Отидох да гледам „Спайдър-мен: Нов ден“ на първата прожекция в понеделник по обед с идеята, че ще има по-малко хора. Къде ти! Киносалонът беше препълнен до шевовете и се считам за късметлия, че изобщо намерих място. След като изгледах филма, мога да кажа, че зрителският интерес е напълно заслужен. Това е произведението, от което киното, годината и супергеройският жанр като цяло имаха нужда.
Изминала е повече от година, откакто Доктор Стрейндж извърши заклинанието, накарало света да забрави кой е Питър Паркър. Спайдър-мен продължава да върши подвизите си и печели обичта на нюйоркчани и благодарността на полицията, ала когато свали маската, самотата го задушава. Питър така и не събира смелост да разкрие истината на Ем Джей и Нед, не създава нови приятелства и живее единствено, за да се бори с престъпността, самозалъгвайки се, че това му е достатъчно.
Сега обаче в града се надига нова заплаха – противник, пред когото силата и бързината му са безполезни. Невидимо присъствие, което обсебва хората като марионетки и преминава от жертва на жертва с бързината на хищник. Когато пита Черната вдовица дали не става дума за контрол над ума, отговорът ѝ е смразяващ.
– Не. Това е повече като обсебване. Като зъл дух или демон.
Съществото издирва нещо, наречено „Ви-Макс“, за което дори властите никога не са чували. Спайдър-мен се опитва да го спре, без да наранява невинни – нещо, заради което приятелят му Франк Наказателя го смята за прекалено сантиментален. В същото време друг враг го атакува отвътре – природата на паяка, която се стреми да надделее над човешката му същност и започва да променя тялото му. Стените около Спайдър-мен започват неумолимо да се затварят, когато безликият му враг решава да се отърве от намесата на героя, като посегне на най-скъпото, което му е останало – изгубената любима, която дори не си спомня за него.
Това е наистина възхитителен филм. Драматургично е структуриран изрядно – с плавно и емоционално въведение, последвано от динамично развитие на сюжета, епична конфронтация, завършваща с привидно щастлив финал, и обрат, който обръща всичко с главата надолу. За въздействието безспорно допринасят великолепните специални ефекти и епичната музика на Майкъл Джакино, но това, което действително вдъхва живот на филма, е играта на Том Холанд. Ако е имало спорове кой е най-добрият актьор, играл Спайдър-мен, след този филм вече има категоричен отговор. Том се е подготвил безупречно физически за ролята, но далеч по-впечатляваща е емоцията, която успява да вложи във всяка сцена. Когато се прави, че не му пука. Когато страда. Когато се бори. Когато звярът в него взема връх. Когато помага. Когато най-сетне успява да се усмихне. Колегите му също се справят отлично, но именно той е сърцето на филма и открадва почти всяка сцена с присъствието си.
Антагонистът е интригуващ и първоначално помислих, че е напълно нов персонаж за вселената на „Марвел“. Оказа се, че греша, но това е образ, който получава най-силното си екранно превъплъщение именно тук. Конфликтът му със Спайдър-мен засяга и темите, за които говорих миналата седмица в ревюто си за „Наруто Филмът 2: Легенда за камъка на Гелел“ – силата на прошката и смисълът да се бориш за някого, който все още може да бъде спасен. Именно човечността на Спайдър-мен и контрастът му с Наказателя придават на филма неговата истинска топлина.
Накрая ще споделя нещо любопитно. Още когато гледах „Денят на истината“ на Стивън Спилбърг преди около месец и половина, изкуственият интелект ми препоръча да изчакам и „Спайдър-мен: Нов ден“, уверявайки ме, че двата филма ще си приличат. Действително сюжетите им имат допирни точки, макар темите им да са различни. Ако продукцията на Спилбърг въздейства емоционално със своята цялост, то „Спайдър-мен: Нов ден“ пронизва право в сърцето чрез съдбата на своя главен герой.
По принцип подобни оценки не се правят само ден след прожекцията, но напълно възможно е „Спайдър-мен: Нов ден“ да е най-добрият супергеройски филм, който съм гледал. По-топъл от Черните рицари на Кристофър Нолан, по-личен от мегапродукциите за Отмъстителите, по-амбициозен от предишните филми за Човека паяк. Истински шедьовър, който напълно заслужава огромния интерес на публиката по света и вниманието на всеки истински почитател на жанра.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари