Приключваме лятната си серия с ревюта на книги-игри, като се спираме на една от най-обичаните класики в жанра (или формата, ако трябва да сме точни), а именно “Принцът на Алкирия” от звездното дуо на Ейдриън Уейн и Робърт Блонд. Тя е продължение на “Варварският бог” и макар да не е чак толкова епична, компенсира по други параграфи и предлага страхотно приключение за читателите.
Баща ти, великият владетел, на младини унищожил бога на злото Гуор, е мъртъв, а сега ти си жертва на преврат и трябва да бягаш. За това те информира млечният ти брат, устатия и харизматичен принц Алвиан, с който се измъквате на косъм, помъквате някакви вълшебни предмети и започвате да ровите из причините нещата да се обърнат така срещу вас. Това, което откривате надхвърля и най-лошите ви опасения – смъртта на Гуор е накарала злите сили да си отмъстят за загубата и сега двамата с Алвиан сте единствените, които може да ги спрете…
По принцип не съм голям фен на това в края на първа книга да има категоричен хепиенд, а в продължението нещата да се извъртят на 180 градуса, но Блонд & Уейн успяват да се справят, като причината затова е в отчасти уникално забавния стил на писане, който имат, така и в мащабния сюжет, който макар и привидно да отстъпва на “Варварския бог” по епика и размах, всъщност предполага много напрегната и трудна игра. Най-силната страна на книгата обаче е в чудесните отношения на твоя герой с принц Алвиан. Авторите опитаха същия похват със Слим от “Варварския бог”, но там сякаш са нямали опита, за да хване. Тук обаче се получава и така “Принцът на Алкирия” надхвърля ограниченията на игровия формат и разказва чудесна история за приятелството, която по дух ми напомни на “Тримата мускетари” от Александър Дюма.
Наред с отбелязаните предимства, “Принцът на Алкирия” страда от някои недостатъци на “Варварският бог”. На първо място това са сбърканите препратки, като тук грешките започват още от първия епизод, доста голям гаф на издателството. На второ, за което ми обърнаха внимание колеги от групата за ревюта на книги-игри във “Фейсбук”, има дълга поредица от епизоди без избор. Това за мен не е чак такъв проблем, но се случва на финала, където схватката с боса е изцяло в литературна форма и няма игрова динамика, решение, според мен продиктувано от желанието на авторите да блеснат като писатели. Стилово им се е получило, но се предполага, че това е игра. Друг недостатък е, че практически завършекът на “Принцът на Алкирия” напомня страшно много на “Узурпатор” от Марк Смит и Джейми Томсън, книга, която лично за мен доста е повлияла на тази. Това не е непременно лошо, тъй като е нормално млади автори да се вдъхновяват от именити свои колеги, но все пак трябва да се има предвид.
Въпреки това, недостатъците не намаляват удоволствието ми от тази книга. Това, че Ейдриън Уейн и Робърт Блонд са били хлапаци, докато са я писали е едно на ръка, мен ми прави впечатление друго. “Варварският бог” и “Принцът на Алкирия” са яки, епични фентъзита, написани от български автори. Те имат всичко, от което жанрът се нуждае – размах, мащаб, готини герои, заплашителни злодеи, обрати и интриги… просто са в игрови формат. Никога няма да се отървя от чувството, че книгите-игри бяха мястото, където българското фентъзи загатна за своя потенциал, който обаче никога не реализира – след краха на пазара в края на 90-те, новото поколение автори, макар и нелишени от качества, твърде много затънаха в битови моменти и това отне силата и на книгите-игри, и на фантастичния жанр у нас. Лично мнение, на което мястото може би не му беше в това ревю, но точно “Принцът на Алкирия” е примерът как може да имаш в една история хумор, закачки и кръчмарски истории за вкус, но без глупостите да засенчват всичко останало.
Накрая няколко думи и за самото издание на “Плеяда”. Макар да не харесвам това, че в него са допуснати толкова грешки в препратките, книгата е страхотно издадена, с красива корица от Димитър Стоянов и разкошни вътрешни илюстрации от Ивайло Иванчев. До ден днешен смятам, че българските КИ са образец за издаванета на жанрова литература за деца и юноши от нас и не съм виждал някой да рисува по-добре от Иванчев. Благородно завиждам на колегите, чиито книги са получили визуален образ от неговата четка.
Като цяло, Ейдриън Уейн и Робърт Блонд са за мен най-добрите български автори на книги-игри след Любомир Николов и първите им две книги бяха бляскава заявка за страхотна кариера, която до голяма степен реализираха, макар че в нормална държава щяха да имат още по-голям успех. Историята има и продължения, които се надявам до края на годината също да мога да отразя в сайта. Засега – толкова.
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари