Съдба

от Петър Петков

Винаги съм гледал на смъртта, като край на всичко. Без повече проблеми, болка, подлудяващи ума мисли, и тъй необходимата, според някои горчилка на живота. Просто край, завършващ с агония на тялото и черно покривало над ума…

– Пристигнахме! – крясъкът на кочияша и рязкото спиране на колата, буквално ме изтръгнаха от мислите ми и техния жалък комфорт от който, за пореден път, съм лишен.

В моменти, като този, имам усещането, че съм обречен нивга да не се насладя до край на нищо.

През мръсния прозорец навън, се виждат перилата на моста и реката под него, отразяваща лунната светлина, върху спокойните си води. Не, няма да му се наслаждавам. Знам, че и това ще ми бъде отнето, ако само си помисля да изпитам и капка радост от него.

И най-сетне моето последно пътуване завърши! Точно, както след малко, за мен ще свърши и всичко останало.

Това ще е моята най-значима победа! Винаги съм смятал самоубийството за моя най-силен коз, срещу нечестната игра на съдбата, и точно тази нощ, аз ще го изиграя, побеждавайки я в това последно раздаване.

Слизайки от каляската, подхвърлям и последния сиостанал петак на кочияша, отпращайки го с красноречив жест на ръката.

– Приятна вечер, господине! – пожела ми онзи и конските копита зачаткаха по моста надолу.

Глупак! Само ако можеше да предположи… няма значение, отиде си.

Сега сме само аз и съдбата, която за първи път ще надхитря.

Сред всички, известни ми методи за самоубийство, смятам удавянето за един от най-безболезнените и най-малко ужасните, а ако трябва и да съм честен със себе си, все съм искал и да полетя от някое високо място, като този мост, например.  Висок е толкова, че политайки надолу от него, ще имам време злорадо да се усмихна на лошия си късмет.

МЯУ!

Зад мене, на средата на пътя има приседнала котка, чиито жълти очи блестят на бледата светлина, приковани в мен, все едно очакваха да видят дали, все пак имам смелост, за да скоча, или ще се проваля и в това.

Опитай се да ме спреш!

Единият ми крак, прехвърли парапета, а другият е вече на път да го последва.

– Едно последно за отскок? – каза някой откъм гърба ми.

И ето, че съдбата на мига ми отвръна на отправеното предизвикателство. Изглажда, че и в последните си мигове, ще бъда отново подигран от нея.

– Махни се! – казах на непознатия с тон, достатъчно ясен, за да разбере, че не желая неговата помощ.

– Че защо? – отвърна нахално непознатият глас. – Всеки може да минава или скача от тук.

Обръщам се, за да видя лицето на досадника. А той, облегнат на лакти върху парапета, стои и гледа в мен, без изобщо да показва тревога или страх, затова, което смятам да извърша.

Държи в ръката си, лъскава, плоска бутилка за алкохол, чието гърло сочи към мен.

Тъмно е и светлината на полумесеца не стига, за да видя лицето му, но съм готов да се закълна, че под гъстия мустак, зее весела усмивка, сякаш е някой добродушен  идиот.

– Какво искаш? – питам го.

– Да видя как ще скочиш. – отвръща той, преди да надигне бутилката си. – Само това още не съм видял.

– Така ли?

– Ами да, но ето, че сега ми се отдаде случай.

Съвсем ясно си пролича, че моята съдба ми се присмива, опитвайки се да ме направи на глупак.

– Няма да скоча! – казах на инат.

– Хм… – издиша през носа онзи. – А защо тогава се прехвърляш през парапета?

– То си е моя работа!

Непознатият ми подаде бутилката си отново.

Взах я, не зная защо.

Течността изпълни пресъхналата ми уста и блажено полази, надолу по гърлото ми. Непозната, но блага, с вкус и аромат, достатъчно силни да превземат сетивата и ума ми.

– Всичко ли си виждал вече в този свят, че бързаш да го напуснеш? – пита ме непознатият.

– Всичко – отвръщам аз, докато все още мисля за вкуса на питието.

– Е, значи доста си преживял?

Отпих нова глътка, опитвайки да определя каква е тази странна течност в бутилката, но колкото и да напрягам знанията и спомените си, не мога да разпозная нито един от тези вкусове.

– Какво е това? – питам го, докато му подавам обратно малката бутилка.

– Нима не знаеш!? – отвръща ми онзи учуден.

– Не.

– Ха, пък казваш, опитал си вече всичко от живота!?

Повдигнах безпомощно рамене.

– Ако това, което пи, ти е непознато, значи или нищичко не си видял, или си лъжец!

– А ти кой си? – питам го аз на свой ред.

Пък онзи ми отвръща:

– Пътешественик. – и отново надига бутилката.

– И къде пътешестваш? – изникна първият въпрос, който веднага му зададох.

– Под слънцето – отговори онзи, без да се замисли.

– Под слънцето ли?

– Аха – потвърди той. – Само и единствено под него! Но ти навярно и това си виждал?

– Не зная – отвърнах му несигурно.

– Е, ако искаш ела с мен, ще ти покажа! А и ще отнеме само минутка!

След като каза това, аз вече осъзнавах, че съдбата, отново ме изигра и желанието ми да скоча от моста, неусетно кога, беше отстъпило пред любопитството да тръгна на пътешествие с този странен господин.

– Утре на гарата, точно в дванадесет на обед, на дванадесети перон! – извика той отдалечавайки се по моста, сякаш отгатнал какво ще избера, преди да го сторя.

Не мигнах цяла нощ, прехвърляйки пресния спомен за случката в главата си и представяйки си, всевъзможни етюди, с мен и непознатия господин, по време на това незнайно пътуване под слънцето.

Трябва да призная, четолкова енергичен и превъзбуден не се бях чувствал от доста време насам.

А в крайна сметка, може би, за всичко беше виновна онази странна напитка, чийто вкус така и не отгатнах, въпреки големите си усилия.

Иначе в единадесет и петдесет и осем, на гарата на дванадесети  перон, е точно толкова пусто и безлюдно, както и през останалото време, във всеки друг ден.

Сигурен съм, че ме излъга и че изобщо няма да се появи, но пък,за да докажа, сам на себе си, че съм прав, ще стоя още две минути, докато не стане точно дванадесет на обед.

МЯУ!

Отново чувам котешко мяукане и котката отново е зад гърба ми. Странна работа е това с тази котка…

– Хайде! – вика вече познатият глас, зад мен.

– А!?

Нямам никаква представа от къде се появи, нито какво е превозното средство пред мен.

Слънцето блести толкова силно над главата ми, че дори очите си не мога да отворя напълно.

Но пък стълбичката пред краката си виждам ясно.

– Тръгваме само след минутка! – напомня ми той.

– От къде се появи? – питам го.

– Дойдох по железопътната линия. -отвръща той, докато мести разни ръчки по таблото пред себе си.

– А защо не те видях?

– Защото беше с гръб. – отвръща ми през смях.

Подиграва ми се, то е ясно, но няма да играя тази игра. Не ме бива в игрите, особено тези с думи.

А и по интересно ми е, първо да го огледам, него и машината му.

Посивял е, а мустакът стига до бакенбардите му. Облякъл е спретната униформа на машинист и фуражка, но локомотивът в който се намирам, не е от тези, които някога съм виждал. Няма покрив, нито прозорци, дори седалки липсват. От двете му страни, стърчат криле, като на птица. Черни криле, които се поклащат леко, нагоре-надолу, все едно машината е жива.

– Това локомотив ли е? – питам го.

– Добре дошъл на Гарвана! – отвръща ми с поздрав машинистът, бутайки някакъв лост напред.

Тръгваме, а аз стоя прав и се оглеждам. Поглеждам часовника си. Показва точно дванадесет на обед, както ми беше казал. Точен е!

– Къде отиваме? – питам отново.

– Където ни отведе слънцето! – отвъръща весело той.

А обедното слънце прежуря с всичка сила над главата ми и, като че ли въобще не се движи.

– Гарванът е необикновена машина – обяснява ми машинистът, разперил длани встрани. – Той не иска нито пара, нито огън. Неговите черни криле, поглъщат обедните, слънчеви лъчи тъй лакомо, че му стига да върви само от светлината!

– Но как изобщо е възможно това? – питам го аз и забелязвам, колко бързо се отдалечаваме от гарата и от града изобщо.

– За човек, който всичко е видял, доста питаш. – отвръща ми заядливо – Светът е пълен с чудеса, толкова много, че цял живот не стига, за да се видят! А ти, защо реши да скачаш от онзи мост?

Разбрах, че няма да ми обясни за локомотива, щом сменя темата с въпрос. Но пък някак, без аз самият да знам защо, от гърлото ми се изтръгна отговор на неговия:

– Омръзна ми, все със съдбата да се надлъгвам! – казвам му с въздишка на уста.

– А защо си решил да се надлъгваш? – отвръща той – Защо не й се довериш?

– Защото все с лошо ме награждава за доверието ми!

– И кое е лошото с което те наказа съдбата? -настоя машинистът.

В главата ми веднага се яви, най-пресният спомен, чиято горчилка, все още усещам в гърлото си.

– Дома ми изгоря! – отвръщам му.

– Така ли?! Но как?

– Съседът ми беше стар – започвам да разказвам. – Преди две нощи, сам се подпалил докато пушил в постелята си, а от неговата къща огънят прескочи върху моята, от моята върху следващата и така, до края на улицата…

– Лошо, лошо – клати глава машинистът. – Но пък си извадил късмет и си останал жив.

– Е, да… – съгласявам се с неохота. – Но каква полза, щом нямам вече дом.

– А нима до сега си живял, само за дома? – повдига вежди към мен, той.

– Е, не…

– Гледай! – прекъсва ме, сочейки към едното крило на Гарвана – Виж тези хора!

Поглеждайки, с изненада установявам, че машината се движи насред морето, а линията която следва, се простира безкрайна към хоризонта, висяща на стъпка от водата.

– Но, как…?

– Виж рибарите! – прекъсва ме машинистът, без да обръща внимание на изненадата ми.

Машината сякаш рязко забави ход, щом се изравни на едно с големия рибарски кораб. Преди това не го видях да плува на хоризонта, нито пък разбрах кога и от къде се беше появил. На борда му се виждат дузина мъже- рибари, дружно теглещи мрежа, пълна с риба.

Чувах гласовете, радостните им викове и дори песента, която  някои от тях пееха.

– Тези хора нямат домове – казва ми, машинистът. – Корабът е техен дом! Ако ги връхлети буря, и корабът се разбие във вълните, всички ще останат без дом, но ни един от тях, няма да се предаде и да потъне доброволно на дъното, защото е останал без дом!

– Това е друго… -отвръщам му несигурно.

– Че защо да е друго?

– Те работят на този кораб.

Широка, и някак подигравателна, усмивка грейва на лицето на машиниста.

– Така е, но ако на кораба им избухне пожар, те ще загубят и работата,и дома си, наведнъж и все пак, това не би сломило духа им.

– А защо си толкава сигурен? – питам на свой ред.

– Защото са щастливи! – отвръща машинистът.

Крилете на Гарвана изскърцаха и машината отново потегли по дългата,безкрайна линия.

Усещам в устата си вкус, който сякаш съм познавал, но отдавна съм забравил.

– Както виждаш – продължава да обяснява той – хората могат да живеят без дома си и да бъдат щастливи!

– Да, но те все пак имат своята работа! – отвръщам му аз, спомняйки си друг от своите провали, който претърпях неотдавна. – А аз съм безработен отскоро!

– Така ли? – поглежда ме изненадан – Какво се случи?

– Аз съм лекар – обяснявам му простичко. – Работих в най-добрата болница в града, където с много труд, стигнах почти до поста на заместник…

– И какво се обърка? – пита нетърпеливо машинистът.

– Друг лекар, също много добър и някогашен мой приятел, също искаше този пост.

– И той го е спечелил?

– Нечестно! – отвръщамс горчилка в гласа. – Помогна човек с власт, чиято съпруга той лекуваше, неотдавна…

– Но това е глупаво! – възкликва той.

– Да, и аз това му казах, преди да се скараме и да напусна болницата.

– Не той, -клати глава машинистът – ти си глупакът!

– Хей! – протестирам аз – Как си позволяваш!?

– Гледай! – сочи към другото крило на машината той, без да обръща внимание на моите реакции. – Виж тези хора.

Обръщам се натам и виждам безкрайни поля, а линията по която се движим, ги пресича през средата и изчезва в маранята на хоризонта. Слънцето все тъй спряло, пече над главата ми, а отстрани на полето, виждам орачи. Впрегнали са добитък в тежки плугове и орат безкрайното поле, облени в пот и посипани с прах.

– Можеш ли да ми посочиш, кой от тях командва? – пита ме машинистът.

– Не зная – свивам рамене. – А важно ли е, кой командва, щом работата е една за всички?

– Кажи ми ти? – отвръща ми онзи. – Важно ли е, какъв пост ще заемеш в болницата, щом болните ще искат от теб, само да ги лекуваш?

Отново ме напада с думи и отново, не зная как да му отвърна.

– Тези хора се трудят неуморно – продължава той – Спят тук под открито небе, ядат сух хляб и водата, която пият е топла. Дните им минават в тежък труд и лишения, но точно те са тези, които дават хляба, дори на царската трапеза. Ако те не ценят живота си, светът щеше да е друг, пък ти за колко малко, си решил да се давиш!

– Не е само затова! – възразявам с не много убедителен тон. Усещам,как друг, отново забравен вкус, се появява в устата ми и се съчетава заедно с онзи отпреди това. Мъчада се сетя от какво е, машинистът ме разсейва с нов въпрос.

– И за какво още обвиняваш съдбата си?

В мислите ми се завръщат, болезнените и още пресни, спомени от раздялата с моята годеница. Пулсът ми се ускорява, а буцата на тъгата засяда в гърлото ми.

– Изгубих любовта си и незнам,  дали изобщо пак бих могъл да обичам.

– Ах! – възкликва онзи – Това е доста тъжно!

– Тъжно е! – съгласявам се аз – И е толкова подтискащо…

– Ще ми разкажеш ли? – пита ме.

–  Няма много за разказване. – отвръщам след кратък размисъл – Тя ме напусна… Карахме се често… Спорихме за всичко,  и никой не отстъпваше на другия.

–  Но тогава, за какво си тъжен?

–  Вероятно заради самотата – свивам рамене аз – Че кой самотник е щастлив?

– Хм… – замисля се машинистът, почесвайки се под фуражката си.  – Виж този човек!

Проследявам с поглед показалеца му и виждам, че Гарванът забавя ход насред голям площад,  пълен с хора. Никой от тях не ни забелязва.  Всички, скупчени, гледат към един човек. Уличен артист,облечен в смешен костюм и весела маска на лицето. Човекът пее и танцува,  а покрай него, десетки деца се смеят и радват. Радват му се и жените и мъжете,  радват му се и старците, и дори търговците, излезли навън пред своите магазини.

– Често идвам тук – казва машинистът, гледайки към уличния артист. – Познавам този град и хората в него. Познавам и този човек.

Шумни аплодисменти се разнасят от тълпата и онзи в смешните дрехи се покланя артистично на всички страни. Машинистът също ръкопляска, макар и да смятам, ченикой не ни вижда.

– Той няма съпруга, – продължи разказа си, моят спътник-водач – не е оставил и поколение след себе си. Намерил е подслон в един детски пансион, съвсем наблизо.

– Аха… – отвръщам аз докато гледам, как хората от тълпата се изреждат да пуснат по някоя банкнота или монета в шапката, която си предават един на друг.

– Припечелва достатъчно, за да си наеме собствено жилище, да си купи хубави дрехи и да се храни три пъти дневно, но не прави нищо от това.

– Защо? – питам го въпреки, че вече се досещам за причината.

– Защото любовта е всичко за него! – отвръща машинистът – Когато човек обича, той се раздава. Когато обича се жертва, дава всичките си сили, време и средства, за да покаже своята отдаденост и страст към това, което обича. В неговия случай, той дарява всичко на сираците от пансиона, с простичкото желание да ги зарадва и да направи живота им, една идея по-лек.

– А какво ще стане с него, когато остарее и не може повече да помага? – казвам аз, гледайки към пълната, догоре, шапка с банкноти, която все още обикаля около събралата се тълпа. – Тогава кой ще се погрижи за него?

– Когато този ден дойде, – засмя се машинистът към мен – този актьор ще получи онова, което винаги е давал!

– Какво? -повдигам въпросително вежда.

– Любов! – потупва ме по рамото той – Дарявал е радост и щастие на толкова много хора, че едва ли има кръчмар, който да му откаже комат хляб. Едва ли има храм, който да затвори вратите си пред него и едва ли, абсолютно всички гладни сираци, които той днес ще нахрани, биха забравили за добрия човек, на когото дължат усмивките по лицата си.

– Дали? – подхвърлям с недоверие аз.

– Съдбата може да е непредсказуема, жестока и доста сурова но…, – неговите пъстри очи се спират върху моите – съдбата приятелю, е най-вече справедлива!

За по-малко от миг усетих, как този поглед, сякаш се вряза в мен и за още по-кратко време, успя да види всички мои мисли и тайни, които криех в съзнанието си.

Нов отново познат, но и отдавна забравен, вкус се появи в гърлото ми и примесвайки се с останалите два, образува един нов, който веднага си спомних.

Вкусът на онази напитка, която същият този човек, ми бе дал да опитам снощи.

– Кой си ти? –попитах го отново аз.

– Нима не ме позна? – смее се той.

Вкуса в гърлото ми става все по-силен и обсебващ съзнанието ми.

– Аз те познавам от както се появи на този свят! – сякаш машинистът вика към мен, за да мога да го чуя по-ясно – Аз ти дадох всичко нужно, за да станеш това, което си сега и пак аз, ти отнех онова…

Ушите ми заглъхват и погледа ми се размътва. Вече немога да фокусирам фигурата пред мен, нито да чувам думите, които той ми крещи.

– Какво ми направи!? – паникьосвам се.

– Това, което усещаш е животът! – гръмнаха думите на машиниста в ушите ми. – Ти отпи от него и усети онези вкусове, които са важни за теб и твоето щастие!

Протегнах ръце напред, за да го хвана, но не го достигнах, а паднах. Главата ми се замая, а дишането ми стана трудно. Задушавах се!

– Никога не съм те лъгала! – изгърмя силен женски глас в ушите ми – Никога не съм те подвеждала!

За кратко погледа ми се избистри и видях надвесена над мен жена. Облечена е в униформа на машинист. Лицето й е нежно и красиво, а дългите й коси провесени над мен, ми правеха сянка от силното обедно слънце.

– Ти си този, който винаги избира пътя си, а аз съм тази, която го подрежда пред теб! – жената се усмихва и се изправя, а слънцето ме ослепява с лъчите си.

Напрягам се да прогледна през светлината, но тя става толкова ярка, че главата ми се замайва още повече от преди. Силуетът пред мен сякаш разперва големи, черни криле, като на гарван.

– Аз съм съдбата…!

***

– Жив е! – казва първият глас, който чувам, преди да отворя очи.

Усещам няколко леки плесници по лицето си и нечии ръце, които разкопчават горното копче на ризата ми.

– Господине! – възрастен гологлав мъж с козя брада, се е надвесил със загрижен поглед, над мен – Какво стана? Как сте?

– Вода! – викна друг мъжки глас – Донесете му вода.

– Горкият, – чух женски шепот отстрани – прилошало му е от слънцето.

– Можеш ли да станеш? – питат ме, докато ме изправят.

– Машинистът? – питам аз – Къде е?

– Кой? – поглежда ме учудено гологлавият.

Все още усещам онзи странен вкус в устата си. Чувствам се толкова объркан…

– Черният Гарван… съдбата…?

– Слънчасал е! – казва някаква жена от събралата се около мен тълпа. – Заведете го на сянка!

Докато ме влачат към близката кръчма, пред погледа ми се мярка големият часовник върху фасадата на градския съд.

Показваше точно дванадесет и една, на обед. Не може да бъде! – “…ще отнеме само минутка!” – беше ми казал машинистът. Нима бях сънувал най-невероятния сън или наистина бях пътувал в някакъв чуден локомотив-гарван, заедно със съдбата?

Не… навярно ми е прилошало от жегата… Аз съм лекар, за бога! Учен човек съм! Научен съм да мисля практично. Ето на, целият съм плувнал в пот…

МЯУ!

Котката! Отново я чух, съвсем наблизо. Не мога да я видя, заради хората около мен. И все пак я чух съвсем ясно… тя е наоколо!

Оглеждам се на всички страни, за да видя… Влизаме в кръчмата отсреща, където ме слагат да легна на едно тясно сепаре.

– Дайте му да пийне вода, бързо! – изкомандва гологлавият мъж.- И студен компрес също!

Едно красиво девойче, вероятно сервитьорка, тичешком минава зад бара. Всички в кръчмата са се обърнали и ме гледат.

– Ще се оправиш! – уверява ме гологлавият – Аз съм лекар!

– Аз също. – отвръщам му.

– Наистина ли?! – усмихва се дружелюбно и доста изненадано той – Невероятно! Сервитьорката ми подава чаша със студена вода и мокра кърпа, която докторът взе.

– Пийте колега! – насърчава ме – Ще се оправите! Ето, – подава микомпреса – сложете си това!

Усещам мислите си, все така объркани и търсещи логичната подредба на събитията но…

– В каква област практикувате, колега? – разсейва ме въпроса на гологлавия мъж.

– Хирург съм! – отвръщам най-общо – Но вече, не практикувам!

– Как така!? – пита той.

– Наложи се да напусна болницата. – казвам му резервирано и повдигам чашата с водата, за да отпия още няколко глътки. – Но ви благодаря за помощта.

– Е, щом е тъй… – докторът изважда от вътрешния си джоб лъскава, плоска бутилка за алкохол.

Същата е като тази на машиниста, от която ми даде да пия на моста!

Той отпива малка глътка от нея, избърсва устата с опакото на дланта си и довършва:

– Аз мога да ви предложа работа.

– Ка…к…ква работа? – успявам да изпелтеча, още по-объркан.

– Ами, имам малка клиника в провинцията. – обяснява доктора –  Ако се съгласите, мога да ви предложа и безплатна квартира… – той млъква за момент.

Сервитьорката ми подава нова чаша с вода и ми се усмихва приветливо.

– Благодаря! – усмихвам й се също.

Красива е!

– Вижте, колега! – проговаря отново гологлавият доктор. – По принцип,не бих предложил работа на непознат човек, но искам да ви споделя нещо.

– Какво нещо? – обръщам се към него.

– Клиниката ми е мъничка. -започва той – Основах я преди години, редом с мой много добър приятел от университета. Години наред, лекувахме хората, заедно…- той отпи нова глътка от лъскавата си бутилка и продължи, по-уверено – Преди година… бога ми! Точно на този ден, преди година, приятелят ми почина от слънчев удар!

Усещам как косъмчетата на врата ми се изправят, от думите му, а по кожата ми преминава ледена вълна, въпреки, че тялото ми е все още нагрято от слънцето.

– Намерили го на улицата, на крачка от дома му… – казва ми той, обръщайки влажния си поглед към мен.  – Цяла година се опитвам да преглътна загубата му, а снощи… Снощи ми се яви на сън – “Отиди – казва ми – в града. Там съм ти оставил подарък!”  И аз… дето не вярвам в тези работи, с каква лудост се поведох по един сън! А сега, като те видях теб… и ти рече “лекар съм”… Божичко, виж ме! Едва се владея!

Човекът ме поглежда със зачервените си от сълзи очи и бутва пред мен, треперещите си длани.

 

– Кажи ми, какво е това!? – пита ме – Кажи това не е ли дар от съдбата?

Тагове:  

Оставете отговор