Синът на пустинята

През миналата година „Синът на пустинята“ получи ново издание. Това е едно от най-важните заглавия в историята на книгите-игри у нас – с него Богдан Русев започва да се утвърждава като самостоятелен автор и се нарежда сред легендарните майстори на българското фентъзи. Макар сюжетът да намигва към класики като „Аладин“, „Принцът от Персия“ и дори „Дюн“, книгата е изключително оригинално приключение. Днес тя би спечелила похвали и заради фентъзи свят, вдъхновен от арабската култура, но „Синът на пустинята“ е написан с любов, а не по политически причини – и това си личи.

Този път влизаш в ролята на Алтрас – изгнаник от гореща страна, който научава истинската си самоличност в деня, когато официално става мъж. В действителност ти си принц, прокуден след дворцов преврат и последният оцелял от своя род. Сега трябва да си върнеш трона, като се отправиш на смъртоносно пътешествие през пустинята, придружен от своя телохранител Халс – колоритен мъж с чувство за хумор, но и страховит боец. Срещу теб обаче стои незаконният халиф, който е убил лично стотици. Ти ли, едно още хлапе, ще му се опреш?

„Синът на пустинята“ е написана с размах и вкус. Ако Любомир Николов-Нарви беше най-старомодно сладкодумният разказвач на книгите-игри, Богдан Русев вкара страст, огън и хумор в стила и героите си, за да ги направи по-близки на нас – тийнейджърите от 90-те години. Дори и след толкова десетилетия отново се почувствах като хлапе, докато четях. В наши дни удоволствието от литературата надхвърля чистото възхищение от игровата схема, но тя също е изключително амбициозна – бойните сцени са сред най-добрите, правени у нас, а честно казано и не само.

Сюжетът напомня този на „Узурпатор“ от Марк Смит и Джейми Томсън, но различният декор – близкоизточен вместо далечноизточен – и хъшлашкият чар на Алтрас правят „Синът на пустинята“ напълно самостоятелна книга. Диалозите са живи и динамични, а ситуациите едновременно забавляват и впечатляват с дързостта си. Особено сцената с обира на публичен дом е нещо, от което днешните блюстители на традиционните ценности сигурно биха се изприщили, че присъства в „детска“ книга. Но 90-те бяхме опиянени от свободата – и без скрупули.

Като цяло книгата е разкошна и се радвам искрено, че отново видя бял свят. Поздравления за Русев – а аз вече започвам да издирвам продължението!

Ревю на д-р Александър Драганов