Когато преди няколко години Ейдриън Уейн обяви рубриката „Възраждане на книгите-игри“, посветена на нови произведения от старите майстори, мнозина не му повярваха. Ето обаче, че дочакахме продължение на култовата класика „Синът на пустинята“ от Робърт Блонд. „Синът на пустинята 2: Зовът на севера“ продължава епичния сюжет от първата част, като вдига залозите още повече.
Ти си младият султан Алтрас, успял да вземе трона, който ти се полага по право, след смъртоносна битка с узурпатора халиф Хартран. Само три години по-късно обаче в столицата ти се появяват убийци, опитващи се да отнемат живота ти. Скоро разбираш, че далеч на север се води борба за императорския трон и понеже си отраснал в двора на западен благородник, неволно биваш въвлечен в тази игра. Налага се да поемеш на смъртоносно пътешествие с верния си телохранител Халс и да навлезеш в свят на дворцови интриги, страховити премеждия и ужасяващи чудовища…
Още в началото правилата въвеждат решение, което според мен ще изправи на нокти немалко читатели – регресът от тактически битки към по-силен елемент на шанс. Аз лично нямам проблем със зара, но по този начин играта започва да зависи повече от късмета, а това със сигурност няма да се хареса на всички фенове. Въведена е и структурата на глави, позната от „Вечният воин“ – според мен добро решение, което работи отлично за „Зовът на севера“. Запазено е и игралното поле, като това във втората част ми допадна повече от тези в първата, заради множеството лудешки сблъсъци с чудовища в маниакалния дух на класиките от „Битки Безброй“.
Драматургично историята функционира добре – повишава залозите спрямо първата част, връзва сюжета с миналото ти, загатнато единствено в пролога тогава, и същевременно въвежда нови и непознати територии за изследване. Те се усещат като оригинални, а не като ехо от предишната книга. Лично аз най-много харесах прокълнатата земя, населена с духове и джинове. Светът е осезаемо по-фентъзи ориентиран от преди – за мен това е плюс, макар че почитателите на по-големия реализъм вероятно ще се намръщят.
Стилът на автора е улегнал с годините. Младежкият плам може би не гори със същата сила, но за сметка на това чувството за хумор е по-изпипано и на моменти книгата искрено успява да те усмихне. Авторът като че ли е станал и по-суров към читателя – повече грешки могат да доведат до фатален край за Алтрас, нещо, в което се убедих лично. Единствено на финала, в частта с интригите, ми липсваше една хубава „тупалка“ за разкош, но това вече е въпрос на авторско решение.
В крайна сметка остава въпросът как „Зовът на севера“ се съпоставя с оригиналната част. Най-точното сравнение за мен са онези продължения на култови анимации на „Дисни“, които излизаха директно на видео и въпреки това поддържаха високо качество – като „Бамби 2“, „Завръщането на Джафар“ или „Гордостта на Симба“. Подобно на тях, „Синът на пустинята 2: Зовът на севера“ може и да няма блясъка на оригинала, но напълно си заслужава сам по себе си и обогатява вселената, в която се развива действието. Сюжетно не виждам как би могла да се появи трета част, но признавам – не бих я отказал.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари