Продължавам с новите ревюта на според мен най-великата фентъзи поредица на всички времена, като стигам до “Хари Потър и затворникът от Азкабан“, третия от вълшебните томове на Дж.К. Роулинг. Знам, че за мнозина читатели той съдържа най-любимата им история от света на магьосниците, като в същото време подхваща особено трудната за изпълнение в жанра тема за пътуването във времето и успява да го направи по ювелирен начин. Но, макар всички добре да знаят за какво става дума в книгата, заради добрата стара традиция първо ще припомним сюжета.
Нервите на вече тринайсетгодишния Хари Потър не издържат, когато ужасната му леля Мардж обижда родителите му пред цялото семейство Дърсли, които и без това го мразят. Без да ще, той я поразява с комична, но ефектна магия и след това бяга от дома си с надеждата някак да се добере до училището за вълшебства “Хогуортс”, където трябва да изкара третата си година. Светът на магьосниците обаче се тресе от страховитата новина за бягството на убиеца Сириус Блек от затвора Азкабан. Това, което малцина обаче знаят е, че той е по петите на Хари…
Книгата е вълшебна, като отново установих, че и на тези години докато я чета, се водя по емоциите на Хари и когато той е потиснат, натъжавам се и аз, когато е окуражен, чувствам въодушевление. Мачовете по куидич и битките му със страховитите диментори отново ме изправяха на нокти, но тук трябва да поздравим Роулинг и за изключително разгръщане на по-възрастните персонажи. Ремус Лупин е любимият ми учител от “Хогуортс”, а Сириус е страхотен персонаж, харизматичен и чаровен.
“Хари Потър и затворникът от Азкабан” е вероятно последната книга от поредицата, която все още може да се нарече детска. Въпреки това обаче от личен опит мога да кажа, че тя може да заплени отново и възрастен читател, вкусна и сладка като шоколада, който Лупин дава на Хари след срещите с дименторите.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари