Томичукалата

tommyknockers

Стана традиция в дните около рождения си ден да чета голям епос от Стивън Кинг, като преди две години “То” започна манията ми по този автор, а през миналата пак по това време прочетох “Мъртвата зона”. Надявах се и “Томичукалата” да е на подобно ниво, но въпреки някои силни моменти книгата като цяло е по-скоро разочароваща.

Хейвън е малко градче близо до Дери (където се развива действието в “То”), но писателката Боби Андерсън го е избрала за свой дом, където да пише на спокойствие уестърните си, да си живее с любимото куче Питър и да стои надалеч от противната си сестра Ан, като от време на време се вижда с поета Гардънър, който й е повече от приятел, но не чак гадже. Този идиличен живот бива прекъснат, когато един ден, докато извежда кучето си, Боби се спъва в метален предмет. Изпълнена с любопитство какво е това, Боби започва да копае – и открива нещо смайващо. Металният предмет е ръб на огромна летяща чиния, паднала преди много векове на планетата Земя. В нея има странна сила, която кара Боби да не спира да копае, но й дава неземни сила и интелигентност. Цената на това обаче е, че писателката започва бавно да се променя, а скоро влиянието на чинията ще се прехвърли върху целия град…

tommyknockers 2

Самият Стивън Кинг смята книгата за ужасна и признава, че я е написал в периода, когато е бил пристрастен към кокаина, като огромната енергия, която този наркотик дава го е накарала да направи история за 350 страници дълга 700. И кой съм аз, че да споря с Краля? Книгата не е чак ужасна, тъй като има силни моменти и е добре написана, като понякога е страшна, а друг път – смешна. Но обемът (на български е разделена в три тома!) уби всичко детско в мен. Чел съм и по-дебели книги от Кинг, но нито една, която да е била толкова разтеглена. Всяко нещо се описва подробно и измъчено, всяка мисъл, хрумнала на героя, изпълва страници, а понякога и цели глави. Резултатът е, че цялото нещо зверски натежава и в крайна сметка досадява. Последните страници ги минах на тъгъдък, понеже просто ми писна. То не че и изпуснах много, тъй като финалът беше глупав и клиширан, само донякъде спасен от епилога. Не ми хареса и разкритието за психиката на извънземните. Знам, че Кинг се е вдъхновил за тази книга от разказа “Цветът от космоса” на Лъвкрафт, но за жалост е останал далеч от нивото на Императора на ужаса – поне в тази история. В други книги го настига, а понякога и надминава. Но “Томичукалата” не сред тях.

tommyknockers 3

Ревю на Александър Драганов

Тагове:  

Оставете отговор