Сърца от стомана

hearts of steel

Шестата книга на Бранимир Събев и първи роман в богатото му творчество бе едно от събитията за фантастичния фендъм в есента на 2019-та година и затова съм радостен, че броени дни след премиерата й вече можем да я представим в ревю. “Сърца от стомана” е атмосферен военен екшън, който съчетава по оригинален начин носталгията по казармата с класическа армейска фантастика като новелизациите по игрите Star Craft или “Звездни рейнджъри” от Робърт Хайнлайн например.

В недалечното бъдеще България е станала цветуща държава благодарение на мощна телепатка, която управлява страната като пророчица. Цената на благоденствието не е малка – забранено е  всяко според нея неморално поведение, включително консумацията на месо, алкохол и цигари, както и татуирането. Дори на предбрачния секс не се гледа с добро око. Нулевата съпротива се постига с помощта на ново поколение ваксини, които са задължителни и изграждат популация от послушни поданици, които благоговеят пред словото на проромицата. Краят на тази идилия идва с метеорити от космоса, съдържащи гнусни инсектоидни извънземни, които за зла беда са и човекоядни. Единствената надежда е в група войници, разминали се с програмирането на населението. Те трябва да спрат извънземните и да освободят страната, но има и уловка – ако не успеят да го направят във възможно най-кратък срок, Великите сили ще пуснат над България опустошителни ядрени бомби…

Преди да продължа с ревюто на книгата, трябва да кажа, че аз съм един от най-крайните противници не само на казармата, но и на военните изобщо. Това не означава, че не уважавам техните подвизи или съм против тях като хора. Самата идея за такава йерархична структура, която е практически независима от гражданското общество и разчита на строг ред и дисциплина обаче ми е дълбоко противна. Въпреки това, харесах много книгата на Бранко и това е защото той успя да ме убеди в човещината на героите си, тези свирепи войници от бъдещето, призвани да защитят родината. Това той направи като ги представи не като едноизмерни машини за убиване, макар в битка да са в стихията си, а като живи, дишащи човешки същества с мечти, копнежи, радости и болки. Този аспект на книгата контрастира със свирепите битки и така ги омслисля като нещо повече от поредната доза екшън сцени, макар и по този параграф “Сърца от стомана” да е написана майсторски.

Същевременно с това книгата си позволява да подложи на унищожителна критика либералните ценности на политическата коректност, като използва “прекрасния нов свят” на пророчицата, за да илюстрира как подобни идеи на практика смачкват всяка свобода и на всичкото отгоре вървят с едно дълбоко лицемерие, което в случай на нужда използва “токсичното” мъжество на войниците, но иначе ги смята за излишна част от своята (анти)утопия. Това показва, че фантастиката е българска, тъй като в Щатите или Западна Европа вече е почти немислимо подобен роман да бъде разрешен за издаване.

Развръзката накрая е шокираща с жестокостта си и паралелно с това изпълваща с дълбоко задоволство, за мен сладък реванш за всички феминаци пръдни, които Холивуд избълва последните години.

В заключение мога да кажа, че “Сърца от стомана” е своеобразна кулминация в творчеството на Бранимир Събев, дошла сред години ювелиране на таланта, който той има и е демонстрирал в сборници като “Нощно острие” и “Априлска жътва”. Това е книга, която можеше да излезе в Америка през 90-те години на миналия век, когато светът беше опиянен от победата над тираничния съветски режим, но още не беше полудял – расов, класен военен фантастичен екшън, но в същото време и човешки роман за мъжеството, храбростта, а накрая и за любовта.

Аплодисменти за автора!

Ревю на Александър Драганов

Оставете отговор