То: Втора част

И така, две седмици след като започнах “То” и една след като привърших първата част от този забележителен роман, превърнал се в емблема на творчеството на Стивън Кинг, най-после приключих книгата и мога да споделя пълни впечатления. Трябва да се върна на това, че като малък бях опитал да чета “То”, ала не останах привлечен от историята. Сега обаче тя ми се услади наистина много.

Бил, Бен, Бев, Ричи и Еди – оцелелите деца от клуба на Неудачниците – са се върнали при своя стар другар Майк в Дери, своя роден град. А там пак вилнее То, чудовището, хранещо се с малки деца. Някога те са го победили и са дали клетва да се върнат, ако То се появи отново, както е и станало. Но спомените за случилото се са избледнели, а с тях е забравен и начинът, по който са постигнали победата. То обаче не е забравило нищо, а изгаря от жажда за мъст. Децата отново изчезват от този нещастен град в Мейн, възникнал около него, но истинската му цел са онези, дръзнали някога да го победят със силата на детското си въображение. Сега те са стари, а То е останало вечно, за да ги погълне завинаги.

Ще успеят ли някогашните Неудачници да се върнат към себе си, за да го спрат?

Аз поизчерпах суперлативите на Стивън Кинг още в ревюто си на първата част, но с риск да се повторя, ще кажа, че това наистина е голям роман, изпипан до съвършенство както като психологизъм на героите, така и като портрет на обществото, в което живеят, като в същото време авторът преплита всичко в това в завладяваща история за свръхестествен ужас. В този ужас несъмнено отеква и величието на разказите от Х.Ф. Лъвкрафт, вдъхновител на Кинг, но по начин, който прави историята много по-лична. Проявленията, с които То се изправя срещу някогашните си противници са втрещяващи, а начинът, по който те са победили страха си е трогателен, макар и на моменти втрещяващ. Финалът на книгата носи горчивосладкия вкус на израстването, а след затварянето на последната страница човек не може да не остане с впечатлението, че е прочел един от върховите романи в историята на ужаса. И макар да си давам сметка, че откривам топлата вода, препоръчвам “То” на онези читатели, които по някаква причина са пропуснали книгата. Потопете се в подземията на Дери, така както правят Бил Денброу и приятелите му и срещнете както ужаса от абсолютното зло, така и силата на чистата доброта в един роман, който наистина си е заслужил званието на класика. Не само в жанра.