“Интелигентността без емоция е като водата под нулата – студена, мъртва и неподвижна”. Не мога да кажа, че тази мисъл на писателя Акиф Пиринчи е напълно справедлива оценка за научнофантастичния филм “Тенет”, но до голяма степен описва големия проблем на лентата – че увлечен в собствените си амбиция и претенция, Кристофър Нолан е пропуснал да разкаже човешката история, скрита в сценария му.
Филмът ни запознава с главен герой (Джон Дейвид Уошингтън), който си остава “Главният герой” до финалните надписи включително. Той е опитен шпионин, предотвратил атентат в Киев, Украйна, но сблъскал се с нещо странно – пистолет, чиито куршуми се връщат назад. След това нашият човек получава инструкции да спаси света, въоръжен само с жест и думата “Принцип” (Tenet, защо и заглавието не е преведено за мен остава мистерия). Той се впуска в разследване на случая и попада на различни агенти, сред които и чаровния Нийл (Робърт Патинсън), докато постепенно не достига същинската си мишена – жесток руски олигарх (Кенет Брана), сдобил се с технология, заплашваща самото време…
Кристофър Нолан основателно се счита за един от най-талантливите режисьори на нашето време и мога да кажа, че като цяло е свършил блестяща техническа работа по филма. Кадрите са заснети много добре, актьорите са подбрани правилно и играят чудесно, като към Брана, Патинсън и Уошингтън трябва да добавя и Елизабет Дебики, която е съпругата на злия олигарх. Идеята също е много интересна. Нолан от години се интересува от времето и относителния начин, по който го възприемаме, като тук успява да се развихри на любимата си тема. За жалост обаче увлечен от това, той излишно усложнява история, която в същината си е доста семпла – двама тайни агенти спасяват света от зъл руснак, като във всеки трети филм за Джеймс Бонд – и подрежда сценария по такъв начин, че в един момент зрителят се затруднява да разбере какво точно се случва и защо. Персонажите, с изключение на героинята на Дебики, са маркирани като архетипи и нямат почти никаква дълбочина, като усещането е като от произволен епизод на сериал, чиито образи, които трябва да са ти близки, не познаваш. Допълнителен кусур е и извънредно шумния звук, който тътне, ехти и предизвиква главоболие у зрителя, а освен това заглушава половината реплики – добре, че в България си имаме субтитри. Не помага и саундтракът на Лудвиг Горансон, който замества Ханс Зимър, но няма богатството на музиката му и главно трещи на главата ти. Крайният резултат от съчетанието на заплетения сюжет, напомнящ кутия за подаръци, която всъщност е празна и какафонията от звуци е, че накрая филмът ми стана скучен и не успя да постигне емоционален ефект при мен, когато най-после свърши. Това е злощастният резултат от работата на интелигентен творец, повярвал прекомерно в собствения си гений.
“Тенет” е първият голям филм, който излиза по време на коронакризата и поради това изглежда обречен на успех в бокс-офиса. Аз лично поне обаче останах просто уморен след гледането му, макар да не съжалявам, че го видях на кино – все пак силата му е във визията. Вкъщи на лаптоп или смартфон той би бил просто досаден, докато така напомня на Вавилонска кула, сринала се от собствената си тежест и дързостта на създателя си.
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари