То: Първа част

Време ми беше да прочета тази книга.

За пръв път опитах да подхвана “То” още като юноша – книгата ми се видя увлекателна, ала огромният й обем ме изненада, стреснах се от някои описания (тогава четях само епично фентъзи!) и лесно се отказах, с облекчение, че съм си намерил оправдание да избегна един абсолютен ужас. После годините минаха и аз привикнах към хоръри, които са кратки и ударни като шамари, а “То”, с нейния колосален обем от два тома по 600 страници, продължи да ме отблъсква. Но ето, че Холивуд направи филм и аз реших, че ми е дошло време най-после да отделя на тази книга вниманието, което тя заслужава. Поръчах си новите издания на “Бард” като подарък за рождения ден, получих ги и ето, че вече стигнах до ревюто на първата част.

Само дето не знам точно откъде да започна. Мощна. Могъща. Това са думите, които ми идват наум, докато търся прилагателни, способни да опишат този роман, от който, трябва да отбележа, съм прочел едва половината. Това е историята на група деца, на срещата им със злото на този свят, за израстването, която тази среща причинява – болезнено като опитът на пеперуда да разкъса какавидата, в която е влязла като гъсеница.

Всичко започва със смъртта на едно дете, на едно малко момче, братче, излязло да си играе с корабче в дъжда, за да бъде погълнато от някакво чудовище, избрало да му се яви като клоун. Споменът за смъртта на Джорджи никога не напуска истински неговия по-голям брат, Бил Денброу, по прякор Пелтека, макар той да прави всичко възможно, за да го изтика навътре в съзнанието си, там, където тревата е черна, ако ми позволите да цитирам колегата Адриан Лазаровски, който превеждаше Стивън Кинг приживе, макар “То” да достига на български език до читателя благодарение на великолепната работа, свършена от майстора Любомир Николов – Нарви, стигащ с тази книга нивото си, познато ни от работата му по шедьоври като “Властелинът на пръстените” от Джон Р.Р. Толкин и “Заклинателят” на Уилям Питър Блати.

Смъртта на Джорджи и всички останали деца, намерили смъртта си в онова лято на 50-те, част от безкраен цикъл на смъртта, който неумоливо се повтаря в град Дери, щата Мейн на всеки 28 години е останала далеч назад в спомените и на останалите пораснали деца от клуба на слабаците, които някога са сметнали, че са сложили негов край след битката си с То, отвратителното създание с хиляди лица, което обаче все пак е най-запомнящо се като клоун. Но днес – или поне в онова днес, което Кинг е описал през 80-те – те получават съобщение, че То се е завърнало и те отново трябва да го спрат, така както са обещали някога. Обещание, което ще срине всичко, което са постигнали през живота си на части, като от натрошено огледало…

Макар да имах предчувствие, че ще харесам много книгата, на рационално ниво подходих към нея с известен скептицизъм, имайки едно наум от първия ми опит да я прочета, опасяващ се от темпото, което мога да очаквам от книга с размер от над хиляда страници. Все пак, какво толкова може да каже Стивън Кинг в една история за клоун убиец?

Оказва се, че много, повече, отколкото бихте очаквали от една книга на ужаса. “То”, ако ми простите кулинарното сравнение, е книга, напомняща на сочна лазаня, на няколко пласта, всеки от които невъзможно вкусен. “То” е палитра от човешки съдби, които впечатляват със своята правдивост. “То” е американски роман за живота в Съединените Щати от 50-те години и неговата тъмна страна. “То” е книга за детството и израстването, за невинността на юношеството и това как я губил. “То” е книга за приятелството и смелостта между група очарователни герои – Бил, Бев, Ричи, Еди, Бен и Майк – които трогват, макар Кинг да не е захаросвал същността им на млади хора и да ги е представил такива, каквито са едни истински хлапета на прага на израстването.

“То” е и книга за чудовището, за съвършеният злодей, изчадие, което може да бъде всичко, от което се страхуваш, същество, чиято същност носи лепкавата омара на Великите древни, описвани от Лъвкрафт, безсмъртния учител на Стивън Кинг, но не далечно като тях, а близко и нападащо лично, влюбено в ужаса на жертвите си, в това, което ги кара да стоят будни до малките часове на нощта и поради това явяващо се във формата, която отговаря най-добре на техните човешки, детски страхове.

“То” е книга-свят, в който е пленително да се загубиш, макар че това, което откриваш е демонично. А аз съм прочел само първата й част. Втората тепърва ми предстои. Завиждайте ми!