През 2003 година “Хари Потър и Орденът на феникса” стана първата творба на Роулинг, печелила гласуването за Книга на годината от годишните награди на Цитаделата и затова е донякъде специална за мен. Тя е и най-дебелият том в цялата поредица, затова ми отне малко повече време да я препрочета, още повече, че и обстановката, описвана от сюжета също е доста по-тегава, отколкото в предишните части.
Злият Лорд Волдемор се е завърнал, ала малцина са онези, които вярват на Хари Потър, а от Министерството на магията правят всичко възможно, за да го дискредитират. След като спасява братовчед си Дъдли от мистериозно явили се край дома му диментори, младият магьосник е изправен на съд и едва не бива изключен от “Хогуортс”, но дори когато се завръща в училището за вълшебства, неприятностите не приключват. Долорес Ъмбридж е новият преподавател по Защита срещу черни изкуства и тя дава всичко от себе си, за да превърне живота на Хари в ад. А когато вечер склопи очи, вместо да си почине, момчето вижда странни видения, с които Лорд Волдемор ще го примами в смъртоносен капан…
Когато бях на възрастта на Хари, че и след това, се славех с доста избухлив темперамент и поради това усещам тази книга като доста близка, тъй като ми е лесно да се идентифицирам с героя и макар на 40 вече да виждам къде точно прави грешки, сърце не ми дава да му се сърдя, още повече, че от дистанция на времето мога да преценя как той дава симптоми на травма, която е нормално да се появи след всички ужаси, преживяни от него в тази и предишната част. Като цяло “Хари Потър и Орденът на феникса” е роман-предупреждение за начина, по който властта може да смачка един човек, като го дискредитира напълно в очите на обществото и с репресии отнеме цялата радост от живота му. Това се опитва да направи професор Ъмбридж с учениците в “Хогуортс” и с Хари конкретно и затова тя се усеща като най-отвратителният злодей в сагата, макар обективно да не е толкова опасна като Волдемор и появилата се фатално в тази книга Белатрикс. Понеже става дума за фентъзи, планът й не успява, но книгата няма хепиенд, напротив, завършва трагично със загубата на любим персонаж, напомняща кончината на Муфаса в “Цар Лъв” с всички произтичащи от това последствия върху психиката на главния герой. Така “Хари Потър и Орденът на феникса” засяга теми, с които е важно подрастващите да се срещнат, а в същото време остават актуални и за възрастния читател.
Като цяло не мога да нарека петата книга от поредицата “Хари Потър” моя любима, тъй като е доста потискаща, но в същото време я намирам за една от най-въздействащите и в някаква степен най-важната в цялата поредица, тъй като установявам, че уроците, които преподава са ми важни и актуални до ден днешен с проблематиката си. Казвам го от позицията на доктор по политология, наистина смятам, че ако човек чете внимателно, ще види как някои от мотивите в романа се срещат тук и сега в нашия мъгълски свят. Ще оставя обаче на всеки читател сам да установи кои и къде точно.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари