Хрониките на Шанара

shannara first photo Десетият епизод на “Хрониките на Шанара”, който слага финал на първия сезон вече е факт и това означава, че е време да напиша ревю за адаптацията по класическия фентъзи бестселър “Камъните на елфите”. Преди всичко трябва да кажа, че това е шоу, което очаквах с голямо нетърпение. Вярвах в преценката на Тери Брукс, който се хвалеше в сайта си, че навремето скъсал на парчета сценарий, неверен на литературния първообраз. Вярвах на говорителя му Шон Спийкмън, който поддържа въпросния сайт и профила на автора във “Фейсбук”. Като последният глупак, вярвах и на телевизия МТВ, че има добри намерения за поредицата. Това, което получих обаче бе много различно от онова, което бях прочел преди много години като малък, когато баба ми купи “Камъните на елфите” и я изгълтах за два дни.
Но преди всичко това, ще подходя с очакване да сте като продуцентите от сериала и да не сте чели книгата, пък дори и да сте го направили, историята на телевизионната версия не е съвсем същата. Затова първо няколко думи за историята и сюжета.
“Хрониките на Шанара” ни пренася в едно далечно бъдеще, когато човешката цивилизация е рухнала и на нейно място е избуяла култура, в която няколко приказни раси – елфи, гноми, тролове, а също и различни племена хора – обитават Четирите земи. От тях най-силни са елфите, които управляват от своята столица Арборлон. Тайната на тяхната магия е във вълшебното дърво Елкрис, което ги пази от демонската армия на злия Дагда Мор. Сега обаче Елкрис увяхва и единствената надежда е в принцеса Амбърли, в сериала направена като горда и наперена благородничка, която пердаши и надбягва момчетата. В случая обаче това няма да й стигне за оцеляването – с всяко паднало листо на Елкрис, от измерението на Забраната се освобождава демон, който започва да сее смърт и разрушения. Затова друидът Аланон започва да търси Уил Омсфорд, последния потомък на рода Шанара и син /в книгата е внук/ на Ший, героят от войната с легендарния Господар на магията. Уил обаче се е залисал в свалка с красивата скитница Еритрия – без дори да подозира, че и по неговите пети са тръгнали адски същества…
shannara-chronicles-reaper-review-02-600x287
За да оживее света на “Шанара” на малкия екран, МТВ са заделили видимо немалък бюджет за специални ефекти, а цялото нещо е снимано в Нова Зеландия, където преди това са били заснети класики като филмите за Средната земя и Нарния, а също и не толкова класически адаптации като “Легендата за Търсача” по книгите на Тери Гудкайнд. Резултатът от това е, че на визия сериалът го докарва да е епично фентъзи – пищни, макар и на места леко кичозни декори, красиви панорамни сцени, компютърно генерирани или пък гримирани демони, които застрашително ревят и се плезят на зрителя от екрана. Не толкова добри думи имам за костюмите и направата на другите същества – елфите имат вид на фешъни от парти на Ким Кардашиян, троловете са като от старите филми за Лудия Макс, а гномите до един са направени на уроди, като нещастния злодей от първия филм за Робокоп, който цопна в една цистерна киселина и започна да се топи. Тук обаче не е имало кой да го сгази и така гномите загрозяват картината на кардашиянските елфи.
Актьорите в историята са избрани да са млади и свежи на вид, като за мен титуляр все пак е Остин Бътлър, който играе изключително глупава версия на лечителя Уил Омсфорд. Няма го замисления, сериозен младеж от книгата на Тери Брукс, тук има селски ергенин, загорял за мадами и лесно съблазнен както от Еритрея, така и от Амбърли. Тук стигаме и до героините, имената на чиито актриси не си направих труда да запомня. В последно време в американската поп-култура има мощен феминистки натиск всички героини да са направени kickass и badass, но резултата най-често е просто ass. В своята книжка “Камъните на елфите” Брукс беше изградил интригуващи и по своему силни персонажи, от оправната и игрива Еретрия до свенливата, но носеща скрита сила Амбърли. Тук и двете са представени като настървени кокошки, чието най-голямо достойнство е да набият някой кардашиянски елф, подчертавайки превъзходството на съвременната силна жена пред подтисническия и зъл бял мъж. Поне пищяха готино при появата на демоните. Насред детската градина каквото могат правят актьорите Маню Бенет /Аланон/ и Джон Рис-Дейвис /Ивънтайн/, които носят талант от Джаксъновите продукции, с които се опитват да облагородят продукцията. Резултатите са смесени – уменията им са по-високи от тези на младите и либави актьори, ама хич не приличат на литературните си първообрази – Аланон е по-нисък от Уил /like seriously?/ и докарва визията на Бойко Борисов, а Рис-Дейвис все пак игра джудже във “Властелинът на пръстените” и бедуин в третия “Индиана Джоунс”, та е трудно да си го представим като крал на елфите.
От всичко казано дотук би трябвало да сте разбрали, че “Хрониките на Шанара” е ужасна адаптация на “Камъните на елфите”. По принцип аз съм бил толерантен към преразкази с елементи на разсъждение като филмите по “Пърси Джаксън”, “Хобит” и “Ерагон”, но това е било винаги защото режисьорите им са взимали решения, от които нещата изглеждат по-яко на екран, отколкото биха били при директна адаптация – големите чудовища и вихрен екшън във филмите за Пърси, мащабните баталии в епиките на Джаксън, готиния подсилен злодей Дурза от “Ерагон”. Тук промените са окифльорчили нещата. Дагда Мор е нагрухан като основен антагонист, наистина, макар подозрително да прилича по фасон и методология на Фреди Крюгер. Неузнаваемия обаче е редуциран до евтина съблазнителка, която си сменя формата и пола, а заплашителната и страховита фигура на Косача напомня на обвит в сенки Доналд Тръмп, който крещи и реве нечленоразделни закани. Но от друга страна има добавени образи на млад пророк, който се влюбва в красива елфическа слугиня, но е прокълнат, на цяло село амиши, които имат револвери, селска дискотека и записи на “Стар Трек”, а също и на различни цветнокожи елфи, за да е политкоректно. Проста да да падладейш, както казваше една колежка на майка ми на нейния си руски.
След всичко казано дотук сигурно си мислите, че безкрайно съжалявам задето съм гледал този сериал. Истина е, че по време на първите епизоди изпитах в себе си силен гняв, сравним с чувството, което ме обзе когато рекламната еуфория около “Силата се пробужда” мина и осъзнах, че всъщност новия филм за “Междузвездни войни” е доста тъп. Тук обаче стана обратното – с напредъка на епизодите се примирих с това, че гледам нещо различно от Шанарата, с която израснах и обичах и дори започнах да се забавлявам на някои от хрумките на сценаристите, сред които елф, напомнящ злодеите от “Тексаското клане” в крепостта Пикон и отделните кървави бани, добавени за да не е историята съвсем момичешка. В последния епизод, предизвикал появата на това ревю, сърцето ми отново се сви, когато видях епичната война между елфите и демоните превърната в битка, напомняща сблъсъка на скинари в Борисовата градина, но все пак почти pusnah salza на заключителната развръзка, за радост запазена от романа и някакси преживях отворения финал, който намеква, че при следващи сезони другите книги на Тери Брукс ще са още по-окепазени. Подозирам, че за човек, който никога не е чувал за книгите от поредицата “Шанара” сериалчето дори може да му се хареса, тъй като дори сянката на измисления от Брукс сюжет е над стандартната тийн бозица, характерна за ТВ поредици като “Флаш” или софт порното, предлагано от други истории, които дори не желая да поглеждам. За мен обаче това бе пропусната възможност да видим една от най-добрите фентъзи епики екранизирана както подобава и затова не мога да бъда очарован.

Тагове:  ,

Оставете отговор