Храмът на ужасите

temple of terror bg

Храмът на ужасите” е книга-игра от поредицата “Битки Безброй”, дело на ветерана Йън Ливингстън. На български език тя е издадена през вече много далечната 1995-та година, а отговорността за това е на издателство “Селекта”.

В пролога на “Храмът на ужасите” има известен намек, че може би героят ти е същият от “Гората на обречените”, но иначе тя може да се чете самостоятелно. Ти си варварин, който решава да помогне, когато научава ужасни новини от Язтромо, майсторът магьосник от Гората на Мрака. Малбордъс, обучен от тъмните елфи на зла магия, търси пет драконови фигурки, отдавна изгубени в руините на град Ватос. Ако ги намери, той ще ги съживи като истински дракони и светът на Алансия ще падне под силите му. Единствената пречка на това си ТИ. Трябва да намериш Ватос, да влезеш в него и да откриеш драконовите фигурки преди питомецът на елфите. Ала смъртта ще те дебне на всяка крачка…

“Храмът на ужасите” е оставила ярък и хубав спомен в съзнанието ми като наистина епично приключение със страхотен злодей и смъртоносни чудовища. Когато я препрочетох, ентусиазмът ми поспадна. Ливингстън действително се е постарал книжката да отговаря на заглавието си, като към и без това тъмния фентъзи стил на “Битки Безброй” има добавено подчертани хорър елементи, за които спомагат и безумните илюстрации на Бил Хюстън. Стилът му на писане е добър, макар и прекалено минималистичен, независимо, че става дума за интерактивна литература. Все пак атмосферата в “Храмът на ужасите” е действително добре изградена.

Схемата на игра е традиционната, позната за “Битки Безброй”, без да е кой знае колко модифицирана. Нивото на трудност е прекалено. Това всъщност е основният проблем на “Храмът на ужасите”. Разбирам идеята, че книгата трябва да е предизвикателна, но това, което Ливингстън е направил е абсурдно. На героят без причина му се случват гадни неща, наказанията за всяка грешка са прекалено тежки, щателното търсене е затруднено от това, че трябва да се пазиш от проклятие, което прави превъртането въпрос на сляпо налучкване или чийтване. Ситуацията болезнено напомня “Сенки от Ада” на Стивън Трейвс, още едно преводно заглавие, което навремето обичах, а сега ме разочарова. “Храмът на ужасите” не е чак толкова нелепа, но почти.

Като цяло това впечатленията ми от “Храмът на ужасите” са смесени. Действително атмосферата, злодеят и илюстрациите са готини, но прекалено високото ниво на трудност убива удоволствието. Може, разбира се, да чийтвате, което прави нещата по-приятни, но не съвсем. Постоянните натяквания в текста как бъркаш и ти се случва нещо лошо убиват удоволствието. Затова и не останах очарован от тази книга-игра, не усетих удоволствието от едно време. Някои стари любимци човек явно не трябва да си ги припомня.

Ревю на Александър Драганов

Оставете отговор