Трошача

“Трошача” е първа книга от фентъзи трилогията книги-игри на българския писател Симеон (Сим) Николов. Тази история придоби култов статус навремето, като някои читатели я ненавиждат, а други до ден днешен си я харесват.

Ти си княз Архан, млад владетел на малка, но стабилна държава, който изглежда, че си има почти всичко. Но след като научаваш най-добрата новина в живота си, гадателка предупреждава, че скоро столицата ти ще е в руини. На теб не ти се вярва да стане такова нещо, но още същата нощ се разразява страховита буря, в която мълнии издялват от камък страховит великан. Това е Трошача. И когато той се събуди към живот, вече нищо няма да е същото…

В ревюто си на “Окото на дявола” от същия автор предупредих, че ако на нея се гледа като на стандартна игра, читателят ще остане недоволен. Това до известна степен важи и за “Трошача”, макар че може би и заради мой късмет, тя да не ми се стори чак такава главоблъсканица. За мен силна е идеята на злото, която Сим Николов представя в историята си – ако мога да я обобщя с една дума това е грубост. Трошача не е някакъв коварен или подмолен противник, той е една каменна грамада, издялана като тъпоумна мутра, която руши всичко по пътя си, подобно на Годзила. Лично аз, години след като бях забравил за спомените от тази книга, прочетена за пръв път в детството ми, започнах да възприемам лошотията в България по този начин – ние я наричаме простащина, ганьовщина и така нататък, но ако трябва да я обобщим с една дума ще е точно грубост. Това е Трошача, това е нашето проклятие и Сим го показва много добре в играта, но за разлика от “Окото на дявола”, където посланието е, че съпротивата е безмислена и най-добре човек да си бие камшика, тук се бориш, заради това, което си струва, а именно детето ти. Така че като по-зрял читател аз останах впечатлен от тази история и ще се опитам да намеря и продълженията, за да ги преиграя наново.

Ревю на Александър Драганов