“Пришълците: Фаланги” е роман, който бе издаден в България с гръмотевична реклама по социалните мрежи, вероятно достигнала всеки с интерес към сагата за слузестото извънземно, появило се за пръв път във филма на Ридли Скот от 1979 година. И макар след последните ленти да се бях зарекъл, че спирам с тази поредица, се поддадох на изкушението и си я поръчах за рождения ден. Радвам се, че я получих като подарък, тъй като ако бях платил 30 лв за нея, щях да съм доста огорчен.
“Пришълците: Фаланги” на Скот Сиглър ни запознава с фентъзи свят, където в едно семейство един от членовете му има индийско име, а друг руско, но да предположим, че това е част от изграждането на атмосфера, въплъщаваща ценностите на многообразието, която очевадно е много важна за “Фокс”, демек “Дисни”, стоящи зад издаването на това романче в САЩ. Въпросният свят е типична фентъзи феодална вселена, атакувана от “демони”, ще рече пришълците, които са избили голяма част от населението й. Малкото оцелели крепости развиват търговията, като изпращат добре обучени емисари с ценни и редки стоки, рискуващи живота си с пътувания из пустеещите земи, където дебнат демоните.
Честно казано, не звучи никак зле и може да Ви е простено ако решите, че главната героиня Ахилия и нейните спътници ще се борят с могъщите чудовища в опасни ситуации. Ще бъдете обаче изключително наивни, тъй като сюжетът на книгата изпраща рядко дразнещата протагонистка срещу същинския враг в нейния залят от извънземни свят – сексизмът. Мъжете имат токсичната привилегия да стават воини и да се борят с пришълците, избили стотици хиляди от тях, а Ахилия се бори за равенството да получи същата възможност, оспорва решенията на доминирания от мъже съвет, управляващ крепостта й, готова е да свали маркиза, ако не се вслуша в гениалния й женски ум, командори и заплашва с бой момчетата от екипа й, има любовник, която я обича, но тя него не, вероятно за да покаже колко силна и независима е. От всичко това личи, че книгата има всички качества, да спечели грант от “Блек Рок” за укрепване на политическата коректност и никакви, ако сте фен на Пришълеца.
В първите 200 страници от романа, който кой знае защо и раздут до над 600 и е написан в претруфения стил на късния Робърт Джордан, няма нито една битка с извънземните, само описания колко страда героинята Ахилия и колко безполезни са всички около нея. После историята става по-интересна за около стотина страници, но след това единият от героите открива, че може да убива лошите с паста от някакви растения и предстои същинската част на сюжета – преборване с патриархата в крепостта, така че да се започнат битките с извънземните. Към края май има и някакви такива, не знам, не издържах до там.
Истината е, че като поредица “Пришълецът” отдавна вече разчита единствено на носталгия от будали като мен, които пак и пак отиват да “видят какво са направили”, а те, ще ми позволите да перифразирам Швейк, едно голямо лайно са направили, ще ме прощавате, че не се цензурирам – пак и пак, а после отново. Авторът на този трактат е изгрял с писанията си в социалните мрежи и може би има някакви качества, но те останаха добре скрити за мен, ако не броим подмазването към силната идеология на деня. Между другото, това е втория хорър от издателство “Ерове” с толкова конски дози либерализъм след някаква книга от сценарист на “Джурасик Парк”, но ще приема старата войнска максима, че първият път е случайност, а вторият съвпадение. Не знам дали обаче ще дръзна да пробвам трети, за да съм сигурен, че не става дума за вражески огън – засега оставам потресен от “Пришълците: Фаланги” и я оставям недовършена в личната си колекция.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари