В началото на годината на книжния пазар у нас излезе “Среднощно слънце”, дългоочакваният пети роман от поредицата “Здрач”, който обеща да разкрие гледната точка на Едуард Кълън за събитията, описани в оригиналната първа книга. За появата му на български са отговорни от “Егмонт”, издали и предишните томове от вампирската сага.
Вампирите не спят, но за безсмъртния Едуард Кълън най-близкото състояние до съня е посещението в гимназията на хората, когато, вцепенен от скука, мозъкът му почива, засипван от отдавна познати и заучени уроци, предназначани за подрастващите човеци. Когато един ден в училището пристига нова ученичка, първоначално умът на вампира е отегчен – поредната суетня около минималното разнообразие в живота на провинциалната гимназия на Форкс. Но тогава нюхът му усеща аромата на кръвта й. Внезапно десетилетията на въздържание и борба с чудовищната му същност се обезмислят – Едуард иска да убие новодошлата, а жаждата чертае сценарии как да стане това. Като избие целия клас, за да не остави свидетели. Като я завлече в гората по време на междучасието. Като изчака няколко дни? Постепенно, борейки се със себе си, вампирът развива чувство към новодошлата Бела – чувство, което ще му помогне да преодолее чудовищната си същност…
Стефани Майър продаде милиони копия от оригиналната си сага и аз винаги съм се отнасял с уважение към постижението й, макар по едно време да беше много модно книгите да бъдат мразени. Затова й ще започна оценката на книгата с това, което е направено добре. Началото е изключително интригуващо. Премествайки перспективата от погледа на влюбената Бела към тази на немъртвия Едуард, Майър показва вампирите си такива, каквито са в действителност – бездушни и свирепи чудовища, контролирани почти изцяло от инстинктите си. Героизмът на Кълън е в това, че се съпротивлява на същността си, която е на хищник. Любовта е това, което му позволява да стане отново човек. Отделно от това, финалът на книгата е страхотен – 200 страници уникално преследване със злия Джеймс (лошия вампир от първата книга), което разкрива доста неизвестни досега подробности, плюс чудесно описана гонка със спортни автомобили. Майър познава техниката на шофирането им и това, като фен на моторните спортове, ме впечатли приятно.
Къде тогава е проблемът? В количеството целулоза между първите сто и последните двеста страници. Книгата е близо 900. Това означава, че между силните части има още 600 страници, които не са толкова силни (меко казано). А можеха да бъдат, ако бяха около 200 или хайде, 300. Тогава обемът пак нямаше да е малък, но книгата щеше да е къде по-добра. Сега има безкрайни описания на вече известни за читателя събития, разказвани два пъти (ако броим и пренаписаната версия “Живот и смърт”) и познати до болка. Наистина не мога да разбера кому са нужни такива обеми – Джоан К. Роулинг и Касандра Клеър напоследък също се оливат с терзанията на персонажите си, а сега и Майър отиде на техния акъл. Такива количества не правят книгата по-добра. Правят я досадна. И най-лошото за жанровата и, както казва колегата Бранимир Събев, всяка литература – скучна. Заради това се отказах навремето от епичното фентъзи, просто защото жанрът еволюира до чудовище, което не може да се изкашля за по-малко от 600 страници. Сега виждам, че и тийн книжките са тръгнали по тоя път, претърпявайки метаморфозата до книжища. Вчера, докато коментирахме проблема с Петя Иванова от клуба, се пошегувахме – кормчията Мао Дзедун колко милиона е избил, а в каква малка книжка си е събрал идеите! Тук Едуард се терзае за някаква грубо казано кифла – 900 страници. Това, разбира се, в рамките на черния хумор. И не е само към Майър критиката. Макар за тази книга вината да си е само нейна.
В заключение – колекционерите и любителите на “Здрач” трябва да си закупят книжката (книжището?) – ще обогати представата им за любимите герои и ще прочетат едни наистина върхови 300 страници. За останалите 600 обаче не мога да гарантирам.
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари