият феномен, срещу който се изправят е необяснимо зловещ.
Като цяло, “Четири след полунощ” е страхотна книга, издадена у нас в две части, като си заслужава да прочетете всичките четири повести в тях – перли, в короната на Краля на ужаса, Стивън Кинг.
Последни коментари