Хари Потър и Проклятието на Бъзовата пръчка

Хари Потър и Проклятието на Бъзовата пръчка


Author: Darth Sparhawk
Date: 18.08.2009

Photobucket
Хари Потър и Проклятието на Бъзовата пръчка
фен-фикшън от Александър Драганов

Искам да посветя тази история на няколко души, които имаха своята роля да ме вдъхновят да я напиша.
Първо, на Дж. К. Роулинг, че създаде моя любим свят.
Второ, на Даниел Радклиф, който изигра моя любим герой.
Трето, на Джордж Норман Липърт, който ми показа, че един фен-фикшън по ХП може да бъде и нещо много сериозно.
И накрая, на Матю Стовър, който частично ме вдъхнови за злодея в тази история.

А на всички останали – приятно четене!

Photobucket
Първа глава
Един работен ден
Сничът приближаваше.
Това бе видимо за Хари, който се бе привел над своята „Светкавица” и топеше разликата между себе си и малкото златно кълбо с всяка секунда.
Същото обаче важеше и за Джини.
– Това е много по-интересно от мъгълския джогинг – отбеляза Хари, докато рязко завъртя метлата си при поредната маневра на златната топка във въздуха.
– Не знам какво е джогинг – отбеляза Джини, видимо спокойно. Със смесено чувство на гордост от уменията й и неудовлетворение от тяхната демонстрация в момента Хари отбеляза, че младата му съпруга взе завоя не по-зле от него и дори като, че малко постопи дистанцията между двамата.
Те си организираха тази малка игра всяка сутрин, вместо джогинг, като събуждане преди предстоящия ден. В началото Хари бе много по-добър, но в трите години, в които той се бе посветил на службата си при аврорите, жена му се бе отдала изцяло на куидича и напоследък почти го бе настигнала.
– Попитай Артър – каза Хари – той изучава мъгълските обичаи.
– Да, но в момента е отдаден на изследванията на различните приспособления за баня – отговори Джини.
Двамата взеха поредния рязък завой когато снича отново сви в обратна посока из двора, който опасваше малката им къщичка. В началото двамата бяха живели с останалите от семейство Уизли в Хралупата, но след ранния им брак Хари бе решил да купи семейна къща с част от спестяванията си в Гринготс и сега те бяха насред китна английска равнина, близо до останалите и все пак усамотени.
– Нима още изледва гуменото патенце? – попита Хари, леко шокиран.
– Не – отвърна Джини – в момента е запленен от джакузито.
– Него си го бива – отбеляза Хари. Чичо му Върнън бе имал джакузи, в което отпускаше морна снага, предизвиквайки вълнение като малък кит, бухнал се в морето.
Снича продължи да приближава. Хари усети, че този път златното топче няма да му се изплъзне и рязко скочи от метлата си, като стъпи върху нея както някои мъгъли правеха върху скейтбордовете си. Леко тупване отстрани му подсказа, че Джини е направила същото.
Хари се ухили.
Ставаше все по-добра.
Двамата вече бяха почти един до друг и когато протегнаха ръце, дланите им се докоснаха, сключени около снича.
– Равен резултат – отбеляза Хари и се усмихна щастливо на съпругата си – ставаш все по-добра.
– Знам – усмихна се Джини. Двамата бяха застанали в съвършен баланс на метлите си. Червенокосото момиче приближи любимия си и го целуна по устните.
– Мм – въздъхна Хари блажено и в следващия момент усети, че Джини си взима снича.
– Аз печеля – подсмихна се тя.
Хари се намръщи полушеговито.
– Ти ме изигра.
– Съвсем вярно – отвърна съпругата му и го погледна невинно – ще ми простиш ли отново.
Сетне удави протеста му в нова целувка.
* * *
Два часа по-късно, след като бе изпратил Джини до базата на куидичния й отбор, Хари долетя на метлата си до сградата на Аврорите, намираща се скрита под един стар мъгълски блок. Той доста дискретно влезе в неговия стар, стар асансьор, махна с магическата си пръчка и разкри нов циферблат за етажите на аврорната служба, след което щракна своя етаж – офисът на началника – и зачака, докато машината слезе по-надолу отколкото всеки мъгъл би допуснал.
Хари Потър все още не бе свикнал с това, че е станал началник на Аврорите. Той действително бе победил лорд Волдемор и това му бе спечелило огромна доза уважение в света на магьосниците, но не смяташе, че е готов за поста. Голяма част от старите аврори обаче бяха загинали или много уморени от войните с Черния лорд и затова оставиха него да поеме поста, а повечето от оцелелите се пенсионираха. Всъщност сега в офиса на Аврорите имаше само един от „старата гвардия” – сърцат старец на име Рандолф Крънч, който прилежно номерираше всяко дело и все по-рядко участваше в акции.
Каквито, в интерес на истината, много много нямаше. Със смъртта на Риддъл последователите на Черните изкуства бяха претърпели съкрушително поражение и се бяха изпокрили в миши дупки. Най-големите грижи на аврорите бяха най-често изтървани магически създания или излезли от контрол заклинания.
Отчетливо звънене обяви, че Хари е пристигнал на уречения етаж и така той излезе от асансьора, като кимна на всеки, който видя. Повечето аврори бяха млади момчета и момичета, по-малки дори от неговите 21 години и бяха дошли директно от „Хогуортс”. Той поздравяваше всеки от тях, наблюдаваше как работи, окуражаваше ги и ги коригираше когато имаше нужда. Повечето от тях твърдяха, че той е най-добрият учител който са имали и това го караше да се чувства неудобно.
Той не бе учител. Беше един от тях, нищо повече.
– Здрасти, Хари – чу той познат глас и като се обърна видя своя заместник, господин Роналд Уизли, да закусва. На бюрото на Рон цареше истинско безредие от документи, пергаменти и дори една сова, която ядеше едновременно с него.
– Радвам се, че идваш – отбеляза Рон – днес се очертава да бъде доста тежък ден.
Хари въздъхна. Кой знае какви глупости бяха станали. Той махна с пръчката си към близката кафеварка, която изсвири и след малко сама сипа чаша кафе.
– Хари Потър, сър! – долетя възмутения глас на едно домашно духче, което работеше при аврорите.
– Трябваше да кажете и щяхме да ви направим великолепно арабско кафе с много захар, поднесено в автентична чашка! Или път индийско, с корички от портокал и дълго, с мляко и шоколадови пръчици! Или…
– Предложи тези неща на някои от другите аврори, Липи, те ще ги оценят – махна Хари на духчето, седна зад своето бюро и махна с ръка на Рон.
– Каже сега какво имаме тук.
Рон глътна последната хапка от сандвича си, събра документите на куп и приближи Хари.
– Тук – започна той и нахвърли един пергамент пред Хари.
– Третокурсници са омагьосали павильон с мъгълски вестници и те са се превърнали на хартиени самолетчета, пръснали се из целия град. Как може да са толкова безотговорни, Хари. Ние не бяхме такива.
– Не – съгласи се Хари, докато отпиваше от кафето си – ние бяхме много по-кротки, отглеждахме дракон и великан в Забранената гора, организирахме нелегална училищна армия, истински деца за пример.
Рон погледна Хари накриво.
– Това не е смешно, Хари – отбеляза той – тези шеги на малките са съвсем безвкусни. Трябва да им направим лятно училище, както съветва Хърмаяни.
– Боже, Рон, на теб и нормалното ти идваше в повече едно време – подсмихна се Хари – така или иначе виждам, че ситуацията е овладяна и сме представили случилото се за лошо представление на уличен фокусник?
– Добре, че беше Джордж да измисли това – навъсено каза Рон.
– Но какво ще кажеш сега? – триумфиращо рече той и измъкна втори пергамент.
– Какво е това? – попита Хари, докато започна да чете съдържанието на пергамента.
– Корнуелски феи? – попита той озадачено – ботаническа градина на Фостър?
– Фостър е един от водещите ботаници, Хари – каза Рон – някой хлапак е пуснал корнуелски феи в градината. Унищожили са безценна реколта мандрагори.
– И сега този Фостър иска да му ги платим, нали? – криво се усмихна Хари.
– Как позна – отбеляза Рон – а все още не знаем злосторника.
– Изпрати няколко аврора да проучат това – отвърна Хари – междувременно прати сова до професор Спраут. Тя може да въстанови изгубените мандрагори.
– Добра идея – кимна Рон – даже мога и лично да ида при Спраут. Домъчняло ми е за „Хогуортс”.
– И на мен – въздъхна Хари – беше толкова по-просто като бяхме ученици…
– О, да! – кимна Рон – с базилиск в подземията…
– Ъмбридж в часа по Защита срещу Черни Изкуства – добави Хари, усмихнат.
– И Снейп по Отвари – завърши Рон, нахилен до ушите.
– Да, Снейп – кимна Хари и усмивката му изчезна. Сърцето му се свиваше щом се сетеше за стария му учител, с който така и не се бяха харесвали. Снейп обаче в крайна сметка го бе защитавал искрено, макар и от любов към майка му.
Дори по-искрено от професор Дъмбълдор, на който бе имал безкрайно доверие и който обичаше почти безрезервно.
– Е – наруши неловкото мълчание Рон – ще тръгваме ли?
– Опасявам се, че не – долетя познат глас от вратата. Усмивката изчезна от лицето на Рон, когато той се обърна. Аврорите наоколо се стегнаха и неколцина стиснаха магическите си пръчки. На вратата на офиса стоеше слаба фигура на блед русокос мъж със студено изражение на лицето.
– Здравей, Драко – усмихна се слабо Хари. Драко Малфой бе неговият заклет училищен неприятел и се бе опитал да убие Дъмбълдор, но в крайна сметка не се бе оказал толкова лош. Въпреки това Хари не можеше да започне да го харесва. Малфой бе престанал да бъде заплаха за себе си и обществото, но оставаше арогантен сноб и заедно с баща си правеха всичко възможно да попречат на Хърмаяни да премахне старите репресивни за магьосниците с мъгълска кръв закони, като се уповаваха на традицията и страхът от „обратна дискриминация”.
Въпреки това Хари знаеше, че те просто бранят своя свят и това не е признак на някакъв грандиозен тъмен план. За Рон, чиито баща обаче цял живот бе бил тъпкан от Луциус Малфой и за младите аврори, много от които бяха загубили свои обичани хора по време на войната с Черния лорд, присъствието на Драко бе почти скандално.
– Какво искаш, Малфой – попита Рон, без да си прави труда да прикрие враждебността в гласа си.
– Вашата помощ – отвърна Драко и приближи към бюрото на Хари.
Рон изсумтя.
Хари обаче остана спокоен.
– Да, Драко – попита той учтиво – какво се е случило.
– Обратната дискриминация достигна своя връх, Потър – отбеляза Драко. Гласът му бе студен, някак горчив.
– Какво е станало, Малфой? – попита Рон – настъпил си някой и са те помолили да се извиниш?
Хари махна с ръка на Рон и погледна Драко.
– Драко – каза той любезно, но твърдо – няма обратна дискриминация. Никога не е имало. Ние нямаме нищо против чистокръвните. Няма и да имаме. Просто искаме равен шанс за всички. Това е. А сега обясни защо си дошъл. Едва ли е само заради политическия спор.
Драко оголи зъби.
– Политически спор ли наричаш едно убийство?
Хари усети да го полазват тръпки.
– Какво се е случило? – попита той накрая.
– Мавзолеят на Слидерин е ограбен – каза направо Драко – пазачите му са убити.
Совата на бюрото на Рон протяжно изпищя.
Photobucket
Мавзолеят на Салазар Слидерин бе една от най-недружелюбните постройки, която Хари някога бе виждал. Тя се издигаше на два етажа и бе нещо като музей, посветен на една от най-мрачните фигури в историята на магьосническия свят. Салазар Слидерин бе черен маг с голяма сила и бе дал начало на пагубните идеи на лорд Волдемор за световно господство, за доминация на чистокръвните над мъгълокръвните магьосници, на магьосниците над мъгълите. Той се бе опитал да унищожи идеята за „Хогуортс” като училище, което дава равен шанс на всички вълшебници независимо от потеклото им и когато не бе успял да го направи, бе пуснал базилиск в него. Базилиск, който бе дебнел векове наред скрит в подземията и който бе отнел човешки живот, обричайки една душа на вечно бродене из една от тоалетните на замъка.
Базилиск, който Хари бе победил с мъка, само с помощта на верния феникс Фоукс, който бе лишил чудовището от най-страшното му оръжие – злите очи, превръщаши жертвата му в камък.
Образът на Слидерин – плешив магьосник с тънки устни и остра брадичка, служеше като свод на входа на мавзолея, чиято вътрешност бе опасана със змии и прилепи. Слабоизвестен факт бе, че Салазар Слидерин също така бе и зоомаг, а противно на очакванията, неговата животинска форма не бе на змия, а на прилеп. Тези две животни доминираха интериора на зданието, съставен от скъпи гоблени в мрачни цветове – черно и тъмнозелено.
Навън ромолеше дъжд и шума от капките, барабанещи по стъклата бе в пълен синхрон с настроението на Хари. Убитите пазачи бяха двама. Единият бе висок мъж с черна коса, леко оплешивяващ по слепоочията. По тялото му нямаше следи от насилие.
Хари винаги можеше да познае труп, убит с проклятието „Авада Кедавра”. Смъртната бледност, изненадата в погледа…
Точно както Седрик преди толкова години, в старото гробище на Риддъл.
Другият пазач бе убит още по-жестоко и лежеше свлякъл се до една от каменните колони, придържащи тавана със счупен врат. От видяното Хари можеше да направи извода, че някой е използвал магия за да го повдигне във въздуха и да го стовари с всичка сила в мраморната колона, прекършвайки врата му като вейка.
– Кофти работа, човек – промълви Рон, стиснал устни.
Хари кимна мъчително и облиза устни. Отвън оттекна гръм. За момент светкавицата освети едно от лицата на Салазар Слидерин вътре в мавзолея и му придаде леко демоничен вид.
– Сега виждаш защо дойдох при теб – рече Драко Малфой – отношението срещу нас ескалира, Потър. Трябва да спрете това!
Хари погледна Малфой. Русокосият младеж изглеждаше истински разтроен и разтревожен.
– Искам да те уверя, Драко – каза той меко – че нито аз, нито някой от Орденът на Феникса или Армията на Дъмбълдор би направил подобно нещо.
– Но тълпите, Потър – каза Драко, упорито натъртвайки на фамилията – тълпите, които вдъхновявате. Тълпите от мътнороди, които…
– Нямаш доказателства, че убиецът е мътнород – чу се остър женски глас. Драко се извърна в негова посока.
– Хърмаяни – каза Рон и се усмихна неловко като видя красивата си съпруга да влиза в мавзолея.
Хърмаяни му се усмихна и кимна, но после се обърна към Драко.
– Дойдох да поднеса съболезнования, Малфой – каза тя – моля те обаче да не използваш трагедията за политически цели. Имай уважение поне към своите мъртви?
– Мислиш, че за мен всичко е политика ли? – изпъна се Драко – познавах тези хора от…
– Достатъчно – махна с ръка Хари – моля ви.
Хърмаяни и Драко млъкнаха.
– Нека видим фактите – каза Хари – кога откри убийството, Малфой? – този път и той натърти на фамилията на домакина им.
– Сутринта, когато дойдох да посетя музея на нашия велик учител – отбеляза Драко – посещавам го всеки ден.
– Личи ти – отбеляза Рон.
Хари го стрелна с предупредителен поглед.
– Нещо да липсва? – попита Хари.
Драко поклати глава.
– Не съм търсил, но не личи.
– Очаква се да не личи – скръцна със зъби Хари и махна с ръка на младите аврори около себе си – идете и огледайте. Драко, върви с тях.
Сетне младият магьосник се замисли.
За пръв път от разгрома на Черния лорд ставаше такова нещо. Убийство. И този път бе различно, като в някой от онези убийствени мъгълски филми, които Дъдли гледаше със захлас. В тях инспекторът намираше труп и после два часа се мъчеше да разбере кой е убиецът и какъв е бил мотивът му.
– Ще се оправим, Хари – каза Хърмаяни и го приближи.
– Знам – опита се да се усмихне младия магьосник.
– Да викна ли Джини? – предложи Рон.
– Не, не, добре съм – поклати глава Хари. Последното нещо, което искаше бе Джини да види труповете.
Истината бе обаче, че не бе добре. Това бе първото убийство по време на „аврорстването” му. Досега бяха ставали предимно дребни беди, тук там бягство на някой великан, нищо повече.
Това бе жестоко, садистично убийство.
И ако наистина бе с цел отмъщение спрямо чистокръвните…
– Нещо липсва, все пак – каза Драко, намръщен, когато се върна с аврорите.
– Да – погледна Хари въпросително.
– Откраднати са много рядка и ценна автобиография на Салазар Слидерин както и негов труд за развитие на видовете.
– Развитие на видовете? – повдигна вежди Рон.
– „Развитие на Видовете” от Салазар Слидерин е черна, черна книга – обади се Хърмаяни с неодобрителен поглед.
Драко изсумтя.
– Какво има в нея – не му обърна внимание Хари.
– Това е книга за създаване на чудовища.
* * *
Остатъка от деня на Хари мина без настроение. Не успяха да открият в мавзолея нищо, което да им помогне да установят кой бе убил пазачите и с каква цел бе откраднал книгите, макар, че Рон веднага предлоложи, че целта е очевидна, създаване на чудовище.
Кой обаче би искал да създаде чудовището остана загадка до вечерта, когато един красив бухал донесе дебел пергамент, адресиран до Хари Потър.
Главният аврор разгърна пергамента и първото, което видя бе, че на него бе залепена снимка на висок мъж с дълъг черен плащ и спусната качулка, под която се виждаше маската на смъртожаден. Като всяка магьосническа снимка и тази се движеше, като мъжът на снимката вдигаше повелително обвита в черна ръкавица ръка и я стискаше в юмрук.
Под снимката с красив ръчен почерк бе изписан следния текст:
Уважаеми Хари Потър,
Привет от мен. Нито ти, нито магьосническият свят има представа кой съм аз, но това съвсем скоро ще се промени. Знай, че аз съм човекът, който търсиш. Аз нападнах мавзолеят на Салазар Слидерин и убих неговите пазачи. Знай, че това е само първата крачка от моя план, който ще завърши с твоето тотално унищожение и моето пълно господство над магьосническия свят. Това писмо е отворено и е разпратено също така до „Дрънкалото” и до „Пророчески вести”. До утре целият магьоснически свят ще знае името ми. Трепери, Потър, в очакване на краят си.
Искрено твой:
Лорд Мортиус

Глава втора
Бягство от зоологическата градина
dragon wrath
Въпреки гръмките закани в писмото, през следващите дни не последва нищо, което да подскаже какъв ще е следващия ход на така наречения лорд Мортиус. Той явно бе доволен да си стои в сенките и да наблюдава хаоса, който бе създал със своето отворено писмо. Още на следващия ден „Пророчески вести” гръмна с новината „НОВ ЧЕРЕН ЛОРД ПРЕДИЗВИКВА ИЗБРАНИЯ” и тиража му се изчерпа като топъл хляб. Въпреки усилията на Луна Лъвгуд, баща й не се поколеба да публикува безобразен материал в „Дрънкало”, според който лорд Мортиус бил пратеник на Пазителя на Портите, мрачно божество от древна магьосническа легенда, полузабравена дори от любителите на неговото издание.
Ситуацията не се подпомагаше от това, че Луциус Малфой бе подел кампания за „Защита на чистокръвните от репресиите на обратната дискриминация” и безжалостно използваше смъртта на пазачите от Мавзолея на Слидерин за да задържа някои от привилегиите, които старото законодателство даваше на чистокръвните пред мъгълокръвните магьосници. Той бе стигнал така далеч в кампаниите си, че Драко лично дойде да се извини на Хари и останалите аврори за твърденията на баща си.
Всичко това предизвика известно напрежение в обществото и макар смъртта на двама пазачи да не можеше да предизвика истерията, която някога бяха причинявали нападенията на смъртожадните, хората все по-настоятелно желаеха убиецът да бъде открит и изпратен на топло в Азкабан.
Само, че Хари нямаше нищо, което да му подскаже кой, в името на Мерлиновата брада, бе въпросният лорд Мортиус. Мавзолеят бе предимно мраморен и убиецът се бе постарал да не остави никакви следи от себе си по него. Снимката, която бе изпратил показваше фигура така увита в плаща си, че не можеше да се определи дали човекът зад маската е висок или нисък, слаб или дебел, млад или стар.
Надежда на Хари за някакво разкритие бе совата, изпратила арогантното писмо на Мортиус, само че тази следа водеше до задънена улица. Птицата принадлежеше на уважавана стара госпожа, която бе полудяла от притеснение къде е животинката й, а просто изследване на птицата от Хърмаяни разкри симптоми за това, че върху бедното животно е било използвано проклятието Империус – явно лорд Мортиус, който и да беше той, бе хванал птицата в полет и я бе омагьосал така, че да достави нахалното му съобщение до целта, без да има начин да се стигне до него.
Това, както бе отбелязала Хърмаяни, означаваше само едно нещо – че въпреки своят безспорно надменен изказ, Мортиус бе уплашен от Хари Потър и не смееше да го нападне открито, нито имаше ресурса да го направи. Това, добави Джини, означаваше, че въпросният Мортиус се боеше от Хари така, както някога Волдемор се бе страхувал от великия проф. Дъмбълдор.
Хари обаче не можеше да бъде лесно утешен. Годините от победата над Черния лорд не бяха притъпили неговата нетърпимост към престъпниците и убийците, следващи Черните изкуства. Всъщност през първата година след победата, той, Рон и Хърмаяни бяха направили всичко възможно оцелелите смъртожадни и техните съюзници, като отвратителната Долорес Ъмбридж, да се озоват където им е мястото – а именно в затворът Азкабан. И макар Хари лично да бе поел завета на Дъмбълдор дименторите повече да не се използват за наказания и да бе помогнал затвора да стане хуманно за престъпниците място, а не средновековен зандан, той бе безкомпромисен в желанието си да вкара смъртожадните зад решетките, с едно изключение – семейство Малфой, които според него бяха доказали, че не са като останалите убийци на Волдемор в нощта на битката за „Хогуортс”.
В разгара на своите политически и юридически битки, Хърмаяни понякога критикуваше Хари за неговото мекосърдечие спрямо Драко и ужасният му баща.
Сега обаче Хари слабо се вълнуваше от политическите интриги на стария Малфой, макар, че те сами по себе си да не бяха дребен проблем. Убийствата в Мавзолея и то от някой, който се титуловаше Черен лорд обаче обсебваха цялото му внимание и нито Джини, нито приятелите му успяваха да го разсеят от това. Факта, че следи, които да го отведат до Мортиус нямаше, го правеха по-кисел отвсякога.
Затова и той бе като гръмнат когато една вечер Джини му размаха голям билет за 4 души в магозоологическата градина, за тях двамата и за Рон и Хърмаяни.
– Не можеш да очакваш да гледам животни при положение, че онзи вилнее наоколо – изсумтя Хари.
– В момента не вилнее – отбеляза Джини – а се крие като лалугер и вероятно се надява точно на тази реакция, която наблюдавам в момента.
– Какво имаш предвид? – попита Хари и внезапно се притесни. Последното нещо, което искаше бе да бе наранил или засегнал Джини. Тя все пак нямаше никаква вина за станалото.
– Да не съм те обидил? – попита той.
– Не, никога – усмихна се тъжно Джини. Колко типично за любимия й, помисли си тя, както винаги да мисли първо за другите.
– Жал ми е за теб, Хари. Онзи човек те води за носа, без да прави нищо. Хабиш излишни нерви за него и се притесняваш без реално да можеш да направиш нещо. Както винаги си правил.
– Не мога да оставя така смъртта на онези хора, Джини – навъси се Хари – просто не мога. Дори този Мортиус повече никога да не направи нищо, той е отнел живота на две човешки същества.
– Знам и не искам да го правиш – отвърна тя – но не му позволявай да обсеби изцяло мислите ти. Спомни си думите на Дъмбълдор. Дори в най-тъмните времена има място за светлина. Само някой трябва да я пусне.
Хари кимна, обезоръжен от логиката й.
– Права си – кимна той – кога ще ходим на градината?
Джини се усмихна.
– Представлението започва вдругиден, в събота. Изпратила съм съобщение и на Хагрид. Той ще се зарадва да види дракон, еднорог и други магически създания.
– Само дано не поиска да си купи някое – отвърна Хари – че ще ми създаде още работа.
* * *
На следващия ден Джини победи Хари в утринната гонитба на снича и той отиде усмихнат от спомена за успеха на съпругата му на работа. Когато обаче влезе в офиса, навъсеното лице на Рон накара собствената му усмивка да се стопи.
– Какво се е случило? – попита той, а сърцето му се сви.
– Чарли ми се обади, Хари – каза той – някой е откраднал Унгарски шипоносец от пътуващата зоологическа градина.
Хари усети да го побиват тръпки. Той добре помнеше Унгарския шипоносец от своята среща с него по време на Тримагичния турнир. Това бе огромен и свиреп огнедишащ дракон, който по време на изпитанието си бе успял да разкъса придържащата го стоманена верига и бе подгонил Хари из покривите на „Хогуортс”, като на няколко пъти магьосникът бе минавал в опасна близост до огнените езици на чудовището.
– Кой би откраднал такова нещо? – отвори уста Хари, тъй като откраднат дракон не можеше да се скрие лесно, не можеше просто така да се препродаде и освен това нямаше никакво практическо приложение. Още докато изговаряше думите обаче, отговорът изплува в ума му, а думите на един млад аврор, който нахлу задъхан през асансьора, потвърдиха най-мрачните му опасения.
– Лорд Мортиус е нападнал градската библиотека, сър. И то на гърба на огромен, черен дракон.
* * *
– Беше страшничка гледка, синко – отбеляза Рандолф Крънч, първият аврор, който бе успял да стигне до произшествието. Гледката на стария маг, превит на две от грозна рана по ребрата му, накара лицето на Хари да се свие. Бедния Рандолф, бе преживял и двете ери на терор от страна на лорд Волдемор по чудо, а сега береше душа от атаките на онзи луд.
– С черен плащ и маска, точно както в старите времена, макар, че и тогава не мога да си спомня някой да е нападал на гърба на дракон.
Хари кимна отсечено и огледа обстановката. Градската библиотека, огромна красива сграда, намираща се на един от най-големите площади в магьосническата част на Лондон – площад „Годрик Грифиндор”, гореше почти наполовина, а на покрива й бе застанал огромен черен дракон, от чиито уста постоянно излизаха пламъци, обхващащи вече и съседните сгради. От самият лорд Мортиус нямаше и следа.
– Ще трябва да се оправя с това – каза Хари и извади магическата си пръчка, след което се обърна към младите аврори, които го придружаваха:
– Не се месете, ако не ви кажа. Да обуздаеш дракон не е шега работа.
След това каза на Рон:
– Отведи стария Ранди в „Свети Мънго”.
Стария Ранди обаче гледаше с ужас ръката на Хари.
– Нали няма да нападнеш онова нещо с тази магическа пръчка, Потър? – попита той с ококорени очи.
– Че какво ми е на магическата пръчка? – не разбра Хари.
– Ами обикновена е, синко – отвърна старият Крънч, докато Рон му помагаше полека да се изправи.
– За такова нещо използвай онази, голямата пръчка, дето Дъмбълдор я имаше.
– Бъзовата пръчка – разбра Хари. Откакто бе изоставил използването й, много магьосници бяха изпаднали в почуда от решението му. Все пак тя бе много ценна и могъща.
Хари обаче знаеше, че тя е напълно прокълната и е довела единствено нещастия на предишните си притежатели.
– Ще се оправя и с тази – каза Хари и извика – Акцио „Светкавица”!
Метлата долетя след секунди, магьосникът хвръкна и полетя към дракона.
– Винаги прави така – изпъшка Рон, но силно изохкване от страна на ранения Крънч му подсказа, че има работа.
* * *
Dragon
Щом видя летящия магьосник пред себе си, Унгарският шипоносец плесна с криле и на свой ред полетя във въздуха. Очите му бяха помътнели и разфокусирани, но движенията му сякаш се движеха от една ясна цел.
Хари разбра каква е тя по трудния начин, когато едвам избегна огнените езици, профучали над главата му. Драконът почти незабавно го нападна отново и Хари трябваше да отлети нататък, за да отведе чудовището далеч от населени места и достатъчно нависоко, за да не предизвика подозренията на мъгълите.
Това се оказа учудващо лесно, тъй като драконът явно имаше една единствена цел в живота си, а именно да убие Избрания.
Хари изпъшка озадачен, когато трябваше рязко да се забие в един облак, когато драконът за пореден път изплю огнено кълбо подире му, твърдо решен да го довърши.
Това не бе характерно поведение за Унгарски шипоносец. Бе истина, че те бранеха териториите си с голям хъс, също бяха лакоми и понякога имаха склонност да нападат хората.
Това обаче бе с цел да ги изядат.
Такова желание за убийство, за безцелно разрушение, не бе характерно за никой дракон.
Освен японските тероподи, но Хари нямаше време да прави сравнения между породите сега.
Хари се завъртя нагоре във въздуха и мина над черното туловище на дракона, след което изстреля заклинание:
– Вцепени се!
Чудовището обаче само леко потръпна от удара на магията и надигна главата си като чук. Хари се опита да се отдалечи, но драконът успя да закачи „Светкавица”-та и Хари се изтърси от нея, като започна със страшна скорост да пада към земята.
– Акцио „Светкавица” –извика леко паникьосан той, сетне насочи магическата си пръчка към дракона – Флипендо!
Заклинанието, което Хари бе използвал за да отмества огромни каменни блокове едвам побутна дракона назад, но той поне успя да стъпи като на скейтборд върху долетялата метла. Добре, че драконът не я бе счупил.
Въпреки това ситуацията му далеч не бе блестяща. Джини го харесваше стъпил с два крака върху метлата, той самия също се намираше за готин така, само, че стойката бе изключително нестабилна и особено непрактична, когато имаш срещу себе си разярен дракон.
Унгарският шипоносец разтвори челюсти и избълва огромна огнена струя, която вероятно можеше да взриви самолет.
– Агуаменти! – реагира инстинктивно Хари и от пръчката ми излетя огромна струя вода.
Огънят и водата се срещнаха във въздуха и всичко наоколо се обви в пара.
– Браво! – похвали сам себе си Хари, но преди да може да изрече друго заклинание черната глава на дракона се стрелна напред и само бързия му скок назад попречи на младия вълшебник да сподели съдбата на бедната „Светкавица”, която бе счупена като клечка за зъби от мощните челюсти на Шипоносеца.
Лошото бе, че сега Хари отново почна да пада. Усети как в гърдите му се надига тиха паника. Той наистина можеше да забави падането си с „Аресто Моментум”, но тогава щеше да се рее във въздуха като апетитна вкусна хапка за дракона, ако онзи изобщо си направеше труда да го хруска, а не го изпечеше директно като курабия.
Въздухът от гърдите му излезе като стон когато той усети да пада върху нещо дървено и познати, приятни ръце се обвиха около тялото му, докато острият глас на Джини, досущ наподобил този на майка й Моли, го скастри.
– И какво си мислеше, като нападаше това нещо самичък, негоднико!
– Държах ситуацията под контрол – измънка Хари.
– Да бе – изсумтя Джини, докато направи рязък флип с метлата си, когато Унгарският шипоносец с гневен писък изстреля фонтан от огън към двамата. В този момент във въздуха отвсякъде долетяха аврори, както и магьосници с униформи, нашарени с фантастични животни. Това бяха явно хора от магозоологическата градина, тъй като сред тях бе и Чарли Уизли.
– Вцепени се! – долетяха проклятия от всички страни, които заудряха объркания Унгарски шипоносец. Драконът отново изврещя като изненадана токачка, след което замръзна и се спусна надоли като Божий юмрук.
– Аресто моментум! – извикаха магьосниците със странни униформи и овладяха падането на дракона, след което с друго заклинание приспаха огромното животно.
Кацнаха след няколко минути на широка поляна. Джини отново отвори уста.
Наистина е като майка си, помисли си Хари.
– Как може да си толкова глупав да нападнеш онова нещо сам-самичък, като някой Беоулф!
– Четвърти курс се оправих и сам, Джини – осмели се да отбележи Хари – макар, че този наистина да бе малко по-див.
– Не колкото теб – чу се още един познат глас и Хари изпъшка. Хърмаяни също бе дошла, а очите й можеха да превърнат камъка в прах.
– Ако още веднъж направиш подобен идиотизъм, ще убедя Шейкълболт да ти отнеме поста на аврор.
– Не е лоша идея – отбеляза Джини – така ще можеш да наваксаш куидича, че почнах да те бия вече.
– Била си ме веднъж – изсумтя Хари.
– Два пъти – поправи го меко Джини.
– Онзи път не се брои.
Спорът им обаче бе прекратен от младите аврори, които също ги наобиколиха.
– Друг път разчитай на нас, шефе, не ни изолирай така – каза един от тях, Боб Люис, млад чернокож магьосник с прическа на плитки, който гледаше Хари доста сърдито – нямаш право да постъпваш така глупаво.
Хари осъзна, че младежът е прав и въздъхна.
– Извинявайте – искрено каза той – просто мислех, че мога да се оправя сам и…
– Не искаше да рискуваме живота си – отбеляза чернокожият, сетне се ухили, разкривайки бляскави бели зъби.
– Затова те обичаме, шефе, но да знаеш, че и ние не искаме да те изгубим. Ти си нашия герой.
От останалите аврори се чуха одобрителни възгласи. Хари занемя, трогнат от думите му.
– Зарежи, Люис – чу се гласът на Рон – от десет години му обяснавам това, но дебелата глава си е дебела глава.
Всички наоколо се размяха.
– Хари щеше да се справи с нормален дракон, сигурен съм – намеси се Чарли, който приближи групата.
– Мерси за доверието – отвърна Хари – предполагам, че този е бил ненормален, тогава.
– Бил е омагьосан с проклятието Империус – отвърна Чарли.
Хари стисна устни.
– Лорд Мортиус – процеди той с презрение.
– Явно така го е откраднал и го е използвал срещу теб – кимна Чарли – магията го е превърнала в целенасочена машина за убиване. Затова е успял да те изненада.
– Но това е много лошо – обади се Хърмаяни с изтънял глас.
– Защо? – попитаха останалите.
– Защото да приложиш тази магия върху дракон, който и да е било дракон, но особено Унгарския шипоносец, е много, много трудно. Който и да го е направил, е бил изключително силен магьосник.
Над групата надвисна тишина.
* * *
Лошите вести продължиха и след битката с дракона, макар светъл лъч да долетя с новината, че състоянието на стария Ранди Крънч е овладяно, а живота му е вън от опасност. За сметка на това отново не бе останала никаква следа, която да насочи следствието за това кой е лорд Мортиус. Мотивите за нападението също оставаха неясни, макар Хърмаяни да предположи, че отново е открадната някаква книга. Това обаче нямаше как да бъде проверено, тъй като в своята ярост Унгарският Шипоносец бе нанесъл непоправими поражения на библиотеката и десетки книги бяха изгорели.
Хари не бе изненадан, когато лошият му ден стана ужасен с появата на поредната сова с подбелени от проклятието Империус очи. С нарастващ гняв той прочете второто писмо на лорд Мортиус, който бе имах нахалството да се снима на гърба на дракона, докато повелително вдигаше магическата си пръчка.
Привет Потър!
С известно неудоволствие научих, че си оцелял в битката с моя дракон, макар, казват, причина за това да е била единствено бързата намеса на хората ти. Доста негероично звучи. Така или иначе, пиша ти само, за да си спокоен – планът за твоето унищожение върви по разписание, а контролът над дракона е само малка част от него, просто нищожна демонстрация на силата, срещу която се изправяш. Друг на мое място би те приканил да се предадеш и да коленичиш пред мен, но аз не съм толкова сантиментален. Желая само твоето унищожение.
Искрено твой:
Лорд Мортиус

Глава трета
Гръцка изненада
Photobucket
Естествено, на следващия ден вестниците истеризираха. „Пророчески вести” написа с огромни букви на челната си страница:
ЧЕРНИЯ ЛОРД ЗАПОЧВА НОВА ЕРА НА УЖАС!
Като под заглавието бе приложена снимката на летящия на своя дракон лорд Мортиус. Вестникът бе изцяло посветен на това кой се крие зад маската, какъв ще бъде следващия му ход, а също така имаше и обширен репортаж за разрушенията и жертвите по време на атаката срещу градската библиотека. Хари усети удар в стомаха си когато видя по средата на вестника просторен анализ от Рита Скийтър, в която тя намекваше, че „Хари е изгубил усета си да се бие с черни магьосници” и „без помощта на по-стари, опитни магьосници като Снейп и Дъмбълдор е безпомощен”.
– Ще си поговоря с Рита понеделник – каза ледено Хърмаяни, но Хари махна с ръка.
– Недей, тя има право. Наистина не успях да хвана Мортиус навреме и виж какво стана сега.
Четиримата с Рон и Джини се намираха в мъгълска сладкарница, за да избегнат любопитните погледи на магьосниците в собствения им свят. Джини, която отпиваше от чаша с плодов шейк остави напитката настрана, хвана с две ръце менюто и удари любимия си леко по главата.
– Това пък защо? – попита Хари.
– Явно старческата деменция те хваща още на двадесет и една щом се самообвиняваш заради материал на Рита Скийтър – отбеляза Джини – навремето тя написа как с Хърмаяни сте гаджета.
– Голяма глупост, наистина – обади се Рон.
Хърмаяни обаче бе отгърнала следващата страница на вестника и ахна.
– Това ще те изненада приятно, Хари – каза тя. И наистина от вестника мъдро гледаше Драко Малфой, който призоваваше мъгълокръвни и чистокръвни да застанат плътно зад Хари Потър.
– Аз и Потър имаме сериозни политически различия – бе казал Малфой – но заплахата от нов Черен лорд е нещо, което не бива да допускаме. Аз съм бил от другата страна и ви казвам: не е приятно.
– Не очаквах такова нещо от Малфой – каза Хари, шокиран – Луциус сигурно ще получи апоплектичен удар.
– Аз също съм изненадана – призна си Хърмаяни – но мисля, че това компенсира статията на Рита… е, не! – извика тя, когато погледна към Рон. Съпругът й тъкмо бе отворил новия брой на „Дрънкало”, където имаше шеметна статия.
МОРТИУС: ЧИСТОТО ЗЛО ТРИ В ЕДНО
В статията Ксенофилиъс Лъвгуд бомбардираше читателите си с умопомрачителна хипотеза. Според него Мортиус бил обединение на най-великите зли магьосници – Салазар Слидерин, Том Риддъл и Гелерт Гриндълуолд в едно. Как са станали от гроба и са се обединили не бе обяснено, но за сметка на това имаше желязно доказателство за теорията си – Мортиус идвало от латинската дума за смърт, затова въплъщавало някой, който е станал от гроба.
Този материал разбира се бе засенчен напълно от следващия, в който Лъвгуд доказваше, че драконите се размножават след брачен съюз с кракен.
Въпреки притесненията и грижите си, Хари установи, че се залива от смях.
– Ако Чарли прочете това, ще се самоубие – отбеляза Рон.
– В момента аз обмислям да се самоубия – отвърна Хърмаяни.
Истеричния смях на четиримата, който привлече погледите на околните, продължи с другите статии в броя, които засягаха тайния орден на магьосниците от изгубения континент Му, теорията, че земята е плоска и снимките за това, че е кръгла са плод на конспирация между Роуина Рейвънклоу и Салазар Слидерин (Хари не разбра много това, тъй като снимките бяха направени векове след смъртта на тези магьосници) и предложение за нов спорт с измагьосани автомобили, като стария „Форд Англия”, с който някога Хари и Рон бяха стигнали до „Хогуортс” в началото на втората си година в училището.
– Трябва да дам тази статия на татко – каза Рон, докато четеше идеята за летящите автомобили, които според Лъвгуд трябвало да направят 500 обиколки около едно игрище за куидич, за да спечелят.
– Не, не трябва – твърдо каза Джини – мама едвам го убеди да не прави повече такива неща. Не пали искрата на безумието отново.
Рон, Хърмаяни и Джини съумяха да отвлекат Хари от мрачните мисли и следващия ден, когато отидоха на прочутият магически зоопарк – там младите магьосници видяха еднорози, различни дракони (включително кротналият се Унгарски шипоносец, който не показа никакъв спомен от битката си с Хари), няколко хипогрифа, един два тестрала, които предизвикваха учудени погледи от повечето посетители, които смятаха клетката за празна, а също така и един трол.
– Че той за животно ли се води? – учуди се Рон.
– Със сигурност мирише на такова – сбърчи нос Джини, която дори отказа да приближи клетката.
Най-голямата атракция в магозоопарка обаче със сигурност бе една палатка, която отвеждаше до огромна зала с гигантски басейн, в който един кракен подхвърляше разноцветни топки с пипалата си.
– Изумително – каза Хари, който за пръв път виждаше такова животно. Пред него дори кита бе дребен.
– А виж колко мъничък е бил! – извика Хърмаяни, приближавайки аквариум с малко кракенче, което я гледаше със студени, немигащи очи.
– Голям е сладур!
– На мен ми е много противен – каза Рон – но сигурно сготвен е по-хубав.
– Мразя те – отвратено каза Хърмаяни. В същия момент малкото кракенче се подаде на повърхността, надигна пипалца и изстреля огромна топка мастило, която се лепна право за косата на Хърмаяни.
– Хахахаххахаха! – избухна в смях Рон.
– Много смешно, Роналд Уизли – студено каза Хърмаяни. Хари прехапа устни, за да не се изхили на свой ред, а Джини го сръга в ребрата и понечи да вдигне магическа пръчка, за да оправи косата на приятелката си.
В този момент обаче се чуха писъци:
– Бягайте! – и огромният кракен също се надигна, размаха чудовищните си пипала и в следващия момент всички в залата бяха покрити с мастило.
Един много нещастен магьосник започна да вика:
– Лош Бобо, лош! Много лош! – сетне се обърна към останалите – досега само няколко пъти е правил така…
Подобно на мастилени фантоми, четиримата отидоха в „Хралупата”, където Моли щеше да припадне като ги видя целите в мастило, но все пак се овладя и прибра дрехите им за пране, като на тях даде чисти.
– Леко са селски тия дрешки – каза Рон, който бе облечен с топъл вълнен пуловер, въпреки, че бе август.
– Значи ти пасват – прошепна му Хари.
Рон го изгледа възмутено, но после вниманието му бе привлечено от апетитната вечеря, която Моли бе приготвила.
Вечерта всички хапнаха и побъбриха за спомените си, като нарочно избягваха темата за лорд Мортиус. Накрая обаче Моли стана, приближи Хари и го стисна за рамене, след което се приведе до ухото му и прошепна:
– Знам, че ще го намериш и тикнеш в най-дълбоката яма на Азкабан, момчето ми.
* * *
Пожеланието на Моли бе хубаво, но осъществяването му бе друга работа. Хари и аврорите му отчаяно търсеха следи от лорд Мортиус, свидетели на драконов ездач, за облечен като смъртожаден магьосник, на какво ли не, но удряха на камък. Претърсиха дори „Мракон-али”, но тъмните магьосници там основно се бяха пропили след краха на Волдемор и не можаха да окажат никаква помощ, дори онези, които разказваха опашати глупости само срещу почерпка с бирен шейк.
През седмицата Хари посети и стария Ранди Крънч, който все още почиваше в „Свети Мънго”, макар да бе оздравял почти напълно.
– Не се бой за мен – ухили се старецът, като видя дошлия да го посети Хари – гледай себе си.
– Гледам се – усмихна се младият аврор.
– Чух друго – удължи се лицето на Крънч – според мен трябва да премислиш политиката си.
Хари подвигна вежди.
– Тоест?
– Ако беше излязъл срещу дракона с Бъзовата пръчка, щеше да го нокаутираш за секунди, синко. Този твой предрасъдък застрашава живота ти.
Хари въздъхна.
– Нещата не са така прости, Ранди – каза той – Бъзовата пръчка е зъл талисман и носи само нещастия на притежателя си. Всеки нейн носител е свършвал убит.
– Ти си знаеш – отвърна Крънч кротко, сетне впери поглед в тавана.
– Ще се оправя с това – обеща Хари и понечи да излезе.
– Длъжен си да победиш, синко – чу той на излизане – светът няма да оцелее още един Черен лорд толкова скоро след предишния.
Хари се спря и се обърна към болника.
– Мортиус не е никакъв лорд, черен или бял – каза той, малко изненадан от яростта в думите си – той е един страхливец, който се крие и тормози обикновените хора. Но скоро ще си понесе последствията.
– Той яздеше дракон, синко – отвърна му Крънч сериозно – това е достатъчно, хмм, лордско. Изкусително е да го подценим като шарлатанин, но това би било пагубно от наша страна.
– Ще се справя с него – повтори Хари.
– Дано – кимна сериозно Рандолф.
– Не се безпокой – усмихна му се Хари, след което му махна с ръка и си тръгна. Опита се да изглежда уверен, спокоен. Този Мортиус бе страхливец, човек, който постоянно се крие и разчита на страха от неизвестното.
И все пак от думите на стария Ранди го побиха тръпки.
„Светът няма да оцелее още един Черен лорд”.
* * *
Лорд Мортиус обикаляше спокойно библиотеката на гръцкото магьосническо посолство. Тя бе ценен източник на информация за древната магия, но разбира се, мързеливите съвременни магьосници рядко идваха тук и в момента той бе единствения посетител. Старите вече бяха чели основните книги и ги мързеше да се развиват още, а младите бяха пропуснали дори основното.
Магьосниците бяха станали слаби и нехайни.
Това щеше да му позволи да ги завладее.
Мортиус се усмихна на библиотекаря. Той не бе в костюма си, разбира се. За библиотекаря и всички глупаци, с които се разминаваше всеки ден, той бе уважаван, важен човек, едва ли не герой. Така бе открай време. Още от времената на стария Черен лорд, на Волдемор. Той бе негов таен, много таен агент. Малцина дори от смъртожадните знаеха за него – Риддъл, Белатрикс, още няколко, които сега или гниеха в Азкабан, или бяха мъртви, загинали в катастрофалната обсада на „Хогуортс”. Но през всички тези години Мортиус бе оцелял, винаги като герой, а всъщност бе черен предател, който даваше ценна и трудно достъпна информация на Белатрикс, а тя самата – на господаря Волдемор.
Мортиус все още не можеше да разбере как Волдемор бе успял да изгуби от Хари Потър. Мортиус познаваше младежа и го считаше за посредствен, ленив магьосник, изцяло зависим от приятелите си. Ето например историята с дракона. Бе се втурнал напред без никаква мисъл, освен това драгоценните му чираци да не пострадат. В резултат едва не бе свършил като закуска.
Мортиус намери това, което търсеше и го извади от рафта с книгите. Сетне махна на библиотекара.
– Цър – каза той с характерния гръцки акцент.
Мортиус остана усмихнат, надигна магическата си пръчка и каза:
– Авада кедавра!
Библиотекарят рухна на земята, мъртъв и студен. Мортиус свали куфара си и извади оттам робата и маската, които придаваха външния вид на скритото му аз. След като се премени, той слезе по стълбите на библиотеката и се озова в ресторанта на гръцкото посолство, глупаво заведение с ужасна музика, което обаче, за срам на магьосниците и негова безкрайна радост, бе безкрайно по посетено от библиотеката. Клиентите го забелязаха и започнаха да викат от ужас още преди да е направил каквото и да е било.
Усмихна се.
Точно това искаше.
Мортиус премина покрай шокираните клиенти и бягащия персонал, като стигна до голямата атракция на заведението, огромната акромантула Арахна, която говореше и дори, срещу определена сума, можеше да сервира на гостите на ресторанта.
– Империо! – каза Черния лорд, надигайки пръчката си. Магията удари огромният паяк, който се изпъна някак странно.
– Убий колкото можеш – нареди студено Мортиус – скоро тук ще дойде Хари Потър – и в черната му ръкавица цъфна снимка на младия магьосник.
– Когато това стане – нареди Мортиус – убий и него.
Сетне се насочи към най-близката камина, махна с летежната си пудра и се прибра у дома си.
* * *
– И каква е сега оперативната обстановка? – попита Хари, когато приближи ресторанта под гръцкото посолство, който бе притъмнял и входа му бе задръстен от паяжини.
– Моля? – не разбра застаналия наблизо Боб Люис.
– Мъгълски термин – въздъхна Хари – какво става, имах предвид?
– О – кимна Люис – ами историята е кратка и гадна. Мортиус влиза в ресторанта от нищото, омагьосва акромантулата Арахна, която е играела ролята на сервитьорка и тя започва да убива хора, докато самия той невъзмутимо си тръгва.
– В това няма никаква логика – каза Хърмаяни, която също бе дошла с мъжа си, Хари и другите аврори пред ресторанта – безцелно унищожение.
– Безцелното унищожение само по себе си е достатъчно на черните магьосници – обади се Люис.
– Не и в този случай – поклати глава Хърмаяни – не и с някой толкова студен и преценяващ като Мортиус.
– Но защо гърците са оставили акромантула за сервитьор? – прекъсна спора им Рон – това е пълна лудост.
– Колко хора е убила? – попита Хари с горчивина.
– Повечето хора са избягали веднага щом са видели Мортиус – обади се Люис, след което изкриви лице – но трима не са могли.
Хари премигна. Още трима невинни, отишли си просто така. Добави ги към четиримата, загинали след нападението на дракона и двамата пазачи на мавзолея на Слидерин.
Мортиус щеше да прекара остатъка от живота си в най-тясната килия на Азкабан, зарече се Хари.
– Е, трябва да се оправим с паяка, тогава – каза на глас и извади магическата си пръчка.
– Хубаво – кимна Люис – ние с момчетата влизаме вътре и му привличаме вниманието, а после ти го вкаменяваш. Чиста работа.
– Аз ще вляза пръв – каза студено Хари – все пак съм началник.
Чернокожият аврор въздъхна.
– Пак ли почна с героизмите, шефе.
– От първи курс не е спирал – промърмори Рон.
– Бива го като магьосник, но в други отношения е доста глуповат – каза и Хърмаяни.
Хари ги погледна. Оценяваше желанието им да помогнат, но…
– Това не е дракон – вметна той – просто голям паяк.
– Което е много по-лошо от дракон – възрази Рон.
– Знам ти фобиите, Рон. Няма нужда да се вреш в пипалата му.
– Хей, Потър – намуси се Рон – ходил съм с теб в цяла гора, пълна с паяци. Само един няма да ме уплаши.
– Но… – отвори уста Хари, но в този момент Боб Люис взе инициативата.
– Хайде напреед! – и аврорите се спуснаха през входа на ресторанта. Хари ги зяпна шокиран.
– Какво си мислят, че правят?
– Няма да оставят своя герой да се жертва от глупост – намеси се Хърмаяни.
– А и Боби иска и той малко да блесне – подсмихна се Рон, след което извика – напреед! – и последва аврорите през входа.
– Роналд Уизли! – едновременно изкрещяха Хари и Хърмаяни, след което хукнаха след него.
Влязоха в някакъв пандемониум. Арахна бе превърнала това, което допреди час бе ресторант в истински пандемониум и поливаната от влезлите аврори, включително сърцатия Люис бяха оплетени в паяжините й без никакъв шанс нито да се измъкнат, нито да използват магическите си пръчки. Останалите не се справяха по-добре, тъй като акромантулата, придобила бързи рефлекси от сервитьорското си минало, скачаше като полудяла от паяжина на маса и обратно на паяжина и изстрелваше от щипците си гнусни слузести топки, които оплитаха враговете й.
– Грозилище такова! – извика Рон – Авада Кедавра!
Едно зелено кълбо полетя към паяка, но Арахна се изплю към него. Магията блъсна паяжината и се обезмисли.
– Това бе Непростимо проклятие, Рон! – извика Хари смразен.
– Това е голям дебел паяк, Хари!
– Внимавай! –изпищя Хърмаяни. Арахна се спусна към мъжа й като мълния и преди Рон да може да реагира го обезоръжи с един удар на пипалото си, след което го оплете със следващата изплюта топка паяжина.
– Вценепи се! – извика Хърмаяни и заклинанието полетя към паяка. Арахна обаче подскочи и магията удари един нещастен аврор, който рухна като отсечен.
Акромантулата се закачи за една от паяжините на тавана и осемте й очи фиксираха Хари.
– Мен искаш, нали? – каза главният аврор – остави другите намира.
– Забрави това, шефе! – изкрещя Люис, който бе оплетен в една паяжина.
– Наредено ми е да убия теб – обади се Арахна – и всеки, който мога. Нямам волята да приема предложението ти.
– Тогава съжалявам – каза Хари и надигна пръчката си – Бомбарда максима!
Арахна веднага скочи, но не прецени силата на заклинанието, което Хари използва. Лъчът магия блъсна тавана над нея и той се стовари върху огромният паяк, като едно особено голямо парче го премаза под тежестта си.
– Юхуу, Хари – извика Рон, който тъкмо се бе разплел от паяжината с помощта на жена си – смаза я като хлебарка.
– Една причина да ме оставите да се оправям сам с тия неща – ядно каза Хари, тъй като бе цяло чудо, че Арахна бе застанала на място, под което нямаше от аврорите или приятелите му. Иначе той никога не би използвал такова разрушително заклинание.
Младият магьосник приближи огромният паяк, който се гърчеше под каменните парчета.
Когато видя как Хари приближава, замря.
– Довърши ме – примоли се Арахна.
– Да, послушай я, Хари – каза Рон, който също приближаваше.
Хари не му обърна внимание.
– Ти си била прокълната с Империус, нали? – попита той меко грозното създание.
– Да – кимна Арахна – нямах никакъв избор. Иначе никога не бих убила онези хора. Аз обичам хората, затова работех в ресторанта на посолството. Един от тях бе стар клиент…
Паякът леко въздъхна, а осемте му очи помътняха.
Не й оставаше много.
Хари стисна челюсти и усети как очите му се навлажняват.
– Онзи човек, маскирания, носеше една книга – внезапно прошепна Арахна.
Хари я погледна учудено.
– Какво… – отвори уста той.
– Нападението е за да изглежда, че просто иска да руши, но той открадна нещо. Книгата за нашия най-голям враг… – Арахна се задъха – книгата на Херго Змиеуста.
Акромантулата понечи да каже още нещо, но щипците й изщракаха и тя издъхна.
– Най-голям враг? – не разбра Хари в началото, после очите му се разшириха.
– Не може да бъде – каза той.
– Какво? – попита Рон.
– Херго Змиеуста е древногръцки магьосник, известен с това, че е създал базилиска – каза Хърмаяни, силно разтроена – кралят на змиите, най-големият враг на паяците.
– Лорд Мортиус създава базилиск – каза Хари.
– Не отново – простена Рон.

Глава четвърта
Проклятието на Бъзовата пръчка
Photobucket
– Съществото няма да се излюпи скоро – каза Хърмаяни рано сутринта на следващия ден. Съвещанието бе кризисно и включваше всички аврори, включително ранения Ранди Крънч, който бе пристигнал по спешност, Рон и дори Джини, която настоя да присъства.
– Излюпването на базилиск отнема време, ако изобщо стане. Това е древна магия, загубена през вековете. Мисля, че чудовището, което Хари уби в Стаята на Тайните бе последното от вида си.
– Досега – каза Хари.
– Мислите ли, че Мортиус ще се притаи, докато изчадието му се получи? – попита Рон.
– Не – поклати глава Хари – досега не се беше притаил. Можеше да открадне книгата и да създаде това същество много по-тихо и дискретно. Можеше да използва „Обливиате” срещу пазачите от мавзолея на Салазар. Така нямаше седмици наред да усетим липсата. Можеше да прати някакво създание, като домашно духче, да открадне каквото там е крал от градската библиотека. В ресторанта също нямаше нужда да убива бедния библиотекар и да омагьосва Арахна така. Той просто обича да убива и няма да спре.
– Не е само това – обади се Джини.
Всички я погледнаха въпросително.
– Ако просто създаде някакво същество, може да убива много хора и толкоз. Той обаче – обясни младата жена – иска да властва, да бъде новия Волдемор. Нужно му е да затвърди образа си, да ни уплаши, да ни накара да се съмняваме в себе си, в Хари.
– Аз самия се съмнявам в себе си – обади се Хари.
– А не бива – твърдо каза Хърмаяни.
– Ти утрепа Волди, братле – рече Рон и потупа най-добрия си приятел по гърба.
– А Мортиус не е Волдемор – каза и Джини – иска му се, отчаяно му се иска, но не е. Той само повтаря ходовете на Риддъл и то го прави по-зле, по-непрецизно.
– Но пак загиват хора – тъжно каза Хари.
– Макар да е по-малък Черен лорд, той е Черен лорд – каза Рандолф Крънч.
Никой нямаше какво да отговори на това.
Съвещанието приключи и Хари остана сам с приятелите и жена си.
– Трябва да го открия – рече той – не мога да позволя това да продължава до безкрай.
– То не зависи от теб, скъпи – меко каза Джини – не можеш да спреш цялото зло на света.
– А и вестниците са с нас – размаха купчината Рон – виж само!
И наистина в новия брой на „Пророчески вести” Рита Скийтър бе написала сърцераздирателен анализ как Хари от бебе се бори за добруването на магьосниците и в този тежък момент заслужава тяхната подкрепа.
– Шокиращо – каза Джини – преди три дни го оплю.
Хърмаяни се прокашля дискретно.
– О, не – обади се Хари – Хърмаяни, това е цензура. Не е редно.
– Не е редно някаква кокошка да те оплюва – студено каза Хърмаяни – няма да споря за това. Решила съм го и точка.
– Какво й направи? – подсмихна се Джини в пълно съгласие със съпругата на брат си.
– Пуснах й богърт – отвърна Хърмаяни.
Хари изохка.
– И какво видя, милата? – попита Рон любопитно.
– Как собственикът на вестника и казва: „УВОЛНЕНА СИ!”
– Ех, мечти – вдигна очи Джини.
– Хора, не е редно това – отново възрази Хари.
– Много си е редно даже – каза философски Рон – обаче стария Ксено Лъвгуд няма грешка – добави той като отвори поредния извънреден брой на „Дрънкало”. Шантавия старец бе напълнил страниците със злокобно предзнаменование за смърт на Мортиус, изготвено с помощта на професор Трелони. Двамата предупреждаваха Мортиус, че той навлиза в кармичния кръг на Плутон, който му вещае гибел от ръцете на Избрания.
Можеха само да се надяват, че предвиждането е вярно.
* * *
Лорд Мортиус постави внимателно жабешкото яйце в гнездото от стара змийска кожа и постави замаяната от проклятието „Империус” усойница върху него.
– Мъти, мъти – каза той и се подсмихна. Обичайно излюпването на базилиск траеше мъчителните шест месеца, но неговите проучвания в областта на създаването на разнообразни създания и тяхното ускоряване му бяха помогнали да ускори с помощта на времевърт изключително процеса и той щеше да отнеме не повече от две седмици.
Това обаче бе доста време и Черния лорд нямаше никакво намерение да бездейства през него. Засега нещата се развиваха идеално, точно според плана. Той бе ужасил Хари с действията си, виждаше, че момчето е изплашено и няма да издържи още много. Мортиус още веднъж се зачуди как е възможно толкова слабохарактерно дете да бе победило стария лорд Волдемор, магьосник с несравнимо по-силни воля и сила. Той обаче хич и не жалеше Волди, тъй като по негово време бе прост шпионин, а сега самия той бе станал Черен лорд, бе се самообявил за такъв, а вестниците го бяха легитимирали. Той наблюдаваше известна промяна в поведението им напоследък, виждаше, че се обединяват около Потър, че се опитват да му вдъхнат кураж.
Това беше трогателно, но също бе точно според плана на лорд Мортиус. Той имаше нужда цялото общество да се обедини около Хари, за да може после, като им го отмъкне, да са безсилни дори и без могъщото изчадие, което съвсем скоро щеше да е под контрола му.
Лорд Мортиус реши, че момента да приключи с Потър веднъж и завинаги най-после е назрял. Той щеше да го направи дори без съществото, което скоро щеше да сее смърт само с погледа си и без никакъв риск за себе си самия.
Като капак на всичко, щеше да си вземе Бъзовата пръчка. Тя бе неговата най-голяма мечта, оръжие, по-силно дори от Базилиска, който се канеше да пусне да вилнее на воля. Тя освен това имаше и мощно символно значение, тъй като бе притежание на най-силните и влиятелни магьосници преди това, Гриндълуолд, Дъмбълдор, Снейп, Волдемор, сега и на самия Хари.
Бе измислил прецизен и опасен план, в който отново целия риск щеше да бъде за другите, дори нещо да се объркаше.
А то нямаше да се обърка.
Хари Потър бе слаб и наивен, той не можеше да разбере каква огромна слабост е жалкото му състрадание към другите. Дори стария дядо Мраз, Дъмбълдор, бе много по-силен характер от него, макар, че и неговото мекосърдечие бе отблъскващо.
Мортиус стана и се отправи към камината си, след което пусна малко летежка пудра около себе си и прошепна.
– Мракон-али.
* * *
Материализира се в един стар хан, в който някога смъртожадните и техните привърженици бяха празнували своите велики победи. Преди четири години той бе дошъл с огромен риск тук за да отпразнува смъртта на Албус Дъмбълдор. Днес обаче хана бе празен и единствените посетители бяха трима стари тъмни магьосници.
Той ги познаваше добре – Кроциус, Малисиус и Крудис. Някога бяха прилични тъмни магьосници. Не бяха стигнали ранга на смъртожадни, но отвреме навреме убиваха мъгъли и това се харесваше на Мортиус, който ги познаваше още от тогава.
Те разбира се, не знаеха, че той е на тяхна страна, мислеха го за техен голям враг и не можеха да се начудят, че го бяха надхитрили и избягали. Всъщност той ги бе пуснал.
Това обаче бе в миналото, а сега той нямаше да пуска никого. Те нямаше и как да го познаят, дори алкохолът да напуснеше съзнанията им, те нямаше как да проникнат зад маската и плаща му.
– Привет, господа – рече той, като пристъпи към тях.
Кроциус, най-пияния и злобния от тримата, го погледна с кръвясал поглед.
– Махни се.
– Чакай де, Кроци – обади се Крудис, нисък и дебел човек с редки, пожълтели зъби.
– Може да ни предложи нещо интересно – каза и Малисиус, висок и слаб мъж с дълъг нос, завършващ с огромна брадавица.
– Повече пиячка например – каза Крудис и се изсмя.
– Нищо няма да ни предложи – прекъсна го Кроциус и изгледа враждебно лорд Мортиус.
– Той е един клоун – продължи предизвикателно пияницата – чуваш ли ме, ей! Не си никакъв лорд! Имаше един Черен лорд и той бе убит от онова глупаво дете…
Кроциус подсмръкна, явно разчувстван от проваления си живот.
– Какъв Черен лорд си ти? – продължи той и внезапно се ядоса – за моите думи стария господар щеше да ме е убил сто пъти досега, а ти седиш като изтукан и си гледаш…
Мортиус бръкна изпод черния си плащ и извади дълга старинна арабска лампа, след което започна бавно да я търка.
– Какво, на Аладин ли се правиш? – изхили се Кроциус. Внезапно обаче в помещението повя хлад.
– Ей, не се научи да си затваряш устата – каза Крудис, пребледнял. От старата лампа запуши черен дим, който скоро образува образът на чудовищен диментор.
Крудис и Малисиус изпищяха и отскочиха назад, а Кроциус заекна нещо.
– Аз не убивам за такива приказки – отговори най-после лорд Мортиус – считам, че смъртта е доста слабо наказание за тях. Храни се, създание мое! –изсъска той.
Дименторът се вкопчи в нещастния Кроциус и се надвеси над него. Пияницата нададе отчаян писък и от устата му изкочи малко топче светлинка, което дименторът ненаситно погълна.
– Доста са редки тези дни – каза някак замечтано Мортиус – и трябва да ги криеш – завърши той, докато дименторът се прибираше обратно в лампата, подобно на изкривена пародия на духа от бутилката.
– А като моя няма никъде другаде – продължи с отнесения си тон Мортиус – подсилих го с някои заклинания, разбирате ли…
Внезапно Черния лорд се съсредоточи и погледна към треперещите Малисиус и Крудис.
– Виждате какво става с онези, които ми се противопоставят. Скоро същото ще стане и с Потър. Изберете на чия страна да бъдете.
– На ваша, господарю! – закимаха и двамата алкохолици, изтрезнели от ужас.
– Добре. Браво! – поздрави ги Мортиус – имам няколко задачи за вас. Първата е да разкажете на своите приятели за мен. Нека приятелите на Мрака да узнаят, че имат нов водач.
– Добре, господарю – закима Малисиус и брадавицата на носа му се поклати леко. Крудис измънка.
– Какво има? – попита остро Мортиус. Крудис преглътна.
– Говори! – нареди Черния лорд.
– Простете, велики господарю, но… – запъна се Крудис.
– Да? – ледено попита Мортиус.
– Много от нашите мислят като стария Кроциус, сър. Няма да повярват…
– Ако убия Потър, дали ще повярват? – попита меко Мортиус.
Крудис се ококори.
– Можете да направите това? – отвори уста той.
– Да – кимна Мортиус спокойно.
– Тогава ще повярват, господарю – каза Крудис и в гласа му се прокрадна нещо от арогантния черен маг, който бе преди години – тогава всички ще повярват.
– Много добре – каза Мортиус.
– Споменахте друга задача… – обади се Малисиус.
– Вярно е – кимна лорд Мортиус – искам да ми намерите дете.
– Дете? – ококори се високия магьосник, като така изглеждаше, сякаш се е втренчил в брадавицата си.
– Какво дете? – попита Крудис.
– Каквото и да е – отговори лорд Мортиус – няма значение. Потър е толкова мекосърдечен. Даже най-добре ми отвлечете мъгълско дете. Обикновено, лигаво мъгълско детенце. Доведете ми го и тогава ще примамим Потър към неговата смърт.
След тези думи Черният лорд не можа да се сдържи и избухна в злорад кикот.
Малисиус и Крудис, първо плахо, а после по-сигурно, се присъединиха към смеха му.
Photobucket
* * *
Същата вечер Хари и Рон бяха извикани от Боб Люис на площада пред изгорената библиотека – те отидоха там незабавно и видяха, че някой е изстрелял знака на Волдемор – череп, захапал змия. Под знака, който се рееше ниско, като демоничен ореол, стояха две фигури, забулени в черно – едната бе ниска, а другата висока.
– Привет Потър, от името на нашия господар, Черния Лорд Мортиус – поздрави формално Крудис.
– Той вече си има смъртожадни, така ли? – попита Хари, като се стремеше да звучи подигравателно, но вътрешно изтръпна – появата на съратници на новият му враг бе последното нещо, което искаше.
– Той има много неща, за които не подозираш – присмя се Крудис.
– Да, сигурно е целия в циреи и затова носи маска – обади се Рон.
Ниския мъж спря да се хили и се вторачи злобно в двамата приятели.
– Той има детенце – обади се внезапно ниския.
– Моля? – не разбра Рон.
– Малко сладко мъгълско детенце – добави Крудис и отново се изхили – прясно уловено и готово за заколение.
Хари усети как в него се надига хладна ярост.
– Ако имате заложник и го пипнете с пръст…
– Няма нужда, всъщност – прекъсна го Малисиус и отново се изсмя:
– Господарят си има диментор, ха-ха!
Ниският изгледа ядно приятеля си и на Хари му стана ясно, че високия се е разприказвал.
– Това не ме впечатлява – каза на глас той – победих цяло ято диментори на тринайсет.
– Е, онова дете е на девет и едва ли ще се справи така добре – сви рамене Крудис.
Хари преглътна ядния си отговор.
– Какво искате?
– Ние нищо – обади се Малисиус.
– Но господарят желае Бъзовата пръчка – обади се Крудис.
За момент Хари остана като гръмнат. После обаче кимна разбиращо. Да, разбира се, че щеше да я иска. Всеки черен магьосник я искаше.
– Ако не я донесеш – обади се Малисиус, взел мълчанието му за колебание – душата на малчугана ще нахрани диментора. Виждал съм какво е, кофти работа.
И високия черен маг се изхили неприятно.
– Ще я донеса – каза спокойно Хари – кога я иска господарят ви?
Крудис се ухили злобно.
– Петък в полунощ, на „Мракон-али”. Да няма други аврорчета с теб, Потър. Само вие двамата ще бъдете. И малкия, де.
– Не се съгласявай – каза Рон на Хари – това е капан.
– Навит – не му обърна внимание Хари, а вместо това се обърна към двамата:
– Предайте на вашия Черен лорд, че с нетърпение очаквам най-после да се запознаем. Той е доста срамежлив и досега винаги бяга, когато приближа.
Крудис сви устни.
– Този път ти дори няма да можеш и да избягаш, Потър.
Хари го изгледа спокойно и зелените му очи пробляснаха.
– Аз и не бягам – каза простичко той.
* * *
– О, Хари – посрещна проф. Макгонъгол любимия си ученик с искрена прегръдка – съжалявам, че това ти се струпа на главата.
Хари влезе в „Хогуортс”, който изглеждаше странно пуст през лятото. Дори повечето учители бяха отишли на почивка. По пътя из тесните коридори видяха само проф. Трелони, която предсказа на Хари, че той ще победи Мортиус като го превърне в хлебарка.
– Звучи добре, професоре – махна й Хари.
– Сибила е съвсем права – добави и Макгонъгол. Тя бе станала директор на училището пряко волята си, само заради настояването на нейните колеги.
– Такива като Мортиус ги имаше навремето много. Сега той се мисли за много важен, задето е убил онези нещастни хора, но той е един аматьор. Особено сега, като вземеш Пръчката на Ориста, ще го направиш на бъз и коприва.
– Аз няма да я използвам срещу него, професоре – отвърна тихо Хари.
Макгонъгол се спря и го изгледа.
– Знам, че силата й е опияняваща, Хари, но прости ми ако предложа, че ти си напълно непокваряем, момчето ми. Смело го тресни с нея.
– Ще се оправя, професоре – усмихна се Хари – планът ми е почти готов.
Макгонъгол го остави в кабинета на директорите и си излезе. Хари стигна тайника, където бе оставил Бъзовата пръчка и я взе.
– Сигурен ли си, че това е правилния ход? – чу се познат глас. Хари се обърна към портрета на проф. Дъмбълдор, който се бе събудил и го гледаше топло.
– Ами да – каза Хари – няма да я използвам, професоре. Просто ще му дам това, което иска и то ще доведе до гибелта му.
– Надявам се нямаш предвид буквално – изхъмка някогашният директор.
– Не, естествено – ухили се Хари, след това се намръщи – а вие откъде знаете изобщо за кого и за какво говоря.
– Ами и потретите научаваме това онова – сви извинително рамене Дъмбълдор – честно да си призная, бях малко изненадан, че Мортиус дръзна да си покаже носа отново. Той е голяма мижитурка.
– Вие го познавате? – зяпна Хари.
– Бегло – махна с ръка Дъмбълдор – и за жалост никога не разбрах кой е. На времето той бе съвсем невзрачен смъртожаден. От Сивиръс научих, че е дълбоко законспириран в нашите редици, но на сравнително нисък пост. Работата му бе да слухти и да донася на смъртожадните, като пречи на работата на Бартемиус Крауч, а много по-късно и на Руфъс Скримджър. Според Снейп той също така е насочвал аврорите и към погрешна следа.
– Това значи ли, че е бил аврор?
Дъмбълдор поклати глава.
– Нито аз, нито Сивиръс разбрахме кой се крие зад този доста претенциозен псевдоним. Мисля, че само Том и Бела знаеха кой точно е Мортиус, малко бяха и тези, знаещи, че такъв човек изобщо съществува. Освен с шпионството си се говореше, и то от Игор Каркаров, че той е отговорен и за набирането на различни чудовища за армията на Черния лорд. Така или иначе той беше по-нисък от тревата и така и не можах да разбера кой е, макар, че си признавам, че бях зает да се надхитрям лично с Том и нямах много време да узная кой се крие зад този псевдоним.
– Жалко – промърмори Хари.
– Наистина – кимна Дъмбълдор – бъди внимателен с този, Хари. Да оцелееш толкова години не е никак просто. Този човек е хитър, подъл и жесток и не прави нищо без да е сигурен в собственото си оцеляване.
– Колко могъщ смятате, че е? – попита младежът със свито сърце.
– Зависи какво разбираш под могъщество – отговори потретът – ако питаш дали той има умения като на мен или Том, не. Мисля, че беше далеч дори от Сивиръс и Белатрикс, иначе Риддъл щеше да го използва по-открито, макар, че и такива къртици нанасяха голяма вреда. От друга страна каквито магии и овладял, ги знае перфектно и ще ги използва срещу теб.
Хари кимна. Внезапно му се дощя да зададе един глупав въпрос и не можа да се сдържи:
– Мислите ли, че ще победя?
Дъмбълдор се засмя.
– О, абсолютно сигурен съм в това, момчето ми. Този Мортиус е един стар, алчен човек, решил да изпълзи на припек в отсъствието на толкова много от могъщите магьосници на моето време. Ти обаче си по-силен от всички нас, Хари, поне аз мисля така, а обикновено преценките ми са точни.
Хари се поклони благодарно. Дъмбълдор обаче още не беше свършил.
– Мортиус обаче ще използва цялото си коварство. Бъди сигурен, че той готви поне няколко подлости за предстоящия сблъсък. Внимавай!
Хари кимна и излезе от кабинета.
* * *
Photobucket
Сбогуването с приятелите беше мъчително. Хърмаяни хапеше устни преди тръгването му, Рон бе изгубил апетита си, а Джини откровено се разплака. Хари се помъчи да ги убеди, че всичко ще е наред, но и неговото сърце туптеше като чук в гърдите му.
Отиде до „Мракон-али” пеш от „Диагон-али”, докъдето се озова пък с летежна пудра. Нощта бе хладна и ясна, а в небето се бе издигнала пълната луна.
Мортиус стоеше на средата на улицата. В една ръка бе стиснал магическата си пръчка, а с другата държеше малко русо хлапе, чиито очи бяха мокри от сълзи. Бе бледо и изплашено.
– Пусни детето – каза механично Хари – нося каквото искаш.
Мортиус надигна скритото от маска лице.
– Не така бързо, Потър – каза меко той – първо искам да видя.
Хари вдигна Бъзовата пръчка пред лицето си.
– Нали това искаше, Морти? – попита той, дръзвайки да се подиграе с претенциозния прякор на новия Черен лорд.
– Пусни я на земята – отговори злият магьосник и допря магическата пръчка до главата на детето – и без номера.
– Номерата са по твоята специалност, Морти – отвърна Хари, но се приведе и постави пръчката на земята.
– Стани и се отдалечи от нея – каза тихо Черният лорд.
– Пусни детето – настоя младежът.
– Махни се от Бъзовата пръчка! – изсъска Мортиус и натисна с пръчката си още по-силно. Русото хлапе изхлипа.
– Добре – каза Хари, макар вътрешно да кипеше. Направи крачка назад.
– Добре – повтори той.
Мортиус реагира като кобра. С един мощен замах отхвърли детето настрана, вдигна пръчката си и изкрещя:
– Авада кедавра!
Хари обаче държеше истинската своя пръчка в дланта си и на свой ред извика:
– Експелиармус!
Двете заклинания се сблъскаха във въздуха и осветиха като зелена светкавица улицата, разкривайки грозните сгради наоколо, опустели от обитатели, с начупени стъкла като нокти на чудовища от отвъдното.
Мортиус продължи да напада:
– Авада кедавра! Авада кедавра! Авада кедавра! – а зелените проклятия захвърчаха във въздуха, който сякаш стана по-студен. Хари обаче или ги отбиваше с пръчката си, или отскачаше от пътя им и на свой ред крещеше заклинания към противника си.
– Експелиармус! Вцепени се!
Виейки от ярост, Мортиус сви по една от уличките. Хари го последва, като пътем прибра Бъзовата пръчка под робата си. Сетне предпазливо подаде глава към улицата.
– Авада кедавра! – кресна Мортиус, който го чакаше.
– Уингардиум левиоса! – изкрещя Хари в отговор и блокира зеленото заклинание с голямо паве, което изтръгна от земята и с което препречи мъртвешката светлина на Непростимото проклятие.
Двамата продължиха да си разменят заклинания, като въздуха затрептя от хвърлените наоколо енергии. Хари не бе особено затруднен от противника си и установи, че бойният му стил му е познат отнякъде, но от друга страна Мортиус все пак си го биваше и той нямаше как да извика подкрепления, тъй като нямаше време да се разсее.
Черния лорд отново хукна да бяга, свивайки из различните пресечки.
– Бомбарда максима! – разнообрази той ареала на заклинанията си, като удари по един гаргойл. Хари трябваше да отскочи назад, за да избегне летящите отломки. Когато отново пристъпи напред, видя, че Мортиус се е скрил. Отворена врата на една опустяла сграда подсказа на младежът къде е отишъл.
– Лумос Максима! – извика Хари и освети вътрешността на стаята, в която влезе. Тя бе пуста, като се изключи едно изтърбушено легло и гардероб с леко отворена врата.
Той видя къде е Мортиус, но стреля по гардероба.
– Вцепени се!
– Авада кедавра! – в този момент се чу изпод кревата.
Хари рязко подскочи на място и зеленото проклятие се заби в стената, след което през рамо стреля към леглото.
– Флипендо!
Стария креват изкърца и падна върху лорд Мортиус, който изтърва магическата пръчка от ръцете си. Хари приближи към него, изрита пръчката настрана и като отмести с магия леглото каза:
– Падна ли ми сега.
След което замръзна.
Маската на Мортиус се бе изхлузила.
Под нея се виждаше лицето на Драко Малфой.
Photobucket
Глава пета
Яростта на Черния лорд
– Ах, мръсника – ахна Рон, който бе пристигнал с цяла сюрия аврори по средата на дуела. Малко настрани от тях Хърмаяни успокояваше малкото детенце, което се бе свило в ъгъла на една от уличките.
Хари, който мъкнеше контузения от падналия креват Драко Малфой, поклати глава.
– Не е той – каза той ядно.
– Моля? – не разбра Рон – черните дрехи, маската, откраднатото дете…
– Това е постановка – каза Хари. Драко измънка нещо, но Хари само му каза да мълчи.
– Мортиус е стар човек, потрета на Дъмбълдор ми го каза – заяви Хари – убеден съм, че е направил Империус на Малфой.
Драко, все още замаян от удара, кимна уморено.
– Лесно е да се каже – възрази Рон – обаче дали е така? Може да е взел старото име на някой смъртожаден за заблуда.
– Веритасерум – промълви Драко.
– Моля? – обърнаха се Хари и Рон към него.
– Искам веритасерум утре – каза малко по-силно Малфой – така ще докажа, че съм жертва. Трудно е да го повярвате, но съм на ваша страна… особено сега.
* * *
Мортиус бе шокиран от развоя на битката, която бе наблюдавал скрит в една от пустите сгради наоколо. Той бе подбрал много внимателно жертвата, която трябваше да го въплъти по време на битката с Хари Потър.
По време на своите дълги наблюдения върху така наречения Избран Мортиус бе стигнал до извода, че Хари не е особено добър дуелист, поне не изключителен. Той имаше талант за някои магии, а за други никак. От друга страна Малфой бе много прецизен магьосник с големи познания, който дълги години бе държал Хари на нокти в конкуренцията помежду им. Разбира се, Драко бе губил директните си дуели с Потър, но той бе слабохарактерен, нещо, което проклятието „Империус”, съчетано с неговата напреднала хипноза, бе отстранило. За Черния лорд бе голяма изненада, че младия Малфой бе изгубил така категорично. Мортиус тайно се бе надявал, че Драко ще убие Хари, в най-лошия случай, че ще е равностоен на него и той ще може да се намеси и да елиминира главния аврор.
Хари обаче се бе оказал по-могъщ от предполаганото, а аврорите му бяха пристигнали почти веднага.
Мортиус се поздрави за това, че не се бе изправил срещу Хари лично и съсредоточи вниманието си върху добрите новини от деня. Бе се върнал в дома си в изключително лошо настроение, но скоро след това, от няколко вкаменени мухи наоколо бе разбрал, че малкия базилиск се е излюпил и е погълнал измътилата го змия. Той бързо го бе намерил с търсещо заклинание и внимателно го бе приспал, като внимаваше да не погледне ужасните жълти очи, които и в такава невръстна възраст превръщаха жертвите в камък.
Сега базилиска спеше, свит на кълбо и Мортиус го наблюдаваше не без известна гордост. Макар да бе на по-малко от ден, звяра вече изглеждаше като възрастна кралска кобра.
И бе много, много по-отровен.
Вратата откъм гостната изкърца и двамата му слуги, Крудис и Малисиус влязоха.
– Нещата не станаха както обеща – отбеляза ниския магьосник.
– Потър е още жив – добави високия.
– И Бъзовата пръчка си е в него – завърши Крудис.
– Временен неуспех, приятели мой – отбеляза Черния лорд и се завъртя на пети. Все още бе с маската и плаща си, поради което двамата глупака продължаваха да не го познават. Той обаче прецени, че е дошъл момента да приключи с тях тук и сега. Преди години, когато се бяха измъкнали от него, те бяха изложили страшно другото му „аз” и макар това да бе по плана на Белатрикс Лестрандж, който той изпълняваше безпрекословно, не бе успял да не се разгневи. Сега бе моментът на разплатата.
– Сега настъпва момента на отмъщението – каза енигматично той и изсъска нещо на змийски, език, който бе научил, а не знаеше наготово, като Черния лорд.
Въпреки това произношението му бе доста прилично и базилиска мигновено се събуди, започвайки да съска на свой ред и отваряйки убийствените си жълти очи.
– Дааа – каза доволно лорд Мортиус, докато наблюдаваше двете статуи пред себе си. Сетне сви очи. Той познаваше добре как работят аврорите. Въпреки, че бе посред нощ, Потър нямаше да се прибере да спи. Щеше да се върне в службата и да обсъди с останалите какво да прави. Щеше да разпита Малфой, а някои тъпаци сигурно щяха да решат, че Драко наистина е новият Черен лорд.
Докато се вайкаха, щеше да ги нападне изневиделица и да ги избие всичките.
Той потупа базилиска по главата с магическата си пръчка и произнесе думите на трансфигуриращото заклинание. След това се наведе и вдигна дългият жезъл, чиито връх завършваше с глава на кралска кобра, хищно разтворила паст.
Той свали маската и плаща си.
Щеше да ги сложи за финалното представление, но все пак не можеше да се разходи из половин Лондон така, нали?
* * *
– Много се надявам да не лъжеш, Малфой – недружелюбно каза Рон на Драко. Тримата с Хари бяха в кабинета на главния аврор. Хари стоеше зад бюрото си, Рон се бе изправил и гледаше обвиняемия намусено /като лошото ченге от мъгълските филми, отбеляза си наум Хари/, а Драко се бе отпуснал над един диван и стоеше с чаша веритасерум в ръка.
– За твое добро е – добави Рон.
– Стига, Рон – каза Хари – знаеш, че не е той.
– Не знам нищо такова – възмути се Рон, но в това време Драко отпи от веритасерума и преглътна.
– Така – каза той.
– Ти ли си лорд Мортиус – попита директно Хари.
– Не – отговори Драко спокойно.
Атмосферата в стаята видимо се подобри. Дори Рон изглеждаше облекчен.
– Как се озова с неговите дрехи – продължи Хари.
– Бях ударен в гръб с проклятие „Империус” – каза Драко – нататък помня смътно нещата. Бе ми наредено да се държа като Черния лорд, да отвлека онова дете и да те убия.
– Видя ли лорд Мортиус? – попита Хари.
– Да – кимна Драко.
– Без маска? – напрегна се Хари.
– Със – разочарова го Драко.
– Имаше ли представа къде се намираш когато ти се дават нарежданията? – продължи Хари.
– В изоставена сграда на „Мракон-али” – отговори Драко.
– Значи истинският Мортиус е бил наблизо – възкликна Рон.
– Вероятно – съгласи се Драко.
Хари скръцна със зъби. Онзи бе бил някъде наблизо, под носа му, и бе наблюдавал всичко.
* * *
Макар да бе късно през нощта, улиците на магьосническата част на Лондон бяха пълни с хора, развълнувани от новините, че Черния лорд е хванат. Тази глупост бе разпространена от „Пророчески вести”, естествено, които бяха излезли с извънреден нощен брой.
– На работа ли отиваме? – попита го един познат магьосник. Мортиус кимна любезно.
– Да, да – отговаряше той.
– Хванали онзи Мортис ли, Мортикус ли… – обади се друг по пътя.
– Да, да – кимаше Мортиус.
– Било хлапето на стария Малфой! Да не повярва човек! – говереше трети, а четвърти му възразяваше.
– Бе те не са стока тия хора.
А Мортиус все кимаше и казваше любезно.
– Да, да – и отвреме-навреме добавяше само.
– Не знам нищо, а и да знаех, нямам право да го разкривам.
– Ей, дядка, готин бастун – каза някакво момче, магьосник, който надали бе по-голям от трети, най-много четвърти курс.
Мортиус го погледна студено.
– И представа си нямаш само – отвърна той и се усмихна.
Стигна до асансьора, водещ до централата на аврорите, влезна вътре и разкри с магическата си пръчка скрития циферблат. Набра долния етаж, но по средата на спускането стопира асансьора.
Все пак трябваше да се облече според случая.
* * *
– Е, Драко, благодаря за помощта – каза Хари и стисна ръката на другия магьосник.
– Съжалявам, че не можах да помогна повече, Потър – отвърна другия – това засяга всички ни.
В този момент вратата на кабинета се отвори. Беше Боб Люис.
– Асансьорът нещо заседна – каза той.
* * *
Мортиус намести маската си и се ухили под нея.
– Шах и мат – прошепна той и натисна копчето на асансьора надолу. Кабината стигна за секунди уречения час.
Вратата се отвори.
Мортиус затвори очи и прошепна думите от трансфигуращото заклинание.
Жезълът се размърда в ръцете му. Във въздуха се разнесе ужасяващо съскане.
Черния лорд хвърли оръжието си напред.
* * *
Dueling the Basilisk
Нещо иззад Люис звънна и той се обърна назад.
– А, оправи се – каза той, сетне се обърна към Хари с извинителна усмивка.
– Съжалявам за безпокойството, шефе.
Сетне се обърна нататък. Асансьорът отново извъня и се чу как вратите му се отварят настрана.
Разнесе се съсък.
И Люис се вкамени, както бе на мястото си.
– Затворете очи! – изкрещя Хари и стисна очи, веднага разбрал какво става. Сърцето му затупка бясно в гърдите.
Мортиус бе готов с базилиска.
И бе дошъл тук.
– И какво добро ще ти донесе това, Потър – чу се подигравателният му глас. Докато ти си стоиш изтукан и сляп, аз мога да те уцеля с което си заклинание искам. Както смятам и да направя…
В следващия момент Хари чу как Черния лорд гръмко изругава.
– Какво става? – попита той паникьосан.
– Пуснах перуански мрак, Хари – отвърна Рон – винаги си нося. Сега и той вижда колкото и нас. Гледа ни с широко затворени очи.
– Това няма да ви помогне срещу базилиска ми – изсъска яростно Мортиус – убий ги, мое създание.
Чудовището засъска и Хари си го представи как подава език иззад раздвоените си зъби, в търсене на жертвата.
Не можеше да го чака.
Трябваше да рискува.
– Лумос – извика той и магическата му пръчка грейна в ярка светлина.
Чу се развълнувано съскане.
Базилиска се стрелна напред.
– Випера иванеска! – изкрещя Хари.
Мортиус изкрещя като човек, чиято душа е изтръгната. Чу се яростен съсък от базилиска, а после и някакво хрущене.
Хари дръзна да отвори очи.
Перуанския мрак бе започнал да се разсейва, а пред него имаше купчина пепел.
– Ще си платиш за това! – изпищя Мортиус с насочена магическа пръчка – Авада Кедавра!
Хари премигна. Бе изненадан. Не можеше да реагира навреме. Взираше се как зелената светлина лети към гърдите му.
– Експелиармус! – извика отчаяно Рон. Пръчката излетя от ръката на Черния лорд, но бе твърде, твърде късно.
– Протего! –изрева Драко Малфой, който стоеше наблизо, вдигнал в ръка Бъзовата пръчка, която Хари бе оставил на бюрото си, след като се бе прибрал в офиса.
Заклинанието лумна и отблъсна смъртоносното проклятие.
Тримата млади магьосници насочиха пръчки към зашеметения Мортиус.
– Това е краят – каза Хари – всичко за теб свършва тук и сега.
Мортиус прошепна.
– Глупаци.
И с едно движение хвърли нещо на земята, някаква старинна лампа, която се пукна като порцеланова. От нея избухна нещо като черен пушек.
Хари усети да го облива чувство за студ и безнадеждност, когато пред очите му се материализира огромен диментор, спектър на отчаянието и мрака, на всичко зло в този свят. С крайчеца на окото си видя как Драко рухва и се свива като малко дете, а Рон пада с пъшкане на колене.
– Моя специална порода – излая Мортиус, докато вдигаше падналата си магическа пръчка – храни се, мое създание!
Дименторът се насочи към Хари, черен дух на омразата, скри всичко от погледа му, остави го сам. Младият магьосник изстина. Никога не бе виждал нещо подобно, такава чернота, това не бе обикновен диментор, това бе нещо зло, като всички диментори от този или от който и да е било светове, като легендарния Пазител на Портите от старите легенди, като Волдемор… Пред очите му на лента минаха всички болезнени загуби от живота му, майка му, баща му, Седрик, Сириус, проф. Дъмбълдор, Доби, умрелите пазачи от мавзолея, жертвите от библиотеката, които не бе могъл да защити, разкъсаните хора от Арахна, самата Арахна…
И после Мрак. Навсякъде Мрак. Само Мрак. Безкраен и безначален. Единственото нещо в този свят, което съществуваше.
Мракът, който поглъщаше всичко.
Който щеше да погълне и него.
Заспи, заспи, предай се на Мрака.
Устата на Хари се отвори. Усети как нещо иска да излезе от нея, да се присъедини към Мрака.
– Не му се давай, Хари – чу отдалече, от много далече сподавен глас – та ти ги биеше тия парцали на 13!
Рон, бедничкия Рон… значи все пак не беше сам в Мрака. Имаше светлинка.
И тя щеше да разкъса тъмнината.
– Експекто патронум! – извика Хари и от пръчката му лумна красивия, светъл елен, еленът, който въплъщаваше обичния му баща. Духът покровител се стрелна напред, пое с рогата си черния диментор, отблъсна го, стъпка го, когато приключи, от черното същество не бе останала дори пепел.
– И това твое чудовище претърпя провал, Мортиус – каза Хари и се обърна към черния лорд, който се бе отдръпнал към една декоративна камина, поставяйки задната си пета в нея.
– „Мерлинова брада”, номер 12 – процеди той и пусна летежна пудра от пръстите си. Пред изумения поглед на Хари той бе обгърнат от зеленикави пламъци и изчезна.
– Добра работа, Хари – каза Рон, приближавайки с мъка приятелят си.
– Бая ме поуплаши, да си призная. Онзи диментор сякаш те лапна.
– Знаеш, че съм лабилен спрямо тях – направи гримаса Хари.
– Той и мен ме направи на нищо, споко – успокои го приятелят му – припомни ми онзи спомен от хоркрукса.
– А на мен смъртта на Дъмбълдор – промълви шокирания Драко Малфой, който се изправяше.
Хари се обърна към него.
– Спаси ми живота – промълви той – благодаря ти.
– Но не е свършило – предупреди Рон.
– Не – поклати глава Хари. Погледът му обиколи стаята. Сърцето му щеше да се разкъса от гледката на вкаменените аврори, млади момчета и момичета, които бяха дошли за спешното съвещание.
За смъртта си.
– Нямах представа, че там е имало камина за пътуване – каза Рон.
– Много е стара – добави Драко – виждал съм я като малък, бяхме дошли с татко и…
– Откъде Мортиус би могъл да знае за нея? – недоумяваше Рон.
– Какво значение има – промълви с горчивина Хари – той явно знае всичко за всички. И сега те са мъртви – той посочи с ръка аврорите си. По очите му се стичаха сълзи.
Не му пукаше, че Малфой го вижда така.
И този път самия той не каза нищо глупаво, както правеше като малък.
Но пък каза нещо ужасно.
– Би могъл да знае за тази камина, ако е бил аврор.
– Аврор? – погледна го Хари неразбиращо, сетне поклати глава.
– Разбира се… Ето как ни познава и се промъква навсякъде незабелязан. Никой не би заподозрял аврор.
– Сетих се нещо, Хари – каза внезапно Рон – Той отиде на адрес „Мерлинова брада” 12. Това е домът на стария Ранди Крънч.
За момент сърцето на Хари подскочи.
Още един аврор убит. Бедния стар Ранди, преживял две войни… Стария Ранди, който…
Хари премигна.
– Какво? – попитаха в един глас Рон и Драко, забелязали промяната в изражението му.
– Бил аврор ли – процеди Хари – той още е аврор, мръсният му скапаняк!
Рон не разбра, но той не знаеше подробностите.
Рандолф Крънч, който първи бе пристигнал при инцидента в градската библиотека.
Рандолф Крънч, който винаги го съветваше да си вземе Бъзовата пръчка.
За да му я открадне.
Рандолф Крънч, който постоянно ги бе обезсърчавал с думите колко опасен и могъщ е новия Черен лорд.
Рандолф Крънч, който бе отсъствал от последните събития, удобно лекувайки се от премеждието с дракона.
Хари пристъпи към камината и махна с ръка на Рон да го последва.
– Ти стой тук – предупреди Драко – ако някой пита, кажи, че знам, кой е лорд Мортиус.
Harry duel
Глава шеста
Тези, които те обичат
Рандолф Крънч се прибра у дома си вцепенен. Потър бе силен, толкова силен, прекалено силен… Сърцето на самообявилия се за Черен лорд магьосник прескачаше по няколко удара и той се задъхваше, докато се олюляваше из къщата си. Как бе могъл да бъде толкова глупав? Как бе могъл да излезе от сенките?
Изпълни го яд.
Откъде можеше да знае, че момчето е така силно? Да победи последователно дракон, акромантула, базилиск и диментор?
Крънч бе сбъркал, бе направил сериозна грешка, бе подценил Хари фатално. Онзи не бе посредствен, бе могъщ, опасен, като Макгонъгол, като магьосниците от Ордена на Феникса, като самия Дъмбълдор…
Успокой се, наложи си Крънч. Успокой се.
Потър бе просто един късметлия, каза си той. Напомни си за това как приятелите му винаги бяха с него, аврори, съученици, всякаква измет. Ако не бе глупавия Уизли с глупавата си магия, Малфой със закъснелия си пристъп на благородство…
Потър щеше да е мъртъв. Загинал.
Но не беше и не щеше и сега Крънч се обливаше в студена пот. Хари бе още жив и вероятно се бе досетил за истинската му самоличност. А старецът нямаше къде да избяга.
Оцелелите черни магове нямаше да го приемат за достоен наследник на Волдемор.
Луциус Малфой бе променил поведението си и търсеше власт чрез демагогия, а не с открита конфронтация.
Аврорите щяха да го натикат в Азкабан за всичко, което бе извършил, ако не го и убиеха. Потър бе мекосърдечен, но Уизли бе селяндур, какво ли щеше да направи…
Глупавите му приятели!
Винаги го отърваваха!
Те бяха силата му!
Крънч искаше да изпищи.
Но внезапно умът му се проясни.
Трябваше да използва силата на Хари, за да я обърне срещу него.
И тогава щеше да стане истински черен лорд.
Мортиус свали издайническите си дрехи и тичешком излезе навън.
Оставаше му един последен шанс.
* * *
– Избягал е скоро – процеди Хари, когато видя черните дрехи и маска, захвърлени настрана.
– Тоя е супер болен тип – обяви Рон, докато оглеждаше жилището, в което живееше самозвания Черен лорд. Навсякъде бе пълно с черепи, кости, препарани змии и прилепи, както и отвратителни книги, сред които откраднатите писания на Салазар Слидерин и Херго Змиеуста, а също така и други отвратителни томове, като „Черна магия за напреднали”, „Книга на тъмните проклятия”, „Хипнотични кошмари”.
– Трябва да го пипна – обяви Хари.
– Ей, братле – постави ръка на рамото му Рон – успокой се. Всичко свърши.
– Как можеш да го кажеш! – извика Хари – той е на свобода! Знаеш на какво е способен!
– Знам на какво претендираше, че е спокоен – отвърна Рон – когато бе с маската и плаща си, скрит иззад чудовищата си. Но ти го размаза Хари, направо го разби, победи всичко, което той хвърли срещу теб и го разкри. Сега той ще бяга, ще се опита да се скрие.
– И ние не може …– отвори уста Хари.
– И няма – кимна Рон – ще отида при проф. Макгонъгол – допълни той – веднага!
Хари кимна.
– Ще събера мама и тате и всички оцелели от Орденът на Феникса. Ще го хванем, няма накъде да избяга. Хърмаяни ще пише на Крум. Дори да отиде по онези земи, ще го пипнем.
– Трябва да го хванем сега – каза Хари.
– Не си спал от колко, 30 часа? – попита Рон. Хари не бе на себе си още откакто ниския и висок черен маг, които намериха в апартамента като статуи, бяха разказали за отвлеченото дете.
– 40 – отвърна Хари някак примирено.
– 40 часа – поклати глава Рон – трябва да си починеш малко. Сега си уязвим. Иди при Джини и я вземи. Идете в Хралупата. Там ще спите на сигурно при мама и татко. Мортиус е страхливец, няма да нападне никой повече. Той е вече в Азкабан.
– И все пак – отново понечи да възрази Хари.
– Помисли и за Джини, тя се притеснява – настоя Рон – не те е чувала от сума време.
Това убеди Хари.
– Добре – кимна той – ще дремна малко при вашите и отново излизам.
– Знам, че няма да изтръгна нищо повече. Бягай към Джини! – каза Рон.
Хари се упъти към камината.
* * *
Жената на Потър бе красива, трябваше да признае и на себе си Крънч, докато я наблюдаваше как спи. Сетне извади магическата си пръчка. Тя усети движението, защото отвори очи.
– Какво става, Ранди? – позна го тя и очите й се разшириха – нали не се е случило…
– Империо! – процеди магьосникът и сетне се ухили.
– Още не скъпа, но все пак нося тъжни вести. Опасявам се, че ти ще донесеш края на великия Хари Потър.
* * *
Чак когато пристъпи у дома си, усети, колко е уморен. Видя Джини да стои с гръб към него.
– Здравей – каза той уморено.
Тогава тя се обърна с вдигната към него пръчка.
– Вкаменелус тоталус! – промълви тя с механичен, равен глас. Заклинанието го блъсна в гърдите и го вцепени на място. Застина като статуя, все едно го бе погледнал базилиска.
– Здравей, шефе – чу подигравателния глас на Рандолф Крънч. Дощя му се да изкрещи.
Не можа.
– Знаеш ли – каза старецът, който застана зад Джини.
– Твоят упорит отказ да умреш ми костваше доста скъпи и трудоемки приготовления. Не е лесно да направиш базилиск, не е лесно да отгледаш специален диментор в лампа, нито пък да организираш отвличане на дете с най-глупавите вълшебници за помощ.
Крънч изцъка.
– Направи му Круциатус, Джиневра.
Помътнелите очи на Джини блеснаха.
– Круцио – промълви механичният й глас.
Хари не усети нищо. Стария Мортиус не знаеше, че след унищожението на хоркрукса в самия него, вече не усещаше болката от Непростимото проклятие.
– Почти провали всичко, което грижливо бях планирал с години, Потър. Но знаеш ли, най-после открих как да те победя.
Крънч доволно плесна с ръце, незнаещ за това, че мъченията му не действат.
– Твоята сила са приятелите ти, Потър, тези, които те обичат. Трябваше да обърна някой срещу тях и така оставаш безпомощен. Както се и случи.
Рандолф се ухили.
– Направи му отново Круциатус, мила.
– Круцио – повтори Джини.
Хари отново не усети нищо, но този път се опита да изпъшка, за да заблуди противника си. Вцепенението от крайниците му отслабваше, но прекалено, мъчително бавно. С върховно усилие на волята обаче успя да промълви.
– Обичам те, скъпа.
Очите на Джини заблестяха.
– Трогално – промърмори Ранди, който се опита да прикрие ужаса си, че някой вкаменен човек може да говори.
Потър наистина бе убийствено силен. Изкуши се да го убие тук и на място, лично, но се въздържа.
Той бе негов.
Нямаше закъде да бърза.
– Трябва да ти споделя, че от години наблюдавам аврорите – каза Крънч – никога не са били толкова безперспективни като при теб. Детска градина.
Рандолф се ухили.
– А аз ги наблюдавам от доста време, Харко – каза той – още от първото царуване на Волди. Те така и не разбраха какъв съм. Ти си първия, но пък сега аз доста се и поиздадох, де – Крънч се засмя.
– Но това няма значение. Паднеш ли ти, магьосническия свят остава незащитен. Старите поддръжници на Волди ще минат на моя страна. И аз ще властвам доста дълго време. Може би дори вечно, ако науча как точно се прави прочутия хоркрукс. Но, за разлика от Волди, аз първо ще се отърва от теб, пък после ще ставам безсмъртен.
Крънч се усмихна смразяващо.
Реши да не отлага повече.
– Убий го, Джини! – изсъска той.
Джини повдигна ръката си.
Хари я погледна смело.
– Обичам те, скъпа – прошепна нежно той. Видя от очите й да се стичат сълзи.
– Хайде де – подкани я Крънч.
– Не плачи, миличка – прошепна Хари. Вцепенението в крайниците му бе отслабнало още повече, но…
Бе твърде слаб.
Нямаше да се справи.
– Тогава ще го направя сам – изръмжа Крънч и измъкна пръчката си.
– Авада кедавра! – изкрещя той.
– Протего! –извика Джини, като шокира и Хари, и Рандолф, който я погледна невярващо.
– Как – отвори уста той, сетне изкриви устни – Авада Кедавра! – заклинанието бе насочено към нея.
Джини го избегна и влезе в дуела на живота си. Тя бе силна, много силна, седмата дъщеря на магьосница, талантлива и смела.
Но Мортиус бе стар и опитен, бе участвал в десетки битки и винаги бе оцелявал.
Сблъсъкът им застина в смъртоносен баланс.
Тогава Хари с върховно усилие на волята, разтреперан, немощен, тромав, успя да измъкне с полувкаменените си пръсти магическата си пръчка и на свой ред нападна.
Мортиус изкрещя.
Той можеше да победи Джини, бе сигурен, тя бе малка, нямаше опита му.
Можеше да убие и Потър, бавен, отслабен от магията на омагьосаната си съпруга.
Но не можеше да победи и двамата. В странен танц те приеха битката с него, Хари го засипваше със заслинания, а Джини пазеше любимия си и накрая пръчката бе избита от ръцете на Крънч с онова прословуто, омразно „Експелиармус”, което бе унищожило и предишния Черен лорд.
– Вцепени се! – блъсна го и Джини с магията си и го просна на пода.
– Не ме убивайте – изпищя Крънч и вдигна ръце пред лицето си, жалко старче, ужасено за още по-жалкия си животец.
– Заслужаваш точно това – каза Джини – Круцио! Нали това ти харесваше много!
Ранди изпищя.
– Стига – каза Хари – не си цапай ръцете с такъв – той хвана ръцете й и я притисна до себе си, като не изпускаше от мушката си Крънч.
– Всичко свърши.
В този момент вратата на дома им се отвори и Рон нахлу заедно с Артър и Моли.
Хари притвори очи и целуна любимата си.
Photobucket
Епилог
– Йо, шефе, научих, че с жена ти сте отупали и новия черен лорд – каза жизнерадостно Боб Люис, когато Хари отиде на работа.
Главният аврор го изгледа шокиран.
– Вие сте живи – зяпна той към съвсем здравите си аврори, които го чакаха с огромна торта.
– Еми да – нахили се Люис и посочи едно огромно огледало на стената – виждаш ли това шефе? Това е плюса да имаш мацки в работата. Момичетата го сложиха да се гримират там и вчера видяхме змийчето точно в отражението.
– И за мен остана да приготвя лековитата отвара – каза Хърмаяни, която също бе дошла.
Хари се ухили и усети как радостта изпълва цялото му същество. Той прегърна Джини, която по изключение бе дошла с него на работа и всички наоколо засвириха и заръкопляскаха.
– Ей – наруши момента Рон, който пристигна с два вестника.
– Вижте това! – каза той и вдигна „Пророчески Вести”.
ИЗБРАНИЯ РАЗБИ ИЛЮЗИИТЕ НА МОРТИУС, бе водещото заглавие на вестника.
Всички изръкопляскаха.
– А сега – заканително се усмихна Рон и вдигна „Дрънкало”.
Настана пълно мълчание.
На предната страница пишеше.
КАРМИЧНИТЕ КРЪГОВЕ НЕ ПРОЩАВАТ!
* * *
Крънч бе хвърлен безцеремонно в една малка килия в Азкабан и можа само да се обърне безпомощно, когато стоманената врата се затръшна пред лицето му.
– Приятно изкарване, дядка – обяви тъмничарят, грозен безмощен дебелак, който се падаше първи братовчед на небезизвестния Аргус Филч, пазачът на „Хогуортс”.
Крънч въздъхна и се обърна да огледа килията си. С погнуса установи, че в ъгъла й има нещо като дебела жаба с розова рокля. Тя го гледаше с любопитство.
– Кхъ, кхъ – изкашля се жабата – беше ми много самотно тук. Радвам се, че вече ще имам компания.
Тогава Крънч позна кой е съкилийникът му и отчаяния му писък разтърси Азкабан.
– НЕЕЕЕЕЕЕЕ!

КРАЙ

Photobucket

 

Оставете отговор