Сказания за Ледената планина

 

Сказания за Ледената планина

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 03.11.2009
Версията, публикувана в сайта е нередактирана. Окончателната версия на историята, във вида, предпочитан от автора, е публикувана в сборника “Мечове в леда”, ИК “Екопрогрес” 2011 г, а по-късно, след още една редакция, в “Сказания за ледената планина”, книга #15 от колекция “Дракус”.

Ледената планина

Казвам се Алтиарин и съм дете на мрака, от расата, която човеците наричат черни елфи. Роден съм Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия, под черните кули на Храма, посветен на Рамкар-Дамн, нашия бог, кули, издигащи се толкова нависоко, че върховете им се губят дори от нашия, виждащ надалече взор. По произход съм това, което хората наричат Лорд на Мрака, син на една от благородническите фамилии на нашата древна и могъща раса и съм възпитан като такъв – владея четмото и писмото както на моите събратя, така и на нашите презрени светли братовчеди, макар да не зная езика на хората, еднодневките, живеещи между нашите две държави, оградени от Мрулл’аббан, Планината на Ледените Хребети, от една страна и от Древния лес на Прамайката от другата. Възпитан съм в традициите на нашия народ, традиции, които обаче с времето намразих. Струва ми се, че в безкрайните векове на трупане на мъдрост, знания и могъщество, ние сме изгубили онази базова същност, която прави едно общество жизнено и необходимо. Задушени в традиции и правила, ние живеем като роби, освен ония, които къде задкулисно, къде все по-открито, дърпат конците на нашата политика – жреците на Рамкар-Дамн, могъщия бог на черните елфи и покровител на войната, онзи, който ражда, за да убива. През десетилетията, които израстнах в Иррхас-Аббат, аз се научих да мразя моя град и неговите странни удоволствия, моята религия, правилата, които ни обричаха на уродливо вековно полусъществувание.
А от всичко най-мразех начина, по който се отнасяме с нашите жени. Когато бях млад, не разсъждавах така. Тогава за мен те бяха женски, самки, създания, които съществуват за да ни забавляват, за да задоволяват нагона ни, за да продължават рода ни, като раждат нови играчки или пък войни. Затова ходех без свян в Купола на Насладата и всеки път лягах с различна, като не обръщах внимание на писливия кикот на пазачите-евнуси и не се интересувах от чувствата, които тези момичета изпитваха. Не мислех, че има и защо, честно казано – факт е, че аз не бях и не съм неприятен физически, та предполагам, че те също са изпитвали удоволствие от моите посещения, а освен това възпитанието им бе такова, че те намираха своята роля за напълно в рода на нещата.
Така се чувствах, докато не се появи Лертиена, перлата на Купола, красавицата, която плени сърцето ми. Като всеки представител на нашия народ, нейната кожа бе бяла като мрамор, а косите й бяха черни, ала нещо в чертите й я правеше да се извисява много над останалите. Когато я съзрях, сърцето ми трепна и след това винаги ходех само при нея, а на евнусите наредих да въздържат другите посетители от срещи с нея, освен ако не искат да се запознаят с рапирата ми. След чисто физическите удоволствия, аз започнах постепенно да говоря с нея и тази жена стана моят най-добър приятел, пред нея споделях всичките си копнежи, кроежи и тревоги, отегчението си от магията и упоритото си нежелание да я науча, умората си от глупостта на моите събратя, които мислеха непрекъснато как да заобиколят кралството на многобройните хора и да нападнат светлите ни братовчеди.
Тъй изкарах двадесет хубави години. За един човек това е една трета от живота му, кажи-речи, ала за елф е като един хубав, мимолетен сезон. Свърши така рязко, както и започна – една нощ моята Лертиена бе пожелана от жрец на Рамкар-Дамн, жрец, на когото отказала услугите си и го посрамила, когато той се опитал да я вземе със сила – бях я научил тайно на някои от моите войнски умения и когато тя приключила с жреца, той не бил в състояние да си тръгне сам, та трябвало да го извеждат на носилка.
Ала жреците са отмъстителна гилдия, а отмъщението им за това унижение бе страшно. Те призоваха демон от бездната, който да погълне душата й, а срещу такъв противник дори моята Лерти бе нямала никакъв, никакъв шанс.
По онова време бях на мисия по море, като нападахме Брулените брегове, местата, по които живееха лукавите и хитри джуджета. Мисията не мина добре, защото макар да се върнахме с прескъпи съкровища, мнозина от моите войни погинаха, а за нашия народ всеки елф е скъп. Бях в мрачен и угнетен и нямах търпение да споделя моята тревога с Лертиена.
Ала когато се върнах, тя вече бе мъртва, погубена от алчните и отмъстителни жреци. О, колко силен бе гневът ми тогава! Намерих Дум’йас, злополучния насилник, както и Камрасин, мръсникът, който се занимаваше с призоваване на демони и ги погубих, като нито техните войни, нито чудовищните им пазачи от отвъдното, нито собствените им жалки заклинания можаха да ги спасят. Ала след тая моя постъпка кралят ме обяви за отстъпник и ме прогони от Града на Странните Удоволствия, а жреците на Рамкар-Дамн ломотеха проклятия за това как неговия гняв ще ме стигне. Предполагам, че проклятията им не са отишли нахалос, иначе едва ли щях да лежа тук, пронизван от студения вятър, който от векове наред вледеняваше десетките хребети на Мруул’аббан. Участта, която ме сполетя е злощастна, но очаквана. Една от причините хората да живеят в относително спокойствие у нас бе, че за нашия изтънчен народ е предизвикателство да прекоси коварната планина, усукана с криволичещи пътеки. За разлика от нашите светли братовчеди, ние сме народ, който изключително много разчита на цивилизацията и на магията и досега с природата често е фатален за нас, макар, че ако трябва да бъда честен и към себе си, и към моите събратя, едва ли дори някой от светлите би прекосил с лекота тази ужасна планина, пред чиито височини дори черните кули на нашия бог приличат на клечки за зъби. Въпреки това аз се справях добре, макар слабото ми тяло да бе пронизвано от студ при все плътното, топло черно наметало, с която го бях увил. Бях обаче ловък войн и кален в редица преходи, затова успявах да се изкачвам и по най-стръмните и заледени пътеки, а създанията, които обитаваха тези планини – гноми, коболди и гоблини – се досещаха какъв съм и не ме закачаха. Така аз почти бях прекосил планината на безопасно разстояние от тъмния град, в който бях израсъл, когато попаднах на Йети.
Йети са създания, които са загадка дори за нашите уж премъдри и многознайни жреци. Някога бях чел едно много старо съчинение в кралската библиотека, според което всички разумни раси по континента Тарр, който населявахме, са произлезли от един и същи животински вид, загубен в мрака на изминалите векове. Ала докато хората, елфите и джуджетата избрали да се развият по пътя на разума и магията, казваше текста, Йети останали на животинско ниво, като развили само колосална сила и невероятна свирепост, в които да могат да оцелеят в онези непристъпни ледени върхари, които обитаваха. Дали е това е така, аз не мога да кажа, но е факт, че бях изненадан напълно, когато свирепото и грозно създание изкочи от преспите с взрив от сняг. То бе високо поне четири метра, покрито с гъста бяла козина и с муцуна, която потресе със своята свирепост дори някой като мен, черен елф, израстнал в жестокостите на Иррхас-Аббат. Ръцете му бяха мускулети и по-дълги от краката, а възлестите му, дебели пръсти завършваха със закривени черни нокти, по широки от моята рапира и по-дълги от моя кинжал. Битката помежду ни бе тъй дълга, че някой от бардовете на краля би написал цяла балада, а тя несъмнено щеше да достави удоволствие със своята кървавост на благородниците – за разлика от нашите светли братовчеди и човеците, ние обсипваме историите си с многобройни детайли за това колко и какви точно рани нанасяме на враговете си. А рани в моята битка имаше много. Спаси ме само факта, че дългата ми рапира и острият ми кинжал са изковани от магьосник и то от звезден метал, извлечен от метеорит, който рухна в залива до нашия град. Жреците ни го извлякоха с магия и направиха от него непобедими оръжия, които дадоха на най-важните благородници, а моят баща го даде на мен. Този метал бе тъй здрав, че успя да прониже гъстата козина и дебелата кожа на страхотното същество от планините, ала за да успея да направя това, се изложих на прекомерна близост до неговите чудовищни нокти и те няколко пъти разкъсаха плътта ми, забивайки се дълбоко в моето леко, слабо тяло. Затова, макар накрая да убих Йети, в сърцето ми нямаше радост, тъй като усещах как животът ме напуска – усещах стомаха си като топка пламък и осъзнах, че ноктите на изчадието вероятно са разкъсали вътрешностите ми. Гърдите ми пък сякаш свиреха и от скромните си познания по анатомия се досетих, че са засегнати белите ми дробове.
Затова и сега стоях облегнат на една черна скала, издигаща се подигравателно по голия хълм, в чието подножие бе посеченото от мен Йети. Оръжията ми бяха още в ръцете, но нямах сили да ги вдигна, дори някой да дойдеше. Дългата ми, черна коса бе започнала да се заскрежава, а по острата ми брадичка започна да капе кръв, която излизаше от устата ми. Стана ми много студено, а после ме обхвана странна топлина. Усещах как животът ме напуска. Зачудих се дари жреците са прави и Рамкар-Дамн ще ме изпрати в пъкъла, при ужасния Кракен, в чиито пипала страдат грешниците, обидили боговете, или пък мойте войнски подвизи ще натежат на везните на боговете и ще бъда изпратен в Чудноомайните поля, чиито удоволствия надхвърлят дори откритото в нашия величествен град.
В тоя момент чух гласове. Като в просъница видях как към мен си приближават мъж и жена и по телосложението познах, че са човеци, тъй като бяха по-едри от моя вид, особено мъжът, по чието лице имаше и страшна черна брада, нещо, което бе невъзможно да се появи на лицето на елф. Мъжът изглеждаше гневен и свали секирата от рамото си, вероятно за да ме довърши. Опитах се да вдигна оръжията си, но можах само да изпъшкам, при което от устата ми се пророни още кръв. Жената вдигна ръка и започна да говори нещо умолително на мъжа. Не разбрах какво е това, тъй като, както казах, езика на човеците ми е непознат, а и да го знаех, едва ли бих бил в състояние да позная думите дори на Епоса за Миракин, нашия най-велик герой, онзи, съсякъл Кралицата на Светлите Елфи в древните времена, когато Рамкар-Дамн лично бе обитавал континента Тарр и се бе опитал да го завладее, изковавайки корона от звезден метал, в която вложил тленната си сила.
Двамата човеци повишиха гласове, ала аз не можах да изслушам спора им. Налегна ме страшна умора и над очите ми се спусна погребалното покривало на съня.
* * *
За мое голямо учудване, след известно време се свестих и установих, че не съм в Дул-Киринла, залата, в която боговете произнасяха своите присъди. Над мен не стояха Сталкерите на Мрака, древните служители на Рамкар-Дамн, които някога управлявали нашия народ, преди Далкул, проклетия герой на джуджетата, да унищожи звездната корона. Според поверията днес те съдели войните на черните елфи във величествена зала от абанос и обсидиан. Ала аз не бях в такава зала. На първо време, можех да кажа, че съм в нещо като колиба от здраво дърво, разположен на меко и удобно легло. Някой бе превързал раните ми и усещах мириса на различни лековити билки, които и нашите жреци използваха, макар и култивирани – докато тези най-вероятно бяха диви. Беше ми топло и приятно, което се дължеше на огъня, напален в една масивна желязна печка и на плътната завивка, с която ме бяха наметнали.
Понечих да стана, ала щом го направих отново усетих болки да пронизват цялото ми тяло, затова простенах и отново се отпуснах. Над мен се появи фигурата на жена и аз предположих, че тя е същата като онази, която бе убедила брадваря да не отнеме живота ми на онзи леден хребет. Но щом тя застана над мен и можах да видя лицето й добре, устата ми зяпна.
Тази жена очевидно бе човек, тъй като кожата й не бе тъй бледа като моята, ушите й не бяха заострени, а веждите й не се спускаха извити над очите, ала въпреки това приликите с моята Лертиена бяха невероятни. Същата гъста, черна коса, в която ти идеше да се заровиш, същите сочни, плътни устни и това, което бе най-особено и странно – същия умен, разбиращ поглед, който сякаш те предпазполагаше да се довериш на личността пред теб.
– Коя си ти? – успях само да промълвя, ала жената поклати глава и започна да ми говори нещо на нейния си неразбираем език. Аз отново понечих да стана, при все болките, ала тя сложи ръка на гърдите ми и ме побутна назад. Толкова бях отслабнал от битката си с Йети, че нямах избор, освен да се подчиня – тя ме надви така, както човек би надвил домашна котка.
Тя се отдалечи от мен и аз я проследих с поглед. Отиде до голямата желязна печка, откъдето донесе дървена купа с нещо, което мирешеше вкусно. Това ми се стори странно, тъй като в Града на Странните Удоволствия черните елфи ядяхме само най-особени и фини храни – раци и омари, сьомги, октоподи и калмари, миди. За нас зеленчуковата диета на светлите ни събратя и грубите ястия на хората ни се виждаха селски и просташки. Ала въпреки това устата ми се напълни със слюнка при аромата на топлата супа. За трети път понечих да стана и да взема храната, ала този път главата ми се замая и бях принуден отново да се отпусна назад. Странната жена седна до мен и започна да ми подава лъжица след лъжица със супа, която преглъщах трудно, макар и с апетит. Накрая усетих как в тялото ми се разлива приятна топлина. Исках да й благодаря, ала в нашия език нямаше такава дума, а и да имаше, тя нямаше да я разбере. Унесен в тези мисли, не усетих кога заспах отново.
* * *
По-късно се събудих отново. Наоколо бе по-тъмно, а огъня от печката хвърляше по-силни отблясъци, поради което разсъдих, че е вече вечер. Чуваха се шумове от прибори. Понечих да повдигна глава и този път успях да го направя. Моята спасителка стоеше на масата, а срещу нея бе брадатият мъж. Той забеляза движението ми и се намръщи свирепо, след което промърмори нещо под носа си. Жената му се скара и отново ме приближи, отново с порция супа. Този път успях да си я взема сам и я изядох, макар това да ме измори силно. Не ми се спеше обаче, затова останах отпуснат на леглото. Брадатият промърмори нещо отстрани и продължи да се храни на масата.
Младата жена седна на леглото до мен и се посочи с пръст.
– Лерта – каза тя.
Изтръпнах. Как бе възможно тази жена да има име, което толкова напомня това на някогашната ми любима и в същото време да прилича толкова много на нея? Тоя въпрос ме изпълни с невъобразимо любопитство.
Докато се чудех тя ме посочи с пръст и се досетих, че най-вероятно иска да узнае името ми.
– Алтиарин – казах бавно аз.
Тя се усмихна и повтори името ми няколко пъти. Брадатият изсумтя. Тя продължи да ми говори нещо на своя неразбираем език, сетне докосна челото ми с пръсти и прошепна няколко думи. Изтръпнах, когато усетих как по тялото ми протича магия, но после се успокоих – познах, че тя е лековита. Усетих как се изпълвам със сили, макар все още да бях твърде далеч от нормално физическо състояние. Досетих се обаче, че вероятно именно магията на тази жена й бе позволила да ме спаси, тъй като Йети бе направил тялото ми на кървав парцал. Това, което не можех да узная обаче бе защо младата жена го бе направила. Не е голяма тайна, че черните елфи презираме „еднодневките” /думата, с която обозначаваме хората/ и когато ги срещнем най-често ги избиваме без милост. Самите хора също не ни обичаха, но не смееха да ни закачат, тъй като в техните митове ние сме полулегендарни създания на злото. От тяхна гледна точка сигурно бяха прави за себе си. Именно с това си обяснявах и враждебното поведение на брадатия. Щом Лерта стана да свърши някаква работа, той дойде до мен с брадвата си и потупа острието заканително, като ми говореше някакви неразбираеми брътвежи, вероятно да не злоупотребявам с гостоприемството им.
Контакта с този човек ме измори и неусетно отново потънах в сън.
* * *
Следващите няколко дни протекоха в същата рутина. Направи ми впечатление обаче, че Лерта отвреме навреме приемаше разни хора, очевидно болни, лекуваше ги и в замяна те й носеха различни неща, зеленчуци, месо, мляко. В такива моменти тя закриваше леглата в колибата, на едно от които бях аз, с плътна завеса, която я разделяше на две, като преди това ме предупреждаваше с пръст на устните да си мълча. Брадатият човек излизаше на лов и се връщаше или с някакви убити животни, или с гъби, които после готвеше.
Във времето, в което не спяхме и нямаше посетители, Лерта започна да ме учи на езика на хората. Спрямо този на елфите той ми се видя по-просто устроен, като напреднахме с думите. Научих как хората наричат „човек”, „елф”, „гоблин”, „демон”, „маса”, „стол”, „колиба”, „здрав”, „болен”, „рана”, как се поздравяват, разбрах, че брадатият човек е нейн баща и се казва Крау и лека полека проговорих техния език, макар и със странен акцент, който я караше да се смее.
Бе странно, ако някой в Града на Странните Удоволствия ми се изсмееше, щях да му отрежа езика. Но тук позволявах на тази смъртна селска жена да се забавлява с опитите ми да извъртя финия си език така, че да говоря тяхната груба и недодялана реч. Помня, че бях позволявал и на Лертиена да ми се подсмихва понякога, ала това бе отдавна и не исках да мисля за странните прилики между двете. Не исках да разправям много за себе си, но успокоих Крау, че не съм предвестник на по-голям отряд, а изгнаник – отне ми десет минути, докато открия подходящата дума в техния речников фонд. Не уточних причините, поради които съм напуснал черните елфи, но им разказах са моя сблъсък с Йети, който силно заинтересува Крау.
– Никой никога не е убивал Йети в бой, момче – промърмори той – ти си един дяволски късметлия.
Много ме досмеша, когато ме нарече момче. Вярно е, че черните, а и обикновените елфи за хората изглеждат младолики със своите елегантни черти, отличаващи се с фини нос и челюст, заострени уши, спускащи се почти под ъгъл вежди и бледа кожа, която не се сбръчкваше никога. Също тъй е вярно, че за елф аз все още бях млад мъж – ала въпреки това на своите 170 години аз бях безкрайно по-стар от този човек, който вероятно бе на 50. Когато научи това, Крау се намръщи още повече.
– Тогава ще ти викам дядо – каза той рязко. Лерта се засмя звънко на това и аз отново, противно на всякаква логика, се присъединих към смеха й. Тя ме караше да се чувствам особено, някак жив, затова й позволявах много неща, които в друга ситуация бих сметнал за недопустими – например това да си играе с лъскавите ми черни кичури. Тя имаше навика да ги навива около пръста си и аз не се сърдих, дори когато веднъж ме оскуба.
Честно казано, дори да се бях разсърдил едва ли щях да мога да сторя много. Тя ме уверяваше, че се въстановявам бързо и безвъзвратно, но аз не го усещах така. Отне ми много време, докато се науча отново да ставам, а бях отвикнал и да ходя. Привикването да го правя наново не бе толкова лесно, колкото исках и помня, че първия път трябваше да се подпирам на нея, което ми се видя много унизително, макар и не неприятно. За сметка на това много се зарадвах, когато видях, че те са прибрали оръжията им. Дори си позволих да разкажа на Лерта как са изковани те, а това я впечатли много.
Изминаха още няколко седмици. Вече бях започнал да говоря нормално езика на хората, можех и да ходя и макар да не бях в най-добрата си форма, можех да излизам и дори да ловувам. За това време научих, че Лерта е лечителка и помага на болни хора, а пък те й се отблагодаряват с каквото могат. Това ми се стори много странно, тъй като в моята раса никой не помагаше никому, ако нямаше някаква изгода от това или пък ако не бе повеля на жреците на Рамкар-Дамн, чиито цели често оставаха скрити дори за благородници и черни лордове като мен. Стана ми любопитно дали тя почиташе някой бог, както правят черните елфи.
– Не, никой – отвърна ми тя и се усмихна някак тъжно.
– Дори – сбърчих вежди аз – Томан Изкупителя? – паметта от уроците по география и история ми подсказа, че това е богът, който човеците най-често почитат.
– Томан е хубав бог с хубава история – поклати глава Лерта – ала според мен тя е приказка, а хората, които го тачат днес не са хубави.
Но повече тя не искаше да каже. За нейната неприязън към религията узнах от Крау, стария ловец. Крау ми обясни, че жреците на Томан – низшите се наричаха „пастори”, а върховните „кардинали” – забранявали магията и поради това Лерта била избягала от големите градове и живеела сама с него в колибата, където бях приютен – а тя от своя страна се намираше в подножието на страховитата Планина на Ледените Хребети, която зимата никога не напускаше. Там войниците нямало да я намерят.
– Но Лерта използва лековита магия – възразих аз – тя не е като Камрасин – добавих по инерция.
– Като кой – полюбопитства баща й, с който бяхме излезли на лов.
– Няма значение – отвърнах аз, нежелаейки да се връщам на тази история и затова го подканих да ми покаже други тънкости от лова. Трябва да призная, че като благородник в Иррхас-Аббат аз не се грижех за прехраната си. Имаше други, по-низши елфи, които се занимаваха с работата аз винаги да съм сит и да имам това, което искам да ям. Поради това първите ми опити в лова бяха силно разкритикувани от Крау, макар поради нечовешката си бързина да имах успех в преследването на сърни, елени и дори някои птици. Брадатият човек обаче каза, че съм шумен, непредпазлив и плаша другата плячка. Това ме шокира, тъй като, подобно на всеки елф, имах лека стъпка. Крау обаче ме научи как да пристъпям незабелязано до животните, без да ги стряскам – нещо, което ми заприлича твърде много на изкуството на Гилдията на Убийците от моя роден град. Реших да не споделям това с Крау обаче, а просто го оставих да похвали моя вроден талант в промъкването.
Но ако ловът ми се удаде с лекота, съвсем ново нещо за мен беше брането на гъби. От Крау научих подробно кои гъби стават за ядене и кои не. В началото бърках много и той се гневеше силно, тъй като според него съвсем малки разлики в цвета на една гъба могат да направят разликата между живота и смъртта.
– Лерта е силен лечител – присмехулно казах аз, за да го успокоя.
– Така е – съгласи се Крау – но и магиите й няма да те спасят от други, странични последствия от лошите гъби.
– Какви са те? – попитах аз.
– Получаваш ужасна диария – отвърна ми той и се изсмя гръмко на изражението ми.
Изгледах го със зле прикрита враждебност. Това ми се стори голяма, груба обида. Вярно е, че тези хора ме бяха спасили, но аз бях лорд на мрака, благородник, черен елф…
Той усети, че съм се засегнал.
– Просто шега – рече – извинявай.
Кимнах колебливо. Най-малкото не исках да засягам Лерта.
Крау ме научи и да стрелям с лък. Знам, знам, това ви звучи шокиращо. Клишето е, че елфът стреля с лък. Това обаче е голяма заблуда. Вярно е, че светлите ни братовчеди много обичат лъковете и често пъти нанасят катастрофални поражения на враговете си само с тези оръжия. Това е типично за тяхното селско хитроумие – те се крият из гори и храсти и стрелят от засада, подли като глигани. Черните елфи също имат стрелци. Това обаче са най-низшите от нашите войни. Един благородник не ползваше селско оръжие като лъка. В най-лошия случай имаше арбалет, а и това се считаше за проява на страхливост и лош вкус. А аз, до гибелното си увлечение по Лертиена, бях считан за храбър елф с добър вкус.
Крау обаче ми показа, че лъкът е едно чудесно оръжие и дори ми направи един. В Иррхас-Аббат, ако някой ти подареше лък, бе голяма обида – все едно да ти кажаш, че си простак или страхливец. Ала той ми го даде с такова гордо изражение, че не можах да не се радвам и дори му поблагодарих.
Трябва да призная, че с времето се привързах към тоя селски, грубоват човек и неговите простонародни шеги повече, отколкото към моите изискани събратя от Града на Странните Удоволствия.
Но и това бледнееше пред привързаността, която изпитвах към Лерта.
***
***
Ако някой в Иррхас-Аббат някога ми бе казал, че ще се влюбя в смъртна жена, вероятно щях да му отрежа езика. Моите събратя не считаха хората за равностойни нам създания, нито по разум, нито физически. Възприемахме ги като умни животни, които са опасни заради своята многочисленост, както някой човек би възприел глутница вълци. За светлите елфи бе известно, че някога се влюбват в смъртни жени, ала те бяха известни със своята диващина. За черен елф това би било нечувано.
Докато аз не срещнах Лерта.
Не знам какво точно ме привличаше в нея толкова. Не е само до физическата красота, макар тя да бе много хубава, прекрасна. Повече обаче бе в характера, нрава й, който ме караше да се смея като глупак, който ме принуди да изтърпя и дори да харесам грубоватия Крау, който ме накара тайничко да се засрамя от моето минало на войн и завоевател. Възхищавах й се за това как лекува и помага на съвършено непознати хора, за това, че бе помогнала дори на някой като мен.
Тя също ме харесваше. Виждах го в очите й, в начина, по който се отнасяше с мен, в думите й, в жестовете й. Въпреки това дълго време не събрахме смелост да си го кажем. Чувствах се глупаво за това. Аз бях имал много жени през живота си. Бях обичал, чувство, непознато за мнозина от моите събратя. Но сега се чувсвах някак недостоен и груб да й призная любовта си. Все пак накрая си казахме какво чувстваме. Това бе няколко месеца след пристигането ми. Бе сезонът, който из Тарр наричат лято. Тук той означаваше, че снегът е напуснал подножието и планината е само студена, а не ледена. Бяхме излезли навън, застанали на покрива на иначе не много високата колиба, увити в топли дрехи – милата Лерта ми бе ужила дебели кожени дрехи, далеч по-подходящи за студа от моето черно облекло на лорд на Мрака, което бе прибрала. Бе вечер и звездите бяха необикновено ясни, заедно с луната осветяваха околната природа, която бе чиста и недокосната от цивилизацията. В този момент осъзнах защо нашите светли събратя толкова много обичат дивата гора.
Лерта бе сгушена в мен и бе отпуснала красивата си глава на рамото ми. Усещах нежното й, топло тяло до себе си и леко я притиснах до себе си. Тя измърка като коте от удоволствие.
– Как е на твоя език думата „любов”? – попита тя.
Обзе ме невероятна тъга, за мен, за живота, който бях водил, за моите събратя, които при цялото си величие…
– Ние нямаме такава дума – признах аз натъжен.
– О! – каза тя и замълча.
Някъде в далечината зави вълк. От гората се обади бухал.
– Това значи ли, че никога не си обичал? – попита някак тъжно тя.
– Не! – отвърнах аз.
– Не си? – не ме разбра тя.
– Не, обичал съм. Много – отвърнах аз. Спомените ме заляха неканени.
– Разкажи ми – каза Лерта.
– Не искам – отвърнах аз.
Останахме смълчани. Не биваше да мисля за Лертиена сега, не и когато Лерта бе до мен, в прегръдките ми. Но как, след като тя толкова много ми напомняше за любимата ми…
– Приличаше на теб – казах внезапно – много.
Думите изкочиха от устата ми неканени, една след друга. Лерта ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Разказах й цялата ужасна история, за Купола на Насладата, за жреците и тяхната неутолима, всепоглъщаща злоба. Не бе честно от моя страна. Лерта бе едно невинно дете. Нямах никакво право да й разказвам за Града на Странните Удоволствия, удоволствия, които всъщност бяха ужаси. Докато говорех, пелената от лъжи, която жреците ми бяха втълпявали от невръстна възраст, рухна. Това бе истината за Иррхас-Аббат. Той бе Градът на Ужаса. На Злото.
Когато завърших, по очите ми се стичаха сълзи. Това бе срамно, недостойно, не и за лорд на Мрака.
Но аз вече не исках да съм лорд на Мрака. Омръзнало ми бе от Странните Удоволствия.
– Съжалявам. Не биваше да ти разказвам това – казах аз накрая, установявайки, че тя ме е прегърнала, като малко дете.
Никой никога не ме бе прегръщал така. Лертиена се бе отнасяла с мен като с любим, нещо повече, отколкото някой можеше да очаква в Иррхас-Аббат.
Но никой никога не ме бе успокоявал.
Никой.
Никога.
За какво са ти тогава Странните Удоволствия, познанията над живота и смъртта, най-могъщата черна магия, тъмните окровения на Рамкар-Дамн, контрола над страховитите създания от отвъдното, кармичните удоволствия на тялото и духа, когато не можеш просто да си поплачеш?
– Трябваше – отговори спокойно тя.
– Аз те омърсих с тази история – казах аз – самия спомен за моя град е…анатема за теб, цвете мое.
Лерта се усмихна малко тъжно.
– Ще се изненадаш, че ние хората, не изоставаме чак толкова.
– Какво искаш да кажеш? – сепнах се аз, ала тя вече сменяше темата.
– Знаеш ли защо те попитах за това? За думата любов?
Лицето й приближи моето.
– Исках да ти кажа, че те обичам на твоя език. Но понеже вие нямате такава дума, ще го кажа на моя. Обичам те. Обичам те.
Устните ни се сляха в едно. Това бе най-сладкият миг в живота ми. Най-сладкият миг в цялата история на Тарр. Жреците можеха да вземат Странните си удоволствия и, както казваше Крау, да си ги заврат там дето слънце не огрява.
Отлепихме се.
За миг.
– Обичам те още откакто те намерихме на онзи хребет – каза Лерта – под кръвта, под раните, под черното наметало, ти беше ослепително, невероятно красив. А след последните месеци знам, че си и добър човек.
Сърцето ми прескочи.
Добър човек.
Никой не ми бе казвал, че съм добър.
Храбър, силен, хитър, изкусен…
Не и добър.
Странните удоволствия.
Там, дето слънце не огрява…
Отново се целунахме. И отново, и отново.
Животът бе прекрасен.
* * *
Следващите месеци познах какво означава истинско, а не странно удоволствие. Бях сигурен, и все още съм, че дори в Чудноомайните поля никой бог не може да ми даде тази радост, която изпитах тогава с Лерта, когато любовта ни лумна.
Крау също ни се радваше. О, в началото сумтеше, ругаеше ме, караше й се, но го усещах, че вътрешно е щастлив. Предполагам, че отстрани сме изглеждали, както биха казали хората, сладки.
Сладък черен елф.
Като дървено желязо.
Един ден Крау ми каза:
– Да си жив и здрав, момко, знам, че дъщеря ми е в сигурни ръце.
Но аз се измъчвах от нещо, от една тревога. Дълго време не исках да я казвам на Лерта, но тя винаги, винаги разбираше, когато нещо ме мъчи. И ме притискаше докато не си кажа.
– Аз ще живея още дълго, много дълго – накрая и признах аз – а ти си човек.
– И те е страх, че ще стана стара и грозна, нали – отговори тя.
– Не! –извиках –ще те обичам винаги. Всякога. Но дали ти…
– Би било трогателно ти да си все така млад и красив, когато аз съм надебеляла лелка – прекъсна ме Лерта – за жалост обаче ще те разочаровам. Аз съм на 70.
– Какво?! – зяпнах аз – но хората?
– Хората живеят малко, да, така е, за съжаление – Лерта се натъжи за миг – но аз съм магьосница, а не обикновен човек. Магията ни прави дълголетни. А аз дори мога да правя Крау дълголетен, макар с другите да не се получава. Може би защото той ми е баща.
Стоях зяпнал, невярващ.
Единствената ми тревога се оказа напразна.
Сега щяхме да сме заедно дълго, дълго време.
– Спокойно – чух гласа на новодошлия Крау зад мен –аз съм само на 110. Все още си по-дърт от мен, дядо – и той се засмя.
И двамата с Лерта се засмяхме с него…
Бяха хубави дни, макар, че зимата се оказа люта.
Докато един ден те не дойдоха заедно с виелицата.
* * *
Това се случи в един свиреп зимен ден. Вятърът навън бе силен и навяваше сняг на парцали. Освен това студът бе дошъл внезапно, падайки след един сравнително топъл за тия места по света ден. От рязката смяна на времето Крау получи болки в кръста и гърба и макар Лерта да ги овладя със своята лековита магия, той не можеше да излиза. Затова аз реших да отида на лов сам.
Не трябваше, не трябваше да излизам тогава.
Ловът бе, както можеше да се очаква, много труден, тъй като повечето животни се бяха скрили и аз трябваше да се катеря нагоре по заледените чукари, изложен на немилостивите удари на вятъра. За щастие дългите месеци съвместна работа с Крау ме бяха направили по-издръжлив на планинското време и смея да кажа, сега бях по-силен дори от най-златните си години като командир на армията на черните елфи. Накрая успях да намеря за плячка един муфлон –свирепо и раздразнително животно, което едва нападаше с наведени напред извити рога. Трябваше да внимавам много, за да не бъда погубен от тях или от чаткащите му то заскрежените камъни копита, а също така и да не падне самия звяр от някоя пропаст. В крайна сметка успях да го раздразня с рапирата си и го убих като забих своя кинжал в сънната му артерия, след което го замъкнах към колибата. Животното бе тежко и аз бях много изморен, когато я стигнах, но още от далечината сърцето ми се сви от лошо предчувствие. Колибата бе притъмняла и от прозорците й не се виждаше игривата светлина на пламъците, а носът ми не долавяше миризмата от пушека на домашното огнище. Захвърлих муфлона – сигурно койотите са ме благославяли за това – и хукнах към колибата. Когато я приближих, видях, че вратата й е изкъртена, от вътрешността й долитаха стенания. Когато влязох вътре, кръвта ми се смрази.
Когато се замисля за това от дистанцията на времето, си давам сметка, че вероятно съм от малкото черни елфи, шокирали се от жестокости. В крайна сметка, изтезанията са сред най-върховните измежду Странните Удоволствия.
Ала аз вече се бях открекъл от тези удоволствия и сърцето ми се сви, когато видях Крау, моят добър, сърдечен приятел, разпънат по най-варварски начин върху стената на колибата. Ръцете и краката му бяха приковани с гвоздеи за нея, а на челото му бе прикована желязна корона от шипове, които бяха разранили лицето му. Тялото му бе покрито от множество прободни рани, ала той все още бе жив.
Той забеляза присъствието ми, тъй като надигна клюмналата си глава и пророни:
– Те я отмъкнаха, синко. Отмъкнаха дъщеря ми.
Страх изпълни сърцето ми и го стисна като ледена ръка.
– Кой? Кой е отмъкнал? – приближих го аз, а тялото ми се обля от студена пот. Лерта, моята Лерта. Не отново…
– Тамплиери от Санпар, столицата на нашето кралство… търсели са я, защото е магьосница – Крау ме погледна с измъчен поглед – те убиха жена ми, нейната майка. Сега искат нея.
И издъхна.
Светът ми се срина от тази история.
Нима религията, макар този път чужда за мен, щеше да продължи да ми отнема всички, които обичах?
Сега, след като Крау ми прошепна тези думи, всичко се нареди, включително начина, по който бе убит. Неговата смърт бе зловеща пародия на Колелото на Мъченията, древният инструмент, на който Сталкерите на Мрака бяха разпънали Томан Изкупителя, бога на озарението. Според легендите на хората, тази саможертва освободила човеците от властта на Рамкар-Дамн, Господаря на Всемирния Мрак и им позволила да се присъединят към светлите елфи и джуджетата в борбата с нашия народ.
Но аз нямах време да размишлявам върху митовете и легендите на хората.
Те бяха отвлекли моята Лерта.
Нямаше да им позволя да я убият, както техните събратя от Иррхас-Аббат убиха Лертиена.
Макар да бях уморен от битката с муфлона, тръгнах по следите им. Макар виелицата да бе засипала голяма част от тях със сняг, местнотта, по която бяха тръгнали бе гориста и имаше много следи от преминаването на голяма група хора – счупени клонки, стъпкани храсти, дълбоки следи в снега, който бе станал на лед и не бе позволил на вихрите да ги заличат напълно. Бе много студено, ала гневът не ми позволяваше да усетя мраза. Дъхът ми излизаше на пара от устата, а вътрешно горях.
Мръсни, проклети мръсници. Само като се сетех за горкия, беден Крау, в гърдите ми се надигаше жажда за мъст, кръвожадна ярост, която не бях изпитвал от смъртта на Лертиена насам.
Но Лерта нямаше да стане Лертиена.
Нямаше да го позволя.
Гоних изедниците три дни в гъстия лес, който отделяше цивилизованите земи от Планината. Спах набързо и неспокойно, скрит в хралупи, където вятърът нямаше да отнеме живота ми. Моите врагове бяха на коне, ала в това време те бяха повече пречка, отколкото помощ. По пътя си видях избити вълци – явно прегладняла глутница, решила да опита късмета си с натрапниците. За жалост, онези се бяха оказали прекалено силни. После се сетих, че вълците вероятно щяха да изядат и моята Лерта и отдадох победата на въпросните тамплиери – от малкото, което знаех за хората, това бяха рицарите на тяхната религия – като шанс да я спася.
Настигнах мръсниците в края на третия ден. Мракът започваше да се спуска и вътрешно благодарих на Рамкар-Дамн за милостта – нещо, което не бях правил от смъртта на Лертиена насам. Мракът бе моя територия, не на еднодневките.
Те бяха седем на брой, като мъкнеха Лерта на кон, пристегната с въжета към гърба му и наметната с груба кожа, за да не замръзне. Като видях това, кръвта ми кипна и едвам се сдържах да не нападна веднага. Аз все пак обаче бях черен елф, а ние знаем и умеем да планираме атаките си.
Седмината мръсници бяха облечени в тежките доспехи, които хората толкова много обичаха. Те се имаха са много впечатляващи с тях, макар на мен да ми приличаха на възголеми бръмбари. Петима изглеждаха редови, дотолкова, доколкото броните им бяха обикновени, макар и тежки – железни доспехи, върху които бяха наметнали и кожени наметала. Един от тях изглеждаше техен предводител – той бе по-висок и броните му бяха кичозно отрупани със злато, сребро и скъпоценни камъни. Това ме накара да го преценя като недобре подготвен за бой човек, склонен повече към показност. Това се потвърди и от наметалото му, което не бе тъй дебело, бе снежнобяло и върху него се виждаше изографисано златно колело, вероятно религиозен символ. Проклетият глупец сигурно зъзнеше.
Нямах обаче време да мисля много върху него, тъй като вниманието ми бе привлечено от рицаря, който яздеше от дясната му страна. От време на време скъпоценният, както започнах да го наричам на акъла си, се привеждаше към него и макар яростно да тръскаше глава, от което скъпият му платинен шлем дрънчеше, обикновено отстъпваше, което ме накара да се поинтересувам повече от съветника, макар той да бе много по-неугледен – в черни, грозни доспехи, най-обикновен на вид шлем, също черен и дълъг дебел плащ, отново в черен цвят, който бе нарушаван единствено от кървавочервено колело. Жестовете на тоя човек издаваха премереност, търпение и изключителна самоувереност, поради което го сметнах за далеч по-опасен от Скъпоценния и вероятно за фактически предводител на групата.
След време седмината спряха. Единият от рицарите отиде при Лерта и я свали сравнително внимателно. Тя бе обаче с превръзка на устата, което ме разяри още повече. Отново с мъка подтиснах импулса си да нападна веднага.
В това време рицарите се разкършваха от ездата, сваляйки шлемове. Избухна къса кавга между Скъпоценния, който се оказа млад мъж, гладко избръснат, с руса коса до раменете и много нацупено изражение, сякаш бе обиден на целия свят. Той искаше да накладе голям огън, докато Черният се противеше. Когато Черният свали шлема си, усетих неприятно чувство, тъй като с ясните си очи на елф успях да го видя много добре. Това бе стар и грозен човек, със силно изпито лице, хлътнали бузи и горящи с демоничен плам очи, които сякаш бяха изсмукали плътта около себе си, тъй като този рицар имаше тежки торбички под очите. Бузите му бяха опасани от металносива брада, а устните бяха безцветни.
– Огънят привлича излишно внимание – каза той с протяжен, лепкав глас, който ме накара да усетя известно отвращение, макар да идеше отдалеч и дори моите елфически уши да го доловиха трудно.
– Не ме интересува! – ядно отвърна русият – аз съм върховен тамплиер и няма да спя на студено! Напалете огън! Арно, стига си се шушкал около вещицата!
Рицарят, който връзваше Лерта към едно дърво трепна виновно, като ритнато куче.
– Както кажеш, Фриц – отвърна Черният с такова дразнещо спокойствие, че Фриц го изгледа с неприкрита омраза. Явно обаче го бе страх от сивобрадия мъж, тъй като не каза нищо повече.
Черният извади някаква кесия и извади някакъв хляб, който отдалече мязаше на камък. След това викна рицарят на име Арно – младеж, по-малък и от Фриц, почти момче, с много лунички на лицето и дълга червена коса. Сивобрадият му подаде хляб и манерка.
– Но, велики инквизиторе – каза Арно – този хляб е много твърд, не става за ядене…
Следващият звук, който излезе от устата му, бе стон, тъй като Черният го зашлеви през лицето със стоманената си ръкавица.
– Съчуствието към грешниците само по себе си е грях, млади ми Арно – рече сивобрадият – особено ако е предизвикано от греховни помисли.
Арно стана червен като косата си и въпреки, че не бе съвсем редно, изпитах задоволство от това, че великият инквизитор го е ударил.
В това време избухна още един скандал.
– Но, господарю, дажбите няма да стигнат, ако ядем толкова – говореше един от рицарите, човек с грубовата, червендалеста физиономия и малки очички, на Фриц.
– Тогава ти няма да ядеш толкова много, мазна свиньо! – кресна му русокосият, докато си заделяше някакво много тънко, червено месо, от което устата ми се напълни със слюнка. Не бях ял истински в дните, когато бях гонил тези мръсници.
– Е, гладни ли ще легнем – облиза се червендалестият, явно упорит човек.
– Да направим сделка – обади се трети, мъж с гъсти вежди и широк нос – ще гладуваме, но ще ни позволиш да се забавляваме с малката.
Останалите се изсмяха доволно, освен Арно, който зяпна, очевидно ужасен от предложението и сивобрадият.
– В никакъв случай – каза облечения в черно рицар.
– Ако някой ще се забавлява, това ще съм само аз – обади се Фриц.
– Взимаш всичко хубаво – изръмжа червендалестия.
– Достатъчно – отново се обади сивобрадият –тази жена е вещица и е гнусна в очите на Томан, нашия Господ и Спасител, да се свети името Му, да дойде царството Му. Никой няма да я докосва.
Фриц го изгледна гневно, но се покори, явно усетил, че великият инквизитор няма да прави повече компромиси. Той се обърна с гръб към другарите си и лакомо заяде.
– Жан-Клод, щом имаш такава енергия – продължи инквизиторът – поеми първия пост.
– Да, о, превелики – отвърна мъжът с широкия нос, макар да изгледа сивобрадия мъж с невероятна злоба.
Фриц отдели много малко храна за събратята си, като за младото момче на име Арно не остана почти нищо. Малко храна си взе и инквизиторът, който бе седнал със скръстени крака и гледаше с немигащи очи в нищото.
Изпитах неприятно усещане, сякаш онзи можеше да ме види. Крадешком погледнах Лерта. Тя бе заспала, увиснала във въжетата си. Сърцето ми се сви от съчувствие.
Постепенно всички заспаха, освен широконосият, който стоеше на поста си и сивобрадият, който продължи да гледа нощта с немигащи очи. Проклех вътрешно, явно мръсникът медитираше по някакъв начин. Изкуших се да стрелям към него и да отнема мерзкия му живот с един удар, но нещо ме накара да не предприема този ход. Прицелих се в мъжът, който бе поискал да насили моята Лерта. Припомних си Дум’йас и си дадох сметка за приликата му с този човек. Моята Лерта бе права, хората не изоставаха особено от жреците на Рамкар-Дамн.
Пуснах стрелата си, която се заби в крака на мъжа. Той се наведе и изпищя от болка и с това движение шлемът му отзад се понадигна леко и разкри тила му. Пуснах втора стрела и той падна с хъхрене.
– Нападат ни – високо, но спокойно извика сивобрадият.
– Какво – извика сънено Фриц, като погледна сивобрадият. Събратята му се занадигаха от постовете си, надявайки шлемове и вадейки мечове.
– Не си глух – грубо му каза сивобрадият, а в това време аз пуснах втора стрела, като улучих един, който не бе успял да намести добре шлема си и бе разкрил гърлото си.
Бяха останали само пет.
Фриц скочи, шокиран на крака.
– Откъде стрелят? – попита той паникьосан.
– От гората – меко отвърна инквизиторът – не е ли очевидно.
Пуснах стрела и към него. Той се наведе почти случайно и тя се заби в едно невинно дърво. Сетне постави черният си шлем и се изправи като демон.
Фриц, още не бе поставил своя, а се озърташе трескаво напред-назад.
– Хванете го! Убийте го! – истерично нареди той.
– Млъквай, Фриц! – изрева червендалестия – крещиш като кокона!
Сетне приближи към мястото, от което бях стрелял аз. Добре обучен за убиец в Иррхас-Аббат и за ловец от Крау, аз обаче останах незабелязан, една сянка сред дърветата. Очите на червендалестия минаха точно през мен и не различиха нищо.
Той се обърна.
– Къде си, копеле мръсно – процеди той.
– Тук съм – отговорих му и изникнах като сянка зад гърба му.
И му прерязах гърлото.
– Убийте го, убийте го! – разкрещя се отново Фриц.
– Хайде де, убийте ме, ако можете – усмихнах се подигравателно аз. Исках да ги изплаша, да им покажа с какво си имат работа.
С най-лошия си кошмар.
С лорд на Мрака.
Единият от рицарите, който не ми бе направил никакво впечатление, се метна към мен, размахал брадва. Парирах удара му с рапирата си и забих кинжала си в гърдите му. Острието от звезден метал разкъса бронята като хартия и го удари в сърцето.
Мъжът се строполи в краката ми.
Огледах останалите с мрачна усмивка и накарах очите си да почернеят напълно.
Това бе прост номер на елфите на мрака, но много впечатляваше останалите раси.
Инквизиторът обаче остана неподвижен, само бе изтеглил мечът си.
Червенокосото момче въртеше глава напред-назад, гледайки ту инквизитора, ту мен. Очите му бяха разширени от страх.
Фриц обаче бе използвал объркването му и моята битка с рицаря брадвар, за да се промъкне до моята Лерта и да вдигне меча си към гърлото й.
– Дошъл си за нея, нали демоне? – каза той и нацупеното му лице се изкриви в злобна гримаса – е, още една крачка и тя е мъртва.
Очите на Лерта бяха разтворени от ужас.
– Фриц, това е вече прекалено! – извика Арно.
– Мълчи! –изрева Фриц. Задуха леден вятър, който развя русите му коси.
Инквизиторът стоеше все така неподвижен.
– Хвърляй оръжията, елфе! – настоя Фриц.
За момент не мръднах.
– ГЛУХ ЛИ СИ! – изрева русокосият – хвърли оръжията!
– Както желаеш – отвърнах.
И метнах кинжала си.
Улучих го точно между очите. Той успя да изпъшка и падна назад, лишен от живот.
Арно се свлече на колене и заплака.
По бузите на Лерта се стекоха сълзи. С болка осъзнах, че вероятно с тези си убийства завинаги съм разбил нейния образ за красив, ранен, сладък и добър елф, който е нейн любим.
Най-сетне и се бях показал в моята същност.
На Лорд на Мрака.
Но нямах време да мисля за това. Инквизиторът пристъпи напред, надигнал меча си, който естествено, също бе черен.
Усмихнах му се.
И нападнах, мушвайки напред с рапирата си, оръжието, което бе толкова здраво, че бе пробило гъстата козина и дебелата кожа на Йети.
Тя отскочи от бронята на инквизитора като клечка за зъби. Без да продума нищо, той пристъпи напред и едва не ме съсече на две с огромното си черно оръжие, което падна напред като косата на Рамкар-Дамн. Със закъснение установих, че неговите оръжия не са от обикновен метал, че той се движи с лекота, които не бяха възможни за такъв меч и такава броня.
Разбрах, че съм в истинска битка, а не в кланица, в която аз съм касапинът.
Черният рицар нападаше безмълвно, без да изстене, изръмжи или изохка, подобно на машина, на демоничен конструкт.
Според нашите легенди, така нападаха Сталкерите на Мрака.
Беше иронично, че този човек, който на думи служеше на Томан, оногова, който озарява душите, се бе превърнал в нещо, напомнящи най-големите му врагове.
Но аз нямах време да оценя иронията. Атаките на черния рицар продължаваха и макар аз да бях по-бърз и ловък от него, той компенсираше със сила, а рапирата ми по никой начин не можеше да пробие проклетите черни доспехи.
Внезапно той пусна меча с едната си ръка и хвана острието на рапирата ми. Сетне с другата замахна с огромното си черно оръжие.
Направих салто назад, за да не бъда съсечен.
И рапирата ми остана в ръцете му.
Той я заби в земята, натисна я с черната си стоманена обувка и я счупи като суха съчка.
Моята рапира.
Която бе пробила кожата на Йети.
Постарах се да не изпиша на лицето си изненадата и ужасът, които изпитах. В друго време, в друг живот, щях да оценя предизвикателството от такъв противник, щях да се хвърля към него, с нетърпение очаквайки тъмните награди на великия Рамкар-Дамн.
Но сега мислех само за Лерта и това как този черен човек щеше да ми я отнеме.
Затова се озъбих предизвикателно и разперих пръстите на ръцете си. За разлика от хората и нашите светли събратя, ние, черните елфи, имаме черни нокти, напомнящи тези на риса, които увенчават иначе красивите ни, тънки пръсти.
Ако черният рицар се впечатли, не го показа.
Стоеше пред мен, като зловещ тотем.
От лицето му виждах само горящите му, зли очи.
Внезапно той нападна, опитвайки ме да се подсече с черният си меч. Усетих шанса си и скочих във въздуха, след което ударих с два крака профучаващото под мен острие и го изтръгнах от ръцете му.
Изревах триумфално и се метнах към него, драскайки към гърлото му.
Мръсникът носеше нещо като ризничен шал под шлема си. Ноктите на кутрето и средния пръст на дясната ми ръка се счупиха. Щях да извикам от рязката болка, но звукът заседна в гърлото ми, когато черните метални ръкавици на инквизитора се вкопчиха в шията ми.
Черният ме събори на земята и започна да ме души, стискайки с всичка сила. Отчаяно задрасках по шлема му.
Онзи не реагира.
Не се изсмя.
Не се отдръпна.
Само продължаваше да души и да ме пронизва с фанатичните си, сатанински очи.
Очи като на Кракена, великия мъчител, най-великото зло, пред което тръпнем дори и ние.
Немигащи, жестоки и всепоглъщащи.
Започнах да се давя и по устните ми изби пяна.
А очите горяха ли, горяха…
Очите?
С последни сили надигнах ръце и забих ноктестите показалци на двете си ръце право в този откачен, ужасен поглед. Забих и натиснах…
Натискът върху гърлото ми се отхлаби. Черният инквизитор падна спокойно назад, така, както се бе и бил, без напрежение. Иначе здраво закрепеният шлем се изхлузи, вероятно отхлабен от атаките ми.
Мъртвецът полегна на ледената земя и ме загледа със зеещите рани, които сега бяха очите му. Като някаква откачена икона на злото, ридаеща с кървави сълзи.
Застанах на колене и за пръв път повърнах, след като съм убивал. Обърсах трескаво кървавите си ръце и нокти в снега и станах на крака.
Нямах право, време, да бъда слаб.
Подобно на Фриц, Арно бе застанал до Лерта, която се гърчеше във въжетата си.
Но за разлика от Фриц, бе с шлем и вдигнат за бой меч.
А аз нямах кинжал, нямах рапира, нямах сили.
При все това се озъбих дръзко и отново почерних очи.
– Убих предводителите ти, момче. Дръпни се от нея – наредих с дрезгав глас.
– Няма! – изкрещя Арно – стой настрана от нея, демоне!
– В такъв случай – приближих го аз – ще те сполети шестдесет и шестото от Странните Удоволствия, описани ми от жреца Камрасин в Кулата на Безбрежното Страдание. Ще…
В този момент Лерта изплю кърпата от устата си.
– Стига. Стига убийства. Той е приятел.
И двамата замръзнахме.
– Алтиарин, той е единствения, който ме защитаваше от тази група. Ако не бе той, Фриц и Жан-Клод отдавна да са ме насилили. Опълчи се дори на великия инквизитор.
Тя си пое дълбоко дъх.
– Арно… – рече тя – това е Алтиарин. Той е моят мъж.
Начина, по който го каза, стопли сърцето ми.
Все още бях повече от Лорд на Мрака за нея.
– Ти си женена за черен елф? – попита младият рицар, шокиран.
– Женена съм за Алтиарин, най-храбрият и достоен войн, който познавам – каза тя.
Сърцето ми щеше да се пръсне.
Арно свали меча си.
– Значи мога да ви оставя.
Той ме погледна и потрепера.
– Предполагам си имал право да се ядосаш – каза накрая той – Фриц и Инквизитора, а и останалите, бяха лоши хора. Не са истински хора на Томан. Предполагам, че са хора на…
Той не довърши, а ме погледна боязливо.
Но аз довърших.
– На Рамкар-Дамн – кимнах аз, спомнил си сталкероподония инквизитор – явно вашият бог не ви е освободил напълно от властта му.
– Може би не може, ако не го поискаме – каза Лерта тъжно, след което добави – а сега няма ли най-после някой от вас да ме измъкне оттук?
Завтекох се към нея, ругайеки се за глупостта си. След миг тя потъна в прегръдките ми.
– Да се връщаме към Планината – каза тя – не искам да виждам повече смърт. Ненужна, безмислена смърт. Мама, Крау… Дори Фриц и тези хора. Дори инквизитора. Толкова ненужна смърт.
И отпусна глава на гърдите ми.
Не знаех какво да кажа.
– Ами аз тогава ще ви оставя – рече Арно – на по-малко от ден път има село. Ще стигна дотам. После…
– Ще се върнеш в своя храм? – попитах аз, повдигайки вежди – жреците не прощават никому. Казвам го от личен опит.
– Все някой трябва да опита да промени нещо – поклати глава Арно – ще кажа… че не е имало никаква магьосница. Търсели сме прекалено упорито, като обсебени. Попаднали сме на Йети и… само аз съм оцелял, хлъзвайки се по една падина.
Историята звучеше… учудващо правдоподобно, трябваше да призная. А и не исках този момчурляк да се навърта около моята Лерти.
Да, знам, ставах ревнив.
– Върви тогава – казах му – може би за твоята раса не е късно.
– Може би – отвърна ми Лерта – като гледам теб, и за твоята не е късно.
Устните ни се докоснаха, докато Арно нарочно се обърна, приближавайки пламъците, за да се сгрее в студената зимна нощ.

Лихварят

Римиел изсъска, скрит в сенките на гората. Дългите му бели зъби пробляснаха издайнически и Леонций го видя. Паладинът приближи, вдигнал дългият си, двуостър блестящ меч.
Римиел изпита гореща завист, когато го видя. Някога и той бе искал да е такъв, бляскав рицар, шампион на Томан Изкупителя, непобедим войн, който да бъде прославен и обичан надлъж и цял Тарр.
Но съдбата не винаги ни поднася това, което обичаме. Когато празнуваше своята двадесетгодишнина, Римиел бе излязъл да погледа звездите, качвайки се на върха на високата кула в своя замък, имението Льоблан, едно от най-почитаните в човешките предели. Бе загледан в съзвездието на Крилатия Еднорог, символа на неканени тайни, когато усети ухапване по врата си. Когато се извърна настрани, видя само как един прилеп се отдалечава. Животното нададе странен писък, от който Римиел бе потръпнал и след това бе изчезнало в нощната тъма.
И бе променило Римиел завинаги.
В следващите дни той бе повален от треска, която изсмука цвета от тялото му, а после го направи и силно чувствително и към най-тънкия процеп слънчева светлина. За сметка на това през нощта бе усетил прилив на гибелна, всепомитаща енергия и изгаряща жажда, която не можеше да бъде потулена нито с храна, нито с вино.
Римиел познаваше митовете добре и не бе нужно да вижда мъртвешки бледата си плът или дългите зъби, за да разбере в какво се е превърнал.
Като вампир той нямаше шанс да остане в своя дом – жреците на Томан щяха да го намерят – затова избяга навън и започна да се скита из пустите земи на Тарр, залъгвайки огнената си жажда с кръвта на нещастни животни, озовали се на пътя му. Отвреме навреме обаче инстинкта се оказваше по-силен от съвестта му и той поваляше хора, странници, малки отреди войници. След всяко такова нападение се чувстваше като кърлеж, като пиявица. Всеки път си казваше, че повече няма да прави така и всеки път гърлото му си искаше своето.
Римиел се превърна в легенда, в кошмар, в приказка, която хората разказваха на непослушните си деца. Рицарите на Томан не можеха да го открият, а ако някой все пак го намереше, намираше краят си. Той бе навсякъде и никъде, ужасът на Тарр, кръвосмучещият в мрака.
Една нощ бе намерил своя нова жертва. Това бе в малък замък, в който никой не искаше да живее, освен неговите собственици – младият рицар сър Леонций и неговата сестра, малката, 16-годишна Жийна. Римиел бе издебнал кога Леонций излиза на лов и бе нападнал момичето, за да изсмуче кръвта му. Ала тя го бе погледнала и друг огън, по-силен дори от всепоглъщата жажда, изпълни цялото му същество.
Тя не се уплаши от него – напротив – в погледа й се четеше същото, което изпълваше и неговият. Любовта победи гладът и двамата започнаха да се срещат тайно от брат й, когато той е на лов или спи. С времето станаха безрасъдни, а тя обичаше Римиел повече, отколкото бе разумно. Тя се измъчваше да го гледа как страда, докато смуче кръвта на животните, която в устата му бе като мътна вода. Затова започна да му дава по малко от собствената си, върховен жест, почти сравним с неговия – затова, че той успяваше да се сдържи да не изпие цялата й кръв.
Ала това не можеше да продължава вечно. Денят, в който Леонций ги откри бе страшен. Паладинът правеше впечатление на кротък човек, но щом видя сестра си бледа, омаломощена и окървавена в ръцете на вампир, полудя. Извади мечът си и замахна да съсече Римиел на място. Острието му грееше, изографисано с магически руни, в които вампирът прочете смъртта си.
Но Жийна посрещна острието, ударът, който бе за него.
И двамата мъже – и Римиел, и Леонций, нададоха вик, който раздра нощта, тишината, замъка, съзиданието. Но паладинът освободи оръжието си и след като склопи очите на сестра си, отново тръгна за мъст, този път решен да довърши съществото, което според него бе отнело живота на любимата му.
А Римиел посрамен от това, че бе оставил любимата му да умре, посрамен от страха си, от жалкия си инстикт за самосъхранение, побягна. Той нямаше желание да се бие с рицарят. А пред себе си знаеше, че няма и възможност. Силите му бяха огромни, той можеше да се слива със сенките, бе по-бърз от невестулка и по-силен от трол, ала в онова омагьосано, обсипано с руни острие прочете съдбата си.
И затова отново побягна, съскайки безсилно, чупейки клоните на дърветата по пътя си, отдалечавайки се от замъка, в който бе загубил своята любима. Бягаше дълго, много дълго, когато насред гората видя светлинка. Тя идеше от колиба. Без да знае що да стори, Римиел я приближи и открехна вратата й.
Вътре, на малко столче до маса, на която бяха наредени табло за дама и пулове, стоеше мъж, какъвто вампирът не бе виждал досега. Той бе висок, много слаб и блед, облечен елегантно, което някакси не се връзваше с простата селска обстановка наоколо. Ушите му бяха заострени, а косите бели като сняг, макар лицето да не бе старо.
– Заповядай – покани го мъжът спокойно – седни.
Вампирът премигна. До масата вече имаше втори стол, а можеше да се закълне, че допреди малко такъв липсва.
Римиел потъна в своите сетива на вампир. Нещо около този човек не бе наред, определено. Елф, помисли си той. Или елф на мрака?
Ала вампирът бе срещал представители и на двете раси през своя дълъг живот и макар мъжът да приличаше на тях, все пак бе различен.
– Кой си ти? – попита той.
– Аз съм Лихварят – простичко каза мъжът – а ти имаш нужда от заем. Затова се появих.
Римиел усети пулсиращо главоболие в главата си. Почувства се странно. Като вампир не страдаше от подобни болежки. Потри слепоочията си.
– Аз съм отвъд заеми и лихви – каза той и за да подчертае това оголи дългите си, кучешки зъби.
– Но той идва – отговори Лихварят и се усмихна.
– Кой? – не разбра Римиел.
– Рицарят – отвърна белокосият – все пак той те обвинява за това, че уби сестра си сам. Лицемерно, но не можеш да очакваш разумно поведение от него.
– Той… – отвори уста вампирът.
– Ще те убие – спокойно каза Лихварят – за света няма да е голяма загуба да има един вампир по-малко. Но аз давам заеми на всеки, който е в нужда.
Римиел се досети какво има предвид белокосият, макар да не разбираше мотивите му.
– Аз не го искам мъртъв – каза той – вината за станалото е повече моя.
Но откъде Лихварят знаеше за станалото, зачуди се Римиел.
– Аз също не го искам мъртъв – кимна спокойно Лихварят – ставаме двама.
– Тогава? – повдигна вежди вампирът.
– Тогава ще мога да уредя нещата тихо и кротко, но в замяна на услуга, разбира се.
Римиел се замисли. Реално погледнато, не трябваше да се страхува за животът си толкова. Той бе анатема, проклятие, подигравка с нормалното човечество.
Но след всичко станало му се живееше.
Още.
Искаше да вкуси отново тръпката на лова, вкуса на кръвта, била тя и животинска…
– Какво искаш? – попита вампирът.
– Не знам – каза чистосърдечно Лихварят – още не знам. Но ако ми се вречеш във вярност, когато му дойде времето, ще си поискам услугата.
Острите сетива на Римиел доловиха приближаването на паладина. Имаше някаква клопка в тази сделка, бе прекалено просто, но…
– Съгласен съм – каза той и оголи зъби в усмивка.
Лихварят примигна.
Някъде от много далеч оттекна камбана.
Леонций нахлу в колибата с оголен меч.
– Ти! – извика той.
Вампирът отскочи от стола си, оголи зъби и изсъска.
– Добър вечер – каза кротко Лихварят.
Паладинът го забеляза.
– Вие… – каза той и тръсна глава. Самият той не можеше да прецени какъв точно е този човек.
– Това същество… – продължи той.
– Е мой гост – каза спокойно белокосият – така, че е под моята закрила.
– Това е чудовище! – вдигна меча си паладинът – ако сте с него, значи и вие сте чудовище!
– Колко грубо и нерицарско отстрана на човек, който нахлува в къщата ми – смъмри го Лихварят.
Леонций се поколеба. Римиел усети, че този странен господин и неговата къща, появила се от нищото, влият и на паладина. Руните на острието му сякаш помръкнаха.
– Но понеже аз съм добронамерен, мога да ви го оставя, за да го заколите, макар разбира се, ще настоявам това да не става в дома ми – кротко каза белокосият.
Римиел го изгледа с ужас.
– Но ти… – отвори уста той.
– Млъкни – меко каза белокосият. Вампирът усети как думите го задавят и не излизат от гърлото му.
– Отлично – разведри се погледът на Леонций –излизай навън, гадино!
– Чакай – прекъсна го все така спокойният, благ Лихвар – не съм казал, че го давам безвъзмездно.
Паладинът го изгледа.
– А как тогава?
– Ами искам да поиграем първо – махна с ръка белокосият към таблото с пуловете – една игра на дама например. Ако ти спечелиш, Римиел е твой – и той посочи към онемелия, парализиран вампир.
– Но ако спечеля аз, ще искам нещо дребно в замяна – белокосият се замисли – например да коленичиш пред мен като рицар.
Паладинът тръсна глава. Той усещаше смътно, че нещо не е наред, но бе като хипнотизиран от този белокос, възпитан мъж, който му предлагаше омразното изчадие на тепсия.
Леонций седна и без да продума дума, започна играта. Играеше дисциплинирано и смело. Дамата бе една от любимите игри на него и сестра му. Изпълни го ярост при спомена и той погледна към отвратителният вампир.
Странно, Римиел го изпълни с някаква жал. Могъщият вампир изглеждаше като хванат в някакви окови, отворил уста като в безмълвен писък. Дългите му зъби блестяха.
Бекосият бе по-добър играч на дама. Пуловете му се движеха в някакъв странен ред, той изписваше фигури с тях, от които главата на Леонций се изпълни с пулсиращо главоболие.
Тази игра бе грешка, осъзна той.
Груба, ужасна грешка.
Накрая белокосият победи.
Леонций го погледна с ужас.
Добре облеченият мъж с остри уши го гледаше весело, някак небрежно.
– Искам да коленичиш пред мен – каза той внезапно.
Паладинът усети как невидима сила изпълва крайниците му и го заставя да падне на едно коляно, забивайки меч в пода.
– Римиел, разкъсай гърлото му – ведро каза Лихварят.
Вампирът го изгледа с ужас, но изглеждаше, че накрая се е освободил от своя плен.
– Ти каза, че няма да го убиваме – изсъска гневно той.
Парализираният Леонций не разбра. Защо вампирът не искаше да го убива?
– Не съм казал, че ще го убиваме – каза меко белокосият – направи каквото ти се казва.
Римиел се презираше за това, което прави. Но нямаше избор.
Подозираше, че ако се противи белокосият просто отново ще го сграбчи с магическата си хватка.
Въобще не трябваше да търси помощ от този луд, откачен магьосник.
Той приближи безпомощният Леонций и с едно ухапване разкъса гърлото му. Кръвта рукна, сладка и омайна.
– Няма да пиеш, ей – смъмри го Лихварят. Като шибнат през лицето, Римиел отскочи назад.
– Скъпи ми рицарю – прехвърли вниманието си белокосият – сега ще останеш тук коленичил, докато кръвта ти изтече. След това ще останеш коленичил, докато дните се превърнат в седмици, седмиците – в месеци, месеците – в години, а годините – във векове. И когато ми потрябваш, ще те извикам отново. Става ли?
Въпросът бе зададен искрено, все едно паладинът можеше да направи нещо. Лихварят кимна доволен, все едно е получил съгласие, след което се обърна към Римиел.
– А ти си свободен. Върви, тичкай наляво-надясно из Тарр и се постарай да не прекратиш своя животец. Когато някой ден ми потрябваш, ще се видим отново.
И след тези думи колибата изчезна, а с нея странният белокос мъж.
Римиел остана сам с коленичилия труп.
* * *
Ако някой можеше да се справи с Алтиарин, това бе Лихварят, мислеше си Амрак’арр, докато крачеше по криволичещите улици на Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия. Изграден по архитектурен план на един от Сталкерите на Мрака, той нямаше нищо общо с човешките градове и ако някой смъртен го видеше, вероятно щеше да полудее. Неговите сгради се издигаха до шеметни височини и едновременно с това се спускаха дълбоко в недрата на земята, сякаш за да стигнат самия ад; улиците криволичеха без никакъв план, разбираем за хора или елфи, които не служат на Рамкар-Дамн, онзи, който дарява смъртта. Но колкото и да бе усукана, объркана, неразбираема, пресичаща се сама няколко пъти, уличката, по която крачеше Амрак’арр, водеше до едно-единствено място – къщата на Лихварят.
За разлика от представителите на другите народи, жрецът на Рамкар-Дамн не изпадаше в суеверен ужас от личността на добре познатият в Иррхас-Аббат белокос мъж. Вероятно причината за това бе, че елфите на мрака поне имаха познанието какво е Лихварят – силф, представител на древна, полузабравена цивилизация, потънала в мъглата на вековете. Но как бе оцелял изчезването на своя народ и как бе още жив толкова време бе тайна дори за най-могъщите жреци на черните елфи. Способностите и уменията на Лихваря, макар и не винаги показни, също будеха почуда и уважение, дори у мъже като Камрасин и Амрак’арр, гордеещи се със собствените си магически умения.
Всъщност именно заради своя стар покоен приятел Камрасин идваше Амрак’арр. Двамата бяха много близки, доколкото близки можеха да са двама черни елфи и си споделяха различни умения – Амрак’арр в областта на прорицателството, Камрасин за призоваването на демони. Затова и Амрак’арр много се наскърби от новините за това, че старият му другар е убит от Алтиарин и то заради някаква куртизантка от Купола на Насладата. Жрецът се вкисна още повече, когато по някаква причина Алтиарин не бе осъден на смърт, а само на изгнание. Той впрегна цялото си умение, за да хвърли прокоба върху дръзкият бунтовник, нарушил реда в Града на Странните Удоволствия, ала когато наскоро гледаше на ашици за резултата, тъмните сили му откриха, че Алтиарин все още е жив. Това бе напълно неприемлива ситуация и дълго време Амрак’арр не знаеше що да стори. Алтиарин бе много могъщ войн. За това свидетелстваше начинът, по който се бе справил с нещастния Камрасин и неговата охрана, която включваше както елитни войни на мрака – специално обучени гвардейци на черните елфи, отглеждани отделно в казарми, в които оцеляваха само най-издръжливите, така и създания от други поля на съзиданието, според самия Камрасин твари, отгледани лично от Сталкерите на Рамкар-Дамн. Алтиарин обаче бе преодолял да надхитри по-голямата част от тях, а останалите да убие, след което се бе разправил с горкия призоваващ демони. Затова Амрак’арр дълго не знаеше какво да измисли срещу дръзкия убиец, докато не се сети за Лихварят.
Скоро домът на силфа се издигна пред него, подобен на гробница. Макар и нисък на фона на останалите сгради, според Амрак’арр той бе най-внушителното място след безкрайния замък на владетеля и, разбира се, главният храм на дарителят на смъртта. Амрак’арр почука с костената дръжка и в къщата проехтя звук – стенание като на душа, измъчвана от вечни времена и обречена на същото третиране и в остатъкът на вековете.
Черната врата се отвори и Амрак’арр се озова лице в лице с Лихварят, който играеше дама, очевидно със себе си.
– Здравей – меко каза той – отдавна не си идвал.
Амрак’арр се облиза. Това беше вярно. Той не обичаше да си говори много много със силфът. Но в случая…
– Ти се налага – довърши мисълта му белокосият – това, което искаш от мен не е толкова просто. Алтиарин е опасен – каза той и се усмихна, когато спечели партията със себе си.
– Със сигурност не и за някой с вашите умения, древни – почтително каза жрецът.
– Алтиарин показва учудващи умения в това да побеждава всякакви врагове, смъртни и безсмъртни, тленни и нетленни, създания от оня свят и първични същества от нашия. Аз следях прогреса му, да ме прощаваш, далеч по-успешно от тебе.
– Какво искаш? – прекъсна го Амрак’арр и изтръпна. Дори за елфите на мрака, понякога цените на силфът идваха в повече.
– О, за стари приятели нещо дребно – махна с ръка Лихварят – една хекатомба за великият Рамкар-Дамн например.
Нещо дребно, премигна Амрак’арр. Хиляда роба принесени в жертва на дарителят, онзи, който ражда, за да убива.
Но жреците имаха много роби, реши се черният елф. Паметта на скъпия Камрасин бе по-ценна.
– Дадено – каза той – искаш ли да призовем нещо на помощ.
– Не, не – усмихна се доволен от пазарлъка Лихварят – не обичам демоните. Миришат на пръдня.
– Хаха – изсмя се нервно жрецът. Не го впечатлиха толкова думите, колкото начинът, по който силфът ги бе изговорил – с пълно пренебрежение към създанията от тъмната равнина.
Макар че, замисли се той логично, ароматът на сяра наистина не бе приятен.
– Аз си имам едни стари приятели – допълни Лихварят – те ще се зарадват да ме видят и ще свършат работа.
За последното Амрак’арр бе сигурен, но за първото запази своите съмнения.
* * *
Невероятно е какво могат да правят парите. Понякога си мисля, че те са най-голямата сила на тоя свят, по-могъща от меча, магията, дори от боговете. Погледнете мен например. Дълги години аз бях беглец, сянка от кошмар. Всявах ужас у хората и трябваше да бягам всяка нощ, оставяйки трупове след себе си.
Но днес – днес е друго. Днес съм уважаван, тачен. Невероятно е колко толерантни стават жреците на Томан при вида на златото. Злато, злато и дори един вампир става предан син, за който се молят ежедневно. Сега единствената ми грижа е да се местя от замък в замък, но това става веднъж в поколение, а не през броени дни.
В момента съм в собственото си имение. Удивително, нали? Откъдето започна всичко.
Едновременно с по-голям контрол над живота си, имам по-голяма власт и над себе си. Вече не убивам жертвите като бясно куче, което не знае кое да спре. Достатъчно е леко ухапване, да пийнеш малко, пък ако трябва и редовно. Така жертвите остават живи и относително здрави, а ако са от нежния пол ти оставят възможности за далеч повече занимания.
Вече имам силата и да създавам друг вампир. Не ме питайте откъде го знам, това просто го усещам. Изкушавам се да създам мой другар, с който да обикалям през вековете. Може би някоя красива девойка. Дали ако направя жена вампир, вековете ще разпалят помежду ни любов, като тази между мен и Жийна? Все още я помня, като последния слънчев лъч преди да бъдеш ослепен. Много бих искал да изпитам подобно усещане някой ден, но дали ще стане не знам.
Понякога си мисля, че…
Внезапно Римиел спря да пише. Шестото му чувство започна да го дразни. Нещо не бе наред и той го усещаше.
Стана от писалището си и се обърна по посока на внушителния си потрет. Понеже огледалото не го ловеше, той пожела да бъде нарисуван от най-изкусен художник и така най-сетне успя да се види такъв, какъвто е. Висок, блед, с тъмнокафява коса до раменете, облечен в много дълго палто, което стигаше почти до петите му. Бледата кожа на ръцете му бе скрита от ръкавици. Той си позволи да се усмихне и съжали, че не го е направил пред художника. Но дори с всичките си пари не бе разумно да парадира с това, че е вампир, а зъбите биха го издали.
Жалко, бе убеден, че изглежда добре с тях.
Воден от интуицията си Римиел излезе от стаята си. Той нямаше слуги, нощем се обслужваше сам. Отвреме навреме наемаше някой да почисти и това бе всичко. Единствените му други гости бяха любовниците, които му осигуряваха кръв и удоволствия, както и някои стари приятели – жреци, благородници. Знаеше, че някои от тях плащат, за да бъдат ухапани. Един предлагаше огромна сума, за да стане вампир.
Римиел още обмисляше дали да не приеме.
Вампирът започна да обикаля коридорите. С всяка стъпка неудобството му се засилваше. Внезапно се озова в коридор, който не познаваше.
Което бе абсурд.
Той се обърна настрана.
Не знаеше пътя и натам.
Оголи зъби и изсъска.
Ако това беше някой малоумен фанатик… отвреме навреме се срещаха и такива. Подготвяха заклинание две и опитваха късмета си. Но нито един тях нямаше меч като Леонций, а и сега той бе много по-силен оттогава.
Тогава бе беглец в мрака.
А сега…
Но в този момент в ума му нахлу спомена и за другият човек от срещата с Леонций. Римиел изтръпна. Той тайно се надяваше, че след всичките векове Лихварят е мъртъв.
Или поне е забравил за него.
Вампирът се обърна наново.
Усети как го полазват тръпки.
Пред него стоеше огледало.
И той се отразяваше в него – напрегнат като котка, с леко оголени зъби.
Наистина изглеждам добре, надъха се той.
– Излез, излез, където и да си – повиши глас той.
– Добре – дочу присмехулният отговор и наново се извърна рязко.
Лихварят бе излязъл от сенките. На вид е същият, както в онази страшна нощ в гората – добре облечен, изискан, с иронично изражение на лицето.
Вампирът изпита някакво странно облекчение. През своето дълго съществувание той бе станал така могъщ, че вече не се притесняваше от почти нищо, освен от спомена за онази ужасна нощ. Реши, че сега ще получи възможност да изчисти дълга си и да приключи с миналото си завинаги.
Но каква ли щеше да е лихвата за онази услуга, обади се предателски глас в подсъзнанието му. Глас, който го превръщаше отново до беглецът в мрака.
Римиел направи всичко възможно да го прогони.
– Добър вечер – каза той и се изпъна – отдавна не сме се виждали.
– Вярно е – кимна Лихварят – бях зает, а и не обичам да досаждам. Виждам, че заемът ми е свършил работа.
С това изречение Лихварят накара Римиел да се почувства несигурен. Години наред вампирът се бе криел, търсейки стратегия, с която да си осигури по-удобно съществуване. Накрая бе решил да намери съкровище, колкото и наивно да звучеше. Откри копачи, които знаеха нещо, засити глада си с тях и след това взе плановете им, за да открие старо имане злато, което бе променило живота му изцяло. Тогава за пръв път от смъртта на Жийна, а може би и от нощта, когато прилепът го бе ухапал, реши, че има късмет.
Но дали този късмет не бе нагласен от белокосия демон?
– Хайде, хайде – меко каза Лихварят – чак пък демон.
Римиел отново усети да го побиват тръпки. Той бе вампирът. Той трябваше да кара другите да треперят и да им чете мислите.
Не обратното.
– Какво искаш? – попита направо. Макар и много силен, той не бе глупак. Можеше да прецени кога някой е в по-силна позиция.
Лихварят бе такъв човек.
Не.
Не човек.
Просто такъв.
– Делови си, това ми харесва – меко каза белокосият – за съжаление работата, която имам да ти възложа е безвкусна и неприятна. Но, какво да се прави, един друг приятел ме помоли за услуга, а аз както ти е известно, съм много услужлив.
Римиел кимна спокойно, въпреки, че усети да го изпълват лоши предчувствия.
– Търся един елф на мрака – премина директно по същество Лихварят.
Римиел потри ръце. Той бе виждал елфи на мрака някога. Бяха боен отряд, опустошил село. Това село бе част от ловната му обиколка и така той се срещна с черните същества. Те го посрещнаха с разбиране, дадоха му някои от пленниците си, за да утоли жаждата си и дори го бяха поканили в своя град.
Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия.
Римиел бе обмислил тяхното предложение сериозно. За пръв път от превръщането му във вампир някой се бе отнесъл така радушно с него, така щедро и така…нормално. Черните елфи го приемаха за нещо нормално. В някакъв смисъл той ги почувства близки, дори заради тяхната смъртнобледа кожа, така подобна на неговата. Тогава се бе зачудил каква ли е на вкус кръвта им, но реши да не се конфронтира с могъщите същества –те бяха много, добре въоръжени, а сред тях имаше и магьосници.
Не пожела обаче и да ги последва в техният странен град, сякаш нещо му подсказа, че дори за него там ще бъде…чуждо.
Черните елфи бяха разочаровани, но не се опитаха да го убеждават повече.
Ако белокосият се бе забъркал с тях, Римиел разбираше защо идва да търси помощта му. Колкото и да бе силен, сигурно и той имаше едно наум с лордовете на Мрака, живеещи в своята далечна империя отвъд Мрулл’Аббан, Планината на Ледените Хребети.
Но следващото изречение на Лихваря го шокира.
– Става дума за един отстъпник. Той нанесе голяма обида на черните елфи, бе ми платено добре, за да приключа с него.
Римиел го погледна любопитно.
– Но нима ти трябва помощ? – попита той.
– Но, скъпи ми вампире – вдигна невинно вежди Лихварят – моята едничка сила е да получавам това, което ми е обещано. Нито съм войн, нито мога да призовавам демони, а още по-малко да сривам цели градове, както могъщите заклинатели на елфите, били те светли или черни. Е, владея някои дребни заклинания, известни и на най-изостаналия маг, но в никой случай не мога да се меря с един вампир…
След тези думи Римиел внезапно се замисли каква ли би била на вкус кръвта на белокосия.
-… освен ако той не ми е длъжник. Тогава, опасявам се, нещата се променят – усмихна се хитро Лихваря.
Римиел реши да не прави глупости.
– Мъдро – кимна неговият гост.
– Добре тогава – каза вампирът – кажи ми къде е този елф на мрака и ще приключа с него.
– Богове, как се променят хората! – възкликна белокосият – беше такова уплашено момче, когато се видяхме преди ония години, а сега сме, хмм, нахални, може би?
– Реалисти – похвали го Римиел – уважавам коварството и силата на черните елфи, ако бе изправен срещу армия или боен отряд, щях да призная, че не мога да се справя сам. Но срещу един самотен войн…
– Самотен войн, който е бивщ главнокомандващ на цели армади и е побеждавал в сражения демони от отвъдното, дузини елитни гвардейци от своя народ, разлютено Йети, нападнало го от засада по върховете на Мрулл’Аббан, а също така и велик инквизитор, въоръжен с броня от звездна стомана – даде повече информация Лихварят.
Римиел сплете пръсти.
– Това е интересно – най-сетне призна той. Като вампир той също имаше редица победи, включително срещу друг вампир, една хищна жена, живееща близо до Горите на Прамайката, под носа на светлите елфи, рицар на въпросните светли елфи и пещерен трол, но някои от изброените постижения наистина му направиха впечатление.
– Все пак мисля, че мога да свърша работа – каза той.
Искаше да приключи с този проблем и да бъде оставен на мира.
– Мисля не е достатъчно добро за моят приятел. Не бихме искали да обидим висш клирик на Рамкар-Дамн, не мислиш ли?
Внезапно Римиел разбра, че е забъркан в много дълбока, в много гъста каша. Като всеки жител на човешките предели, той знаеше твърде много за клириците на Рамкар-Дамн, но и чутото бе достатъчно. Пред тях инквизиторите бяха като палави деца.
– Какво искаш тогава? – леко повиши глас вампирът – предлагам ти каквото мога да направя.
– Можеш много повече – измърка Лихварят – като вампир ще се слееш в сенките на Горите по подножието на Мрулл’Аббан, ще откриеш точно къде се крие нашият приятел черен елф и ще ми кажеш какъв е той и по-интересно, каква е жена му.
– Жена му? – повдигна вежди Римиел.
– Тя е най-интересното. Знам смътно за нея, учудващо, но дори моят псионичен взор не може да я огледа ясно – белокосият леко се намръщи – но усещам, че е магьосница, магьосница с голяма сила. Трябва да ми кажеш каква точно, преди да атакуваме.
– Атакуваме? – повтори вампирът – нали каза, че не си боец.
– Да, но ти не си единственият пул на таблото, приятелю – засмя се Лихварят – мисля, че е време да събудим и твоят стар приятел, Леонций.
* * *

– Знаеш ли, ако има някакъв проблем от това, че мъжът ми е черен елф е изпращането на работа – каза Лерта, докато гледаше сънена как Алтиарин излиза, препасал рапирата, кинжала и лъка си.
– В смисъл – продължи лечителката – допада ми старата рутина с Крау. Сутрин го изпращам на лов, вечер го посрещам. При теб е обратното. И после спиш до обяд.
Черният елф се усмихна.
– А когато се събудя, вече си наготвила улова – каза той – и след като обядваме…
Лечителката се изчерви. Алтиарин я целува по челото.
– Прияло ми се е свинско – каза й той внезапно.
Лерта се отблъсна от него.
– Не. Забранявам ти, Алтиарин. Наистина.
– Много е вкусно – каза черният елф и се затича към вратата, преди жена му да го хване.
– Алтиарин, забранявам ти! – извика тя.
– Ако нещо стане, ще ме излекуваш – долетя отговорът от студената есенна нощ.
Лерта прехапа долната си устна.
– Мъже – процеди накрая.
В това време черният елф се бе вече отдалечил от малката колибка, където живееше с любимата си. Бяха построили нова къщичка, далеч от старата, която използваха за гроб на горкия Крау, бащата на Лерта, убит от инквизитори на Томан. Бяха щастливи, близо до планинско селце, пълно със саможиви и честни хора, далеч от цивилизацията. След дълго увещаване от страна на Лерта, Алтиарин накрая се бе преставил на местните. В началото имаше известен шок от тяхна страна, но в крайна сметка го приеха. Сега той бе пазителят на селцето от чудовищата, обитаващи Планината на Ледените Хребети, а Лерта ги лекуваше.
Единствената сянка върху щастието им бяха опасните ловни навици на Алтиарин. Сега той тръгваше по петите на любимата си плячка, едно от най-свирепите същества в Мрулл’Аббан.
Адската свиня.
Това бе огромно животно от рода на глиганите, покрито с гъста бяла четина и с огромни глиги. Туловището му обаче наместо на копита се придвижваше с мощни ноктести лапи, а звярът, за разлика от другите прасета, бе хищен и се хранеше с елени. Това бе и една от причините Алтиарин да го ловува. Съществото бе надарено с невероятна стръв и оставено безконтролно, можеше буквално да ликвидира популацията на красивите горски рогачи. Затова черният елф, набавяйки си вкусно месо, пазеше по някакъв начин и равновесието в природата.
Станал съм като светъл елф, направи гримаса той в тъмното.
Скоро зорките му очи доловиха следи от чудовищното създание. Алтиарин забави ход, приведе се и тръгна по следите му. Когато наближи бърлогата му, една пещера, скрита в скалите от гъсти храсталаци, елфът отстъпи назад и намери най-близкото езеро. Там се покатери в короната на едно дърво и зачака.
Различни животни идваха да пият вода – елени, вълчи, дребни и не толкова дребни гризачи. По някое време животните се разбягаха и зоркия слух на Алтиарин долови приближаващ се тътен. Не след дълго чудовищната свиня се появи пред погледа му, огромно животно, високо почти два метра в плешките. Свинята приближи водата и започна шумно да лочи.
Алтиарин бе точно над нея.
Черният елф се усмихна и скочи право върху огромният глиган, изтегляйки със същото движение и рапирата си. Веднага щом падна върху четината му обаче, разбра, че преценката му за атаката е била напълно погрешна. По принцип Алтиарин се справяше с това животно, като се хващаше за гъстата четина и забиваше рапирата си в окото му, убивайки го преди то да е разбрало какво му се случва.
Но четината на тази свиня бе мазна, явно животното се бе търкаляло на някакво място, за което елфът предпочете да не мисли. Алтиарин се хлъзна напред и веднага усети, че ще падне точно пред страховитата паст на създанието, което щеше и да е краят му.
Преценил грешката си, елфът успя някакси да се изстреля напред и да цопне във водата, след което трескаво заплува на вътре, мъчейки се да не обръща внимание на режещия студ в езерото. Нормален човек би се парализирал при такъв шок, но не и елф на мрака, каляван от малък.
Зад гърба му се чу пронизително квичене и свинята нагази в езерото, гневна и разлютена.
Алтиарин точно това и чакаше. Когато глиганът влезе прекалено надълбоко и загуби пъргавината си, елфът се извъртя във водата, гмурна се към разбеснялото се животно и го намушка като риба-меч с рапирата си, пронизвайки го право в едното око. Глиганът потръпна в мощни конвулсии, изквича и умря.
Алтиарин използва намаленото му тегло във водата за да го избута криво ляво към брега, след което свали мокрите си дрехи и започна да дере животното, като отделяше и най-хубавите късове месо, които после уви в плаща си.
Лерта щеше да полудее, като разбере какво пране я чака, но какво да се прави.
Алтиарин напали огън и остави частта от глигана, която нямаше как да вземе, на животните, след което остана край огъня и зачака дрехите му да изсъхнат.
По някое време усети, че мършояди, кандидати за убития глиган няма.
Всъщност, всичко наоколо бе неестествено тихо.
Алтиарин разбра, че някой го наблюдава.
Някой, който не е животно и е достатъчно силен, за да накара планината да притихне.
Външно черният елф не показа с нищо, че е усетил какво става, но приближи огъня и докато се правеше, че го напалва, започна да се оглежда крадешком, като бе застанал и плътно до рапирата си.
Скрит в сенките на едни скали по начин, по който само вампир можеше да се скрие, Римиел наблюдаваше представлението със смесени чувства. Със сигурност този черен елф, за който го бе предупредил Лихварят, бе много силен и много опасен. Всеки, който за секунди се справяше с такова огромно и хищно животно заслужаваше уважение и здравословна доза боязън. Всъщност вампирът бе доловил възможност да довърши черния елф и да приключи взаимотношенията си с Лихваря веднъж и завинаги, но се бе въздържал да го стори. Това бе в мига, в който елфът се хлъзна върху четината на огромното прасе. Всъщност Римиел бе очаквал всичко около този бежанец да приключи тогава, но когато бе цопнал във водата, елфът бе останал уязвим за внезапна атака от страна на вампира, който във вода се чувстваше като змиорка.
Такъв ход обаче щеше да остави Римиел сам срещу огромната разярена свиня, а за разлика от елфа на мрака, вампирът нямаше хладни оръжия, с който да я прониже, а дори огромната му сила щеше да бъде поставена на изпитание от адския глиган, да не говорим, че зъбите му едва ли щяха да пробият гъстата четина.
Изправен пред угрозата на свинска смърт, вампирът бе предпочел да изчака и сега наблюдаваше впечатлен как черният елф някакси е доловил присъствието му, макар очевидно да не можеше да го види.
Може би наистина щеше да се стигне до Леонций, помисли си Римиел, но от това не му стана по-добре. Навремето се бе плашил от светлия, изпълнен с праведен гняв паладин, но сто пъти го предпочиташе пред чудовището, което му разкри Лихварят. През всичките години рицарят не бе мръднал от мястото си, но вече и прашинка не бе останала от тленната му форма. Сега той бе една есенция на мрак, изпълзваща доспехите, чудовищен конструкт на черната магия, пред която неговото собствено кръвосмучещо състояние бе нищо. Вампирът, като всеки в континента Тарр, бе чувал легендите за Рицарите на Смъртта, страховитите убийци, създавани от Сталкерите на Мрака в древни времена, но през ума му не бе минавало, че ще срещне такова създание.
Леонций наистина щеше да се справи с този черен елф – в случай, че Римиел срещнеше проблеми…
След като дрехите на Алтиарин изсъхнаха, черният елф се облече с тях, вдигна издутото като торба с месо наметало и се насочи към дома, като през цялото време бе готов за бой. По едно време видя няколко назъбени тъмни скали, в които дори неговото зрение не успя да различи нищо. Той усети, че нещо не е наред и ги заобиколи внимателно, стиснал дръжката на рапирата си.
Докато се прибираше към дома, той усети, че планината остава все тъй притихнала и напълно се увери, че някой или нещо го следва.
И каквото, или който да беше, явно разполагаше с внушителна сила. Но дали бе Йети, свиреп хищник, спуснал се от високите върхове? Колкото и невероятно да звучеше, това бе възможно. Косматите създания имаха славата на хитри ловци и цялата планина трепереше от тях. Самият Алтиарин едва не бе изгубил живота си в схватка с такова изчадие, макар, че именно тази битка го срещна с Лерта. Лечителката му бе спасила живота.
С всяка следваща стъпка Алтиарин отхвърляше тезата за Йетито. Миризмата на такъв звяр би прогонила глигана, знаеше той. Дори адската свиня избягваше ужасният снежен човек от върховете. Освен това Йети не бе чак толкова търпеливо. Досега сто пъти да го е нападнало, за да вземе свинското.
Не бе вероятно и преследвачът да е човек. Хората нямаха такъв финес, те обикновено огласяха шумно присъствието си с тракане на брони и звънтене на оръжия.
Оставаше друг черен елф.
Някакси и това обаче не се връзваше на Алтиарин.
Той усети да го полазват тръпки.
Когато най-сетне стигна колибата си, Лерта го чакаше на прага, пребледняла като платно.
– Какво се е случило? – попита разтревожен черният елф.
– Наблизо има някой – каза лечителката– някой ни наблюдава, някой с голяма сила.
Алтиарин остави торбата на земята и изтегли рапирата си. Нямаше смисъл да отрича, тъй също го усещаше.
Играта на криеница му омръзна.
– Излез, излез, където и да си – извика той.
Римиел, който бе впечатлен от интуицията на вълшебницата, реши да приеме предизвикателството.
– Добър вечер – каза той и се материализира като сянка от дърветата – нямате представа колко любопитна е за мен тази среща.
Черният елф вдигна рапирата си, а Лерта си пое рязко дъх.
– Вампир – каза тя.
Но Алтиарин вече сам бе видял това, бледата кожа, леко издължените кучешки зъби, елегантната походка, издаваща скрита огромна сила. Сега нещата се нареждаха. Действително всички знаци бяха, че по следите им е вампир.
Как не се бе сетил?
– Аз съм граф Римиел – представи се новодошлият, като наглед не предприемаше нищо агресивно – много исках да се запозная с вас.
Алтиарин наклони глава леко. Всичко това можеше да е поза. Ужасното същество сигурно готвеше нападение.
Римиел обаче наблюдаваше предпазливо рапирата. Вампирският му усет го предупреди, че острието е опасност за него, така както навремето това бе бил мечът на Леонций. Самият черен елф пък благодари на своята настоятелност, която бе убедила един ковач да изкове наново строшеното от великия инквизитор оръжие – като по ирония на съдбата за спойка елфът бе дал части от бронята на въпросния инквизитор, метал лек и ковък, по негово преценка паднал от звездите.
Вероятно двамата все пак щяха да се нападнат, ако Лерта не се обадила.
– Ами щом е така, заповядай у нас – каза лечителката.
* * *
– И така – рече Алтиарин – сподели какво те доведе насам?
Тримата бяха седнали около грубата маса. В печката бе напален огън. Пред двамата домакини имаше по купа топла супа и чаша вино. Пред госта – нищо.
Черният елф изглеждаше небрежно отпуснат, но на практика бе застанал така, че да може да извади рапирата си с едно движение.
Не правеше никакви грешки, отбеляза си наум Римиел, след което на глас каза:
– Имаше интересни слухове – предаде той информацията, която му бе дал Лихварят – за цял отряд рицари, избити от Йети. Само един оцелял, младеж на име Арно. Той постави някакъв дебат в ордена на Томан, но както и да е –вампирът се усмихна – на мен нещо не ми се върза с цялата история и реших да проверя какво става.
Черният елф кимна, привидно удовлетворен от отговора.
Но усети, че другият лъже.
Лерта не се включваше в разговора. Тя стоеше леко настрана, притворила очи, сякаш се опитваше да разбере нещо.
– И какво мислиш за това, което откри? – попита Алтиарин, като отпи малко от виното си.
– Ами впечатлен съм – усмихна се дори по-широко Римиел – не съм очаквал да открия черен елф, и то живеещ със смъртна жена.
– Случват се и такива неща – отвърна Алтиарин, нежелаейки да изпуска инициативата – а ти какво знаеш за черните елфи, та си толкова впечатлен?
Въпросът не бе случаен. Алтиарин искаше да разбере дали неговите събратя са изпратили този кръвосмучещ убиец.
Това щеше да предопредели действията му по-нататък.
Малко объркан от въпроса, Римиел реши да използва най-старата тактика – да смеси лъжа с истина.
– Преди много време бях попаднал на един отряд черни елфи – каза той – бях излязъл на лов… – облиза се вампирът – но селцето, което си бях набелязал бе атакувано от черните елфи. Те се отнесоха… с разбиране към мен.
Тактиката на Римиел сработи. Алтиарин не усети никаква лъжа. Ситуацията бе позната.
– Предполагам са те поканили да дойдеш в Иррхас-Аббат – предположи елфът на мрака.
Римиел сплете пръсти с учтива усмивка.
– Винаги ли каните вампири, като ги видите – попита той, леко разочарован. Надяваше се да са харесали него, а не това, което е.
– Да – отговори Алтиарин и отново отпи от виното си – вампирите са след най-търсените роби за гладиаторските игри.
Римиел бе така шокиран от отговора, че зяпна. Лерта леко потръпна при вида на дългите му, остри като бръснач зъби.
– Черните елфи организират грандиозни гладиаторски битки, в които участват различни създания, които пленяваме по време на набезите си – джуджета, орки, тролове. Но малко са така ценени като вампирите. Вашата сила е легендарна.
Черният елф реши да продължи разказа. Нещо в този гост не му харесваше и без това. Нека изпиташе темперамента му.
– Държат вампирите в полуосветена килия, за да са немощни и объркани и им дават кръв от орк, която те мразят. Пускат ги гладни, омаломощени и настървени на арените. Те разкъсват по-низшите създания, но когато в битка влезе някой от нашите гвардейци, са прекалено ядосани, за да окажат реална съпротива.
– Алтиарин, стига – скара му се Лерта, усетила какво прави мъжа й. Късно.
– Това предизвикателство ли е, елфе – отговори Римиел. Усмивката бе изчезнала от лицето му. Той се бе смръщил, като мраморна статуя на гнева.
– Само ако искаш да бъде такова – кимна черният елф.
– Достатъчно! – извика Лерта.
Двамата мъже продължиха да се гледат един друг, преценявайки шансовете си. Рискувах много, скара се на себе си Алтиарин. Този вампир не бе нито немощен, нито объркан. Дори да можеше да го победи, можеше да стане опасно за Лерта.
Римиел пък вътрешно кипеше от гняв. Не можеше да допусне някакъв бежанец, живеещ като чобанин, да го унижава. Действително изпитваше страх от рапирата, но това също го влудяваше.
Предишният път, когато бе избягал от магическо острие, нещата не се бяха наредили като хората.
Може би трябваше да свърши всичко тук и сега.
– Достатъчно – повтори Лерта, тихо, но категорично. Двамата усетиха да ги обзема някакво спокойствие.
– Стига вече. Алтиарин, ти си домакин, не подобава да се отнасяш така към госта – смъмри го тя нежно.
– Той е тук за да ме убие – каза внезапно черният елф. Бе сигурен в това.
– Нали така?
Римиел отвори уста. Не знаеше какво да отвърне.
Изсъска.
– Но няма да го направи, нали – Лерта го погледна.
Вампирът извърна поглед настрана. Не знаеше защо тази лечителка му влизаше така под кожата, нито пък как бе превърнала един елф на мрака във въплъщение на образцовия стопанин. Двамата внезапно му напомниха на него и Жийна. И неговата любима някога бе успяла да потуши ужасният му глад, неестествената стръв за повече кръв и повече смърт.
– Ти кървиш – каза внезапно Лерта и го приближи.
– Лерти, не – предупредително каза черният елф, но лечителката махна с ръка.
Вампирът се обърна към нея.
– Стой настрана – озъби се той. Знаеше откъде кърви и чувстваше унижение за това. Като вампир, създание без нормален живот, той не можеше да плаче като хората. Очите му не можеха да произвеждат сълзи.
Затова от тях капеше течността, която бе всичко за вампира.
Кръв.
– Спокойно – каза Лерта и избърса лицето му – всичко е наред.
– Нищо не е наред – каза внезапно вампирът, обзет от тежко, дълбоко отчаяние – Лихварят ме изпрати при вас.
– Лихварят? – погледна го Лерта учудено.
Алтиарин усети да го полазват ледени тръпки при тези думи.
– Това не е възможно – каза той, вцепенен.
– Ти го познаваш? – погледна го Римиел.
– Кой е този Лихвар? – настоя Лерта.
– Той е един от най-странните обитатели на Иррхас-Аббат – отговори като в транс Алтиарин – наричат го още Древния, Любимецът на Рамкар-Дамн, Избранникът на Сталкерите, Последният Силф.
– Какво е силф? – попита Лерта.
– Силфите някога били раса, близка до тази на светлите елфи, но по първична, по-свързана с природата и дивата магия. Те били сред най-упоритите противници на Рамкар-Дамн. Един ден обаче Сталкер на Мрака успял да проникне в техният град и да отприщи такива същества от отвъдното, че расата им изчезнала напълно. Останал само Лихварят, а той е свързан с Рамкар-Дамн, това е ясно като бял ден. Приятел на жреците, доколкото създание като него може да е приятел на който и да е било. Да, сега всичко ми е ясно – въздъхна Алтиарин.
– Защо го наричат Лихваря? – зададе нов въпрос Лерта.
– Той е властелин на изпълнените обети – отговори черният елф – когато някой му обещае нещо, той разполага с магическата сила да принуди обещалия да изпълни дадената дума, дори когато става дума за нещо ужасяващо. За да си спечели тази власт, самият Лихвар обикновено помага за нещо, дребно, по-дребно от това, което иска в замяна. Затова го наричат Лихваря – взима си обещаното с лихвите.
Черният елф подпря чело в ръка.
– Ако се е съгласил да тръгне подир мен, това е излязло скъпо на жреците – внезапно му се догади – те са принесли хиляда роби в жертва. Само, за да ме убият.
В стаята настана мъртва тишина.
Алтиарин погледна Римиел.
– Как се забърка с него? – попита черният елф.
– Нямам желание да се връщам на това – отвърна вампирът твърдо.
– О, не, излъга – рече му Лерта – всъщност искаш, имаш нужда да разкажеш това, нали? Ти си толкова самотен.
– Много съм си добре – изсъска вампирът. Отново обаче усети издайническите ручейчета кръв да се стичат по лицето му. Как можеше да се разциври така.
Алтиарин усети, че става нещо специално и реши да помогне.
– Спокойно – каза меко той – ако някой може да те разбере, това е Лерта. Тя разбра мен, а аз съм правил неща, които дори един вампир не може да извърши. Надявам се.
Римиел го погледна и отвори уста, след което отново я затвори. Изсъска.
– Имаше… – каза накрая той, след което млъкна. Замисли се за миг, подир което отново започна.
– Всичко тръгна от един прилеп, но в действителност тази история е за едно момиче. Което обичах много.
Думите заваляха една след друга, болезнени спомени, скрити от мъглата на вековете, но винаги дебнещи да изплуват отново, като акули. Той се върна назад, към първите си години като вампир, към срещата с Жийна, към онези няколко месеца на сияйно щастие във вековете му на уродливо полусъществувание, на трагедията със сър Леонций, на срещата с Лихваря в гората, на внезапният му късмет след това, на новото му положение, на повторната среща с Лихваря и накрая, на ужасният Рицар на Смъртта, който дебнеше в гората.
– Рицар на Смъртта – поклати глава Алтиарин – дори аз нямах представа, че Лихварят е толкова силен.
– Той е по-силен от боговете – процеди Римиел – рано или късно ще ви намери, с или без моята помощ, а и аз съм принуден да му помагам, пряко волята си.
Вампирът откри решението на проблема, толкова просто, че чак го досмеша.
Винаги то е било решението на проблема.
От самото начало.
– Убий ме, черни елфе и приключи цялата история, веднъж и завинаги – каза вампирът.
– Не – поклати глава Лерта – нещата са много по прости.
И тя хвана с длани слепоочията му и произнесе няколко думи. Римиел усети да го изпълва някакво неземно спокойствие, някакъв мир.
След това усещането изчезна.
Той погледна двамата.
– Какво ми направи? – попита вампирът Лерта.
– Ти си свободен от обещанието – каза тя.
Вампирът се изсмя късо.
Алтиарин поклати глава.
– Лерти, не мисля, че дори ти… – отвори уста той.
– Няма начин – продължи да се смее горчиво вампирът – Лихварят е на векове. Няма начин едно горско момиче да развали магията му.
– Ти си свободен – каза меко Лерта – трябва само да го повярваш.
Вампирът я изгледа.
– Но скоро ще се съмне – каза вълшебницата – Алтиарин, мисля да го сложим да си легне, както сложихме теб, когато дойде.
– Лерти, не мисля, че е разумно – каза черният елф.
– Така каза и Крау за теб – прекъсна го лечителката.
И с това, наистина, сложи край на спора.
* * *
Лихварят се намръщи. Бе следял внимателно къде ходи Римиел с псионистките си умения, но когато той приближи колибата на бежанеца, всичко някак се замъгли. Силфът се досети, че това е резултат от уменията на селската лечителка.
Но как можеше тя да е толкова силна, удиви се той, когато съвсем изгуби контакта си с вампира.
Добре, че Амрак’арр ме изпрати тук, реши той след кратък размисъл. Толкова силна вълшебница не биваше да съществува на лицето на Тарр.
Трябваше да избие всички, и лигавия вампир, и принизилият се до ролята на животно Алтиарин, и онази натурална селянка с нейните фокуси.
– Скъпи мой рицарю – напевно каза Лихварят.
Леонций го приближи, един силует на най-черния мрак, доспехи, зад които се криеше самата смърт.
– Настана време за убиване – измърка силфът.
* * *
Римиел спа без сънища и се събуди привечер. Беше се скрил под кревата на черният елф, въпреки протестите на Лерта. Обясни, че така си създава илюзията за ковчег. Когато отвори очи и прецени, че е достатъчно тъмно, изпълзя изпод кревата, наметна се с дългото си палто и се огледа.
Черният елф точеше рапирата и кинжала си един у друг. Скръц-скръц, скръц-скръц.
Лерта стоеше настрана, съсредоточена.
– Правите грешка – отбеляза Римиел – когато Лихварят ми нареди да ви убия, няма да имам избор, освен да се подчиня.
– Ти си свободен. Той няма власт над теб. Ще можеш да направиш това, което смяташ за редно – отговори Лерта.
– А и не се притеснявай, ако се закучат нещата, ще те освободя от тежестта на престъпленията ти – присмехулно каза Алтиарин.
– Надценяваш се – обади вампирът и внезапно притвори очи. Острото му шесто чувство долови чувството за развала, за поквара, за обида към съзиданието, което съпровождаше идването на Лихварят.
Но сега с нещо имаше и още нещо, усещане за кладенец на тъмата.
Леонций.
– Те са тук – каза той и оголи зъби.
– Усетих – отвърна Алтиарин и продължи да точи оръжията си. Стойката му остана непроменена.
Но Римиел усети нервността и в него.
Миришеше на тревога.
– Няма смисъл да се крием в колибата – обади Лерта.
– Да излезем навън.
– Ти оставаш тук – тихо отвърна Алтиарин, докато се изправяше и отвори вратата. Излезе напред, следван от Римиел.
Лерта бе зад тях.
– Прибирай се – рече й вампирът. Нямаше намерение да доведе до смъртта на една втора Жийна.
– Това не е ваше решение – каза Лерта.
Вампирът се озъби, а Алтиарин се обърна към нея, гневен.
– Сега поне знаеш как се чувствам, като ходиш да ловиш онова ужасно прасе – дръзко каза лечителката.
Но спорът им прекъсна. На края на гората, там, където започваше сечището, в което бе разположена колибата им, се появи Лихварят.
А зад него бе Рицарят на Смъртта, една крачеща руина на злото и разложението. Руните на огромният му меч блестяха както някога, само, че не със сияйна светлина, а с болезнена, лепкава и подобна на фосфор енергия.
Празният шлем се наклони към Римиел.
Дори от толкова далеч вампирът усети да го залива вълна от черна ненавист, като катран.
Но вече бе минал моментът да се страхува.
Ти си свободен, бе му казала лечителката.
Бе време да провери дали е така.
– Здрасти, Леонций – махна той на Рицарят на Смъртта.
В това време Алтиарин бе пристъпил напред, към Лихваря.
– Нямам дългове към теб, старче – каза той – махай се!
Лихварят се засмя.
– Студено посрещане след толкова време, стари приятелю.
– Никога не сме били приятели.
– Но сме били съграждани, мили ми Алтиарин – отговори Лихварят – не е ли това достатъчен повод за приятелство в тази отдалечена и дива земя?
– Ти не идваш като приятел – каза черният елф.
– Но си оставам твой съгражданин – настоя белокосият – ти можеш да напуснеш Иррхас-Аббат, черни елфе, но Градът на Странните Удоволствия няма да те напусне никога.
– Грешиш – вдигна глава Алтиарин – в мен повече няма копнеж към нищо от вонящата клоака на злото, която наричате град. Не искам нищо нито от теб, нито от Иррхас-Аббат. Аз съм свободен от миазмата на Рамкар-Дамн, нещо, което не може да се каже за теб. Съжалявам те, Лихварю.
Лицето на силфа за миг се изкриви от гняв, но след това отново стана спокойно.
– Ти може и да си свободен, черни елфе, но той – и той посочи Римиел – не е. Убий ги, вампире.
Римиел усети да го обзема студен порив. Алтиарин бе с гръб към него и внимаваше за силфа и чудовището му. Лерта бе зад него. Можеше да приключи с това.
Веднъж и завинаги.
И щеше да е сводобен от прищевките на Лихваря.
Оголи зъбите си.
„Ти си свободен. Той няма власт над теб”, долетяха тогава думите на Лерта в главата му. Той се обърна към нея и видя как очите й блестят. „Можеш да направиш това, което смяташ за редно”.
Той се обърна обратно към черният елф. Очите на Алтиарин шареха нервно между вампира и Леонций, който стоеше неподвижен, но готов за нападение. Като черен океан, изтеглил се след отлив, но готов за новия прилив.
– Глух ли си, Римиел – повиши глас Лихварят – убий ги. Давам ти силата. Няма да могат да те спрат. Убий ги.
Гласът на силфа бе напевен, хипнотичен. Вампирът усети как неутолима жажда се надига в гърлото му. От зъбите му излезе глухо ръмжене.
Алтиарин понечи да се извърне към него, но бе като в памук.
Само очите на Лерта блестяха.
„Ти си свободен”.
– Не – накрая каза с мъка вампира.
– Не? – тихо повтори Лихваря, невярващо. Но след това на лицето му отново цъфна лукавата усмивка.
– Хайде де, Римиел. Направи го заради думата си. Или дадената дума не значи нищо за теб?
Вампирът усети познатата жажда, но този път тя нямаше власт над него.
Той бе по-силен отпреди.
– Отмъсти, Римиел! – внезапно изрева Лихварят, в пристъп на ярост – виж проклетия елф, той е също като теб, той има това, което ти бе отнето! Той е измамил съдбата! Убий го! Изсмучи кръвта му!
Вампирът веднага разбра какво има предвид силфа. Наистина Алтиарин бе като него, но не бяха успели да му отнемат Лерта.
Думите обаче имаха обратния ефект.
– Не – каза той – няма. Точно защото той има това, което на мен ми бе отказано. Не съм толкова дребнав. Не съм… – думите долетяха интуитивно, макар Римиел да не знаеше защо ги казва. Вампирско шесто чувство?
– Не съм като теб – завърши той.
Белокосият го изгледа смаяно. След това в очите му заблестя сляпа ярост.
– Не си. Наистина. Аз съм жив. А ти си мъртъв. Вие всички сте мъртви. Убий ги, Леонций!
Рицарят на Смъртта се спусна към тях, подобно на огромен таран, на приливна вълна, на вулкан от тъмнина.
Руните блестяха.
Римиел прочете в тях смъртта си. Но този път нямаше страх.
Той скочи елегантно към противника си, като котка. Прокълнатият Леонций замахна към него. Вампирът прескочи меча му и се озова на раменете му, след което започна да го удря с цялата си сила по шлема, по доспехите.
Разнесе се тътен като от барабани на настъпваща армия.
Но резултата от ударите бе все едно човек да удря по камък.
Леонций разтърси рамене и Римиел падна от него като въшка. Изографисаният с руни меч се надигна.
И в този момент нападна Алтиарин, мушкайки с рапирата си, намирайки процепите в черните доспехи, размахвайки кинжала през отворите на шлема. Ловък войн с майсторство, недостижимо за човешко същество, той намери всички пролуки в защитата на Рицарят на Смъртта.
Но и рапирата, и кинжалът, намираха само мрак.
А мракът бе неуязвим, гъст.
Нападенията сякаш само го засилиха.
Рицарят на Смъртта замахна с прокълнатия си меч и Алтиарин трябваше да отскача назад, за да спаси живота си. Римиел застана до него, оголил зъби.
Вече не се боеше, нямаше значение нищо друго, освен това, че ще умре свободен, а не длъжник.
Но все пак не искаше да допусне Лерта да умре, момичето, което го бе освободило от робството на Лихваря, беше му жал и за Алтиарин, който му напомни на него, на това, какъв бе бил някога, когато се бе влюбил в Жийна. Заболя го, когато осъзна, че черният елф бе много по-храбър от него, че не бе избягал от Леонций.
Но сега и той нямаше да бяга.
Рицарят на Смъртта пристъпи напред, вдигнал меча си.
Това бе краят.
И тогава и Римиел, и Алтиарин извикаха в хор:
– Не! – защото Лерта изкочи срещу огромното същество, една малка фигурка, като светулка, изправила се срещу тайфун от умрели есенни листа.
– Още по-добре – долетя отнякъде гласът на Лихваря – убий я, мой верни рицарю.
Ала тогава заговори и Лерта.
– Рицарю – прошепна тя – бедни рицарю. Толкова си страдал. Ала можеш да си свободен. Той те държи само с едно нещо. С омразата ти. Прости. Прости и намери покой.
Леонций я погледна. Черният му шлем се втренчи в нея.
След това се премести към Римиел.
Бронираният силует се разпадна, първо паднаха шлема, ръкавиците и доспехите му, а след това самият той стана на прах.
Алтиарин скочи напред и дръпна Лерта зад себе си.
– После ще говорим за това – сетне се обърна към Лихваря – махай се старче. Вече нямаш власт над никого. Махай се, преди да си изгубил и себе си.
– Сам каза, че не си войн – добави Римиел, оголил зъби в жестока усмивка. Всичките години на неясен, погребан дълбоко страх, на едно самоунижение, което си бе наложил, вече ги нямаше.
Белокосият се олюля. Очите му се втренчиха със сляпа омраза към Лерта, след това се преместиха към другите двама.
– Ще ви избия всичките – прошепна той, след което погледна Римиел.
– Първо теб. Нали не съм бил войн. Пробвай се – каза силфът.
– Недей! – предупреди Лерта, но вампирът вече скачаше, събрал всичките си години на яд и срам в един удар. Силфът надигна ръка и Римиел стръвно я запаха, започвайки да смуче кръв…
И миг по късно падна на земята, давейки се.
– Нали се чудеше каква е на вкус – погледна го с презрение Лихварят – гадна.
След това го прескочи и погледна Алтиарин, който вече нападаше, протягайки напред рапирата си. Само миг и щеше да стигне сърцето на силфа, само миг и всичко щеше да свърши.
Лихварят нямаше шанс. Трябваше да направи това, от което се страхуваше. Дълбоко в себе си той бе кротък. Някога просто бе искал да бъде уважаван, важен. Природата бе отнела силата му. Виновен ли бе, че бе потърсил алтернативи.
– Виж моите ужаси – прошепна той и очите му заблестяха точно, когато острието на черният елф разкъса платът на ризата му и проби леко кожата. Погледът му хвана Алтиарин така, както змия хипнотизира птица и пред очите на черния елф изникна безкрайна върволица от престъпления, предателства, извършени услуги и чудовищни лихви, трагедии и трупове, най-черна магия и шепоти от места, които със самото си съществувание разкъсваха разума. И той, някогашният главнокомандващ на отреди черни елфи, най-великият войн на Иррхас-Аббат, мъжът, сразил Йети в достоен за балада двубой на върха на Ледените Хребети, рухна, сви се като малко дете и заплака, съкрушен от спомените на Последният силф.
Лихварят се почувства отвратително. Нямаше слабост в тази победа, все едно се бе съблякъл гол пред целия свят.
За всичко бе виновна тя, тази малка, тъпа кучка.
Силфът погледна Лерта с неприкрита омраза.
– Знаеш ли какво ми направи – изсъска той, като приближи лечителката. Тя отстъпи крачка назад, а в очите й се четеше ужас.
– Върна ме там, където не исках да ходя. Мразя спомените си. Мразя, мразя – изруга той – върна ме към старата магия, глупавата магия на силфите, която така и не ми потръгна. Никога. Но ще ми стигне за това – процеди той и вдигна ръце. Ръце, които се бяха превърнали в ноктестите лапи на рис.
– Детска магия. Елементарна магия. Едвам я овладях и много късно – изсъска Последният силф – но ще ми е достатъчна, за да ти издера лицето и да хвърля останките ти на онези забележителни прасета, които си имате по тия диви баири.
Лерта го погледна смело. Очите й хванаха Алтиарин, изтръгнат от нормалния свят, захвърлен в лудостта. И Римиел, вампирът, преодолял най-сетне страха си, за да се натрови от кръвта на това окаяно, злобно същество.
Силфът бе изгубил битката, отдавна, много отдавна, още, когато бе направил съдбовния си избор.
– Бедничкият – каза лечителката и пристъпи към него. Лихварят изкрещя нещо нечленоразделно и вдигна лапите си към гърлото й.
Тя произнесе думите, които бе казала на Римиел и го докосна по челото, миг преди да бъде разкъсана.
Силфът изпищя. В умът му избухна ярка светлина, светлина, която го върна в миналото му. Минало на нещастно, малко създание, гледано със съчувствие от великите си братя и сестри. Всичко ще се оправи, Крий’ал, казваха му те. Ще станеш по-голям и по-силен, Крий’ал. Просто трябва време. Ще цъфнеш като лебед. Ще влезеш в шепота на листата, в ромона на реката…
Ще бъдеш истински силф.
Как копнееше думите им да станат истина. Как искаше да са верни. Но не бяха. Той оставаше недоразвит и недъгав, урод, недостоен да бъде част от тяхната раса. И тогава Сталкерът бе дошъл, о да, и му бе обещал чудни неща, велики неща, бе му разкрил непознати гледки. Бе му дал сила, о, каква сила, силата на изпълнените обещания, силата на ненарушимите клетви, най-голямата сила. Бе поискал нещо дребно, какво ли бе то… какво ли бе то…
Силфът се опита да го скрие трескаво в ума си, но светлината от вещицата, ах малката тъпа вещица, не си ли даваше сметка какво прави…. светлината го разкри, извади го пред него, разтърси го.
Бе предал народа си. Бе предал страната си. Бе казал тайния път към Скритото царство на Сталкерите и те нахлуха, с ордите си демони, като не пожалиха никой, ни жени, ни деца, ни старци. Оставиха само него, самотен, последен, заточен да живее с черните елфи, прокълнат да дарява сила, която самият той никога няма да притежава, докато той си остава едно малко, окаяно създание, недъгавият урод, който искаше да може да усеща шепота на листата и ромона на реката.
Сега можеше само да носи тежестта на десетките обети, които му бяха давани.
Чу как някъде далеч Амрак’арр принася жертви на Рамкар-Дамн, онзи, който ражда, за да убива.
И заплака, ах как заплака само, и скри лице в ноктите на рисовите лапи, опитвайки се да се издере от света.
Спокойно, спокойно. Каза вещицата. Лечителката. Това е в миналото. Почини си, почини си, рече му тя и той усети празнотата, гладка, бяла и успокояваща, да го мами към себе си.
Върви там.
Върви.
Спи.
Силфът спря да плаче. Погледна към бялата светлина. Не надничаха ли оттам неговите близки, силфите, които му обещаваха, че ще е голям и силен?
Той се шмугна към празнотата.
И заспа.
Така умря Последният силф.
* * *
Алтиарин усети разтърсващ допир и излезе от поредицата отвратителни видения, падението на силфския народ, хилядите жертви, нещастните длъжници. Видя Лерта до себе си, уморена както никога, със сенки под очите.
– Имам нужда от помощта ти – каза тя и приближи Римиел, който се гърчеше все по-слабо и по-слабо. Лечителката го докосна за гърдите и вампирът изплю белезникавата, гнусна кръв на Лихваря, след което отвори уста жадно.
– Има нужда от…
Но Алтиарин разбра и макар да не одобряваше вампирът, си спомни, че някога и Крау не бе одобрявал него, със същите основания, затова подложи ръката си в устата на вампира, който засмука, докато конвулсиите му не спряха.
– Достатъчно – меко каза Лерта и Римиел се откъсна с въздишка от омаломощения Алтиарин.
Вампирът се засмя.
– Винаги съм искал да узная какъв е вкусът на кръвта ви – каза той, след което се изправи – не е като на силфа.
И се засмя отново. Беше свободен, свободен!
– Какво стана с Древния? – попита Алтиарин.
– Освободих й него – въздъхна Лерта – той не понесе това и умря.
Римиел плесна с ръце. Лерта го погледна накриво.
– Не знаете какъв е бил той.
– Аз знам – каза тихо Алтиарин и потръпна.
– Знаеш делата му – възрази Лерта – не е същото. Аз видях душата му. Той бе много по-окаян от вас, дори в най-тежките ви моменти.
– Може, Лерта – възрази черният елф – но той сам е направил изборите си и те са били погрешни. Не се обвинявай за смъртта му. Десетки създания сега са свободни.
– Включително аз – доволно каза Римиел и се усмихна свирепо – обичам ви, приятели!
– Приятели? – погледна го Алтиарин учудено, след което кимна бавно.
– Да, предполагам, че вече сме приятели…
– И това не е малко – кимна Лерта – в светът има толкова много мрак. В нас има мрак. Но едно приятелство създава мъничко светлинка.
– Дори да е между вампир и черен елф – отвърнаха другите двама едновременно.
Тя се засмя тихо.
– Един въпрос? – попита черният елф – след като можеш да лекуваш душевни рани, както и телесни…
Алтиарин се спря, замислен за това как самият той бе излекуван от собствените си терзания, за това как вампирът бе освободен от страха си, а рицарят на смъртта – от омразата си.
– Не можеше ли да се справиш и с инквизиторите така? – попита той.
Лерта въздъхна.
– Не е толкова просто, скъпи – каза тя – ти беше обвит в самообвинения, в рани, които успях да излекувам заедно с душевните ти, защото ти искаше, макар и подсъзнателно, да започнеш наново. Римиел – тя погледна към вампирът – бе роб на страха и дълга си. Но вече сам се откъсваше от това. Трябваше му лек тласък. Леонций знаеше, че не е прав да обвинява вампира. Знаел го е още приживе, в първите минути на шок и ярост. Но омразата му не е позволила да си го признае. Аз просто я махнах.
Лечителката се спря.
– Инквизиторите са доволни от това, което вършат и мислят, че е добро. Докато сами не осъзнаят грешката си, те са отвъд всяко спасение.
Настана тишина.
– Е, ами аз ще тръгвам – каза внезапно Римиел.
– Къде ще отидеш – погледна го Алтиарин.
– Наблизо… наблизо е замъкът, в който бе моята Жийна. Ще потърся останките и ще се занеса там. Наблизо има всичко, приятели – той погледна двамата – храна – очите му замечтано се насочиха към селото.
– Не! – повиши глас Алтиарин.
– Спокойно, мога да пия кръв така, че никой да не разбере – махна с ръка Римиел – малко любовно ухапване, нищо повече.
– Ти си покварен – каза му черният елф.
– От устата на някой от твоя народ… – озъби се вампирът подигравателно.
Черният елф поклати глава.
– Ще си виждаме отвреме навреме – обеща Римиел и се затича през гората, бърз като сянка.
– Ако направи нещо… – намръщи се Алтиарин.
– Нищо няма да направи – каза Лерта и се сгуши в любимия си – сега той е свободен. Като теб.
Черният елф я погледна.
– Знаеш ли, вече освен болести трябва да лекуваш и проклятия.
– О, но аз го правя, скъпи – засмя се уморено лечителката – половината неприятности в селото идват от това, че някой погледнал друг накриво и му предал лошите си мисли. Постоянно гледам да освобождавам хората от това, редом с физическите им тегоби.
– Значи имаш нужда и от малко почивка – усмихна се палаво Алтиарин – малко топлина.
Лерта му се усмихна не по-малко дяволито в отговор.
Двамата се насочиха към къщичката си.

Оставете отговор