Светът, в който живеем

poslednite-otseleli-svetat-v-koyto-zhiveem

Ревю на Ивета Станиславова

Първо трябва да се извиня, че това ревю отне толкова време, но бях убедена, че съм го написала. Става дума за финалът на великолепната поредица „Последните оцелели“ на Сюзън Бет Пфефър, издавана на български от ИК Ибис. Специално за тази книга ходих два пъти до щанда на издателството на зимния панаир на книгата – първия път се оказах твърде нетърпелива и само дето не ме пратиха да си я печатам сама. Просто поредицата е толкова завладяваща и толкова истинска, че имах нужда да я довърша.
Историята, разказана в „Светът, в който живеем“, преплита майсторски сюжетните линии в първите две книги. Действието се развива година след сблъсъка на астероид с Луната, а картините изградени от авторката са толкова реалистични, че на моменти се чудя защо не говорят за това по новините.
Миранда продължава да се бори с катастрофата и ситуацията след нея в дома си. Заедно с майка си, двамата си братя и котарака продължават да оцеляват благодарение на много съобразителност и малко държавна помощ. Храната е по-малко от кът, но все още се намира, времето е все така ужасно, а съседите все по-малко. В един момент доставките на провизии секват. За щастие в кметството торбите с помощи чакат тези, които са способни да отидат да си ги вземат. При едно от ходенията до кметството, най-големия ѝ брат се връща със съпруга. Увеличеното семейство все повече затъва и светлината в тунела става все по-далечна.
Алекс успява да се измъкне от Ню Йорк с последната възможна вълна. Двамата със малката му сестричка са се насочили към бежански лагер, надявайки се на най-доброто в кризата. Двамата там се запознават с двойка родители и новороденото им бебе. Живота в бежанския лагер е много далеч от очакваното. Алекс решава, че двамата със сестра му ще тръгнат на път със семейството. Алекс ще търси манастир, в който да може да остави сестра си на монахините, а таткото на новороденото пътува в търсене на бившата си съпруга и децата им. Пътят им стига своя края на прага на Миранда – баща ѝ се прибира вкъщи и води новите си жена и дете, заедно с две осиротели деца, пътуващи към спасение.
Алекс и Миранда трудно успяват да намерят общ език, но в крайна сметка споделят една и съща цел. Къщата се оказва твърде малка за 9 души и едно бебе. Новопристигналите се настаняват в съседната, вече празна, къща и се опитват за закрепят живота си. След известно време на ръба, вече всички са наясно – за да оцелеят няма как да останат статични. Живота е стигнал етапа, в който движението е живот. Единственото, което ги задържа е майката на Миранда, която отказва да напусне дома си. Неизвестното е страшно, но живота на умиращ от глад затворник също не е опция. Макар да е минала повече от година от катаклизма живота не може да се нормализира и човек трябва да се приспособява. Ако ли не смъртта чука на вратата.
За всяка друга поредица финалът е кулминация в историята. Тук обаче последната книга е ново начало в един свят, който никога повече няма да е същият. Книгата няма някаква връхна точка, точно както ежедневието на човек няма такава. Оцеляването трябва да продължи и глада, студа и трудния за дишане въздух няма как да спрат Последните оцелели.
Мисля, че и в предишното ревю написах, че съм силно възхитена от авторката – изключително реалистично предава катастрофата. Това е едно от най-лесните ревюта, които съм писала и едно от малкото, за които не ми трябва книгата под ръка за да си проверявам за справка. Макар че почти е май, само от спомена за историята ми става студено. Героите просто продължават борбата, а книгата те кара да настръхваш и да дебнеш новините дали луната си е на мястото.

Оставете отговор