Макар да е основан като сайт за епично фентъзи, през последните години Цитаделата доста се отдалечи от това направление на жанра. От време на време обаче аз опитвам да балансирам това с някое ревю на добра книга от този стил, като днес ще насоча вниманието Ви към “Прокрадващ се в сенките”, първа част от “Хрониките на Сиала” на Алексей Пехов. Това е едно от най-популярните руски фентъзита, а на български излиза благодарение на Пламен Панайотов, направил любителски превод за сайтове като RuLit и “Читанка”. Той е свършил чудесна работа, но е малко тъжно, че книгата не е излизала у нас на хартия, тъй като съм убеден, че ще допадне на много читатели.
Гарет е най-добрият крадец в Авендум – столичния град на могъщо човешко кралство, в който обаче гилдии на престъпници си оспорват нощта с полудели хора-козли и чудовищни демони, отвличащи жертвите си без предупреждение. След поредната успешно изпълнена поръчка, нашият герой обаче бива замъкнат пред краля, където се оказва, че дарбите му са необходими за намирането на Рога – древен талисман, който може да помогне срещу завръщането на Неназовимия, магьосник, намразил човешкия род, от който произхожда. При навлизането си в земя, останала след объркана магия за мъртвите обаче, Гарет научава, че в играта има и трета фракция, слугите на някой си Господаря – и те са решени да го убият преди той да може да задвижи древно пророчество, което май се отнася за него…
Алексей Пехов е носител на наградата “Дейвид Гемел” за фентъзи дебют и действително прави впечатление с едно рядко срещано, но ценно умение, а именно да използва класическите тропи на жанра, но по такъв начин, че да ги обърне с хастара навън. В неговата книга има елфи, но те не са красавците, с които сте свикнали от адаптациите по ролевите игри “Подземия и дракони”, има орки, но те са древна цивилизация с тайни умения, съществуват огри, но те не са просто безмозъчни чудовища, станали са такива, след като са изгубили нещо от себе си в миналото. Вездесъщият мрачен владетел, пробуждащ се сред древен сън, май не е изначално лош, а е има причина да стане такъв, за сметка на това има друг противник, който поне в първа книга обаче остава неизвестен. Самият герой е чаровен и забавен, напомнящ Силк от “Белгариад” или Джими Ръчицата от “Сага за войната на разлома”, а в самата книга има много от Фийст и Едингс, то личи в динамиката, в наратива, воден от сладкодумния и забавен Гарет, в хумористичните моменти, макар понякога романът да показва зъбки и да опитва да страшнее, така както например го прави Саймън Р. Грийн в историите за Хоук и Фишър.
След всички тези ласкави сравнения, да кажа, че не всичко е идеално, на моменти навикът на Гарет да изтърсва майтапи когато не им е мястото малко притъпява напрежението, както се случва във филмите на “Марвел”, в други книгата е прекалено подробна и описателна, сякаш авторът е държал да стигне обем на дебело фентъзи а ла Толкин и Джордан, без да си дава сметка, че не това е силната страна на тези автори. И докато перипетиите, случващи се в Авендум носят на обем, тъй като опасните градове са винаги страхотен декор, то пътуването из провинцията понякога лази по нервите с дългите си песни, описания на гори и треви, както и спомени за патетични отминали битки. Макар че кой знае, на друг читател това може и да се хареса.
Въпреки това “Прокрадващ се в сенките” е хубаво, интересно фентъзи, показващо, че руската школа в жанра остава силна и в наши дни, а не е обречена да лежи на старите лаври от съветско и царско време, начало на сага, която се надявам до края на годината да успея да представя на читателите, макар че ще го направя на по-бавни глътки, тъй като съм отвикнал да чета толкова подробно. Искам в това ревю да благодаря и на преводача, свършил къртовска работа с превеждането на книгата, като предполагам, че е било само от любов към литературата – и точно затова поклонът ми е наистина дълбок. Логиката от последните години може и да сочи, че времето на този тип фентъзи е отминало, а политическите съображения да карат някои фенове да избягват всичко руско, но такива книги, стигащи до нас само заради любовта на читателите си, показват, че за други качеството на една книга е далеч по-важно от всичко останало. Както и трябва да бъде!
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари